Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

19.
Разгром

Демонът връхлетя върху Кутулу. Той се опита да побегне, но се оказа много бавен и едно от пипалата се уви около глезена му. Но вместо да запищи или да изпадне в паника, Кутулу извади отнякъде нож, сряза пипалото и се измъкна.

Стържещият рев се повтори и устата на чудовището се извърна към мен. Хвърлих ножа — съвсем безполезна защита, защото той отскочи от кожата на създанието. Пипалата се залюляха към мен. Превъртях се на земята под тях, измъкнах стъкленото шишенце, изтръгнах тапата със зъби, изплюх се вътре и го хвърлих към демона.

Блесна Ослепителна мълния, последва яростен рев и пленникът на Тенедос изригна в пълния си ръст.

Демонски рев, ръмжене на чудовище, и едва чух уплашените викове на събудилите се из околните къщи. Главата на демона се изпъна напред и захапа съществото, после пазачът на Так изрева от болка — челюстите му бяха пронизани от шиповете, а опашката на чудовището замахна като боздуган и го заудря по слузестите хълбоци. Двата оживели кошмара, заслепени от собствения си гняв, се въртяха и се разкъсваха, забравили за жалките човешки същества.

— Водата! — извиках. Кутулу се надигна замаян. Затичахме обратно по тясната уличка и изскочихме на кея. Капакът на тунела тъкмо се отваряше. Не погледнах да видя кой излиза, а се хвърлих във водата. Гмурнах се, изплувах на повърхността и заплувах бясно навътре.

Чух вик за помощ. Беше Кутулу!

— Не мога да плувам!

Видях махащите безпомощно ръце над тъмната вода, заплувах към него и го хванах. Той се вкопчи в мен, така че го ударих силно с длан по челото да го зашеметя, отскубнах го от себе си, гмурнах се под него и се озовах отзад.

Хванах го под брадичката, докато махаше отчаяно с ръце, и отново заплувах с всички сили, странично.

Оставих течението да ни понесе към залива. Кутулу се отпусна и се уплаших да не се е удавил.

Видях някакво тъмно петно отпред и заплувах към него. Беше понесен от реката дънер, изтръгнат някъде далече на юг из планинските земи и почти изминал дългия си път към морето. Избутах Кутулу върху него и също се качих на спасителния сал.

Полицаят започна да кашля и го затупах по гърба. Той повърна два пъти нагълтаната вода и зяпна да си поеме дъх. След малко дишането му се оправи.

— Благодаря ти — изломоти той. — Вече наистина си ми приятел, Дамастес.

— По дяволите. И ти щеше да направиш същото за мен, ако беше плувец.

Той се замисли сериозно.

— Да. Прав си. Щях да го направя — огледа се. — А сега какво ще правим?

— Тъй като нямам планове да се возя в открито море на дънер, ще заплуваме отново, щом видя нещо, към което си струва да плуваме.

След няколко секунди зърнах дълъг кей, протягащ се към нас. Течението ни отнесе близо и когато се озовахме на няколко разтега, хванах отново Кутулу в хватката на спасителя и напуснахме „кораба“ си. Стигнах една паянтова стълба, спускаща се във водата, и се качихме.

Бяхме се озовали в най-лошата част на Никиас. Част на града, в която стражите патрулираха по отделения, тъй че след като се съвзехме, отидохме направо при най-близкия пост и Кутулу се разпореди няколко души да ни придружат извън зоната. Те погледнаха с любопитство мокрите ни дрехи и ни заразпитваха, но Кутулу не им каза нито дума. Слава на многото богове, че циреят на носа ми се беше отлепил при плуването, а и миризмата, с която ме бе напръскал, се беше отмила, така че не изглеждах толкова окаяно като преди.

Виж, какво стана с демона на Так и „анимункула“ на Тенедос — представа нямам, а и не проявявам любопитство. Само дето на другия ден нищо не чух за чудовища по улиците. Дано са се завлекли в някакъв черен пъкъл, откъдето никога да не се измъкнат.

 

 

Стигнахме до жилището на Тенедос, но го заварихме празно.

— Дали пък не е отишъл при Расена? — зачудих се, но бързо съобразих, че въпросът ми е глупав — беше обещал да ни чака, а държеше на думата си. Решихме и ние да направим същото.

Докато чакахме, се измихме в банята му и моя милост се преоблече — държах в дома му два комплекта забранени донякъде цивилни дрехи. Кутулу се избърса с кърпата и понечи да навлече мокрите си дрехи.

— Ако ясновидецът беше тук — казах му, — щеше да хвърли едно заклинание за гладене на дрехи и да станат сухи като чироз, колко му е — отидох до един от килерите, порових и намерих едни тъмни панталони и риза, крито реших, че ще станат на ченгето. — Облечи ги.

— Но… — Той ме погледна объркано.

Кутулу беше най-тежкият случай на преклонение пред герой, какъвто бях срещал. Щеше да е невероятно нарушение на личната му етика дори да помечтае да пипне, камо ли да облече без разрешение дреха на своя идол. Но му спестих шегите.

— Я не се прави на глупак. И той щеше да ти каже същото, ако беше тук. Може би ще трябва да си намериш колан и да пробиеш още една дупка в него. Нашият почитаем чародей е малко по-голям чревоугодник от теб.

Кутулу се подчини, макар и с неохота. Отидох в кухнята и сварих чай, макар че не бях сигурен дали не съм сбъркал нещо билката и да не вземем да се превърнем в жаби или нещо такова.

Два часа преди съмване Тенедос се върна, ядосан и угрижен.

— Моите извинения — рече той. — Но Властта на Десетимата ме извикаха един час преди да тръгнете. Или може би трябваше да кажа Властта на Деветимата. Фейръл и метресата му са намерени мъртви вчера следобед. Удушени от товиети.

— Мамка му!

Не можех да си спомня някой от Властта да е умирал от нещо друго, освен от болест, злополука или старост, за убийство да не говорим.

— Естествено Властта на Десетимата поиска незабавно да чуе всичко, което знаех за удушвачите, сякаш изобщо не са слушали, когато свидетелствахме миналата година. Между другото Съветът на Никиас присъстваше на заседанието в пълното си великолепие, много възбудени бяха. Е, а вие двамата открихте ли нещо важно?

— Открихме — рекох. — Ще оставя на Кутулу да го разкаже, по-опитен и точен е в описанията от мен.

Кутулу описа съвсем точно това, което се бе случило, без нищо да добавя и нищо да премълчава. Не правеше никакви преценки, а описваше събитието много картинно. Даже каза на Тенедос, без никакво чувство, все едно че се беше случило с някой друг, как бе изпаднал в паника във водата. Канеше се да продължи, но Тенедос вдигна ръка.

— Достатъчно, приятелю. Разказът ти включва ли още нещо за чудовищата или товиетите?

— Не, сър.

Тенедос кимна и Кутулу послушно си замълча. Чародеят стана и закрачи нервно из стаята.

— Ще се върна при Властта и ще ги уведомя за случилото се. Но не мисля, че нещо ще се промени.

— Какво?! — попитах невярващо.

— Нека да повторя какво заявиха, след като свърших разказа си за онова, което знаем за товиетите. Съгласиха се, че товиетите може би представляват заплаха. Но разполагаме с ефикасна градска стража, която може да се справи с положението. Може би трябва да се обмисли да им дадем малко спешни подкрепления.

Този път изненаданият беше Кутулу.

— Може ли да ви прекъсна, сър? Как може да си мислят такова нещо? Та ние още не сме тикнали в затвора нито един товиет. За какви сили говорят?

