Крис Бънч
Кралят-маг (15)

15.
Градът на светлините

Не исках да си губя повече времето в двореца. Събрах си набързо багажа и се приготвих да се преместя в казармата на Златните шлемове. Тенедос ми каза, че ще се погрижи Йонджи да не се забърка в повече неприятности и ще го вземе на работа при себе си, защото, както ме увери:

— Човек винаги има нужда от услугите на един добър и услужлив убиец в такива неспокойни времена.

— Надявам се — продължи той, — че следващия път, когато служим заедно, времената и обстоятелствата ще са по-добри. Стига да го желаеш.

Помислих малко и се ухилих. Бях си избрал живот на авантюрист, а да се въртиш около един чародей определено го гарантираше. Все още си падах по лудориите, а за година и нещо, колкото бяхме преживели заедно, бях научил доста.

— Чародей — отвърнах официално, — трябва само да ме призовете. Готов съм отново да следвам заповедите ви.

Така положих първата си клетва за вярност към Лайш Тенедос. Беше най-малко церемониалната от всички, но най-важната, стига човек да помни фамилния ни девиз: „Държим на верността“.

Сбогувах се с Тенедос и му обещах да го потърся в лицея веднага щом поема новия си пост.

Попитах пиката Карджан дали иска да остане мой ординарец — знаех, че ми е позволено — или ще се върне при Пиките. Помисли много, накрая изпръхтя и рече:

— Поемам го. Засега. Сър.

Предложиха ни каляска, но нямаше нужда — вързахме малкия ни багаж зад седлата на Лукан и Рабит. Рабит вече бе свикнал с други ездачи освен мен, затова изпръхтя само веднъж, щом Карджан го яхна. Поехме към Златните шлемове.

Десетимата можеше и да са незаинтересовани от положението, но това не си личеше много от начина, по който бяха разположили военните части из Никиас. Главните армейски сили бяха северно от Двореца на Властта, както и щабовете на останалите дивизиони — пазеха господарите си само от пет минути разстояние в галоп. Замислих се колко ли се доверяват Десетимата на поданиците си.

На половин миля западно от нас минаваше един от ръкавите на река Латейн, лъкатушещ през града, а между нас и двореца беше огромният парк на Никиас — Хайдер Парк.

Макар все още да беше зима, времето беше доста приятно, каквото си е по принцип в Никиас, най на север и най-близо до екватора от всички нуманцийски градове, тъй че разходката с конете беше много приятна. Широките алеи, беседките, откритите таверни и изящните лебеди в езерцата радваха очите ни. Мисля, че най-любопитно ми се стори това, че всички хора бяха добре облечени — далечен отглас от онова, което можеше да се види в повечето случаи из града. Зачудих се дали обикновеното гражданство просто не го пускат тук, или е въпрос на някоя от безбройните традиционни порядки на древния град.

Тухлените казармени постройки на Златните шлемове бяха пръснати между малки тревисти хълмчета, покрити с чакъл казармени плацове и изрядно поддържани игрища за рьол. Макар да знаех, че ще намразя това назначение, щом минахме през сводестия вход на казармата, на устните ми се изписа усмивка. Тук изтърпяващо наказанието си отделение разпръсваше под командата на старшата пика тор около дърветата, еднакво варосани на три стъпки над земята; там друг сержант ревеше команди на непохватното отделение, яздещо по плаца; там пък някакъв угрижен офицер бързаше по работата си по една от виещите се каменни пътеки, без да забележи отдаващия му чест пиконосец.

Познато… но и не съвсем, защото си дадох сметка, че по това време на деня районът трябваше да е пълен с упражняващи се в бой войници, спортуващи, слушащи урок на открито или отработващи тактически маневри.

Попитахме къде е щабът и се представих на дивизионния адютант, старши капитан Лардиър. Запитах го кога ще е удобно да се представя на домина на частта.

— Утре, може би — капитанът се прозя. — Домин Леар може да се върне от имението си. А може би не, не знам. На двайсет и шести със сигурност ще е тук, защото има много важен парад в чест на принц Хермонаса. Но не се притеснявайте, капитан а̀ Симабю. Той знае за вас. Всички чухме за идването ви. Между другото, поздравления за повишението ви. Сигурен съм, че сте го заслужили, и се надявам, че боен ветеран като вас няма да се затрудни от порядките при Златните шлемове.

