Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Slapstick, or Lonesome no More, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (29 септември 2003)
- Допълнителни корекции
- waterjess (2012 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Помагали: Ирина Захариева и Стоян Васев
Издание:
Издателство на Отечествения фронт, София, 1985
Kurt Vonnegut
Slapstick or Lonesome no More
Delakorte Press / Seyrtiour Lawrence, 1976
God Bless You, Mr. Rosewater Dell Publishing Co., Inc., 1965
Божидар Стойков, преводач. 1979, 1982
История
- — Добавяне
- — Корекции от waterjess
Глава тридесет и пета
Слънцето отдавна е изгряло над Националния парк на небостъргачите. Гравитацията е много слаба, но днес Мелъди и Исадор няма да работят на пирамидата. Ще си направим пикник до покрива на сградата. Станали са много общителни и мили с мен, защото рожденият ми ден е след два дни. Колко е забавно!
Няма на света нещо, което да обичат повече от рождените дни!
Мелъди оскуба пилето, което един роб на Вера Чипмънк-5 Запа ни донесе тази сутрин, заедно с два хляба и две бутилки бира. После той ни изигра пантомима на тема, как се грижи за прехраната ни. Опря дъната на бирените бутилки в гърдите си, като че бирата извираше оттам.
Смяхме се. И ръкопляскахме.
Мелъди хвърляше пера с пълни шепи към небето. Гравитацията беше слаба и тя приличаше на бяла вълшебница. От всяко раздвижване на пръстите й излитаха пеперуди.
Аз имам ерекция. Исадор също. Всеки мъж на острова има.
Исадор мете фоайето с метла, която е направил от клони. Пее си една от двете песни, които знае. Другата е „Честит рожден ден“. Той няма никакво чувство за музика и такт и просто си тананика монотонно:
„Лодката си карай
надолу по течението
спокойно и весело.
Животът е сън и илюзия.“
А аз си спомням един ден от моя живот, много назад и нагоре по течението, в който получих многословно писмо от президента на страната, който в случая бях самият аз. Както всеки друг гражданин, и аз стоях на тръни в очакване да науча какво ще бъде решението на компютрите за новото ми име.
Г-н президентът ме поздрави с новото име. Помоли ме да го използувам редовно в подписите си на пощенската кутия, в писмата, указателя и т.н. Уведомяваше ме, че то е избрано съвсем произволно и не съдържа намеци и коментари за характера, външния вид и миналото ми.
Предлагаше ми с подкупваща простота и с прости абсурдни примери как да помагам на новите си роднини — да им поливам цветята, когато ги няма; да се грижа за децата им, ако искат да излязат за час-два; да ги насочвам към най-спокойния зъболекар, когото познавам; да им пускам писмата, ако ме помолят, да ги придружавам, ако се страхуват да отидат на лекар; да ги посетя в болницата и в затвора; да ходя с тях на филм на ужаса.
Але-хоп!
Бях очарован от новото си име. Веднага наредих да боядисат в бледожълто овалния кабинет в Белия дом в чест на второто ми име — Дафодил.
Докато давах нареждания на частната си секретарка Хортънс Маскалъндж[1]-13 Макбънди, как да се пребоядиса помещението, появи се един от миячите на съдове в кухнята на Белия дом. Беше натоварен с поръчка, която явно го учудваше и плашеше. Бе така объркан, че се задъхваше всеки път, когато се опитваше да проговори.
Едва накрая успя да изломоти съобщението си и аз го прегърнах. Беше изскочил за миг от тинята на живота, за да ми съобщи, събрал целия си кураж, че също е Дафодил-11.
— Братко — казах аз.