— Да изпратят ударни части, които да изловят опасните лица, за които, разбира се, са убедени, че живеят в бордеите на чуждестранните работници. Никой истински никиасец нямало да слуша такива боклуци, така поне заяви доскорошният приятел на Фейръл, Раск. Един съдия да придружава отделенията, за да се издават подходящите заповеди на място за незабавен обиск. Товиетите ще бъдат включени в списъка на забранените организации. Скопас предложи само членството в организацията да бъде достатъчен повод за смъртно наказание. Но след като, изглежда, не носят някакви татуировки, особени униформи или някакви знаци за членство, не е ясно как ще се докаже това. Все едно, мярката не беше обсъдена и се забрави. Явно е прекалено радикална.

— Това са подробностите — приключи той. — Но мой скъпи Кутулу, бъди сигурен, че Властта на Десетимата цени много високо градската стража.

Кутулу беззвучно размърда устни.

— Тук можеш да кажеш каквото си поискаш — подкани го Тенедос. — Дори да граничи с измяната.

— Но това е нищо! Те просто ще си седят и ще чакат заплахата да изчезне! Чардън Шир ще влезе в Никиас и те още ще си приказват. Или всички ще се натръшкаме с копринените клупове, впити в гърлата ни! Тези хора… — дребният мъж се изплю. — Тези хора са тъпаци! Тъпаци и отгоре!

— Това го говоря вече от няколко години — каза Тенедос.

— Какво друго? — попита Кутулу. — А армията? Не чухме подробности за бъдещите планове на товиетите, но доколкото разбирам, кампанията им с убийствата ще се усили. Е, и ние ли просто ще си седим с палци в дирниците?

— На армията е заповядана пълна готовност, макар че Властта на Десетимата не смята за необходимо да се въвежда комендантски час. Публично няма да се споменава нищо по въпроса, така че в стенните прокламации няма да се появи нищо. Но ще се разреши да се пусне слух.

— Някои други дреболии сигурно ще ви развеселят — продължи той. — Назначиха ме на специален пост, „таен съветник на Властта при настоящата тревожна ситуация“. Заповядано ми е да използвам цялата магическа мощ, която притежавам, за да разбера дали зад тази организация се крие чародейство.

— Какво по дяволите си мислят те, че е Так? — възкликнах. — Играчка? Измислица?

— Не съм сигурен, че вярват в съществуването му.

— Вие как реагирахте, сър? — попита Кутулу. Видях колко искрено е ядосан и как се мъчи да го скрие.

— Също като теб. Изтървах си нервите. Извиках, че не ни трябват чародейства, а ред. И отново ми се каза, че стражите можели да се справят с проблема — че в края на краищата, никиасците щели инстинктивно да се подчинят на закона. Нямало повод за паника — Тенедос поклати глава съжалително. — Е, сега разбирате ли защо не съм убеден, че трябва да докладвам за такава дреболия като повсеместен заговор? Това няма да струва и пръднята на един просяк.

— Добре, но ние какво ще правим? — попитах.

Тенедос понечи да каже нещо язвително, но бързо се овладя.

— Първо, трябва да се пазим много внимателно и да се постараем да не се окажем следващите жертви на товиетите. Ако Так ни познава, а той, разбира се, ни познава, ще съобщи това знание на водачите им. Така че допускам, че скоро ще се окажем на първо място в списъците им за убийства. Второ, постарайте се да изведете всички, които са ви близки, на безопасно място. Не знам какво може да е, но бих ви посъветвал да е някъде извън града, или извън Дара — още по-добре.

— Нямам близки — каза Кутулу и не долових нотка на съжаление в гласа му.

Замислих се как да съобщя на Маран и как ще успее тя да убеди съпруга си.

— Последното, което бих ви посъветвал, е да държите багажа си готов и оръжията подръка. Бъдете готови за всичко. Абсолютно всичко.

Тенедос стана, отиде до рафта и взе гарафата с бренди. После погледна през прозореца към изсветляващото небе и каза:

— Не. Боя се, че това е поредната слабост, от която ще трябва да се откажа — и остави гарафата. — Това е всичко, господа.

Станахме да си тръгваме.

— Благодаря ви — каза Тенедос. — Вие не само доказахте, че ми служите добре, но и че сте най-благородните нуманцийци.

Думите му значеха повече от медал.

 

 

Когато влязох в казармата, тръбите вече разбуждаха бойците. Извиках на един редник, хвърлих му юздите на Лукан и му наредих да го откара в конюшнята и да го нахрани и напои.

Изтичах в квартирата си и припряно се преоблякох в униформа, за да застана пред частта си за утринната проверка.

След като капитан Лардиър раздаде заповедите за деня и домин Леар прие рапортите и освободи дивизиона за закуска, адютантът ме повика. Явих се със строева стъпка и отдадох чест. Той ми връчи малък плик.

— Беше доставен снощи на дежурния офицер, с молба да ви се предаде лично. Тъй като снощи не са ви намерили в казармата, го предаде на мен, когато го освободих тази сутрин.

Отдадох още веднъж чест и си тръгнах.

В плика имаше втори, с моето име на него. Почеркът беше на Маран. Краткото писмо гласеше:

Скъпи мой,

Съжалявам, че не можах да ти го кажа лично, така щях да мога още веднъж да те подържа в обятията си и да те чувствам в мен. Но съпругът ми дойде при мен едва днес по обед и ми каза, че поради несигурната обстановка в момента смята за най-добре да напуснем Никиас, докато положението не се изясни.

Ще отплаваме с личната му яхта сутринта, преди разсъмване. Каза ми, че ще пътуваме до Външните острови и след това в родината на ясновидеца остров Палмерас поне един месец, най-вероятно — повече.

Толкова съжалявам и ми се иска да ме прегърнеш и да ми помогнеш да престана да плача. Но ще бъда храбра и ще мисля за теб всеки ден и всеки час.

О, мой Дамастес, представа нямаш колко те обичам и колко искам да бъда с теб, нищо, че времената са опасни. Бъди добър, бъди здрав и ме сънувай също както аз ще те сънувам.

Обичам те

Маран

Маран нямаше да е доволна, но първото чувство, което, изпитах, беше огромно облекчение. Тя поне щеше да е извън опасност. Да, щях да я сънувам и да, щях да мисля за нея, когато дългът нямаше да изисква пълното ми внимание. Но едва ли щяха да ми остават много свободни минути.

Гонгът изкънтя за тревога и хукнахме за бойното си снаряжение.

Частта на разположение трябваше да се строи и да е готова до десет минути, останалите от дивизиона — до час.

Аз, разбира се, бях готов, както и пиконосец Карджан, но бяхме само шепа мъже.

Чувах викове, ругатни, цареше пълна бъркотия, мъже бягаха насам-натам, всеки търсеше едно или друго, въпреки че оръжието и снаряжението трябваше да са им подръка, но не, „върнах го в склада да го оправят“, „заех го на един приятел май“, „не знам, сър“, „май не ми ставаше нещо“, „каишките се скъсаха и сарачът така и не ми го върна навреме“, „не са ми го зачислявали, сър“. Зарязали бяха бойното снаряжение заради лъскавия месинг.

Два часа и половина изтекоха, докато Златните шлемове на Никиас най-сетне се строиха.

 

 

Може би ако бяхме излезли навреме, катастрофата нямаше да се допусне. Но се съмнявам.

Всичко беше започнало с улична свада в Чичерин, един от по-бедните квартали на града, когато три дюкяна на една и съща улица удвоили едновременно цената на брашното. Както се оказа, тримата собственици направили синдикат, за да предотвратят конкуренцията. Възникнал спор с няколко разгневени купувачи, започнали да се бутат и блъскат, после си разменили удари.

Някой извадил нож и на улицата останал труп. Скоро след това камъните изпотрошили един от магазините и собственикът му също загинал. Дюкянът му бил плячкосан и тълпата се настървила.