Обърна се и погледна някаква схема на стената.

— Мм. Да. Смятам да ви възложа командването на ескадрон Б, Сребърните кентаври. Легат Нексо командва временно ескадрона, но вие сте с по-висок чин. Може би ще пожелае да служи под вашата команда, въпреки че се съмнявам.

Знаех, че ще се случи така, дори да беше в боен дивизион. Внезапното ми издигане над кой знае колко хиляди млади легати щеше да събуди негодувание не само в сърцата на тези, които съм прескочил, но и на по-старшите от мен. Трябваше да служа добре, за да спечеля одобрението им.

— Ще поговоря с легата — отвърнах. — Кой е ескадронният ми подофицер?

— В момента… мм, нямате такъв. Преди един месец си откупи службата в армията и домин Леар още не е повишил някой на мястото му. Преценете хората си и ми предложете. Гледайте да е добър.

Отдадох чест и се обърнах кръгом да напусна.

— А, още нещо, капитане. Онези коне вън ваши ли са? Така си помислих. Е, можете да ги запазите за извън служба. Но всички в ескадрон Б яздят черни. Ще уведомя старшия на конюшните, че ви трябва нов кон. Можете да си изберете сам, ваше право е.

Излязох си, изненадан донякъде от толкова небрежното посрещане, и се запътих към района на поверения ми ескадрон.

Всеки ескадрон си имаше отделна сграда, дивизионният щаб беше в центъра, а зад него — съответните складове и дюкяни, поддържащи дивизиона. Когато влязох, помещенията бяха почти празни и единственият сержант в дежурната стая беше някакъв подстарши пиконосец. Изпъна се мирно и забелязах, че униформата му е безукорно чиста и огладена, като всичко останало наоколо.

Казах му кой съм и попитах къде е легат Нексо. Отговори ми, че е в града, на гости при приятели.

Премълчах коментара, но си помислих, че това е най-светската част, в която съм служил. Попитах къде са бойците. Някои били в наряд, други в конюшните, но тъй като ескадрон Б бил на разположение, повечето били в отпуск в Никиас.

— На разположение, а? За какво сме на разположение?

— Ами, в случай на тревога, сър.

— И как ще бъдат повикани, след като всички пърдят по таверните?

Старши пиконосецът ме погледна объркано.

— Ами, сър, такъв случай не е имало от шест години, откакто съм в дивизиона. Но… предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато се върнат. Или да пратим викачи в кръчмите, където обикновено пият хората от ескадрона.

Понечих да изръмжа какво мисля по въпроса, но се овладях навреме. Във войската няма по-голям глупак от този, който, като го зачислят в една част, веднага разбира какво трябва да се промени. Благодарих учтиво и го помолих да ми покаже квартирата.

Като ескадронен командир и капитан, очаквах, че ще получа лична квартира, но останах доста доволен от полагащото ми се — не само спалня и отделен кабинет, но и баня, и стаичка за Карджан. Наредих на Карджан да отведе Лукан и Рабит в конюшните. Той отдаде чест, обърна се да напусне, но се поколеба.

— Какъв е проблемът, пиконосец? Говорете свободно.

— Това клинчене… да ме прощавате, сър, но в що за армия са ни зачислили, по дяволите?

Въпросът си беше на място, а се оказа още по̀ на място след няколко дни. Първо дойде легат Нексо, много мършав младеж, който фъфлеше неразбрано. Не, предпочитал да не остава в ескадрон Б, а искал да го преместят някъде, където, ъъъ, щял да бъде сред приятели. Можех да го отрежа — например да го накажа с наряд — за седмица, заради наглостта му. По-скоро щях да предпочета да го върна в помещението, да сваля офицерския пояс и да обсъдим по-директно въпроса. Но много добре знаех, че офицер от неговата мая никога, изобщо никога няма да благоволи да удари друг с голи ръце и след това веднага ще ме докладва.

