Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

5.
Лицеят на конника

Двете ми години в лицея започнаха с хоровия, гръмогласен, циничен и несекващ рев заради непоправимата ми некадърност, от страна на корави бивши кавалеристи, старши пики, ескадронни командири и така нататък, избрани заради гаднярството си, яките си дробове и острите очи, които можеха да видят петънцето кал на униформата ти или капката тор на копитото на коня чак от другата страна на плаца.

Скоро бяхме разнебитени достатъчно, за да бъдем приети с огромна неохота и войската да започне да ни изгражда в желания облик.

В класната стая полагах големи усилия, но така и не стигах до оценка над средната. Някои курсове ме правеха разноглед, например „Войнски етикет“ и „Парадни церемонии“. Щяха да са съществени за кариерата на някое пърхащо адютантче на генерал, но едва ли исках да изкарам живота си точно по този начин. С математиката се справях горе-долу прилично, стига преподавателят да успееше да ме убеди в ползата й на полето. Все още мога да пресметна в рамките на половин пръст височината на планински връх, който трябва да щурмувам, като се отчете разстоянието и наклонът, но да разсъждавам над прелестта на чистите числа, които уж отразявали отношението ни с вселената, ами, според мен това е по-подходящо за жречески брътвеж и важността им я оставям за храмовете.

Един курс, който си спомням добре, беше „Бойната магика“. Преподаваше ми я не магьосник, което ми се стори странно, а щабен офицер, който ни съветваше да не дремем по време на лекциите му и да не го тормозим с неудобни въпроси, освен ако много не държим първото ни назначение да се окаже на Острова на забравените, за който всички знаехме, че се намира някъде между Изгубеното и Никъде. Първия ден ни обясни, че имал малко от Дарбата и затова го били избрали. След което дообясни, че армията смятала за важно курсът да се преподава от „реалист“, а не от някой схолар със замъглен ум, който ще ни тъпче с безполезна теория и безсмислено дрън-дрън.

В неговите лекции научихме какъв е армейският възглед за тавматургията. Тя е важна, но едва ли чак съдбоносна, доколкото се прилага от двете страни, обясни офицерът, старши капитан. Армията ще влезе в битка и магьосниците, които я придружават, ще почнат да хвърлят заклинания за объркване и страх, ще се мъчат да повлияят на времето, да предизвикат свлачища, да накарат реките да се надигнат или спаднат в зависимост от нуждите на командира. Но тъй като врагът ще прави своите магии, почти със сигурност двете ще се неутрализират взаимно. Разбира се, ако едната страна се сражава „оголена“, в смисъл без магия, ще бъде бързо унищожена.

Един от по-ученолюбивите ми колеги попита не би ли могло една битка да мине само с магия, или на една армия да се излезе само с чародейство, стига магьосникът да е достатъчно могъщ.

— На теория — отговори капитанът и устната му се кривна: показваше ни какво мисли всъщност по въпроса, — на теория това може да стане. Точно както с достатъчно дълъг и здрав лост и добра опорна точка можеш да вдигнеш град Никиас и да го хвърлиш от другата страна на река Латейн — тук някой се изсмя.

— Но ние тука сме войници и се учим да се справяме със суровите ежедневни факти. Може би, ако интересът ви клони към подобни ефимерни неща, следва да размислите дали да не кандидатствате в някоя магьосническа академия и да освободите мястото си за някой по-прагматичен младеж — тук някои от по-безмозъчните курсанти се изсмяха по-силно, тъй като по онова време за военните магьосници се смяташе, че са странни дръвници, които могат да умрат, докато се мъчат да си обяснят защо демоните, които са призовали, са по-скоро зелени на цвят, отколкото в желания синкав оттенък, без изобщо да забележат, че им поглъщат краката.

Младежът се изчерви и си седна.

— Не исках да ви обидя — каза офицерът, защото не беше груб човек. — Всички сме чували за велики сражения, водени от магьосник срещу магьосник, особено преди да е обявена война или на ранните етапи. И магиката има неизчислима цена, когато не среща съпротива и, трябва отново да подчертая тази дума, например когато командирът иска да разбере дали противникът има скрити резерви. Възможно е, ако един магьосник е достатъчно силен, а врагът му — достатъчно слаб, да успее да въздейства на волята на противниковия пълководец. И най-сетне, магиката се намесва сама, когато една армия е прекършена, когато е останала без воля, също както кавалерията трябва да се използва винаги, за да се довърши бягащият противник.

— Но всички тези предназначения, колкото и да са важни, все пак са вторични спрямо истинското ни предназначение, онова, на което ние, войниците, сме посветили живота си: да воюваме — заключи той. — Когато стоманата стане аргумент и бойното поле е избрано, магиката трябва да отстъпи. Магът, също като интенданта и салджията, съществува само за да улесни пътя на воина към бойното поле. В никакъв случай не може да го замести.

