Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

26.
Нахлуването в Кальо

Прегазихме границата и нахлухме в Кальо час след разсъмване — разпръснахме леката отбрана като плява. Генерал Тенедос беше изобретил нов начин за тайно придвижване.

Магьосниците, които бе привлякъл в армията, бяха направили заклинания за „нормалност“, ако това е точният термин, тоест да изглежда така, все едно армията още си стои в Ентото. Планът — подейства съвършено — бе в това, че е невъзможно една армия да се придвижва „безшумно“, следователно това изобщо не се случва.

Друго нещо, което действаше в наша полза, беше сезонът; никой никога не беше започвал кампания посред есен, защото всички войници по това време строят зимните си квартири и нямат намерение да излязат на полето, преди да свърши Времето на бурите.

Напредвахме бързо и нашата Нова армия вече показваше предимствата си. Вместо шестнадесетте дни, нужни, за да стигнем до река Имру, взехме разстоянието за четири: придвижвахме се в усилени маршове и изоставяхме онези, които не можеха да издържат. Счупените фургони и изтощените коне се оставяха на интендантите, които ни следваха в тила. Щяха да ги поправят или разглобят за части, а животните или щяха да се излекуват, или да се заколят за месо. Колкото до изоставащите мъже, уведомяваха ги, че вече са отпаднали от частите си и ще бъдат включени в групите за тежък физически труд, почти като роби, докато не докажат желанието и способностите си да вървят в поход и да воюват.

Беше време стоманата да се закали.

Границата между Кальо и Дара представляваше малък плитък поток, а отбраната им бе предназначена само да предупреди главните сили на Чардън Шир, на един ден разстояние зад укрепленията.

Ударихме здраво граничните постове, но, разбира се, имаше оцелели, които успяха да отнесат предупреждението. Не спряхме, а продължихме напред през целия ден и вечерта бяхме стигнали до лагера на калийците.

Както ни бяха разкрили съгледвачите и маговете, Чардън Шир строеше здрави отбранителни съоръжения. Но го правеше бавно, без да очаква настъплението ни преди пролетта, затова те се оказаха недовършени. Щом се довършеха, щяха да изглеждат внушително. По терена имаше хитроумно изровени ями и дълбоко вкопани дървени колове, които да разделят атакуващата войска на малки части. След като нападателите — нашата армия — се окажеха раздробени, щяха да ги подведат в мъртвите зони, в които магията, стрелите и копията трябваше да ги унищожат.

Вдигнати бяха три отбранителни линии. Започваха с дълбок ров, напълнен с бодливи храсти, за да се преминава по-трудно. Точно зад рова се издигаше стръмен земен вал с височина около двайсет и пет стъпки. Валът се бранеше от първата линия защитници; после идваше вторият ров, валът и неговите бранители; после трети и накрая — лагерът на армията. Но беше довършена само първата полоса, вторият вал беше вдигнат едва наполовина, а на третата линия беше готов само изкопът. Пред отбранителните линии можеше да се стигне само през една от шестте порти, но те бяха здраво барикадирани и пазени.

Чардън Шир, който съвсем не беше глупак, бе разбрал, че е вдигнал срещу себе си цялата нуманцийска нация, поради което бе обявил обща мобилизация. Разполагаше с около един милион мъже, повечето от които, разбира се, все още се обучаваха, и беше придвижил сто и петдесет хиляди от тях към границата. Срещу тази сила идваха четвърт милион нуманцийци, като още един милион се тренираха или товареха за Ентото. Готовността на Шир да води война, като разчита единствено на живата сила, изглеждаше нелепа. Но пък едва ли щеше да се притесни от войска, която толкова лесно бе надхитрил и унищожил при Имру. Подозирам, че си е мислил, и то с право, че на цяла Нуманция й е омръзнало от некадърната Власт на Десетимата и е готова за промяна. Можеше и така да е, но Имру и ясновидецът Тенедос бяха създали нова кауза и повод за единение. Освен това Шир несъмнено възнамеряваше отново да ни нанесе съкрушителен разгром, а след това да преговаря или да уплаши Властта до такава степен, че тя да приеме условията му.

