Крис Бънч
Кралят-маг (20)

20.
Пожарите на Никиас

Има много версии какво е предизвикало безредиците. Според едни някакво селско дете било сгазено от каретата на благородник, според други младо момиче било жестоко пребито от стражи, според трети — всичко започнало с кръчмарски бой между писари и някакви колари.

Не се съмнявам в никоя от тях, но не вярвам, че градът избухна само заради един инцидент — лудостта се разпространи прекалено бързо. Твърде много години бедните бяха тъпкани и пренебрегвани, твърде много години техните водачи не водеха, твърде много години нестабилност бе имало, тъй че градът приличаше на купчина сухи дърва — само един горящ въглен да я докосне тук… и тук… и тук… — и пожарът е готов.

Простолюдието вилнееше из града, палеше, плячкосваше, пребиваше, убиваше и насилваше.

Стражите бягаха в участъците си и се барикадираха вътре; войниците се криеха в казармите; богатите трепереха в именията си. А Властта на Десетимата и Съветът на Никиас се събираха на извънредни заседания и не предприемаха нищо.

Бунтовниците нанесоха нов удар. Раск, от Властта на Десетимата, приятелят на Фейръл, един ден просто изчезна и никой не знае какво стана с него. Тълпата щурмува залата на Съвета, намери там случайно четирима съветници и ги разкъса.

Скопас дойде в кулата да се посъветва с Тенедос и чародеят ми разказа как е минал разговорът им. Тенедос направил същите предложения като преди, а Скопас отново заусуквал пред взимането на драстични мерки. Може би, казал той, тъй като простолюдието плячкосвало главно бедните квартали, трябвало да го оставят, докато безумието му се уталожи.

За моя изненада Тенедос одобряваше ставащото, поне частично.

— Нека бедняците да опожарят бордеите си — каза ми той. — Когато всичко свърши, ще можем да построим отново Никиас така, както трябва да изглежда — тази груба безчувственост ме стъписа, но мисля, че успях да прикрия реакцията си. — Но всеки, който си въобразява, че с това избухване горивото ще се изчерпи, е глупак. Товиетите и агентите на Чардън Шир ще се погрижат да не стане така.

Безумието се усилваше.

Дните минаваха и нямаше нито знак, нито вест от войниците, призовани от границите. Тенедос се опита да хвърли заклинание, но каза, че не станало нищо. Било все едно да се взираш през гъста мъгла. Каза, че можело да означава само едно — магия. А това означавало, че товиетите задържат войските далече от столицата.

Помолих го да използва извънредната си власт да преместим Златните шлемове, Деветнадесети пехотен и още два парадни дивизиона в палатките в парка Хайдер, на равно разстояние от кулата ни, Военната палата и двореца на Властта на Десетимата, за сигурност и като част за спешно реагиране. Златните шлемове захленчиха, че трябвало да изоставят удобните си тухлени казарми. Подозирах, че ако бунтовниците ги оставеха на мира, щяха да са си съвсем доволни да си седят там, да лъскат месинга и да упражняват глупавите си престроявания по парадния плац, докато целият Никиас около тях стане на пепел. Но яздеха, обикаляха спешени и пазеха; даваха и патрули по главните градски улици и площади, макар да роптаеха непрекъснато. Ужасни войници, но други в града нямаше. Помислих си кисело, че с тези оплаквания поне мога да не се притеснявам, че сред тях има товиети — щяха да горят от желание да се доберат до Тенедос, Властта и командния състав.

Времето беше ужасно и гледките бяха ужасни.

Видях една пияна жена, крещеше и тичаше през един площад точно когато нахлу колоната на Шлемовете. Размахваше нещо, но не можах да видя какво. Но един от войниците го видя, пришпори коня, сниши пиката и жената се превъртя, рухна и камъните се оплискаха с кръв.

Войникът пусна пиката и се върна при нас. Острието на меча ми се опря в гърлото му.

— Кажи ми една причина да не умреш за убийство, кучи сине!

— Сър… не видяхте какво държеше! Сър, бяха мъжки таковата… ташаци с все кура! — преви се в седлото и повърна, без да обръща внимание на меча ми. Не можех да го убия, но поне казах на Карджан след това да се разправя с него. Може би трябваше да го посека на място. На място.

Казвах на Маран някои неща от видяното при обиколките през деня, но за кастраторката премълчах. Нито една млада жена не бива да знае за такова зло. Само като си го помислих, разбрах колко е глупаво. Никой, на никоя възраст и от никой пол не бива да е обект на онова, което преживяхме в тези дни.

След една седмица градът беше парализиран. Но и това сякаш не стигаше. Сега товиетите излязоха на открито и поеха властта над тълпата.