Колкото до подчинените ми сто и двайсет души: външно изглеждаше, че са ми възложили да командвам част, за каквато един офицер може само да мечтае. Само пет души не ми достигаха до пълния ескадронен щат, което си е истинско чудо. Почти всички мои хора бяха поне с една година служба и половината от тях бяха войници с кариера. Всички бяха с добро телосложение, най-ниският — по-малко от половин педя до шест стъпки, а неколцина дори бяха по-високи от мен. Бяха във великолепно здраве — никой не можеше да се оплаче от качеството на порциона, нито от начина на приготвянето и поднасянето му.

Конете ни се тимаряха два пъти дневно и бяха добре поддържани и хранени. Сбруята винаги беше измита със сапун и излъскана, а металните части блестяха като огледало.

Опрятността на мъжете също беше забележителна. Извърших няколко прегледа и най-големият пропуск, който намерих, беше у един, който не беше почистил напълно бялото петънце от вътрешната страна на шлема, където е занитена каишката. Не го смъмрих. Даже петите на ботушите им бяха намазани с вакса, преди да се строят за парад.

Строевата им подготовка беше съвършена и всяка команда се изпълняваше безупречно, от „Отделение… строй се!“ до „За преглед… ходом марш!“ Можеха да поздравят с „Ура“ или да препуснат парадно пред важните особи, без редиците им да се изкривят с повече от половин стъпка.

Можеха… баста!

Бяха най-лайняната група войници, които съм имал нещастието да командвам. Дори сега, след толкова години, ми е трудно да говоря за тях като за „моите“, или за „ние“, а само за „тях“. Ако, Айрису да не дава, бяха принудени да се бият с едно отделение от моите прашасали понякога, недохранени понякога, общо взето хърбави Пиконосци, то схватката щеше да се запомни за чест на мъжете от Седемнайсети.

Тези Сребърни кентаври изобщо не знаеха как да се бият с оръжията си, въпреки че правеха с тях великолепни пируети по време на парадите си по улиците на Никиас. Сабите бяха за показ, пиките — за да висят по тях пискюли, а кортиците — за украшение.

Стояха на стража пред правителствените сгради в Никиас, но ако ги нападнеше тълпа, щяха да се разпищят и да се разбягат отчаяни, без да знаят какво да правят.

Колкото до тактическата им подготовка, когато им заповядвах да слязат от конете и да настъпят с извадени саби, използвайки всяко прикритие, все едно че им говорех на кайтски. Това маскировка, разузнаване, засада, куриерска служба, флангова охрана — всички същински задължения на кавалериста в бойни условия — им бяха напълно непознати. Единствената конна атака, която им беше позната, бе по равния, добре поддържан параден плац за одобрението на дипломатите и възторженото гражданство по време на празници.

По същество, нищо лошо им нямаше на тези мъже. Почти всички войници са еднакви; разликата е в командирите им. Същите тези мъже, ако бяха тренирани здраво, щяха да са много по-добри от Пиконосците.

Но дивизионът на Златните шлемове беше точно толкова загнил, колкото и Властта на Десетимата. Домин Леар се интересуваше повече от именията и оризовите си полета, на ден и половина път западно от Никиас, в делтата. Останалите офицери бяха същият сой контета, глупаци и мързеливци, каквито бях виждал и в лицея, на различна възраст, с различни чинове и еднакво занемарили службата си — и при Шлемовете нямаше нито един началник, който да ги върне към реалността.

Чул бях, че в някои надути дивизиони като Шлемовете е забранено да се обсъжда работата, в смисъл войнишката служба, публично. В Шлемовете такава забрана не съществуваше. Не че беше необходимо. Доколкото изобщо се наложеше да си говорим за ежедневните си задължения, щяхме да приличаме на суетни домакини, обсъждащи коя марка лустро е най-подходяща за среброто, или като залагащи на конни състезания, дрънкащи си кой кон може да спечели надбягването.