Струпали се на улицата, после решили да накажат и другите два магазина. В единия собственикът се бранел с копие, но го убили и двата етажа били опустошени.

В този момент някой от властниците изпаднал в паника и повикал войската.

Не беше подходящата реакция. Трябваше да пратят в района отделения стражи, да изолират водачите на малките групи и да ги арестуват. Ако това се окажеше невъзможно, трябваше да изпратят отряди от служители на закона и пред съчетанието от страх и груба сила тълпата може би щеше да се огъне и да се разпръсне още в началния етап.

Но вместо това стражите се оказали разпръснати по един или двама. Някои от тях били нападнати, други побягнали и тълпата овладяла положението.

Армията трябваше да се използва само за да блокира Чичерин, а кварталът да се усмири с помощта на стражите. Въоръжените войници по улиците показват на всеки, на случайните минувачи, както и на разгневените хора, че редът е нарушен и че самата държава се чувства застрашена.

Но някой в някоя правителствена сграда беше прекалил. Дали е било съзнателно, или не — не знам. По-късно се твърдеше, че виновни за събитията били товиетите, в което се съмнявам, но и да е бил намесен някой от удушвачите, по-скоро бих повярвал, че е неизвестното длъжностно лице.

Освен това Златните шлемове не трябваше да се извеждат срещу безредиците по няколко причини. Войнишката им некомпетентност може да се пренебрегне, защото все още никой не го знаеше, докато не се оказа прекалено късно. Но конницата не бива да се изпраща в тесни улици срещу тълпа граждани. Това не само може да предизвика паника и да причини повече смърт и от най-опасния бунт, но освен това е много лесно конят да бъде осакатен или ездачът да бъде смъкнат от седлото. Вместо това трябва да се използват пехотинци или поне да бъдат придадени като подкрепление към конниците, но в нашия случай това не стана.

Напред беше изпратен ескадрон В под командата на капитан Ейбъркорн. Не бяха им дали дори подходящи оръжия, а тръгнаха с високо вдигнати пики и със сабите в ножниците. Челото на колоната се водеше от легат Нексо.

Влязоха в един площад, пълен с озверели никиасци. Половината граждани бяха пияни, а другата — разгневени, и то не без основание, от обърканото поведение на държавниците. Тълпата бавно беше стигнала до обща идея: искаха незабавно да се срещнат с някой от Съвета на Никиас и да му изложат жалбите си. Бяха гладни, бяха окаяни, децата им ходеха в дрипи и беше крайно време градът да им помогне. Всичките им оплаквания си бяха съвсем оправдани.

Площадът имаше само три входа. Един от тях беше барикадиран от тълпата срещу градските стражи, вторият беше много тесен и колоната на легат Нексо блокира последния.

Войникът с най-висок чин от малцината оцелели, един много млад старши пиконосец, докладва, че капитан Ейбъркорн си пробивал път към челото на колоната, когато легат Нексо поел отговорността да заяви, че събирането е незаконно, забранено е от Властта на Десетимата и че на хората на площада се заповядва да се разпръснат моментално, иначе ще се сблъскат с гнева на Златните шлемове. Защо капитан Ейбъркорн не е бил пред бойците си и защо легатът, макар и да беше следващият по ранг офицер, е решил да надвиши правата си, остана неизвестно. Вярвам, че Нексо, нагъл и глупав човек от много заможна фамилия, е бил възмутен от това, че „работните свине“ — селяците — са дръзнали да искат каквото и да било от своите господари, и е бил убеден, че трябва да паднат на колене или поне да застанат чинно встрани от пътя, щом се появят славните Златни шлемове.

Изведнъж първите редици на тълпата поискали да се отстранят от пътя на плътния кавалерийски строй, развикали се и започнали да се бутат назад. Но сред тълпата по-назад се намерили храбреци и към войниците полетели камъни и боклуци.

Тук търпението на легат Нексо се изчерпило и той заповядал на Шлемовете да снишат пиките и да атакуват ходом.

Това беше едва ли не последното ясно описание на станалото, което можеше да предложи старши пиконосецът. Веднага щом Нексо изревал командата си, един камък, който според старшията бил хвърлен с прашка, го улучил под ръба на прословутия златен шлем, премазал лицето му и вероятно го убил на място.

Тълпата закрещяла победоносно. Добре тренирани бойци нямаше да обърнат внимание на загубата на командира си, а щяха автоматично да изпълнят последната му заповед. Но Шлемовете изобщо не бяха тренирани добре и се поколебали.

В този фатален момент ги ударили здраво. Полетели камъни, някои хвърлени с прашка, други с ръка, добре прицелени. По покривите и горните етажи на сградите се появили хора, помъкнали павета, тухли и всякакви тежки предмети, и смъртоносният порой се изсипал, изхвърлял войниците от седлата, а конете им побеснели от страх и ярост.

Вместо тълпата да се огъне, отстъпили Шлемовете — обърнали конете си и ги сритали в галоп обратно, право срещу другите три колони, и когато се възцарил хаос, тълпата нападнала.

Някъде по това време капитан Ейбъркорн бил смъкнат от коня си и пребит почти до смърт. Две години по-късно го изписаха от болницата като грохнал инвалид — не помнеше случилото се в онзи ден.

Сред тази сган имало хора, които си знаели работата — или вероятно са били обучени от товиетите. Мъже с ножове в ръцете прибягвали до конете, режели подколенните сухожилия, разпаряли коремите им, сечели през гърлата и накрая довършвали падналите ездачи.

Старши пиконосецът, който разказа всичко това, бил съборен от коня си с добре прицелена бутилка, която се пръснала и избила едното му око. Оказал се все пак достатъчно разумен, за да се претърколи в някакъв зейнал вход и се престорил на умрял, плувнал в локва кръв, докато мелето приключи.

Ескадрон В почти със сигурност щял да бъде избит до крак, ако някой не „видял“ по единствената отворена към площада улица да идват армейски подкрепления и не закрещял в паника. Сега в паника изпаднала тълпата и само за миг се превърнала в няколкостотин обезумели от страх граждани, всеки от които гледал само да отърве кожата. Иронията тук е, че нямало никакви подкрепления — онзи, който повикал Шлемовете, решил, че една колона е предостатъчна, а командирите ни не помислили да осигурят втори ешелон. Докато вестта за погрома стигне до казармата ни, всичко бе приключило и нито аз, нито останалите можехме да направим нещо, освен да кипим от безсилен гняв.

От сто и деветнайсет души, излезли от казармата на Златните шлемове онази сутрин, се върнаха трийсет и двама. Шейсет и шест бяха загинали или издъхваха, а четиридесет й един бяха ранени.

И това бе само началото.

 

 

Дивизионът се взриви. Сляпа ярост беше обзела всички, искаха да препуснем към Чичерин и да избием всички, които ни се мернат пред очите. После дойде страхът, щом помислиха, че целият град се е обърнал срещу любимата си позлатена играчка — Златните шлемове. Страхът беше парализиращ. Липсваха само петима души, което беше рядкост. Няколко легати заговориха за прехвърляне в други, по-отдалечени гарнизони или може би да подадат молби за дълъг отпуск при семействата си.

Домин Леар и много от останалите офицери изглеждаха безпомощни, не знаеха какво трябва да се направи.

Поисках среща с домина още преди да са приключили погребенията на мъжете от ескадрон В и толкова учтиво, колкото ми беше по силите, а то не беше много, му напомних, че на границите съм виждал истински бой и че разполагам с Карджан и още неколцина. Заявих му, че според мен това не е изолиран инцидент и че може да очаква, че скоро ще се случат още неща, най-вероятно — много по-кървави.

Той огледа нещастно кабинета си, не получи никакъв съвет от статуетките, плакетите и наградите, изпращани от разни важни особи на Златните шлемове заради бляскавите паради, и каза, че може би съм прав.