Макар да виждаше марша ни към отбранителните си линии, Чардън Шир сигурно си мислеше, че все още разполага с време. Преди щяхме още същия следобед да заемем бойни позиции, след това да укрепим отбранителните си линии през следващите няколко дни, докато всяка страна избере стратегията си, и едва тогава двете армии щяха да се сблъскат в решително сражение.

Но вместо това ние атакувахме малко преди разсъмване. Новата ни организация помогна. Тъй като настъпвахме в боен ред, без обоз и съпътстващи войската цивилни, които да ни отклоняват и бавят, бяхме готови да се придвижим срещу вражеските позиции, вече добре огледани и описани от разузнавачите на Йонджи.

Престорихме се, че сме подведени, дори атакувахме точно в онези зони, които бяха замислени за унищожаването ни, точно както се беше надявал Чардън Шир. Но тъй като вече знаехме намерението му, още преди битката бяхме разделили армията на напълно самостоятелни сили, тъй че раздробяване всъщност нямаше; по-скоро бе все едно, че към една и съща крайна цел настъпват няколко отделни армии. Лявото крило се командваше от генерал Ерни, Дясното — от генерал Льо Балафре, а ясновидец-генерал Тенедос беше поел Централното лично.

Моята кавалерия отново беше задържана в тила, но този път никой не се ядоса, след като беше ясно, че конници не могат да щурмуват изкопи и валове. Щяхме да използваме пробивите, след като се осъществяха и подготвеха за конен щурм.

Калийците бяха изненадани, но се бранеха храбро и хладнокръвно спряха Централното крило, докато бойците излизаха от дълбокия ров. Челният дивизион, изглежда, бе пренебрегнал понесените жертви и продължи боя. Но доминът и ротните командири бяха загинали, затова бойците напираха безразборно, лесна мишена за стрелите и копията, хвърляни от вала. Сред тях беше и Сирилос Линърджис, и тук той се отличи за първи път. Точно както бях допускал, не беше останал със старите сержантски нашивки, с които бе положил клетва — опитните войници бяха твърде малко, за да не получи по-висок чин. След няколкодневно изпитание бе получил легатски пояс и пехотински взвод. В мирно време повишенията стават бавно и трудно. Но във война те се сипят като мусонния дъжд за храбрите и с добър късмет бойци.

Линърджис извикал на бойците зад него, все още на равния терен, да изтръгнат калийските колове от земята и да ги завържат по три. После сграбчил падналото дивизионно знаме, развял го високо, излязъл от рова, застанал под стръмния вал, без да обръща внимание на дъжда от стрели, и изревал:

— Мъжете, които не се боят от смъртта… в атака!

Намериха се предостатъчно от оцелелите, които изпълзяха нагоре по пръстения вал, без да ги е страх от дъжда от копия, връхлетяха срещу калийците с мечове, ками и голи ръце и в отбраната на калийците настъпи пълно объркване.

След това вързаните колове бяха хвърлени по стръмния склон на пръстения вал и мъжете от другите дивизиони плъзнаха нагоре по тях. Хората на Чардън Шир по вала се огънаха и точно в този момент силите на Балафре пробиха отдясно, а скоро след тях — и Лявото крило, и първият вал падна в ръцете ни.

Вързаха за мостове още колове и ги хвърлиха през рововете, докато връхлитащите пехотинци разбиваха барикадите, отвориха вратите и тръбите прозвучаха за атака на конницата.

Поехме напред в тръс, дългите конни колони се понесоха към дима и прахоляка на битката, някои се изсипаха през разтворените врати, други дивизиони заобиколиха във фланг цялото бойно поле.

Армията на Чардън Шир се прекърши, но беше задържала атаката достатъчно, за да може Шир с върховното си командване да избяга на югоизток, в сърцевината на Кальо. Домин Петри поведе в гонитба пиконосците си от десния фланг, но не успя да ги настигне и разочарован се върна след един час преследване.