Единственото изключение беше един доста размъкнат легат, три години по-голям от мен — той като че ли изобщо не се интересуваше от последните клюки за породите расови коне, не пиеше, не играеше комар, а като че ли и по жени не си падаше много. Вместо това се беше заровил в историята, най-вече военната, и в малкото градски издания на прокламации, специализирани във военното дело. Бяха го привлекли с голяма охота и много погрешно в дивизиона на Шлемовете, защото завършил с най-висок успех курса си в лицея. Разбрали, че е спечелил мястото си изключително благодарение на качествата си на открити занятия и в класната стая, едва след като се представил, без да знаят нито колко е немарлив, нито че не го бива в натяганията пред началството.

Казваше се Мерша Петри. Да, същият Петри, като легат си беше същият, какъвто и когато държеше жезъла на трибун скоро след това.

Не мога да твърдя, че станахме приятели — с едно изключение, съмнявам се, че Петри е имал някога това, което обикновените хора наричат „приятелство“. Но дълги вечери прекарвах в разхвърляната му „квартира“, пиехме чай и обсъждахме стари битки, преигравахме ги така, че изходът да е различен, и четяхме всичко, което можеше да се намери за Пограничните земи, за Кальо и даже за Майсир. Част от мен сигурно се отегчаваше до смърт от сухите книги, но това беше необходимо за занаята ми. Компанията на Петри никога не ми омръзваше, въпреки че на останалите им изглеждаше скучен, след като имаше само един интерес — да служи на бога на войната Айса.

Това беше единственото удоволствие, което можех да си намеря в казармата през тези дълги, ужасни месеци с Шлемовете.

В романите тази ситуация е любима. Получава се страхотна история за заспала, мързелива войнишка част и как един храбър и упорит млад офицер отстоява твърдо онова, в чиято правота е убеден, и въпреки околната враждебност изковава бойните качества на малкото си формирование, а след това се доказва, когато тръгват на война и извършва нещо ужасно героично.

Реалността обаче беше такава, че ако се опитах да се държа като въпросния млад офицер, най-вероятно щяха да ми връчат собствената ми глава на сребърния поднос, на който сервират първото следобедно бренди на домина. Не можех да рискувам. Не и след случката с младши капитан Баним Ланът и мача на рьол при Пиконосците.

Ето защо следвах най-старото войнишко правило: „Затваряй си плювалника и служи, кир!“ Няколкото часа, определени за „Времето на командира“, използвах, за да се опитам да набия в главите на хората ми малко тактически знания, но тъй като изобщо не ни се разрешаваше да отработваме тези тактики извън града, нито имаше къде да се учим на техники за бой в градски условия, боя се, че приказките ми само им даваха възможност да изучат добре най-войнишкото умение — да спиш с отворени очи.

Единственото, което можех да направя, бе да изчакам да изтече тази около една година, докато ме забравят, и тогава да се опитам да се прехвърля някъде по границите.

Както и да изуча света извън казармата, извън дивизиона — прелестите на Града на светлините.

 

 

Никога не съм се смятал за градски човек, нито може да ми хареса особено една метрополия. Но в град като Никиас човек се влюбва задължително.

Причината за прозвището му е най-забележителната му отлика. Когато Умар създал първите хора и ги пратил долу на земята, преди да се оттегли в мълчание и да остави света да се управлява от Айрису и Сайонджи, те намерили един фучащ огнен стълб, огън от газ, изригваща от скалите. След векове огънят бил по някакъв начин загасен и газта — вкарана в тръби, минаващи първоначално покрай, а после — под улиците на града. След като огънят бил запален отново, всяка къща, от знатното имение до последната съборетина, били и продължават да бъдат осветени, както и самите улици, и това безплатно осветление осигурява също така топлина. В града има повече огньове от всички други градове, но населението смята, че тази цена трябва да се плаща и затова особено тачат Шахрия. Снабдяването с газ никога не е намалявало, никога не е секвало. Съществува дори легенда, че денят, в който спре, ще е краят на Нуманция, ако не и на целия свят.

Не е трудно човек да се замае от числата, свързани с Никиас — столицата на провинция Дара, както и на цяла Нуманция, разположена в източния край на голямата делта на река Латейн, с площ от четиридесет и пет квадратни мили и може би около един милион население, макар да се съмнявам, че и най-смелите преброители са дръзвали някога да влязат в паянтовите съборетини в източната част или злите улици на северните кейове, протягащи се навътре във Великия океан, нито някой е броил хората, които спят по улиците там, където ги хване вечерта, загърнати само в това, което носят на гърба си.

