Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (3)

Глава втора

Наистина ще се опитам да не пиша повече това „Але-хоп“ през цялото време.

Але-хоп!

Роден съм тук, в Ню Йорк. Само че тогава не се казвах Дафодил. Кръстен съм Уилбър Рокфелер Суейн.

Освен това не съм единствено дете. Имах една смайваща близначка — Илайза Мелон Суейн.

Бяхме кръстени не в черква, заобиколени от роднини и приятели на родителите ни, а в болница. Толкова бяхме грозни, че баща ни и майка ни се срамуваха от нас.

Бяхме истински чудовища и всички предричаха, че няма да живеем дълго. Имахме по шест пръста на ръцете и краката, както и по две зърна на всяка гръд.

Не може да се каже, че бяхме монголоидчета, макар че имахме типичната за тях твърда черна коса. Бяхме нещо ново. Неандерталоиди. Чертите на лицата ни бяха като на възрастни; още от малки — с масивни кости над очите, полегати чела и огромни, тежки челюсти.

Смяташе се, че и дума не може да става за ум при нас и че ще умрем, преди да сме навършили четиринадесет години.

Аз обаче все още съм жив и здрав, слава богу. Сигурен съм, че и Илайза би живяла досега, ако не беше онази лавина, която я затрупа на петдесетгодишна възраст в покрайнините на китайската колония на Марс.

Але-хоп!

Родителите ни, Калеб Мелон Суейн и Летиш Вандербилт Суейн, по баща Рокфелер, бяха глупави, млади и красиви. Баснословно богати, и произхождаха от онези американски семейства, които имат всичко, но опропастяваха планетата за идиотското си удоволствие и маниакална страст да превръщат пари във власт, след това власт в пари и отново пари във власт.

Самите Калеб и Летиша бяха съвсем безречни. Баща ми беше много добър на табла и горе-долу разбираше от фотография — така поне твърдяха. Майка ми беше активен член на Националната асоциация за подпомагане на цветните. Никой от двамата не работеше. И двамата се бяха опитвали безуспешно да завършат колеж.

Пишеха чудесно и говореха много изискано. Обожаваха се един друг. Бяха много скромни по отношение на успехите си в училище. И бяха мили.

Не мога да ги обвиня, че са били потресени от раждането на такива изроди — всеки на тяхно място би бил потресен с деца като Илайза и мен.

Калеб и Летиша не бяха по-лоши родители от мен, когато ми дойде редът и аз да стана баща. Бях напълно равнодушен към собствените си деца, макар че бяха нормални във всяко отношение.

Може би щях да храня по-добри чувства към тях, ако бяха чудовища като Илайза и мен самия.

Але-хоп!

Младите родители бяха посъветвани да не разбиват сърцата и нервите си и да не подлагат на излишен риск мебелите си, като ни отглеждат в „Залива на костенурките“. Толкова им бяхме деца, колкото две малки крокодилчета можеха да им бъдат деца, твърдяха съветниците им.

Калеб и Летиша постъпиха съвсем хуманно. Това им излезе доста скъпо и доста невероятно — като в готическите романи. Не ни скриха в частна клиника за случаи като нашия. Просто ни погребаха живи в една обитавана от призраци стара наследствена къща, разположена сред две хиляди акра ябълкови дървета в планините на щата Вермонт, близо до селцето Гален.

Къщата бе необитаема от тридесет години.

Дърводелци, електротехници и водопроводчици бяха закарани там с нареждане да направят от нея един малък рай. Дебела гумена подплата бе сложена под всички килими, които покриваха от край до край пода на стаите, така че при падане да не се нараним. Подът на трапезарията бе покрит с плочки, но в него имаше канали, за да може след всяко ядене да измиват нас и всички наоколо с маркуч.

Много по-важни от всичко това обаче бяха двете огради, направени от вериги. Те завършваха отгоре с бодлива тел. Първата ограждаше градината. Втората предпазваше къщата от любопитните погледи на работниците, които отначало пускаха от време на време, за да се грижат ябълковите дървета.

Але-хоп!

Всички, които работеха там, бяха местни жители: Имаше един готвач, също две жени и мъж, които чистеха. Две бавачки ни хранеха, обличаха и къпеха. Човекът, когото най-добре познавах бе Уитърз Уитърспун. Той бе пазач, слуга и момче за всичко, взети заедно.

Майка му бе Уитърс, а баща му — Унтърспун.

Тези обикновени хорица не бяха напускали къщата през живота си с изключение на Уитърз Уитърспун, който бе ходил войник. Много дори не се бяха отдалечавали на повече от десет мили извън Гален и затова всички имаха роднински връзки помежду си, като ескимосите.

Те бяха далечни роднини и на нас също, щото нашите прадеди от Вермонт в далечно минало се задоволявали вечно да шляпат в една и съща мъничка генетическа локва, така се каже.

Но в наше време, в общата картина на американския живот, те бяха толкова наши роднини колкото шаранът е роднина с орела — сега бяхме семейство на космополити и мултимилионери.

Але-хоп!

За нашите родители не представляваше трудност да купят верноподаничеството на тези човешки вкаменелости от семейното ни минало. Получаваха нищожни заплати, които за тях бяха цяло състояние, защото търговско-финансовата част на мозъка им бе крайно примитивна.

Дадоха им хубави апартаменти с цветни телевизори в имението. Хранеха ги като царе и за всичко плащаха нашите родители. Освен това те имаха много малко работа.

А и не беше необходимо да мислят за нищо. Работеха под разпорежданията на един млад лекар, д-р Стюарт Ролингс Мот, който живееше в селцето, навестяваше ни всеки ден и следеше нашето развитие.

Роден в Тексас, той беше меланхоличен и затворен млад човек. И до днес не мога да си обясня какво го бе накарало да остави близките си и родния край, за да практикува професията си в някакво затънтено ескимоско селище във Вермонт.

Искам да добавя още нещо, което е може би без значение: внукът на д-р Мот стана крал на Мичиган по време на втория ми мандат като президент на САЩ.

И пак това старческо мърморене:

Але-хоп!

Заклевам се: Ако съм жив да довърша тази автобиография, ще я прочета отначало и ще зачеркна всички „Алехопове“.

Але-хоп!

Имаше автоматична предпазна система в къщата и алармени звънци по вратите, прозорците и покрива.

Когато пораснахме и станахме още по-грозни и способни да чупим ръце и късаме глави, в кухнята сложиха един голям гонг. Свързан бе с червени като череши бутони във всяка стая и на равни разстояния по коридорите. Бутоните блестяха в мрака.

Някой от тези бутони можеше да бъде натиснат само ако аз или Илайза започнехме да си играем със смъртта.

Але-хоп!