Заяви, че трябвало незабавно да нахвърлим тренировъчна програма за Шлемовете, той да я одобри и да започнем обучението в практическите страни на войнишката служба.

— Сър. Не можем ли просто да започнем тренировките? Всичко ли трябва да бъде на хартия, преди да започне да се прави? — все едно че предложих да ни поникнат на всички криле и да станем небесна кавалерия. Отдадох чест и се обърнах да напусна.

— Моля ви, побързайте — каза доминът. — Знам, много скоро опитът ви ще ни потрябва. А, и още нещо. Пиконосецът, за когото споменахте… Къргъл ли беше, или Къртайл?

— Карджан, сър.

— Щом е опитен в боя, искам да го повишим. Направете го старши пиконосец. Не. Искам да го слушат. Ескадронен сержант.

Това беше представата на домин Леар за спешни действия.

Казах на Карджан за внезапно изгрялата му щастлива звезда и той отказа да ми повярва. Показах му писмената заповед на домин Леар и лицето му почервеня от яд.

— Отказах миризливите нашивки, когато ми ги предложихте в Саяна, сър, и нищо не може да промени решението ми.

— Този път нямаш избор, Карджан. Доминът заповяда и кълна се в пиката на Айса, ще си зашиеш проклетите нашивки!

— Няма!

Губех търпение; един от малкото компетентни хора, които познавах, отказваше повишение, докато всички тези тъпаци наоколо драпаха за все по-голям чин, въпреки че представата за свързаните с това отговорности ги ужасяваше.

— Ще ги зашиеш!

Карджан ме изгледа навъсено и му отговорих по същия начин. Той пръв извърна очи.

— Е, добре. Ще ги сложа, сър. Но ви давам дума, че първия ден, в който ви няма, ще вляза в някой бардак и така ще го потроша, че ще ги загубя завинаги.

— Върви по дяволите! — изревах аз и една ваза на масата до мен се прекатури и се пръсна. Карджан ме гледаше упорито.

— Ще се изразя така. Ти ще зашиеш сержантските си нашивки и ще проявиш пълно уважение към армията, на която служиш. Ще изпълняваш дълга си като старши подофицер до второ нареждане. Няма да ходиш на никакви запои и определено няма да трошиш никакви кръчми, дотук ясен ли съм?

— Няма да го правиш по една причина — продължих. — Защото ако не се подчиниш на заповедите ми, не ги изпълниш точно така, както казах, ще те отведа ей зад тези помещения и само един от двама ни ще се върне на краката си. Обещавам ти още две неща: този, който остане да лежи на земята, няма да съм аз и със сигурност ще ти трябва доста време в болницата, преди да се върнеш в строя. А в момента, в който оздравееш, ще се върнем пак там и пак ще ти смеля от бой скапания задник!

Карджан ме зяпна и на лицето му бавно се изписа възхищение.

— Вярвам, че бихте го направили. И вярвам, че може и да спечелите.

— Сър.

— Сър.

— Сега вървете да си вземете проклетия комплект за шиене и престанете да ми досаждате повече, ескадронен сержант. Имам да пиша един тъп график за обучение.

Но не стана точно така.

Само след час на вратата на кабинета ми почука дежурният вестоносец. Заповядах му да влезе и той ми съобщи, с ококорени от възхищение очи, че с поздравленията на домин Леар ми е наредено да се явя във Военната палата в пълна униформа, след два часа.

Исках да попитам защо, но момчето, съвсем отскорошен новобранец, нямаше да знае, разбира се. Самият аз също бях стъписан. Военната палата е щабът на цялата армия на Нуманция.

— Благодаря на домина и, разбира се, ще изпълня заповедта — казах официално. Вестоносецът се обърна да напусне.

— Почакайте, войник. Доминът каза ли на кого трябва да се представя?

— О. Да, сър. Извинете, сър. Бях… твърде възбуден, сър.

— По дяволите, момче. Единственото, което ще те опази жив във война, е да повтаряш точно заповедите, които ти се дават. Хайде, докладвай какво друго каза доминът.

Момчето преглътна и каза, че трябва да се явя лично пред армейски генерал Урсо Протогенес.

Този път се задавих аз. Какво можеше да иска той от един нищожен младши капитан?

Не можех да си въобразя дори, но разполагах с по-малко от два часа. Извиках на ескадронен сержант Карджан да си довлече бързо задника и да ми помогне.

Бях напълно объркан.

 

 

Няма и два часа по-късно, в парадната униформа и с черната лента на ръката, която носеха всички Златни шлемове след Чичерин, ме тикнаха в чакалнята на кабинета на генерал Протогенес.

Оказа се, че там ме чака ясновидецът Тенедос, който ми предложи достоверно обяснение защо съм извикан. Бях очаквал стаята да е пълна с чакащи реда си офицери, но бяхме само двамата с Тенедос, освен адютанта, който ни поздрави, попита дали желаем нещо за пиене и се върна към работата си.

Облеклото на Тенедос ме изненада. Ако знаех, че ще го заваря там, щях да очаквам да е облечен в пищен халат, каквито носят повечето магьосници при официални случаи. Но се беше облякъл в светлосив клин и туника, ботуши до коленете и наметало в по-тъмносиво, с червена копринена обшивка, сгънато на стола до него.

— Поисках да ми помогнеш — заговори Тенедос, — защото в никакъв случай не желая да обидя толкова важна особа като генерала и реших, че човек като теб, който е по-запознат с военните работи, ще може да ме предпази да не направя грешки — говореше тихо, но все пак адютантът можеше да го чуе и разбрах, че лъже. Тенедос искаше да съм тук по друга причина и се помъчих да я отгадая.

Но времето не ми стигна, защото точно в разпоредения час адютантът стана и ни вкара в кабинета на генерал Протогенес.

Оказа се точно това, което можеш да очакваш за военен на дълга служба, командир на армиите и човек, спечелил си висока почит. Помещението беше просторно, с рафтове, пълни с военни книги. Имаше карти, окачени по стените мечове и саби, безчетни батални картини и военни трофеи. Бюрото на генерал Протогенес беше в другия край, малко и голо, почти колкото офицерска походна маса — явно показваше, че този кабинет се обитава от мъж на действието.

Стаята беше добре осветена от стъкления куполест таван, а точно под него имаше дълга заседателна маса. В челото й седяха двама генерали: Протогенес и Ричин Търбъри. Заседанието явно щеше да е много важно. Търбъри изпълняваше длъжността командващ Никиаския армейски район, което означаваше, че е втори по значимост в армията ни.

Тенедос се поклони почтително, а аз отдадох чест, след като генералите станаха.

— Ясновидец Тенедос — избоботи гласът на генерал Протогенес, — радвам се, че можахте да отделите време — след това се вторачи в мен. — А това трябва да е капитанът, за когото казахте, че ще имаме голяма полза, ако се запознаем с него, а?

— Радвам се да се запозная и с двама ви — каза простичко генерал Търбъри, седна си и ни измери хладно с очи.

Генерал Протогенес беше не само най-старшият офицер в армията, но и може би най-обичаният. Отвръщаше най-чистосърдечно на тази любов, като винаги намираше време за оплакванията и на най-низшия военен. Тази любов и дълбоката му привързаност към Никиас щяха да се окажат съдбовни за него. Беше едър мъж, само два пръста по-нисък от мен, но много по-тежък. Лицето му беше червендалесто и показваше, че обожава приятния живот и не вижда причина другите да не правят същото.

