Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (16)

Глава петнадесета

Не ни позволяваха повече да търсим убежище и утеха зад паравана на идиотщините. Ругаеха ни безмилостно всеки път, когато се опитвахме да направим това. Една от последиците на тази метаморфоза особено радваше и слугите, и родителите ни — внезапно всички получиха пълна свобода да ни ругаят.

Понякога животът ни ставаше същински ад.

Изхвърлиха д-р Мот и докараха всевъзможни специалисти.

От начало бе забавно. Първите лекари, които пристигнаха, бяха специалисти по вътрешни болести — сърца, дробове, бъбреци и т.н. Изследваха ни до най-малките подробности — органи, секреции и какво ли не — оказа се, че сме чудеса на медицината, здрави до последната фибра на тялото. Те бяха много приветливи: до един бяха служещи на семейството ни и винаги на разположение, когато бе необходимо. Занимаваха се с научноизследователска работа, финансирана от „Суейн“ в Ню Йорк. Затова бе така лесно да ги съберат и докарат тук. Семейството им беше помогнало, сега бе техен ред да помагат на семейството.

Непрекъснато си правеха шеги с нас. Спомням си, един от тях казваше, че сигурно е много забавно да си толкова висок. „Как е времето горе?“ — питаше ме той.

Тези шеги ни успокояваха. Дори създадоха у нас погрешната представа, че грозотата ни няма никакво значение за околните. Още помня специалиста по уши, нос и гърло, който след като огледа огромните синосни кухини на Илайза с джобно фенерче, извика: „Веднага се обадете на Националното географско дружество. Току-що открихме нов вход на Мамонтовата пещера.“

Илайза се засмя. Бавачката също се засмя. И аз се засмях. Всички се смяхме.

Родителите ни бяха в другото крило на къщата. Държаха се настрана от тези забавления.

Още в началото на тази игра за първи път в нашия живот вкусвахме и от горчилката на раздялата. Някои прегледи изискваха да бъдем в отделни стаи. И колкото повече се увеличаваше разстоянието между нас, толкова по-празна чувствах главата си.

Ставах глупав и несигурен в себе си.

Когато отново бяхме заедно, Илайза ми каза, че и тя изпитвала всичко. „Като че ли главата ми е пълна със сироп от кленов сок“ — бяха обичайните й думи.

Храбро се опитвахме да се забавляваме вместо да се плашим от мисълта за апатичните и отпуснати деца, в които се превръщахме, когато бяхме разделени. Мъчехме се да се убедим, че между тях и нас няма нищо общо и дори им измисляхме имена. Нарекохме ги Бети и Боби Браун.

Мисля, че сега му е времето да кажа, че когато четяхме завещанието на Илайза след нейната смърт на Марс, стана ясно, че тя желае да бъде погребана там, където я е заварила смъртта. На гроба си тя искаше само един обикновен камък с следния надпис:

ТУК ЛЕЖИ БЕТИ БРАУН

Последният специалист, който трябваше да ни прегледа, бе психолог — д-р Кордилия Суейн Корданър. Нейното решаващо заключение бе, че трябва да бъдем постоянно разделени, тоест да си останем завинаги Бети и Боби Браун.