Останалите нахлухме във вражеския лагер. Носехме факли, палехме и посичахме в галоп въжетата на палатките. Онези, които намираха кураж да ни се опълчат, пронизвахме с пиките или посичахме със сабите. Калийците започнаха да хвърлят оръжията, започнах да чувам викове за милост, видях да се развяват бели знамена.

Тепърва започваше истинският кошмар на войната. Разказвал съм вече за издъхващи в локви кръв мъже, за хора, пострадали по всички възможни отвратителни въобразими или невъобразими начини. По-жестока беше съдбата на бедните животни, коне и мулета, които нямаха никаква вина, но страдаха заедно с господарите си. Но когато войниците се изсипят във вражески лагер, ужасите са още по-големи. Има вино, има жени. По своя воля или не, тази нощ те получиха нови господари. Мъже и момчета, които бяха свободни допреди сражението, се превръщаха в роби… или биваха посечени в касапницата.

Мъже, които допреди час се бяха проявили като сърцати герои, сега извършваха най-ужасните варварства и бяха извинени с „войнишкото право в победата“. Това е представлявала войната винаги, това ще си остане тя винаги, и много ми се ще онези, които плачат за кръв и мечтаят да станат войници, да могат да пообиколят сред пожарищата и да послушат писъците.

Беше ужасно… но изобщо не може да се сравни с онова, което съм виждал след други сражения, в други войни.

Офицерите позволиха на бойците си пълна свобода до полунощ, след което, с най-трезви сержанти и старшини, излязоха и сложиха край на насилията. Понякога една дума стигаше, друг път — удар, а няколко пъти — дори удар с меч, за да се прекратят безредиците.

За щастие на пленниците ни, бяхме изцедили докрай силите на войската при похода, защото умората скоро покоси завоевателите и над бойното поле се възцари тишина, ако не се броеше пращенето на пламъците и плачовете на ранените и изнасилените.

Призори армията се престрои. Някои части, най-вече тринадесетте елитни, общо взето се бяха въздържали в среднощната анархия и вече бяха готови за поход. Ако се придържахме към стария стил на воюване, щяхме да се върнем през границата и да изпратим емисари при Чардън Шир, за да го попитаме дали си е научил урока.

Но сега беше ново, беше начинът на Тенедос за водене на война, тъй че по обяд цялата войска отново се движеше на изток, с една-единствена цел:

Чардън Шир.

Щяхме да унищожим всичко, което се опиташе да ни спре.

Леката кавалерия се движеше в челото, в ролята на съгледвачи. С командването на всеки кавалерийски дивизион вървяха магьосници и по време на редовните спирания за отдих отпращаха напред сетивата си, за да потърсят следи от противника.

Зад леката кавалерия се движеше новата конна пехота, драгуните на мулета. Между тях бяха разпръснати части тежка конница, за опора.

Следваше ги леката разузнавателна пехота на Йонджи и останалата част от войската. Сред тях беше и наскоро повишеният в домин Сирилос Линърджис. Атаката ни срещу лагера на Чардън Шир беше нанесла много повече щети, отколкото бяхме претърпели ние, и щурмът се оказа много по-малко кървав, отколкото ако бяхме наложили обсада на отбранителните им линии, но все пак имаше много, много трупове и осакатени — празнини в бойните редици, които трябваше да се запълнят. Мълниеносното повишение на Линърджис беше само едно от многото.

Движехме се през богата земя като напаст скакалци, плячкосвахме и оставяхме след себе си пустош. Властта на Десетимата щеше да е съвсем доволна, както бе предсказал Тенедос, от начина на водене на война. Съкровищниците на Никиас си оставаха пълни — ние се хранехме с добитъка, птиците и зимните запаси на калийския народ, а новите си коне намирахме в конюшните им. Водачът им беше започнал гражданска война и те трябваше да заплатят цената.