Беше пример за всички военни с това, че произхождаше от Вакиджър, бедна пустинна провинция, син на пастир, без никакви приятели и с още по-малко пари. Беше се издигал последователно по чиновете, след което бе получил полева командирска длъжност, рядкост за времето си. Протогенес не само беше добър и храбър войник, но имаше и голям късмет. Беше раняван многократно, но никога тежко, но не това го правеше късметлия. Повечето герои остават незабелязани, никой с подходящ ранг не става свидетел на храбростта им. С Протогенес не беше така. Без изобщо да търси слава и привилегии, признанието винаги го спохождаше.

Беше служил във всички провинции на Нуманция, във всякакви дребни сражения и малки войни, от Пограничните земи до войнстващите пирати по Външните острови и до буйстващите диваци в планинските джунгли на Изтока.

Издигането му до върха се бе ускорило, след като се бе запознал с Ричин Търбъри, когато поел командването на един дивизион в Пограничните земи. Протогенес пръв щеше да признае най-чистосърдечно, че не притежава хитрост и такт — след като врагът е открит, заповядваше да надуят тръбите и: вадете сабите и хайде напред в атака, храбри мои момци.

Търбъри беше по-хитър, а и изглеждаше такъв; никога не атакуваше фронтално, никога не поемаше риска да претърпи тежки поражения, след като може да обходи противника във фланг, да маневрира и да върне бойците си живи и здрави. Беше близо на петдесет, двайсетина години по-млад от Протогенес. Беше по-слаб, пооплешивял, с тясно лице и погледът му като че ли можеше да разкрие и най-съкровената ти тайна.

Двамата се бяха оказали идеален екип и бяха завързали здраво приятелство. Когато издигнали Протогенес в командния състав, Търбъри бил повишен за домин и му дали дивизион на границата между Кальо и Дара. Беше си спечелил слава не само с това, че запазил мира между двете провинции, но и защото водил дръзки излази срещу планинските разбойници. Беше добре известно, и офицерите се възхищаваха на това, че като че ли винаги успявал да разбере — и да реагира подходящо — кога тези „разбойници“ са най-обикновени плячкаджии и кога са маскирани бойци от калийската армия, решили да подложат на изпитание армията, към която уж принадлежат, и да намерят слабите й места.

Когато Протогенес бил избран да командва армията, съвсем естествено било да повика при себе си Търбъри.

— Поканихме ви тук — заговори Протогенес, — заради тези проклети неприятности напоследък. За жалост, не можах да присъствам на изслушването за товиетите пред Властта на Десетимата. Приемете искрените ми извинения. Дали ще е възможно накратко да резюмирате разказа си за тях? И може би капитанът ще добави нещо, което сигурно сте пропуснал?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Тенедос и заразказва.

Само след няколко мига забелязах, че двамата генерали като че ли не следят много внимателно разказа на Тенедос. Все едно че вече знаеха какво им разказва. Защо бяхме тук тогава? Реших много да внимавам какво говоря.

За уличните прокламации Тенедос можеше да е възвеличил подвизите ни, но този път резюмира много накратко и точно конкретните факти около случилото се в Саяна, както и преди седмица на пристанището. Забелязах, че не спомена Кутулу по име, нарече го само „един старши офицер от стражата“. Приключи и попита дали имам да добавя нещо. Казах, че не, описал е всичко съвсем точно, и затворих уста; чаках да разбера истинската причина за поканата.

Разбрах я след няколко секунди, от устата на генерал Търбъри.

— Това, което предстои да обсъдим, трябва да остане поверително. Ако това условие не е приемливо за вас двамата, значи нямаме повече обща работа. Откровено казано, единствената причина да се решим на тази среща са много добрите отзиви на определени благонадеждни старши офицери, които са впечатлени от вашата работа в лицея и говорят за вашия такт, сдържаност и съобразителност.

Погледнах към Тенедос за наставление.

— Смятам, че мога да говоря не само от свое име, но и от името на капитан а̀ Симабю — заяви той. — Имате нашите клетви пред който бог пожелаете, че това, което се каже тук, няма да бъде повторено никъде, освен ако вие не разрешите.

Двамата генерали се спогледаха, сякаш изпитваха неохота да започнат. Накрая Търбъри стана и закрачи из стаята.

— Нашите държавни водачи, Властта на Десетимата — почна той, — изглежда, смятат, че тази… неприятност ще свърши бързо и не изисква повече мерки от тези, които вече предприеха. Надявам се да са прави, както и генерал Протогенес.

— Разбира се — изръмжа старият генерал. — Проклет да съм, ако си мисля, че началниците ни не държат нещата в ръцете си.

— Но аз съм на мнение, че е възможно да са сложили всичките си стрели в един колчан — продължи Търбъри. — Вие ни предложихте фактите, сър. Сега ви моля за мнението ви и за искрената ви преценка на заплахата.

Тенедос си пое дъх.

— Добре. Зная, че ще ви шокирам. Но както казахте сам, тази среща е поверителна и бих желал вие също да спазвате това условие.

— Накратко, товиетите са само един симптом на това, което става — продължи той. — Страната е пред пълен разгром, населението ни блуждае без посока. Властта на Десетимата не управлява нито мъдро, нито добре, и докато се ослушват, засмукват със себе си всички останали институции в тресавището.

— Много сурови думи, сър.

— Сурови са, да. Но и дните са сурови. Отдавна мина времето за игрички на сърчица и цветенца около един гаден проблем — отвърна Тенедос.

— Продължете. — Търбъри слушаше напрегнато. Генерал Протогенес изглеждаше много смутен.

— Прибавете към всичко това и товиетите, които се финансират от Чардън Шир. Не знам какви други неприятности е причинил, но допускам, че агентите му се опитват да предизвикат из цяла Нуманция колкото може повече бели.

— Какъвто бащата, такъв и синът — избоботи старият генерал. — Старият Шир също беше голям гадняр.

— Но Чардън е по-лош — каза Търбъри. — Защото има мозък в главата, нещо, без което, за щастие, баща му — за щастие на Нуманция и на мира — успя да преживее.

— Не съм сигурен — продължи той, — че положението е чак толкова сериозно, колкото го описвате, чародею. Тъй че позволете ми да ви попитам какво според вас трябва да се направи?

— Обявете комендантски час — отвърна директно Тенедос.

— Това не можем да направим — каза Протогенес. — Това е прерогатив на Властта на Десетимата.

— Пречи ли нещо да направите всичко, освен самата декларация? — попита Тенедос. — Под това имам предвид веднага да мобилизирате армията. Поставяте по улиците малки патрули под командата на опитни в боя офицери. Изваждате хората от казармите, сър. Поставяте ги като подкрепления към постовете на градската стража. Хората вече се боят от най-лошото, така че като се видят армейски части из града, готови за действие, това ще вдъхне спокойствие у верните на властта и може би ще принуди престъпниците да премислят. Но… но понякога да се покаже сила не е достатъчно. Това няма да е всичко. Трябва… господа, вие трябва да укрепите армията, тук в Нуманция, и трябва да я укрепите с най-добрите.

— Имате предвид граничните гарнизони — каза Търбъри.

— Точно така. Изтеглете дивизиона на капитан а̀ Симабю, Ърейските пиконосци, плюс другите две ърейски части…

— Дванадесети тежка кавалерия и Десети хусарски — подхвърлих аз.

— Изтеглете ги тук, и то веднага. Мобилизирайте най-бързите кораби и колкото се може по-скоро се разпоредете да отплават на юг. Ако бях на ваше място, сър, щях да изпратя тази заповед до един час. Щях освен това да доведа тук десетте най-добри дивизиона в страната и да ги скрия извън града в случай, че положението се влоши.

— Това ще остави границите ни незащитени — възрази Протогенес.

— Какво значение има един пръст, ръка, крак, ако може да бъде пронизано сърцето? — отвърна разгорещено Тенедос. — Когато сегашното критично положение свърши, дори да стане най-лошото, ще можем да си върнем границите. Но ако Никиас изпадне в хаос… все едно че сте отстъпили онези земи на аким Фергана и другите разбойници. По-лошо няма да стане.

