Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Slapstick, or Lonesome no More, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (29 септември 2003)
- Допълнителни корекции
- waterjess (2012 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев
Издание:
Издателство на Отечествения фронт, София, 1985
Kurt Vonnegut
Slapstick or Lonesome no More
Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976
God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965
Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982
История
- — Добавяне
- — Корекции от waterjess
Глава двадесет и седма
Не видях повече Илайза след тази оргия. Чух само гласа й два пъти — веднъж, когато се дипломирах и втори път като президент на САЩ, а тя бе мъртва от много години.
Але-хоп!
Когато майка ми подготвяше прием в хотел „Риц“ в Бостън по случай дипломирането ми, и двамата изобщо не предполагахме, че Илайза ще разбере по някакъв начин за това и ще се върне от Перу.
Сестра ми никога не е писала, нито се е обаждала по телефона. Слуховете за нея бяха така смътни, като че ли идваха от Китай. Чухме, че пиела страшно много. И се пристрастила към голфа.
Чувствувах се превъзходно на приема, когато пиколото ме извика навън — не във фоайето, а в благоуханната, лунна нощ. Илайза бе последното нещо, което можеше да ми дойде на ума в момента.
Мислех си, докато следвах пиколото, че „Ролс-Ройса“ на майка ми е паркиран навън и ме очаква.
Раболепието и униформата на моя водач не оставяха никакви съмнения. Главата ми бе замаяна от шампанското. Не се поколебах да го следвам, когато пресякохме Арлингтън Стрийт и навлязохме в парка и пленителната гора от другата страна.
Моят водач обаче не беше никакъв пиколо, а измамник.
Навлизахме все по-навътре между дърветата. На всяка полянка очаквах да видя „Ролс-Ройса“.
Но вместо това той ме заведе до една статуя. Тя представляваше старовремски лекар, облечен така, както аз обичах да се обличам, когато се забавлявах. Бе меланхоличен, но горд и държеше в ръцете си спящ младенец.
Прочетох, доколкото позволяваше лунната светлина, че това е паметник в чест на първата упойка при хирургическа операция в САЩ, извършена в Бостън.
Чух някакво тракане и бръмчене откъм града, може би идваше от Комънуелт Авеню, но изобщо не го свързах с шума на кръжащ хеликоптер.
Изведнъж мнимият пиколо, който се оказа инка и слуга на Илайза, изстреля магнезиева сигнална ракета.
Всичко наоколо, осветено от тази неестествена и заслепяваща светлина, стана безжизнено и замръзнало като група статуи, тежащи стотици тонове.
Алегоричният хеликоптер, превърнал се после в чудовищен механичен ангел, се материализира в отблясъците на ракетата точно над нас.
Илайза бе там горе с мегафон.
Струваше ми се напълно възможно да ме застреля отгоре или да ме удари с торба, пълна с изпражнения. Тя обаче бе дошла чак от Перу, за да ми прочете половината от един Шекспиров сонет.
— Слушай — извика ми тя. — Слушай. И после пак: — Слушай.
Междувременно ракетата догаряше наблизо — парашутът й се бе натъкнал на короната на едно дърво. Ето какво рецитираше Илайза на мен и околността:
„Но как да те възпея аз не знам.
Нали си всичко най-достойно в мен.
Не зная аз кого възпявам сам
във тоя стих, на тебе посветен.
Да бъдем две различни същества,
с отделна обич, чувства и мечти.
Така ще имаш в моя стих това,
което заслужаваш само ти.“[1]
Събрах дланите си в рупор и я извиках. После изкрещях смело и дръзко нещо, което за първи път в живота си искрено чувствувах:
— Илайза, обичам те.
Наоколо бе пълна тъмнина.
— Чуваш ли ме, Илайза? Обичам те. Наистина те обичам.
— Да, чух — отвърна тя, — но никой не трябва да казва тези думи на друг човек.
— Но аз го чувствувам.
— Тогава и аз ще ти кажа нещо, което наистина чувствувам и мисля, братко мой.
— Какво е то?
И тя каза: „Бог да закриля и направлява ръката и ума на д-р Уилбър Рокфелер Суейн.“
След това хеликоптерът отлетя.
Але-хоп!