Времето на промяната трябваше да е сурово и студено, но този път беше доста умерено и повечето дни ми бе достатъчен само дебелият елек под ризницата; бях благодарен и за топлината на подшитото с кожа походно одеяло за през нощта. Чудех се дали богинята на Тенедос Сайонджи наистина не го покровителства и задържа зимата.

Кальо беше красива страна — полегата, леко хълмиста равнина, идеална за земеделие и фермерство. Откакто калийците се помнеха, войната не беше засягала земята им, затова те бяха точно толкова охранени и доволни, колкото и добитъкът им.

Дълъг и сърцераздирателен беше плачът, съпровождащ рейдовете на разузнавачите на Йонджи от двете страни на армейската колона. Всеки отряд бе придружен от интендантски фургон. Армията се хранеше добре, докато продължаваше напред, все на юг, а дните се точеха и минаваха в седмици.

Заповедите на Тенедос гласяха във всяка ферма да се оставя достатъчно, за да могат хората да преживеят зимата, но се боя, че в повечето случаи се нарушаваха.

Всяка съпротива срещаше огън и меч и пътят на войската се бележеше от високите стълбове пушек, вдигащи се по дирите ни. Твърде често имаше и погребални клади, когато селяните решаваха да се бият за своите кошари и хамбари.

Движехме се прекалено бързо за калийците и те изглеждаха стъписани от скоростта ни. Натъквахме се на малки разпръснати части и съпротивата им беше кратка — засада, залп стрели и побягваха.

На няколко пъти обаче храбри селяци се събираха в отряди за защита на домовете си и се биеха яростно, често до последния човек, за да опазят земята и имота си. Куражът им бе достоен за възхищение, но възхищението не означаваше милост.

Понякога в отбраната им помагаше селски или градски магьосник или вещица, но както храбрите фермери не можеха да устоят срещу пехотинците на Йонджи или моята кавалерия, така и намесата на местния маг биваше откривана и хитрините му се обръщаха срещу него с намесата на някой от чародеите на Тенедос.

Пръскаше се мълвата, че е чисто самоубийство да се опълчиш на нуманцийците. Най-добрият начин да останеш жив беше да бягаш или да се предадеш и да сътрудничиш. Нямаше трета възможност.

Беше жестоко, но както казваше Тенедос, „най-добрият, най-чистият начин да се води война е тотално. Започваш я бързо, приключваш също така бързо и ще има по-малко мъртъвци за оплакване и понесени нещастия“.

Нямаше паметни сражения, само дребни схватки, но всеки ден предлагаше на полуобучените ни бойци повече опит и увереност и армията укрепваше.

Образът, който несъмнено възниква в съзнанието за яздещата ни през Кальо армия, е като за храбри конници, с бляскава броня и изчеткани като за парад коне. Но нека да опиша как изглеждаше в действителност един кавалерийски ескадрон.

Включваше около седемдесет конника, тоест много по-малко от сто двадесет и петимата, полагащи се за пълен състав. Конете, макар и хранени добре със зоб, рядко бяха почистени и изчеткани; чуловете им бяха опърпани, а гривите и опашките изкаляни. Сбруите бяха кални и често закърпени как да е. Облеклото на войниците беше дрипаво, мръсно и често — цивилно или от вражески униформи. Понякога се виждаха мръсни окървавени превръзки. Шлемовете не бяха на главите, а окачени на седлата и пълни обикновено с яйца или сушени плодове. От навитите походни одеяла се показваха бутилки вино, от седлата висяха пилета, патици и гъски. Седлата бяха издути от плячкосаните богатства, които можеха да се носят лесно и след това да се разменят за някоя по-лъскава дрънкулка.

Единственото, което блестеше у тези хора, бяха винаги поддържаните им в готовност оръжия — и бдителните им очи. Боговете трябваше да са по-милостиви към всеки, който дръзнеше да се опълчи на моите кавалеристи. Но не бяха.

 

 

Мой скъпи Дамастес.

