Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (36)

Глава тридесет и пета

Слънцето отдавна е изгряло над Националния парк на небостъргачите. Гравитацията е много слаба, но днес Мелъди и Исадор няма да работят на пирамидата. Ще си направим пикник до покрива на сградата. Станали са много общителни и мили с мен, защото рожденият ми ден е след два дни. Колко е забавно!

Няма на света нещо, което да обичат повече от рождените дни!

Мелъди оскуба пилето, което един роб на Вера Чипмънк-5 Запа ни донесе тази сутрин, заедно с два хляба и две бутилки бира. После той ни изигра пантомима на тема, как се грижи за прехраната ни. Опря дъната на бирените бутилки в гърдите си, като че бирата извираше оттам.

Смяхме се. И ръкопляскахме.

Мелъди хвърляше пера с пълни шепи към небето. Гравитацията беше слаба и тя приличаше на бяла вълшебница. От всяко раздвижване на пръстите й излитаха пеперуди.

Аз имам ерекция. Исадор също. Всеки мъж на острова има.

Исадор мете фоайето с метла, която е направил от клони. Пее си една от двете песни, които знае. Другата е „Честит рожден ден“. Той няма никакво чувство за музика и такт и просто си тананика монотонно:

„Лодката си карай

надолу по течението

спокойно и весело.

Животът е сън и илюзия.“

А аз си спомням един ден от моя живот, много назад и нагоре по течението, в който получих многословно писмо от президента на страната, който в случая бях самият аз. Както всеки друг гражданин, и аз стоях на тръни в очакване да науча какво ще бъде решението на компютрите за новото ми име.

Г-н президентът ме поздрави с новото име. Помоли ме да го използувам редовно в подписите си на пощенската кутия, в писмата, указателя и т.н. Уведомяваше ме, че то е избрано съвсем произволно и не съдържа намеци и коментари за характера, външния вид и миналото ми.

Предлагаше ми с подкупваща простота и с прости абсурдни примери как да помагам на новите си роднини — да им поливам цветята, когато ги няма; да се грижа за децата им, ако искат да излязат за час-два; да ги насочвам към най-спокойния зъболекар, когото познавам; да им пускам писмата, ако ме помолят, да ги придружавам, ако се страхуват да отидат на лекар; да ги посетя в болницата и в затвора; да ходя с тях на филм на ужаса.

Але-хоп!

Бях очарован от новото си име. Веднага наредих да боядисат в бледожълто овалния кабинет в Белия дом в чест на второто ми име — Дафодил.

Докато давах нареждания на частната си секретарка Хортънс Маскалъндж^[1]-13 Макбънди, как да се пребоядиса помещението, появи се един от миячите на съдове в кухнята на Белия дом. Беше натоварен с поръчка, която явно го учудваше и плашеше. Бе така объркан, че се задъхваше всеки път, когато се опитваше да проговори.

Едва накрая успя да изломоти съобщението си и аз го прегърнах. Беше изскочил за миг от тинята на живота, за да ми съобщи, събрал целия си кураж, че също е Дафодил-11.

— Братко — казах аз.