Имаше над петдесет парка, от не по-големи от градски площад и поддържани от живеещите наоколо, до големи пространства като Хайдер, или Шубраците Манко на север, в покрайнините на огромния град. Има поне дванайсет ръкава и кой знае колко притока на река Латейн, които се вият през града. Някои от тях, като главния, който е най-плавателен, са оставени както си са. Други са вкарани в бетонни канали, а някои текат под земята и се използват за оттичане на градската канализация в морето.

Не мога да си представя как би могло на човек да му омръзне в Никиас. Веднъж някой каза, че имало толкова различни ресторанти, че можеш да ядеш цял живот различни ястия и да умреш, преди да си вкусил всички. Бих могъл да добавя цинично, че можеш да умреш от преяждане или, като си спомня как веднъж купих набързо закуска от един уличен продавач и се натрових — от отравяне вместо от старост, но ще приема, че е казал истината.

Никиас си има всичко — от строгите тихи улици, където са градските домове на богаташите, до най-бедните колиби; пазарни зони от кривите улички с най-странните дюкянчета, каквито може да си представи човек, до пазарни площади и огромните покрити тържища, в които ще ти продадат всичко, от игла до ковчег. Но стига толкова — ако искате да научите повече, купете си пътеводител или още по-добре — идете в Никиас и сами ще видите целия му разкош.

Понякога излизах сам, друг път, в желанието си да пообиколя из по-рискованите улици на града, питах Карджан дали желае да ме придружи. Ако не си намереше друго удоволствие, можеше най-малкото да се напие достатъчно, за да не ми се присмиват на въздържателството, а и имаше удивително добър басов глас, който го правеше популярен в кръчмите с менестрели.

Обадих се на чародея Тенедос и той искрено се зарадва, че ме вижда. Стана ми нещо като навик. Ако нямах нощно дежурство в Шлемовете, което ми се случваше само веднъж на три седмици, прескачах до Командирския лицей, само на десет минути път, да видя дали има някакви идеи за вечерта.

Обикновено ме питаше как е минал денят ми, отговорът на което отнемаше няколко досадни секунди, а после ми разказваше за своя ден. Предполагах, че е направил „Безмълвния квадрат“ около кабинета си, защото коментарите му за някои от висшите офицери, на които преподаваше, или за персонала на лицея бяха доста язвителни.

Беше разкарал другите двама учители в Департамента по военна магия, единия по старост, другия по некомпетентност, и ги беше заменил с двама млади, изпълнени с хъс магьосници, които също като него бяха убедени, че магьосничеството трябва да стане третата сила в армията, наред с пехотата и кавалерията.

Отначало бяхме само двамата, но след няколко седмици се събираха и други офицери, студенти, по-млади старши капитани или домини. Към този момент анализът му на учениците естествено приключваше. Освен това те повече се интересуваха от лекциите му в класната стая, придружавани обикновено от илюстрации на пясъчната маса, която си беше инсталирал.

Но в беседите на чародея Тенедос имаше и нещо повече от история, разбрах го чак след известно време. Мисля, че ако не знаех за омразата му към Властта на Десетимата и абсолютната му убеденост, че Нуманция трябва да се управлява от крал, иначе е обречена, може би нямаше да забележа. Лукаво подхвърляше, че онези, които живеят в миналото, ще бъдат удушени от мъртвата му ръка в бъдеще, или, ако някоя битка се беше разиграла по време на Властта на Десетимата, как я е спечелил командирът на терена, а не паникьосаните бърборковци в тила.

Тенедос изграждаше корпус от адепти на философията си. Никакъв признак нямаше, че е потънал в мрак и забрава. Властта на Десетимата беше допуснала голяма грешка, като го бе назначила на този пост, точно както беше предрекъл.

Тъй като всичките му ученици бяха с по-висок чин от моя, бях започнал да се чувствам изключително не на място, докато Тенедос не обяви нов график. Щял да бъде на разположение за допълнителни семинари само два пъти седмично. Другите вечери желаел да запази за себе си.