Вчера сутринта нашето дете, а щеше да е момче, почина след преждевременно раждане. Акушерката направи каквото можа, повика най-добрите лекари и магьосници на Никиас.

Съжалявам, че те нямаше тук. Може би ако беше, това нямаше да се случи. Може би тревогата ми за теб навреди на момчето ни.

Сега скърбя сама и плача — за теб, за мен и за него.

Толкова ужасно съжалявам, заклевам ти се, нищо лошо не съм направила, доколкото знам. Може би с нещо съм разгневила боговете. Не знам. Но не мога да се моля. Не мога да моля за прошка.

Светът е пуст за мен.

Маран

Пуст за нея, пуст за мен. Не знаех какво да направя. Тенедос трябваше да е чул, защото подкара напред и изрази съчувствието си. Надявам се, че реагирах правилно. Написах отговор: опитах да я утеша, да я уверя, че тези неща се случват, че на детето ни е била спестена болката от живота, че се е върнало бързо на Колелото, където нещата са хубави и леки.

Но не го вярвах.

Искаше ми се да прехвърля задълженията си на някого, да се върна в Никиас и да съм с жена си. Но беше невъзможно.

А и не можех да си позволя тази трагедия да ме засегне. Твърде много други хора зависеха от способността ми да мисля ясно и да действам точно — мъже, които също имаха жени и деца, хиляди.

Дойде някакъв жрец, опита се да ми поднесе съболезнования, видя лицето ми и побърза да се махне.

Излязох от лагера, без да обръщам внимание на виковете на часовите, и се загледах към небесата, където уж трябваше да живеят боговете.

Пожелах им на всички, на всеки един, да бъдат разкъсани от демони, за да изпитат поне част от болката на Маран и моята.

После затворих душата си и се оставих на бойните полета.

 

 

Домин Петри ми изпрати вестоносец. Молеше ме да го посетя, ако е възможно. Нямах свободно време, но ставаше въпрос за Пиконосците, затова тръгнах.

Дивизионът се беше настанил на лагер сред развалините на едно село, което или им се беше противопоставило, или бе опожарено от банда плячкаджии. Петри ме посрещна мрачно.

— Генерале, знам, че е крайно нередно, но си помислих, че трябва да знаете за случилото се. Един от моите пиконосци, сержант, е уличен в изнасилване.

— Какво ме засяга мен? — отвърнах късо. Стараех се да се владея, но болката ме правеше по-нервен и податлив на гняв, отколкото симабюйският ми нрав обикновено допускаше.

— Името на сержанта е Варваро, сър — каза Петри. — Бил е с вас, когато сте се оттегляли от Кайт.

Спомних си ловкия катерач от планините на север, границите между Дара и Кальо. Варваро бе храбрият доброволец, който слезе по въжето след Йонджи, когато се оправяхме със засадата на Планинските воини.

— Извинявай, Мерша. Благодаря, че ме уведоми. Повикайте го.

След няколко минути двама подофицери доведоха Варваро. Той ме погледна и наведе очи.

— Какво е станало? — попитах Петри.

— Според командира на колоната му сержант Варваро водел челния разузнавателен патрул. Намерили една ферма, всъщност няколко, почти село. Претърсвали къщите за вражеска засада и се натъкнали на жената. Всъщност момиче, около четиринадесетгодишно. Един от хората на сержант Варваро каза, че момичето почти треперело от страх, но се усмихвало на сержанта. Той заповядал на бойците да напуснат къщата и им казал да претърсят плевниците още веднъж. Те възразили, но той им казал, че това е заповед, и се подчинили. След няколко минути чули писъци, изтичали обратно в къщата и заварили момичето голо и хлипащо. Сержантът се загащвал.

— Къде е сега момичето.

Домин Петри сви рамене.

— Не знам. Капитан Дангом намери вещица в друго село и я отведохме при нея. Вещицата казала, че ще се оправи.

— Варваро, това ли е истината? — попитах рязко.