Помислих си в този момент да задам въпрос — не смятах, че попиталият беше имал предвид това, също както ако човек попита дали стрелците трябва да се докарат по-близо до бойното поле, или да стоят отзад, за да стрелят по резервите, още не значи, че според него войниците с мечовете трябва да си стоят у дома, или ако някой попита алебардата дали не е по-долно оръжие от пиката, това не значи, че предлага да се хвърли на боклука.

Но си замълчах.

И си помислих още нещо: вещицата в селото ни можеше да лекува настинки, да облекчава треперещите кокали на старците, да улеснява ражданията, накратко — да върши много полезни и важни неща. Не можеше обаче да накара костите да заздравеят за две нощи или едно угасващо сърце да бие още. За това трябваше да се потърси по-опитен знахар. Но това не означаваше, че тя отрича възможността да се излекува счупен крак.

Опитите й да предсказва и да влияе на климата бяха пълен провал, така беше и с всички заклинатели в района, които бях виждал да го опитват. Но значеше ли това, че никой не бе извършвал такова чудо? Разбира се, че не; просто е бил необходим майстор чародей.

Тъй че бойната магика беше трудна работа. Може би все още не беше го опитвал някой достатъчно могъщ маг или пък никой не беше успял досега да състави заклинания, достатъчно силни, за да овладеят бойното поле. Но това не означаваше, че е невъзможно. Капитанът казваше само, че не знаем някой да е постигал подобни подвизи, а дори и аз, дошлият от толкова затънтен край като Симабю, не си въобразявах, че Нуманция е целият свят.

Помислих си, че армията в това отношение, както и в много други отношения, е някак прекалено склонна да каже „Това е така и така трябва да бъде“, и повече да не разсъждава. Но това ми хрумна между другото, а и аз самият приемах „нещата каквито са“.

Докато не срещнах ясновидеца Тенедос.

Добър бях в занятията на открито, все едно дали на парадния плац, където бях много добре запознат с маневрите, благодарение на баща ми, или във всички спортове, особено ако включваха езда, както и в бойните ни игри.

Може би щях да стигна до по-висок чин, но както вече съм казвал, кипвах винаги, когато някой друг „млад джентълмен“ обидеше било мен, било говора ми или провинцията ми, или най-лошото — семейството ми, поради което в досието ми се трупаха много дисциплинарни бележки. Не се притеснявах, защото по-важно е човек да отстоява онова, в което вярва, отколкото да навежда покорно глава. От един пълзач не става добър воин.

Тук се проявява друга една особеност на армията: ако бъда обиден и пипна дръжката на парадната кама, която всички носехме, предизвикателството щеше да е направено и двамата с противника ми щяхме да се срещнем рано на другата заран с голи оръжия. Ако някой бъдеше ранен или убит, началството щеше да свие рамене и случаят да се забрави като част от това да станеш офицер. Но да спипаш някой от тези фукльовци за кръста, както направих веднъж, да го вдигнеш и да го хвърлиш в кацата с помията — виж, това е крайно недопустимо и ми докара три дни в конюшнята, докато си изкупя греха.

Както всъщност очаквах, не си създадох много приятели. Много се говори как младите мъже, за пръв път напуснали дома си, започват да грешат, скъсват връзките си, перчат се и губят цялата си вътрешна дисциплина. С мен изобщо не стана така, тъй че времето ми в лицея е доста скучна история. Тъй като бях много беден, лептата на домин Рошанара едва покриваше разходите ми и богатите кадети не ме приеха в обятията си. Тъй като не бях развратник, пак по-скоро заради липсата на пари, отколкото на желание, женкарите ме смятаха за скучен. Малцината ученолюбиви, жадуващи за дълбоката мъдрост, не можеха да намерят нищо у такъв задръстеняк като мен.

Може би още тогава съм усетил армейската жестокост по отношение на приятелствата. Войниците обикновено се кълнат, че приятелствата, които са си създали в новобранството, траят цял живот, но на практика рядко става така, особено с офицерите. В началото са обичайните различия в класата, богатството и поведението, които разделят младежите от колегите им. Но когато получиш офицерския си пояс, става още по-лошо. Приятелите капят като суха шума. Някои умират от болест, други в боя, но още повече се налага да зарежеш — тоя, когото са повишили в капитан, не може вече да гуляе с низшите легати. Домините не гуляят с капитани, нито генералите с домини. Баща ми ме беше предупредил и за това — каза ми, че въпреки всичкото перчене и буйстване, животът на войника е самотен. Мисля, че се бях подготвил добре за тази истина. За тази съдба.

Малкото хора, към които изпитвах повече близост, бяха с по-низши чинове, въпреки че добре помнех съвета на баща ми — че един офицер не бива да се сприятелява толкова с подчинените си, че да не може да ги изпрати на смърт. Но с истинско удоволствие слушах разказите на стари подофицери за кампании, които помнеха само ветераните, или оставах задълго в компанията на коняри и научавах от тях още неща за конете и особеностите им.

Признавам, че най-щастливите ми моменти бяха, когато оставах сам, когато нямах задължения и можех да оседлая Лукан, да сложа малко хляб, сирене и сухи плодове в торбата и да изляза да пояздя из околностите просто така, без никаква определена цел. Понякога взимах лък и няколко притъпени стрели и се пробвах по катерици и птици, или пък въдица, за да половя риба. Понякога по черните пътища далече от лицея срещах селяни или ловци като мен, бракониери, предполагам, но въобще не ме интересуваше — нали всички трябва да ядат.