— Поне една от тях, обещавам ти, ще прекарвам с теб, Дамастес, стига да не ти е омръзнала компанията на един навъсен магьосник. Чувствам, че започвам да се вкисвам в този проклет кабинет. Искам да излизам навън, по улиците, сред хората.

Добре е, че удържа твърдо на този план, защото стана фаворит в лекционните зали. Една особеност на Никиас: хората там предпочитат да влязат в някоя зала и да слушат как някой развива идеите си или още по-добре, да гледат как двама здравеняци се млатят с юмруци като тъпи безмозъчни павиани, вместо да посетят галерия или да слушат концерт.

Странична придобивка от това, че си модният философ, бяха многото жени, които желаеха да си поговорят с него насаме, защото, както се изрази едно прелестно същество, „искам да съм сигурна, че правилно съм разбрала думите ви“. Въпросната особа сигурно бе имала нужда от много подробни обяснения, защото когато видях Тенедос следващия следобед, беше много изтощен и ме помоли да отложим разходката, за да се наспи.

Но това бе може би единственият път, когато го видях уморен. Той имаше неизчерпаеми източници на енергия и никога не се колебаеше.

Когато излизахме вечер, никога не се знаеше предварително къде ще ходим, нито в чия компания ще сме. Понякога беше покана, получена от Тенедос, или, също толкова често — до „Лъва на прохода Сулем“, както ме беше кръстила една прокламация, прозвище, което Йонджи така и не ми позволи да забравя. Възможно беше да вечеряме както в трапезарията на някоя важна особа, така и в някой пристанищен коптор, където предлагат най-добрите стриди в Никиас, или да седим в някоя зала, да слушаме четириструнен квартет и да гледаме голите танцьорки, които подскачат около китариста.

Никиас беше красив град, но не особено весел. Имаше му нещо на този град, нещо не беше наред. Богатите хора не излизаха по улиците без един-двама въоръжени охранители. Населението открито се присмиваше на градската стража, а в по-бедните райони, където хората на закона обикаляха в отделения, нерядко ги замерваха с павета в гърба и бягаха.

Войниците също не уважаваха гражданите, дори ги хулеха и проклинаха, а понякога, стига някой гражданин да бе достатъчно дързък, а войникът — достатъчно пиян, ги събаряха в някоя задънена уличка, ограбваха ги и ги събличаха до голо.

Не че подобни неправди бяха еднопосочни. На всеки ъгъл можеше да се види гръмогласен оратор, който реве пред струпалата се тълпа срамни истории кой от Властта на Десетимата в чие легло е спал, както и люти обвинения срещу цялото управление. Ораторите бяха напълно безвредни, въпреки че броят им беше стряскащ. Но стражите като че ли си набелязваха тези надути перковци като опасни врагове на държавата и ги пребиваха с палките си, за да млъкнат. А и стражите бяха убедени, че щом някой е арестуван, автоматично е виновен, и им съдираха кожите от бой на път за затвора.

Красотата на Никиас беше налице, но изглежда, никой не се грижеше за нея. Улиците стояха непометени, тротоарите бяха затрупани с боклук, а твърде много сгради, обществени, както и частни, имаха нужда от боядисване и освежаване.

Помнех какво ми беше казал Тенедос, докато минавахме през прохода Сулем: „Усещам брожението в Никиас, в Дара. Хората са без водачи, без посока, и го знаят.“

Аз също го усещах това напрежение — все едно, че големият град бе нива, повехнала от сушата, и чакаше един-единствен човек да хвърли горящата факла. И започвах да вярвам, че обикалям улиците точно с този човек.

Но мислите ми твърде рядко поемаха по този мрачен път.

Лайш Тенедос беше великолепна компания. Когато излизахме, често се преобличаше в цивилно облекло, мюфти, защото, казваше: „Магьосническият халат колкото носи предимство, толкова и отблъсква. Бих те посъветвал да последваш примера ми.“

В нарушение на военните правила си купих цивилни дрехи и ги държах в жилището на Тенедос, въпреки че по-често си излизах във военна униформа.