— Сър, помислих, че кучката го иска — отвърна той, без да вдига очи.

— Какво значение има? Не значи не. Погледнете ме, сержант.

Варваро неохотно вдигна глава.

— Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Последва дълго мълчание.

— Не, сър. Мисля, че не. Но… не съм имал никоя от Никиас насам, а тоя боклук ти замъглява ума.

— Знаете какво е наказанието за изнасилване — заговорих невъзмутимо. — Хората на тази земя все пак са нуманцийци, въпреки че са верни на Чардън Шир. Вашият дълг като войник — като сержант — е да закриляте невинните, не да ги озлочестявате.

— Да, сър. Но, сър… моля ви, сър — в погледа му имаше неприкрит страх.

— Домин Петри, изпълнете присъдата.

— Слушам, сър!

След един час свободните от пост части на дивизиона бяха строени пред един висок дъб с голи в сивата есен клони. Поведоха Варваро с вързани отзад ръце. Той видя полюшващия се от вятъра клуп и започна да плаче. Трябваше да го вдигнат на коня му. Нахлузиха клупа около врата му, въпреки усилията му да се измъкне, издърпаха качулката над лицето му и камшикът изплющя в хълбоците на животното.

Конят изцвили, скочи напред, Варваро се смъкна от седлото и клупът се затегна. Невързаните крака на осъдения заритаха във въздуха и той бавно започна да се души. Въпреки заповедта един от старшините притича, хвана го за краката, дръпна и чух как прекършеният врат изпука.

Жестока смърт, от суров закон, в една сурова война.

Подкарах към щаба си. Мълчах. Пиконосец Карджан яздеше след мен и също мълчеше.

 

 

Ден след това събитие из войската се разчу една удивителна случка.

Съгледвачите спрели впряг, впряг, който явно принадлежал на някоя богата особа. Вътре намерили една много красива жена, малко над двайсетгодишна, с няколко сандъка с дрехи.

Обявила, че е Сикри Джабнийл, да, същата Сикри Джабнийл, и че трябва веднага да бъде отведена при генерала-ясновидец. Никой от пехотинците не бил чувал за нея, но решили, че е по-добре да се държат вежливо с лице, което изглежда толкова богато. Започнали да я предават от част на част, след като претърсили и нея, както и вещите й, под възмутените й крясъци, и най-сетне я отвели в командния пункт на ясновидеца Тенедос.

Разпитвали я непрекъснато какво иска от Тенедос, а тя отвръщала, че каквото иска е само за пред неговите очи.

Предполагам, че любопитството на Тенедос се събудило — била е, а доколкото знам, и сега е изключително прелестна и чаровна. Предполагам също така, че след писмото от ландграф Мейлбранч Тенедос е разставил всичките си възможни магически прегради, преди да я приеме, за да е сигурен, че не е убийца, изпратена от Чардън Шир.

Не знам, а много бих искал да знам кой е чул разговора им, за да го разкаже след това. Тенедос изобщо не ми спомена за инцидента, нито самата Сикри, а капитан Отман няма навика да обсъжда лични неща. Но в този следобед нечии уши са били близо до платнището на командната шатра.

Тенедос се представил, жената също, като изразила удоволствието си от това, че й отделя време, и го обсипала с щедри комплименти. Той я попитал какво желае, а тя се престорила на възмутена от това, че не е чувал за нея. Била знаменитост в Полиситара, всъщност в цял Кальо, пяла била два пъти песните си дори в Никиас и се била явявала с маска пред Властта на Десетимата. Тенедос, възпитан както винаги, се извинил за невежеството си и отново, леко отегчено, я попитал по каква работа е дошла.

Тя се изкикотила и казала — ами, толкова била слушала за него, въпреки че ужасният Чардън Шир бил забранил всякакво упоменаване на ясновидеца, че горяла от желание лично да види от какво е направен. „Защото — казала тя и думите й винаги ги разказваха точно — обичам да си представям велики мъже, а усещам, въпреки че не притежавам «таланта» на онези от нас, които играят ролята на други за една нощ, голямо величие у вас.“

Тенедос пренебрегнал комплимента.