Неведнъж, особено в сезона на жътвата, срещах и млади жени. Допускам, че има някакъв чар в това да си напъпващ кавалерийски офицер, и тъй като и аз говорех като селянин, им ставах приятен. Подобни срещи често свършваха в обраслото с мъх дъно на някоя скътана долчинка, голи с девойчето, а веднъж-дваж и с двечки, които се кикотят сладко и се редуват отгоре ти. Само градските хора си мислят, че селяците са невинни. До ден-днешен мирисът на прясно окосено сено или току-що откъснати диви ягоди ми носи усмивка на устните и смътен спомен за топлина в слабините.

Чудя се дали животът ми нямаше да е по-щастлив, ако се бях родил при тези простички хора и не познавах по-далечни хоризонти от тях? Навярно Айрису е смятал да ме направи точно такъв, а Сайонджи, предрешена като баща ми, се е намесила. Не знам.

Малко преди да свърши последният срок, започнах да си търся дивизион. На завършващите се разрешава да кандидатстват за която част пожелаят и стига армията с неохота да е обявила свободно място, наистина може да те назначат там. Като курсант на елитно училище най-малкото щях да служа в кавалерията, а не в пехотата или — още по-лошо — при сапьорите в поддържащите части.

Допусках, че колегите ми от курса с техните връзки и богатство щяха да изсмучат мозъка от кокала и за мен да остане само дупката.

Гледах с копнеж към конните дивизиони „на края на света“, както се изразяваха никиасците, пръснати по кантончетата по Границите или в бдителните гарнизони на границата между Дара и Кальо, в състояние на примирие, което не беше точно война, но така и нямаше да стигне до мир.

Най-много ми се искаше да служа в някой от трите гарнизона в Ърей, които пазеха васалната държавица Дара да не я опустошат Планинските воини — безстрашните убийци, които слизаха от суровите си планини, за да плячкосват, изнасилват и избиват.

Това също така бе фронтовата линия срещу Кальо, който имаше претенции и към Ърей, както и, оттатък Пограничните земи, срещу най-опасния ни потенциален противник, кралството Майсир. Тези три дивизиона бяха Десети хусарски, Дванадесети тежка кавалерия и Седемнадесети Ърейски пиконосци и пазеха най-важния от всички проходи към Пограничните земи, прохода Сулем.

Доколкото можех да преценя, шансът ми да бъда назначен в някоя от тези части беше точно толкова, колкото да ме изберат за Кралицата на Птичия празник, та да танцувам около фалическия стълб с орхидея между гърдите.

Но късметът ми се намеси отново, и близък, и далечен. Единия го знаех, но не и другия. Далечният и непознат бе в това, че Границите се пробуждаха и по стръмните хребети и в посърналите селца на Пограничните земи суровите планинци, които наричаха провинцията „Кайт“, жадно гледаха на юг към тучните земи, тлъстите говеда и гладкокожите девици на Ърей.

И други гледаха към тези земи, но за тях разбрахме по-късно, а тяхната лъст далече надвишаваше простичката радост от насилието и грабежа.

По-близкият късмет стана очевиден, когато чух какви постове си търсят другите кадети. Или искаха щабна служба, за предпочитане под командата на този или онзи висок чин, осигурил кариерата им, или в някой от „парадните“ дивизиони около Никиас. Тези части също се смятаха за елитни, но не и от мен, тъй като често ни бяха подканяли да ги посещаваме и да немеем от възхита. Бях виждал колко време отделят да излъскат всичко, от бронята до конските копита, и колко малко се упражняват в истински бойни маневри за сметка на грандиозните, но безсмислени парадни прегледи, атаки в редица и тъпи обръщания. Не се бях включил в армията, за да се грижа дали плюмажът от конски косми на шлема ми виси отзад точно до втория прешлен на гръбнака ми.

Бях изпратил писма за военен пост в трите дивизиона в Ърей и не можех да направя нищо повече, освен да чакам.

Разправят, че завършването на лицея и церемонията по дипломирането е най-страхотният миг в живота на младия офицер. За някои може и да е така, но не и за мен. Много по-страхотна беше онази нощ с жената и тигъра в къщичката ми, или денят, в който получих радушен прием от два от трите дивизиона, в които кандидатствах. Единият беше на Пиконосците и не мисля, че сърцето ми можеше да се изпълни с повече радост.

Дните изтекоха като в мъгла до тържествения ден, когато излязох от редицата и препуснах в галоп с Лукан до платформата, на която стоеше доминът на училището, слязох, изкачих в строева стъпка стъпалата и поясът на офицерския ми чин беше увит на кръста ми.

Ходих на няколко празненства в чест на завършването и се клех с останалите във вечно приятелство и вярност, но умът ми гледаше далече на юг и жадувах за суровите голи височини на Пограничните земи.