Вече не палеха собствените си бордеи, а изпращаха нападателни групи в богатите части на Никиас. Складове, намиращи се на мили от гетата, бяха опустошени и подпалени. Нямаше съмнение кой води дрипавата сган — труповете грижливо се оставяха така, че да ги видят патрулите, винаги с жълтото копринено въже около шиите.

Появиха се знаци, надраскани с големи букви по стените и обозначаващи определени квартали като Чичерин. Понякога гласяха:

НЕ НА АРМИЯТА

ОТТУК НАСАМ СТРАЖИТЕ ЩЕ МРАТ

НЕ НА ВЛАСТТА ОТВЪД ТОЗИ ЗНАК

СВОБОДЕН ЧИЧЕРИН

А някой път бяха по-прости — само надраскано жълто усукано въже.

— Твърде интересно — отбеляза Тенедос. — От напредъка на товиетите ще се получи великолепен казус за изследване. Първо хаос, после удряш пряко по врага, после ограничаваш своята територия, където ти ще правиш законите и ще налагаш порядките. Ще продължават натиска върху нас, за да не може Властта на Десетимата да си поеме дъх, камо ли да ме слушат какво се опитвам да им набия в главите. С всеки ден товиетите ще печелят привърженици, защото всички хора се стичат към победителя. Когато решат, че са достатъчно силни, ще тръгнат срещу нас. Забележително.

— Това, което ме озадачава, е кой гениален ум е съставил този план? — продължи той. — Так не е — от никой демон, колкото и да е силен, не може да се очаква, че разбира толкова добре човешките дела. Не вярвам и да е Чардън Шир или неговото лакейче Мейлбранч. Възможно е само да е онова неизвестно същество, което първо е призовало Так да осъществи мечтите му за човечеството. Жалко, че Так го е убил, защото съм убеден, че е станало така, иначе щеше да излезе от дупката си и да се опита да сложи под контрол побеснелия си джин. Искаше ми се да се запозная с този човек. Идеите му са крайно интересни.

Аз по-скоро се надявах Так да се е позабавлявал дълго с господаря си, преди да го пусне на Колелото, а и то да се завърти повечко пъти, преди Айрису да му позволи да се превъплъти в нещо повече от слузест червей.

Хората от знатното съсловие бяха почти толкова обезумели от ужас, колкото тълпата от кръвожадност. Криеха се и бяха готови да заплатят каквото и да е на мъж, който има меч и обещава да им пази живота. Естествено някои от тези мъже, а както чух — имало и жени, бяха мошеници или по-лошо, крадци, решили да използват това доверие като възможност. А сред тях имаше и товиети.

Махал, докато бързал да се прибере при похотливата си млада бил издърпан от каляската и удушен от собствения си телохранител. Коларят на Махал го убил, но Властта на Десетимата вече наброяваше седем.

На никого не остана време да сложи траур за Махал. На следващата сутрин, в часовете преди разсъмване, около казармата на Втора тежка кавалерия, чийто домин бе отказал да ги премести по-близо до двореца, се струпала тълпа. Постовете били премахнати тихо и в казармата нахлули мъже с факли, копия и въжета за душене.

Частта се събудила с писъци, пламъци и смърт. Може би са се спасили един-двама от седемстотинте души на Втори кавалерийски. Но никой от тях не се върна в армията. За по-малко от три часа беше заличен от лицето на земята цял дивизион от армията на Нуманция. Такова нещо не се беше случвало през цялата й славна история, или поне през последните хиляда години, откакто се водеха хроники.

Същия ден по обяд генерал Урсо Протогенес отишъл до все още димящите развалини на казармите на Втори кавалерийски. Отказал ескорт, като заявил, че ще се забави само няколко минути и времето едва ли щяло да стигне за „онези злодеи“ да спретнат засада.

Командващият охраната от петима мъже легат каза, че генерал Протогенес огледал проснатите тела на „великолепните бойци“ и тежки хлипове разтърсили гърдите му. Продължавал да клати невярващо глава, но очите му не можели да намерят утеха.

— Моите хора — чул го да шепне легатът и никой не разбрал за никиасците ли говори, или за войниците си.

Помолил легата да го изчака една минута — искал да влезе в командния кабинет на дивизиона, където пожарът вече бил загаснал. Имало нещо, което се надявал да намери.

След десет минути, след като генералът не се върнал, разтревоженият млад офицер го потърсил.

Генералът явно бил излязъл през задната врата и бил отишъл в града.

Беше поредният, когото никой повече не видя, нито убийците му се явиха да им се благодари, че са помогнали на стареца да получи смъртта, която си търсеше.

До този момент толкова бяхме обръгнали, че следващите смърти почти ни разсмяха. Още един от съветниците във Властта на Десетимата, известен с предпочитанията си към най-брутални партньори в кревата, не могъл да озапти неудържимата си похот. Двамата с хлевоустия шамбелан Олинтос излезли да си потърсят удоволствие за през нощта.

