Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (9)

Глава осма

До навечерието на петнадесетата си годишнина никога не бяхме чували лошо за себе си, когато подслушвахме от тайните коридори.

Слугите така бяха свикнали с нас, че едва ли ни споменаваха в разговорите си. Д-р Мот рядко говореше за нещо друго освен за апетита и отделянето ни. А родителите ни изпитваха такова отвращение към нас, че стояха със затворени уши и очи през цялото време на ежегодните си посещения на нашия астероид. Спомням си, че баща ми разказваше на майка ми доста апатично и несвързано събитията по света, за които беше чел в пресата.

Носеха ни играчки от фирмата Шварц — нейните произведения носеха гаранция за възхитителен ефект върху тригодишни деца.

Але-хоп!

Сега си мисля за всички онези тайни в вечния живот, които не споделям с Мелъди и Исадор, за да запазя душевното им равновесие и спокойствие, като например факта, че задгробният живот не е нещо хубаво и тъй нататък.

И сега се ужасявам само като си спомня така дълго скриваната от нас тайна, че родителите ни са желали по-бързо да си отидем от този свят.

Без да се притесняваме от нищо, ние си мислехме, че петнадесетият ни рожден ден ще е като всички останали. Щяхме да изиграем нашето представление като всяка друга година. Родителите ни пристигнаха по обичайното ни за вечеря време — в четири часа следобед. Щяхме да си получим подаръците на следващия ден.

Замеряхме се с храна в облицованата с дъски трапезария. Ударих Илайза с първото, което ми попадна под ръка от масата. Тя ми го върна с филе-миньон. Ударихме прислужницата с няколко кифли. Преструвахме се, че не знаем за тяхното пристигане, както и че ни наблюдават през пролуките на вратата.

Все още не ги бяхме поздравили с добре дошли, когато ни изкъпаха, наръсиха с талк, облякоха ни пижамите и ни обуха чехлите. Лягахме си в 5 часа, защото всички мислеха, че спим по шестнадесет часа на ден.

Бавачките Овета Купър и Мери Селуин Кърк ни казаха, че ни очаква чудесна изненада в библиотеката.

Реагирахме като че ли изобщо нямахме представа каква ще е тя.

По това време бяхме вече истински гиганти. Аз носех гумено параходче, което всички мислеха, че е любимата ми играчка. Илайза бе завързала червена кадифена кордела в гарвановочерната си коса.

Както винаги имаше огромна маса между нас и родителите ни, когато бяхме заедно там. Както винаги те пиеха бренди. Пак както винаги имаше борови и сурови ябълкови пънове, които съскаха и пукаха в камината. Както винаги портретът с маслени бои на професор Суейн висеше над камината и благосклонно сияеше над тази ритуална среща.

Както винаги родителите ни останаха на меката си. Усмихнаха ни се по начин, за който още не знаехме, че изразява неопределен страх.

Винаги се преструвахме, че ги намираме очарователни, но в началото не можехме да си спомним кои са.

Както винаги баща ми взе думата:

— Как сте, Илайза и Уилбър? — попита той. Изглеждате много добре. Много се радваме да ви видим отново. Спомняте ли си кои сме?

Илайза и аз развълнувано и стеснително се съвещавахме, лигавехме се и си шепнехме фрази на старогръцки. Не можела да повярва, каза тя на гръцки, в роднинските ни връзки с тези красиви кукли.

Баща ни се притече на помощ. Подсказа името, което му бяхме дали преди години — съм „Блътлъ“.

И двамата се престорихме на поразени. „Блътлъ“ повтаряхме си един на друг. Просто не можехме да повярваме на щастието си — „Блътлъ“, „Блътлъ“, викахме ние.

— А това е Мъблъб — каза той, като пое майка ни.

Което бе още по-поразяващо. „Мъблъб, Мъблъб“ — скандирахме ние в един глас.

После направихме обичайния си огромен интелектуален скок. Без ничия помощ дойдохме заключението, че щом като родителите ни са в къщата, рожденият ни ден е вече настъпил и пяхме идиотския израз, с който наричахме този празник — „Фъфбей“.

Както всяка година и сега полудяхме от радост и така се разскачахме, че подът се затресе и започна да пружинира като трамплин под огромните ни тела.

После внезапно спряхме, давайки си вид както винаги, че сме получили повече щастие, отколкото ни се полага и е полезно за нас.

Така завършваше представлението всеки път. След това ни извеждаха от стаята.

Але-хоп!