Двамата, придружени понякога от Карджан и Йонджи, се оказвахме в странни ситуации.

Помня…

… плащам няколко петака на един лодкар да ни повози из каналите под града, водата ври и кипи около малката му лодка като в планински бързей, от тухлените арки над главите ни капе, по ъглите съскат плъхове. Йонджи напи лодкаря и едва не се изгубихме завинаги, но все пак намерихме изход.

 

 

… Една вечер започна съвсем кротко — с посещение в малка таверна до реката, където бяха отворили за дегустация първата бъчва вино реколта от Варан. Не знам как дегустацията мина в пиячка, пиячката — в къркане, докато накрая не почна един дълъг танц на зигзаг покрай речния бряг, с чародея Тенедос, в цялото му великолепие, ревящ гръмогласно и поркан до козирката, аз след него — пиян колкото да се кискам и да пея, стражите — застанали слисани отстрани и не толкова глупави, че да напердашат с палките си един магьосник само защото е пиян и нарушава реда.

 

 

… Бяхме на някаква официална вечеря. Седях до някаква красива, макар и малко хладна жена, с десет години по-възрастна от мен, която ми представиха като маркиза Фенелон. Между блюдата си бяхме разменили две-три думи и дори бях успял да подхвана дребен разговор за това-онова. После тя се обърна към мен и чак тогава видях брошката, която носеше на гърдите си.

Беше златна и представляваше дълго намотано въже.

Времето замръзна и си спомних пещерата и едно друго, истинско жълто копринено въже, увито около врата ми, и убийствената красавица Паликао.

— Какво е това, което носите? — попитах хрипливо, все едно че се карах на някой от войниците си.

Тя се сепна и погледна бижуто си. После вдигна очи към мен, но бързо ги отклони.

— О… купих си го в един магазин. Стори ми се красиво. Дрънкулка.

Знаех, че лъже.

 

 

… Организирахме надбягване между файтонджиите в парка Хайдер и обрахме от околните кръчми пътници, докато файтоните се напълнят.

Двамата дремещи стражи писнаха и побягнаха, щом видяха връхлитащия кавалерийски щурм от файтони, пълни с пияни мъже и жени.

Докато извикат подкрепление, бяхме направили два кръга, спечелихме наградата — някаква огромна парцалена кукла — и изчезнахме в нощта.

 

 

… Беше късно и се бях изгубил, докато двамата с Лукан се опитвахме да намерим мястото на нощната веселба. Яздех по широките улици в скъпата част на Никиас, между високи зидове от двете им страни. Най-сетне намерих мястото, описано на картичката от слонова кост, и влязох в двора.

Реших с облекчение, че не съм закъснял много, защото дворът все още беше пълен с каляски и коне. Слязох, хвърлих юздите на някакъв лакей и се качих по стъпалата на дома.

Не знаех кой живее тук, но получената плочка от слонова кост със скицата ми обещаваше „незабравима вечер“ и бях решил да поема риска.

Отвори ми мъж със строга физиономия, поклони ми се и затвори вратата зад гърба ми.

Прекрачих пред сводестия вход, покрит с тежка завеса, и се озовах в просторна стая, обзаведена само с възглавници и огромен килим, най-дебелия, който съм виждал. И добре, че беше толкова мек и удобен, защото всички гърчотещи се по него тела бяха много голи.

Мъж — жена, мъж — мъж, жена — жена, мъж — жена — мъж: стори ми се, че се опитват всички възможни комбинации.

Една дребна блондинка, гола като всички останали, стана и тръгна към мен с походка, сякаш очакваше всеки момент подът да се изплъзне под краката й. Имаше млечнобяла кожа, къдрава коса, лице на невинно дете и съвършено тяло на млада блудница.

— Здравей. Искаш ли да свършиш между циците ми?

Представа нямах кой е подходящият отговор. И досега нямам.

— Добре дошъл на увеселението ми. Много се забавляваме тук. Като те гледам, много ти е голям. Хайде, включи се. Винаги е хубаво да видиш нов… гост — и се изкиска.

— Да. Разбира се. Ей сега. Но… само да намеря къде да си окача наметалото.