— Още нещо, което трябва да се направи незабавно, макар че може да се окаже прекалено късно — Тенедос се разгорещяваше още повече. — Всички хранителни припаси трябва да се конфискуват и съберат на едно място, където да се охраняват добре. Можем да ударим тълпата в стомаха, ако бъде принудена да се обърне към нас за храна. Трябва да изпратим също така части за събиране на храна и фураж в околните райони и да известим всички градове по течението на реката, че сме готови да заплатим за всякакви хранителни продукти, които докарат, в злато, стига да ги доставят на законните власти. Ако крадливите търговци се опитат да се облагодетелстват, просто ще конфискуваме стоката. Хората, които са с нас, трябва да бъдат хранени. Само така ще стоят твърдо зад нас.

— Строги мерки предлагате, да — каза Търбъри. — Но все пак…

— Сър — прекъсна го Тенедос. — Тези мерки просто трябва да се приложат. Ние служим на Нуманция. Сега е моментът да й служим добре, а не с полумерки или да стоим в пълно бездействие.

Знаеше кога да замълчи и тишината се проточи дълго. Не смеех да помръдна, едва дишах от страх да не разваля настроението, което бе създал.

— Генерале — обърна се Търбъри към началника си, — това, което казва чародеят, изобщо не е нова информация за нас.

— Не е, по дяволите — изсумтя Протогенес. — Но нямаше нужда да звучи толкова ликуващо проклетникът! — говореха си, все едно че двамата с Тенедос ни нямаше в стаята.

— Времената са сурови, както каза той — продължи Търбъри. — Склонен съм да изпълним съветите му. В края на краищата Властта на Десетимата рядко проявява интерес как точно разместваме войските, стига да ги пазим добре.

Протогенес кимна — като огромен мъдър мечок.

— Да. Не обичам мигновените решения. Страх ме е, че често се основават на повика на сърцето. Но чувствам, че магьосникът казва нещо много близо до истината. Генерал Търбъри. Ще изпълним съветите му.

Тенедос се усмихна съвсем леко, но вече си бях създал впечатление за него и долових, че е обзет от искрена радост.

— Освен това — продължи Протогенес — имам чувството, че този оракул, все едно дали използва магическо прозрение, или просто здрав разум, ни дава по-мъдри съвети от всички в командния щаб.

— Магьоснико, искам да се откажете от задълженията си като преподавател в лицея и да минете на пряко подчинение на мен и генерал Търбъри — обърна се той към Тенедос. — Не зная как би могъл да се нарече такъв пост, но ще ви дам всички пълномощия, писмено, да правите каквото намерите за необходимо, и като казвам всичко, имам предвид всичко. Само една услуга, ако обичате: преди да започнете да размествате насам-натам проклетата ми армия, бъдете добър поне да ни уведомявате — изсмя се, но смехът му беше някак сух. — Не знам за какво друго трябва да се разпоредя, но съм убеден, че с времето ще има промени. Е, ще ни служите ли, сър?

Тенедос стана.

— За мен не може да има по-голямо удоволствие или чест, сър, от това да служа на вас… и на цяла Нуманция.

— Добре. Нещо друго трябва ли ви?

— Да — отвърна Тенедос. — Бих искал капитан а̀ Симабю да бъде освободен от дивизиона му и да бъде зачислен при мен.

— Готово. Капитане, имате ли нужда от нещо.

— Не, сър — после помислих. — Всъщност по-скоро да, сър. Не за мен, а за ясновидеца.

Тенедос се намръщи, но аз продължих:

— Сър, служил съм на подчинение на чародея повече от две години и смятам, че е велик човек. Предполагам, че не трябваше да казвам това пред него, защото излиза, че му се натягам. Но е самата истина. Той обаче има един ужасен недостатък. Така и не може да разбере кога е в опасност, а в този момент съм уверен, че е в най-голяма опасност за живота си, толкова голяма, колкото е и за цяла Нуманция.

Не знам откъде ми дойдоха тези думи — общо взето не съм много надарен с речовитост. Но този път потекоха леко.

— Струва ми се, че разсъжденията ви са разумни — каза Търбъри. — И какво предлагате да направим?

— Заповядайте му да си намери безопасна квартира, сър. В момента са нужни само един-двама товиети, да се промъкнат през нощта и… — и млъкнах.

— Капитанът преувеличава — намеси се Тенедос. — Сигурен съм, че магията ми ще ме опази — щях да отговоря, че поне два пъти не беше успял да предвиди действията на Так, но си задържах устата затворена.

— Съветът ви е великолепен — каза Търбъри. — Случайно разполагаме точно с такова място, няма и на половин миля от тази палата. Използваше се за приютяване на заложници, пленници по-скоро, и по тази причина може лесно да се охранява. Магьосник Тенедос, заповядвам ви да се преместите в това жилище.

— Слушам, сър.

Протогенес ме гледаше съсредоточено.

— Магьосник Тенедос, може ли да се разчита на този човек?

— Абсолютно, сър.

— Сетих се за времето, когато бях младши офицер, колко адски трудно беше да направиш каквото и да било, ако не съвпада с интересите на началниците ти. Най-лесното решение би било да ви повиша, капитан а̀ Симабю. Също както би било по-лесно и за вас, чародею, ако получите чин генерал примерно. Но не съм готов за това, поне засега. Генерал Търбъри, когато съставите заповедта за чародея Тенедос, моля ви включете и името на капитана.

— Вие, сър — обърна се той към мен, — вече сте овластен да правите всичко, което сметнете за необходимо не само за да се спаси Нуманция, ни и да опазите нашия чародей жив.

— Да, сър. Благодаря, сър — ударих се с юмрук в гърдите.

— Това е всичко — заяви генерал Протогенес. — Сигурен съм, че ще поддържаме почти ежедневен контакт. Е, поставихме си задача. Време е да действаме.

 

 

— Благодаря ви, сър — казах, след като двамата с Тенедос напуснахме палатата.

— Не знам дали не сгреших, като те помолих да присъстваш на това заседание. Направих го не само защото исках да споделиш високата чест, но и защото в бъдеще ще ми трябва трезвият ти ум.

— Защо да сте сгрешили?

— Ами, сега излиза, че съм си взел гувернантка. Хм.

Изсмях се и го попитах:

— Сър. Мнението ви. Всичко това ще помогне ли?

Тенедос помисли продължително, преди да отговори.

— Не знам. Генералите определено казаха каквото трябваше и уж ми дадоха пълна власт. Но те са толкова част от системата, колкото и Властта на Десетимата. Издигнали са се под нея, тъй че не съм сигурен дали ще могат да поставят под съмнение нещата толкова дълбоко, колкото трябва.

— Забелязах, че не споменахте, че Властта на Десетимата трябва да бъде сменена.

— Разбира се, че не — изсумтя Тенедос. — Може да съм луд… но все пак не съм глупак.

 

 

След три часа пристигна пратеник от Военната палата и ни донесе, че „въпросните заповеди“ са изпратени и че „Таулър“ и още шест бързи транспортни кораба са реквизирани за „специални задачи“.

Вече можехме само да чакаме, докато пристигнат някакви истински войници, за да предприемем следващата стъпка: да влезем в катакомбите на товиетите и да ги изловим за ушите.

 

 

На домин Леар никак не му хареса, когато му съобщих за новото си назначение. Каза, че разчитал на мен да помогна да се преустрои дивизионът, и почти го съжалих. Но за какво по дяволите си мислеше, че са му дадени офицерските знаци — да впечатлява другите оризови плантатори на официалните балове може би? Сигурен съм, че още повече не му хареса, когато казах, че му взимам някои подофицери. В очите ми Златните шлемове можеше и да изглеждат безполезни, но все пак си бях набелязал няколко души като мъже, които могат да вършат работа.

