Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slapstick, or Lonesome no More, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 септември 2003)
Допълнителни корекции
waterjess (2012 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев

 

Издание:

Издателство на Отечествения фронт, София, 1985

Kurt Vonnegut

Slapstick or Lonesome no More

Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976

God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965

Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от waterjess

Глава четвърта

Когато професор Суейн умрял, бил толкова дебел, че просто не мога да разбера как се е провирал в тайните си коридори. Те бяха много тесни. Ние с Илайза успявахме да се движим в тях, въпреки че бяхме по два метра високи — таваните също бяха много високи.

Професор Суейн умрял от затлъстяване в къщата по време на един обед, който давал в чест на Самюъл Лангхорн Клемънс и Томас Алва Едисон.

Какви дни са били тогава!

Ние намерихме официалното меню. Започваше със супа от костенурки.

Понякога слугите шепнешком разказваха, че в къщата има духове. Чували шумове и шепот в стените, скърцане на стълби там, където изобщо нямало стълби, и отваряне и затваряне на врати, без да има и помен от тях.

Але-хоп!

 

Може би ще се развълнувам и просълзя като смахнат столетник в развалините на Манхатън, ако извикам, че са се отнасяли с нечовешка жестокост към нас в онази стара къща, пълна с призраци. Ние обаче бяхме двете най-щастливи деца, които историята е познавала до днес.

И това прекрасно време продължи до петнадесетата ни година.

Помислете за това.

Когато аз самият станах детски лекар и практикувах професията си в къщата, където бях отраснал, често си казвах, когато някое дете дойдеше при мен, спомняйки си моето детство: „Това дете току-що е пристигнало на тази планета и не знае нищо за нея, нито пък има някакви представи, за да я разбере. Съвсем не го е грижа какво ще стане, а бърза да стане онова, което очакват и изискват от него.“

Това съвсем точно показва какво ставаше в главите ни, когато бяхме деца. И всичко, което знаехме за планетата, на която се бяхме отзовали, показваше, че идиотите трябва да са нещо хубаво.

Затова ние развихме и обогатихме нашия идиотизъм.

Отказвахме да говорим свързано пред хора. „Бъ“ и „Дъ“ бяха единствените неща, които произнасяхме. Лигавехме се и издавахме неприлични звуци. Въртяхме очи и се хилехме. Ядяхме канцеларско лепило.

Але-хоп!

 

Помислете само: бяхме централни фигури в живота на тези, които се грижеха за нас. Те щяха да останат християнски мъченици в собствените си очи само ако ние останехме безпомощни и отвратителни. В случай че покажехме открито задоволителни умствени способности и увереност в силите си, всички те щяха да се превърнат в наши обикновени и безлични слуги. Ако имаше някакво доказателство, че може да навлезем нормално в живота, те щяха да загубят своите апартаменти, цветни телевизори, илюзиите, че са нещо като лекари и милосърдни сестри и най-важно — високо платените си длъжности.

Сигурен съм, че от самото начало, макар и несъзнателно, те ни молеха по хиляди пъти и начини през деня да си останем безпомощни и отвратителни.

Имаше само едно малко нещо, което желаеха да научим, изкачвайки се нагоре по стълбата на човешките постижения. От цялото си сърце се молеха да започнем сами да ходим в тоалетната.

С удоволствие се съгласихме.

 

Научихме се обаче, тайно от всички, да четем и пишем на английски още от четиригодишна възраст. На седем години знаехме френски, немски, италиански, латински, старогръцки и смятане. В къщата имаше хиляди книги и когато навършихме десет години, всички те бяха прочетени. Вечер на свещ, следобед или през нощта в тайните коридори, а често и в мавзолея на професор Суейн.

 

Въпреки това продължихме да се лигавим и бърборим, когато имаше възрастни наоколо. Беше забавно.

Нямахме никакво желание да показваме знанията си пред хората. Пък и не смятахме, че интелигентността е нещо полезно или хубаво. Считахме я като ново доказателство за нашата необикновеност, нещо подобно на двойните ни зърна или шестте пръста.

А не смятате ли, че може би сме били прави, като сме мислили така?

Але-хоп!