— Значи Чардън Шир все още е в Полиситара?

— Доколкото знам — отвърнала Сикри. — Макар че той изобщо не ме интересува, нито дребнавото му градче, нито дребнавите му амбицийки. Защото съм се отрекла от тях, защото не съм изменничка, а съм истинска нуманцийка и искам да направя всичко, за да помогна на каузата и да превържа раните на нашата бедна страна.

Един добър разказвач щеше да разкаже това със звънлив глас и да намекне, че Сикри може би е изрекла слово, което многократно е репетирала за сцената.

Тенедос проявил любопитство какъв точно принос може да направи „за каузата“.

— Ами — засмя се кокетно тя, — разбрах, че няма кой да споделя грижите ви, няма кой да сподели с вас бремето на дълга.

— Искате да кажете, че желаете да спите с мен? — попитал Тенедос.

Сикри се изкикотила.

— Нима това не е най-хубавото, което една жена може да направи за един мъж?

Тогава последвала много дълга тишина и подслушващият сигурно си е представил най-похотливите неща. Но изведнъж Тенедос проговорил:

— Изключително съм поласкан, милейди. Но трябва да ви предупредя, че възнамерявам да сключа брак, след като свърши кампанията, и откровено казано, смятам се за сгоден.

— И какво от това? — отвърнала Сикри. — Нима расовият жребец се примирява само с една кобила?

Отново последвала тишина, след което отекнал вик незабавно да се яви капитан Отман. Певицата почнала да се ядосва, но Тенедос й казал да млъкне. След няколко минути дребният адютант нахълтал в шатрата.

— Капитане, това е Сикри Джабнийл.

— Чест и почитания, милейди.

— Тя пожела да помогне за каузата ни. Аз приех. Лейди Джабнийл, ако желаете да останете с нас, можете да го направите като любима на капитан Отман, под личната му закрила.

— Но…

— Или това, или ще бъдете ескортирана извън бойните ни линии до един час и ще се върнете в Полиситара. Изборът е ваш.

Тенедос излязъл от шатрата и подслушващият, изглежда, е избягал, защото не се казваше какво се е случило след това между Отман и певицата.

Но след един час багажът й бил пренесен в шатрата на адютанта и когато на другия ден армията тръгна отново, тя се возеше доволна и щастлива в служебната му кола — единствената жена във войската.

Беше против практиката, против правилата и установения ред. Но историйката беше твърде апетитна, за да изгонят Сикри.

 

 

Опасявам се, че не се разсмях, когато чух разказа. Твърде загрижен бях за Маран. Бях получил само две писма, всъщност съвсем кратки бележки, които гласяха, че се съвзема след помятането и че няма усложнения.

Измъчваше ме мисълта какво ли може да е причинило помятането, но намирах по някакъв начин сила да я изтласквам от ума си. Трябваше да почака, докато свърши войната.

 

 

Теренът се издигаше постоянно, вече вървяхме през огромно плато и калийските ферми ставаха все по-малки и разпръснати из обраслите с лесове земи. Придвижвахме се по-бавно, защото вече имаше дерета и клисури, които изискваха грижлив оглед, преди да минем през тях.

С началото на Времето на бурите времето стана по-студено и зимните виелици помитаха Кальо, земята нощем замръзваше, а денем мразът се топеше и ставаше на киша.

Вече бяхме на по-малко от седмица път от Полиситара и се чудехме кога ли ще се появи калийската армия, за да се бие.

Накрая стигнахме големия калийски лес. Покриваше целия край на платото и се простираше наляво и надясно като крилете на огромен прилеп. Бяхме в средата на полумесеца, където гората бе изсечена и земята обработена. Оттук трябваше да продължим по пътищата, водещи към калийската столица.

Точно в този полумесец ни чакаше армията на Чардън Шир.