Първият, след ескадронен сержант Карджан, беше легат Петри естествено. Изръмжа ми, че не се бил записал в армията, за да става ченге, но когато му обясних колко е важно и да не би да предпочита да учи бойците си защо трябва да лъскат вътрешността на шлема, преди да излязат на парад, се предаде.

С голяма радост смених парадната униформа с по-просто бойно снаряжение — шлем с къс гребен, предпазител за носа и набузници; плетена ризница над широката копринена блуза; тесни панталони, ботуши с шпори и пелерина. Вместо щит надянах на левия подлакътник стоманен предпазител. Зарязах обичайната кавалерийска пика и сабята и си взех обикновен прав меч в предпочитания от мен стил и кама, по-къса от онази, с която се дуелирах с Мейлбранч, а на седлото окачих къс лък и колчан със стрели.

Първата ми задача беше да се погрижа за пълната сигурност на новата квартира на ясновидеца Тенедос. Сградата се оказа точно такава, каквато я описа Търбъри — четириетажна кръгла кула с ров около нея и неголяма стена. Беше стояла неизползвана много години и първата ми работа беше да се почисти. Като последна служба при Шлемовете възложих тази задача на ескадрона си. Сребърните кентаври завиха недоволно, че ги правят на слугини, когато им раздадох метлите и парцалите и наредих да чистят, докато не лъсне като шлемовете им. Въздържах се да призная, че това е на ръба на войнските им възможности.

Малко съжалих, че толкова кавалерски бях отстъпил легат Йонджи на приятелката на Маран. Той и приятелите му щяха да са ми от голяма полза, но вече бях дал думата си. Като помислих за Амиел, лицето и тялото на Маран изригнаха в ума ми и се отнесох. Но скоро се съвзех и си рекох, дано да си лежи мързеливо и да трупа тен на яхтата на мъжа си. Много идиотски, също така, си пожелах да я кара целомъдрено, а мъжът й да е хванал остро хронично заболяване на интимните части.

Върнах насила мисълта си към задачата с пазенето на Тенедос. Искаше ми се Пиконосците да пристигнат час по-скоро — смятах да ги включа до един в личната охрана на ясновидеца.

Най-доброто, което можех да направя в момента, бе да избирам хора от частите около столицата. Не взимах доброволци по очевидни причини и ги назначавах на караул по случаен принцип. Дори между тях да имаше товиети, а допусках, че има, нямаше да им остане достатъчно време да замислят нападение и тъй като ги размествах в екипите, шансът в един пост да се съберат само конспиратори беше минимален. Освен това всеки ден ги поставях на пост на различни места, а веднъж седмично ги връщах в частите и ги заменях с нови.

За старши подофицери използвах Карджан и другите сержанти, които бях откраднал от Шлемовете. Карджан, въпреки че ми мяташе мрачни погледи от време на време, се доказа като великолепен командир и постепенно започнах все повече да завися от него.

Но всичко това не беше повече от намазването на драскотина с мехлем, докато кръвта на ранения изтича от сто рани. Чудех се какво ще стане и дали някога безредиците в Никиас ще се прекратят окончателно.

 

 

Кутулу също беше зачислен към Тенедос и донесе със себе си сандъците с изписаните картончета. Доведе си и помощници.

Не знам какво точно му беше възложил Тенедос, но когато го попитах дали може да ми заеме от хората си, за да учат пазачите ми на тънкото изкуство на сигурността, ми се сопна, че не можел — мятал въдицата за много по-голяма риба.

 

 

През това време почти не се виждах с Тенедос. При обиколките му го пазеха много зорко специално подбрани мъже на пряка служба във Военната палата. Не им се доверявах напълно, но нищо не можех да направя, докато не дойдат моите хора и не подбера между тях постоянния му ескорт.

Една нощ Тенедос се върна в кулата и ме посети.

— С голямо удоволствие ще приема чашка бренди — въздъхна уморено. — По дяволите да върви извънредното положение. Има моменти, когато човек трябва да се залъже.

Държах една бутилка точно за такива моменти и му налях. Той отпи.

— Ако изобщо някога си се замислял кои са най-упоритите, егоистични и твърдоглави хора на земята, да знаеш от мен, че са магьосниците.

Отвърнах, че вече го знам много добре, благодаря.

— Чувал ли си за Братството на тружениците?

Не бях. Обясни ми, че били група от най-влиятелните магьосници в Никиас. Не били таен орден, но се чувствали много удобно, че твърде малко хора знаят за съществуването им.

— Възникнали са — продължи Тенедос — като един вид общество за взаимопомощ. Освен това се превърнали в най-влиятелната политическа група в Никиас. От много време се опитвам да ги ухажвам, но е все едно да съблазниш десет храмови девици наведнъж или да подкараш стадо въртоглави овце.

— Може ли да попитам защо?

— Няма да навлизам в подробности, Дамастес, защото идеята ми може да се окаже глупава. Навярно знаеш, че магиката е най-егоистичното от всички изкуства.

Не знаех.

— Един магьосник прави заклинание, за да облагодетелства себе си или, с неохота, някой клиент, срещу което очаква да бъде щедро възнаграден. Колкото по-егоистично е деянието, толкова по-вероятно е заклинанието да свърши работа, поне на мен така ми се струва. Сигурно затова се приказва повече за черна, отколкото за бяла магия. Естествено опитвани са били алтруистични заклинания, които да покрият целия свят с покрова на мира или да прекратят глад и мор, но като че ли рядко хващат. А може би просто на боговете им допада да ни гледат как се гърчим в мизерия. Все едно, хрумна ми нещо по темата и се опитвам да накарам тези кипящи извори на всичкото знание да ми помогнат да го изпробвам. Но засега само приказват и изглежда, не забелязват, че светът около тях е в пламъци.

 

 

Когато пратеникът дойде, обикалях около кулата и се мъчех да разсъждавам като товиет, решил да проникне вътре. Адютантът ме викаше в дивизиона на Шлемовете по личен въпрос?

Не можех да си представя „личен въпрос“ в тези напрегнати дни, но с неохота тръгнах, като казах на Петри къде отивам.

Пред щаба на дивизиона чакаше конски впряг. Слязох от седлото, смъкнах шлема и влязох.

Маран седеше на пейката точно до вратата. Щом влязох, стана и лицето й светна от радост. След миг радостта изчезна и отново видях онова изражение на невинно дете, което неволно е направило беля и очаква да го накажат.

Затича към мен, прегърнах я и шлемът ми издрънча на земята. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя. Погледнах над рамото й и видях на пейката кожена пътна торба.

Постояхме така мълчаливо. После тя каза приглушено в рамото ми:

— За първи път те прегръщам, облечен в броня.

— Дано не е за последен — промълвих.

Тя отстъпи назад и се погледнахме мълчаливо.

— Аз го напуснах.

— Кога?

— Преди три дни. Отбихме се на някакъв остров и уж щяхме да ходим на голям банкет, даван от губернатора. И… и не можах да го направя. Не можех повече да го понеса. Никога вече.

— Хвърлих няколко неща в торбата, намерих един моряк с бърза лодка и той ме върна в Никиас — усмихна се. — Беше достатъчно стар, за да ми е дядо, но още си мисля, че се е надявал да го възприема като млад и прелъстителен.

— Идиотка. Можеше да те продаде на пиратите.

— Ако ме беше продал, щеше ли да ме потърсиш?

Това беше абсурдно, разбира се — тук имах много по-сериозни задължения. Но проявих достатъчно благоразумие да излъжа, а след като думите излязоха от устата ми, осъзнах, че не е никаква лъжа, а суровата истина.