— Чакам те — каза тя и почна да разтрива циците си с палци; обръщаше ги една към друга — сигурно си мислеше, че е много възбуждащо.

Изнизах се през завесата и отидох до изхода.

— Вече напускате ли, сър? — попита слугата с безразличен тон. Кимнах и тръгнах към коня си, после се обърнах.

— Извинете. Но чия къща е това?

— Това е резиденцията на лорд Махал от Властта на Десетимата и неговата съпруга, сър.

Метнах се на коня и си тръгнах.

Когато Тенедос бе казал, че жената на лорд Махал прегръщала всичко ново, неопитано и радикално, едва ли бе знаел колко точни са думите му.

 

 

После всичко се промени.

Чародеят Тенедос предложи да се явя на едно събиране на негово място, тъй като внезапно бил поканен на среща с лорд Скопас по някакъв спешен въпрос. Каза, че сигурно ще ми е забавно, защото било редовно събиране на най-радикалните мислители в Никиас. Каза, че сам той вече изпратил извинението си с бележка, че най-вероятно ще присъствам на негово място, така че „предложението“, както често се случваше, си беше по-скоро заповед.

— Ще си остана ли облечен, сър?

Изчерви се — бях му разказал за оргията в дома на лорд Махал.

— Несъмнено ще срещнеш много по-странни хора от онези сатири и нимфи. Но ще си останат с дрехи. Повечето от тях поне.

— Кой го организира?

— Една млада дама, контеса Аграмонте. Аграмонте са много стара, много богата фамилия. Казват, че притежават толкова земя, че могат да си направят отделна държава. Тя се омъжи преди малко повече от година. Съпругът й, Лаведан, има почти толкова злато, колкото нея, но тя настоя да запази фамилното си име, а Лаведан са достатъчно благоразумни, за да спорят с Аграмонте. Струва си да се запознаеш с тези хора, Дамастес. Моля те, предай извиненията ми, макар да се съмнявам, че ще се видиш с конт Лаведан. Той се интересува повече от фамилната търговия, отколкото от политика или философия.

Къщата се намираше на крайречния булевард — огромна правоъгълна сграда на пет етажа, осветена от газови пламъци от двете страни на входната порта. Оградата бе от ковано желязо. Слязох от коня и влязох.

Връчих шлема и кавалерийската пелерина на лакея и тръгнах към чуващите се от другия край на коридора гласове и смях.

Минах през огромна бална зала с висок таван, празна и тъмна, и намерих събирането. Беше в кръгла стая, обзаведена уютно и луксозно. На един от широките рафтове стоеше огромна купа за пунш.

Вътре имаше трийсетина души и веднага разбрах какво бе имал предвид Тенедос. Бяха облечени във всевъзможен стил и бяха от всякакви класи, от най-богатите до най-окаяните. Но всички спореха весело, слушаха или изчакваха, за да уличат глупостта на говорещия.

— Аха — чух зад себе си глас. — Това трябва да е Лъвът на прохода Сулем. Ще ни поръмжите ли тази нощ, о, лъве?

Обърнах се с усмивка, готов да преглътна шеговития въпрос. И тогава светът около мен засия, все едно че някой бог го беше позлатил.

Жената беше твърде млада, едва на осемнайсет, както разбрах по-късно. Беше на ръст точно пет стъпки и половина, с тъмнокестенява коса, спусната дълга по модата и падаща от едната страна на лицето й до малките й стегнати гърди. Носеше стилна, дръзко вталена полупрозрачна рокля с тънки връзчици, кръстосващи се над гърдите й, оставяйки открити сочните им извивки.

Лицето й беше леко закръглено, очите искряха от интелигентност и имаше малки, но чувствени устни. Тя също се усмихваше.

Погледите ни се срещнаха и усмивката изчезна.

— Аз… аз съм контеса Аграмонте и Лаведан — промълви тя леко смутена.

Успях да се скова в стойка „мирно“, протегнах ръка, хванах нейната, вдигнах я и се поклоних.

— Капитан Дамастес а̀ Симабю, контесо.

— Можете да ме наричате Маран.

Пуснах ръката й и отново се вгледах в очите й.

Удавих се в тях за милион години.