Намериха труповете им проснати пред двореца на Властта на следващата сутрин. Въжетата, които ги бяха удушили, сигурно им бяха дошли като благодеяние, ако се съдеше по жестоките рани по телата им.

Тук вече търпението на Властта се изчерпи. Решиха твърдо да преговарят с тълпата, с товиетите, въпреки че водачите им нито се бяха появили, нито бяха поставили някакви искания.

Спикерът на Властта на Десетимата Барту нареди на петима от най-витиеватите дипломати на Никиас да се заемат с тази съдбоносна мисия. Тенедос ми каза, че го попитал дали не желае да ги придружи, но той му отвърнал, че сигурно се е побъркал.

С пълен ескадрон Шлемове, които всъщност бяха започнали да придобиват облик, смътно наподобяващ на войници, придружих петимата до квартала Чичерин, където бяха избухнали първите безредици и където Властта бе решила по някакви причини, че е ядрото на бунта.

Преговарящите бяха взели вързани за пръти бели знамена. Развяха ги над главите си и навлязоха в бедняшката улица.

Половин час по-късно чух един-единствен вик — вик, който побра цялата болка, която можеше да съществува на този свят.

След това — тишина. Изчакахме още един час, докато покривите не настръхнаха от прашкари и даже стрелци с лъкове, обърнахме конете и препуснахме обратно към кулата.

Генерал Търбъри пое командването на армията и издаде заповед всички войски да се оттеглят в плътен кръг около Двореца на Властта. Щяхме да се браним и оттам да нанасяме ответни удари. С тях дойдоха и стражите, опазили доблестно отдалечените си участъци. На дивизионите бе заповядано да плячкосват всичко по пътя си, тъй че да се огребе до шушка всеки склад.

Докато ескадроните отстъпваха към центъра на града, с тях прииждаха богатите и знатните, всички, които можеха да станат жертви на товиетите или озверялата тълпа. Навсякъде се вдигаха импровизирани лагери.

Сред тях се оказаха Амиел и нейният съпруг Пелсо, все още охранявани вярно от легат Йонджи и тримата му нехранимайковци. Искаше ми се да мога да намеря място за конта и контесата в кулата, но знаех, че няма. Расена също дойде от там, където Тенедос я беше крил, но на нея поне се разреши да остане при ясновидеца.

Отведох Йонджи настрана и му казах, че задълженията му вече са в лоното на армията, отговорностите му са приключили и имам отчаяна нужда от него и приятелите му.

Йонджи ме погледна лукаво.

— А, капитан Дамастес. То хубаво, ама не мога. Помните ли какво ви казах веднъж, колко силно бях впечатлен от вашата доблест и вярност, дори до смърт?

— Помня.

— Значи трябва да спазя клетвата си и да продължа да служа на лорда и лейди Калведон — изглеждаше много благочестив.

— Пък и аз не бих могъл да ти плащам в злато — добавих сухо.

— Така е — отвърна Йонджи и кафявите му зъби лъснаха. — Точно така е.

Отидох при Тенедос и го попитах колко време ни остава според него, за да се подготвим за нападението.

— Не съм сигурен — въздъхна той. — С магиите досега ми вървеше, а заклинанията, които разпростира Так, поизтъняват. Но усещам как се усилват, усещам ги как точат оръжията си. Бих казал, хм, три дни. Пет, най-много.

— И какви са шансовете ни според вас?

— Ами… дай да пресметнем, или да предположим по-скоро, бройките ми не са много точни. Да почнем с най-малките цифри. Около нас имаме четири дивизиона, две хиляди души. Прибавяме хиляда стражи. Още шест или осем хиляди бежанци, да допуснем, макар да се обзалагам, че са два пъти повече. Слагаме правителствените чиновници, дипломатите, кръшкачите, магьосниците… други безполезни типове. А срещу нас — колко? Половин милион? Един?

— Сър, не трябваше ли да сте стълбът на вдъхновението?

— Само пред низшите легати. Капитаните може да си държат устата затворени. Освен това съм уверен, че след като истината и правдата са на наша страна, ще победим — каза го с горчивина.

— А. И още нещо. — Бръкна в джоба си, извади малка, инкрустирана със сребро метална кутийка и ми я връчи. — Вътре има две таблетки. Ако боговете не решат да ни променят късмета, двамата с контесата спокойно можете да ги глътнете. Безболезнени са и ще ви върнат за секунди на Колелото.

Напуснах веселата му компания и почнах да разпределям хората да копаят окопи.

Когато на заранта слънцето се вдигна и тъй очакваната топлина разкъса нощните мъгли, река Латейн заехтя от корабни камбани и рогове.

Армията най-сетне беше пристигнала.