— Винаги и навсякъде.

Целунах я и с крайчеца на окото си зърнах надничащия от кабинета си капитан Лардиър. Стъписа се и се скри. Попитах я:

— Сигурна ли си в решението си?

Тя кимна.

— Никога няма да се върна при него. Никога… дори двамата с теб да…

Отдръпна се.

— Дойдох тук веднага щом пристигнахме. Сега… мисля, че ще ида в нашата… в моята къща. Ще трябва да му изхвърля вещите. Ако припаря до семейството си, моите ще се разкрещят — погледна ме тъжно. — Жалко, че не мога да остана с теб. Но предполагам, че ще е скандално.

— По-лошо — отвърнах. — Забранено е по закон — не ми хареса идеята да се върне в онази къща, дори да махнеше всички неща, свързани с конт Лаведан. Също така, още по-логично, допусках, че други може да знаят за връзката ни и да видят в Маран средство да се доберат до мен, а чрез мен — и до Тенедос.

Но друг избор нямаше.

И тогава решението изведнъж си дойде само. За първи път и много малко пъти след това използвах нечестно оказаното ми доверие. И кълна се в боговете, зарадвах се, че съм достатъчно смел да го направя. Почувствах го тогава, чувствам го и сега, макар да знам какво стана след това. След като имах неограничена власт, кълна се в Джаен, готов бях да я използвам, или по-скоро — да злоупотребя с нея.

— Но няма да се върнеш в онази къща — заявих твърдо.

— Тогава къде?

— Ще живееш в една хубава безопасна кула, в обкръжението на мъже, готови да направят всичко, за да не пострадаш. С мен. В смисъл, ако искаш.

Маран ме погледна и отново потънах в тъмните, топли дълбини на очите й.

— Искам — прошепна тя. — О, Дамастес, как искам!

 

 

— Това е изключително нередно — каза Тенедос. — Но разбирам логиката ти. Не допускам, че могат да ти повлияят дори ако контесата бъде взета за заложница, но няма смисъл да се рискува.

— Благодаря ви, сър — изпитах огромно облекчение.

Тенедос сви рамене.

— Щом вече е станало, още по-странно ще изглежда, ако ти отменя заповедите.

— Може ли да ви посъветвам да помислите дали да не направите същото с баронеса Расена? Има предостатъчно място.

— Не — твърдо каза Тенедос. — Първо, защото в момента нямам време за нищо лично. Второ, защото тя не е в никаква опасност.

— Сигурен ли сте?

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, направил съм едно специално заклинание, в което с другите неща включих и от собствената си кръв. Расена е в пълна безопасност, съвсем невидима, дори самият Так да я потърси. А сега си разкарай дългия симабюйски нос от личните ми работи, ако обичаш!

— Слушам, сър.

 

 

Минаха две седмици, а за подкрепления, идващи по реката, нямаше никаква вест. По-лошо, Военната палата ни уведоми, че хелиографските станции по реката не отговарят на сигнали.

Къде беше армията?

 

 

Лошо беше да се обикаля по улиците на Никиас. Нямаше повече открито насилие, но само защото никой войник или член на властта не излизаше сам. На разсъмване по улиците продължаваха да намират трупове.

В столицата като че ли бяха останали само две класи: простолюдието, владеещо улиците, навъсено и враждебно, и благородническото съсловие, свито и треперещо в именията си. Търговците, чиновниците, заможните занаятчии — всички средни слоеве на Никиас — като че ли се бяха изпарили, или се бяха включили към низшите класи и очакваха нещо да се случи.

 

 

Сепнах се в съня си, чул монотонната песен на многобройни гласове. В отворения ми прозорец примигваше светлина от факли. Измъкнах се изпод завивките гол и посегнах за меча, окачен на таблата на леглото.

Маран се стресна и потърка очи, замаяна от съня.

— Какво става?

Не знаех, но притичах до прозореца и надникнах навън. Стаите ни се намираха на третия етаж на кулата, с изглед към града и Военната палата в далечината.

Нощта се беше превърнала в море от поклащащи се факли. Улиците бяха оживели от крачещи мъже и жени. Долавях по нещо от виковете им, но само дума тук, дума — там: „Хляб… мир… долу Властта… глас на… народа… Нуманция… живей или изгори…“ И над всичко това — постоянният, едва доловим хор: „Сайонджи… Сайонджи… Сайонджи…“

Маран стоеше до мен, само по тънката нощница, която носеше, когато си бях легнал, изтощен от работа. Надвеси се от прозореца, с лакти на перваза, омаяна.

— Усещаш ли го, Дамастес? — прошепна. — Усещаш ли го? Зовът на богинята.

Беше само ревът на тълпата, но стигна до мен, тя стигна до мен, богинята, Унищожителката, Създателката, призова кръвта ми и тя кипна.

Могъща магия се бе развихрила в тази нощ и ме завладя; исках да сляза долу, да съм там, долу, сред тълпата, готов да разкъсвам и да паля, и после, от пепелищата, да изградя нов свят, свят на абсолютната свобода, свят, в който можеш да вземеш всичко, което поискаш.

Маран се обърна и видях очите й, блеснали на светлината на факлите.

— Също както го каза Тенедос — прошепна тя. — Нов свят. Ново време. Мога да го усетя, Дамастес, мога да го усетя, като Колелото, което се върти. А ти?

Можех, и чувството ме сграбчи, стисна ме за гърлото, всички най-тъмни страсти се надигнаха и можеше да са били барабани там навън, в нощта, а можеше да е бил пулсът ми, но после се промени, и не беше Сайонджи в облика на Айса, шестглавия бог на войната, а беше по-скоро Джаен, и членът ми се надигна, твърд и пулсиращ.

Бях зад Маран, вдигах нощницата й над кръста, разтварях краката й, след това я нанизах на члена си, забих го с един удар и тя проплака и Джаен прегърна и нея, тя се заблъска в мен и извика.

Издърпах го, докато само главичката остане вътре, после забих отново и ръцете ми намериха гърдите й, притиснах я към себе си и тя запищя, и писъкът й се сля с рева на тълпата отвън, отново и отново, забивах все по-дълбоко, навътре и все по-навътре, в тялото й, в душата й, и извиках, щом изригна семето ми, горещо като подземните пламъци, сътворили Так.

След малко времето се върна и осъзнах, че съм легнал наполовина извън прозореца и съм я притиснал в перваза.

— Съжалявам.

— Не се извинявай. Само… малко ме предупреди следващия път. За да мога да си сложа възглавница.

Измъкнах се от нея, взех я в прегръдката си и се олюляхме към леглото.

— Имам чувството, че ще съм малко претъркана утре — промърмори тя, след като се успокоихме.

Погали ме по гърдите.

— Мисля си, любов моя, че това, което направихме току-що, е онази сексмагия, за която съм чувала. Амиел веднъж ми зае книга за нея.

За миг ми притъмня.

— Сексмагия на кого? Кой я е направил?

— Не знам. Но никога не съм изпитвала такова нещо. И не знам дали бих го поискала отново. Чувствам се сякаш… сякаш ние, не че бяхме използвани, но все едно че бяхме част от някой друг. Не, може би греша. Може би не бяхме нищо повече от нечий слуга.

Магьосниците на товиетите? Самият Так?

Или — и тази мисъл ме потресе — на самата Сайонджи? Дали там отвън не бе дошла самата богиня, надвиснала над Никиас, и не се усмихваше, видяла как се разтърсва вечният ред.

Не знам дали в онази нощ бе хвърлена сексмагия, дали и други са били пленени и разтърсени от заклинание, или беше просто внезапно обладалата ни страст.

Ала на следващия ден Никиас потъна в хаос.