Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (18)

Глава седемнадесета

Отначало бедните ни родители вярваха, че сме идиоти. Правеха всичко възможно да свикнат с тази мисъл. След това повярваха, че сме гении. И това се помъчиха да преглътнат. Накрая им казаха, че сме най-обикновени, доста тъпи и отегчителни и те отново започнаха да се нагаждат.

Аз и Илайза тайно ги наблюдавахме как отправят отчаяни и объркани молби за помощ. Не можеха да скрият удивлението си пред д-р Кординър, че всички ни смятат за тъпи а ние изведнъж започваме да разговаряме академично по много проблеми на различни езици.

Д-р Кординър притежаваше бърз и остър като бръснач ум и веднага ги осведоми:

— Светът е пълен с хора, които са много изкусни в създаване на впечатление, че са по-умни, отколкото са в действителност. Те ни заплитат и омайват с факти, цитати, чужди езици и т.н., докато всъщност не знаят почти нищо за полезното в живота и как истински да се живее. Моята цел е да откривам тези хора и да защищавам обществото от тях, както и самите тях от собствената им личност.

Дъщеря ви Илайза е типичен пример за това — може да ви изнесе цяла лекция по икономика, астрономия, музика и какво ли не, а не може да чете и пише, нито някога ще се научи.

Тя ги утеши, че нашият случай не е съвсем трагичен, защото нямаме намерение да се занимаваме с нещо голямо.

— Те почти нямат амбиции и по тази причина животът не може да ги разочарова. Единственото им желание е да живеят както досега и това положение да продължи вечно, което, разбира се, е невъзможно.

Баща ми кимна унило: „Вие казахте, че момчето е по-умно от двамата, нали?“

— Да, що се отнася до това, че може да чете и пише. Все пак той не е такъв безнадежден случай като сестра си. Когато не е с нея, мълчи като пън.

Мисля, че ако го изпратите в някое специално училище, където не се преподава академично и изискванията към държанието на учениците не са много високи, той ще се научи да се оправя сам.

— Какво да направи? — не разбра баща ми.

— Да се оправя сам — повтори д-р Кординър.

В този момент трябваше да пробием стената и да нахълтаме в библиотеката всред облаци от мазилка и летви, като че ли нещо е избухнало.

Бяхме обаче достатъчно умни да разберем, че възможността да подслушваме свободно е едно от малкото преимущества, които ни оставаха. Затова внимателно се върнахме в спалнята, после шумно изскочихме в коридора, тичешком слязохме по предната стълба и през фоайето влязохме в библиотеката. С нас ставаше нещо, което не се бе случвало никога преди — и двамата ридаехме.

Заявихме, че ако някой се опита да ни раздели, ще се самоубием.

Д-р Кординър ни се изсмя. После каза на родителите ни, че имало в нейните тестове няколко въпроса, с които се цели да се открият склонности към самоубийство. „Давам ви пълна гаранция, че самоубийството е последното нещо, което тия двамата ще направят.“

Това, че го каза така весело, бе груба тактическа грешка от нейна страна. Думите й накараха майка ни да подскочи. Атмосферата в стаята се нажежи, тъй като в този миг тя бе престанала да бъде слабата, учтива и доверчива кукла.

Отначало не каза нищо, но бе загубила човешки образ, в най-добрия смисъл на думата обаче. Внезапно се бе превърнала в свита за скок пантера, готова да прегризе гърлата на всички детски специалисти, за да защити своите малки.

Това бе единственият случай, когато съвсем безразсъдно бе признала, че е наша майка.

Мисля, че по телепатичен път усетихме тази животинска връзка. Във всеки случай помня, че някаква надежда гъделичкаше влажните и меки стени на синусите ми.

Зарязахме рева, който и без това не ни се удаваше. И съвсем ясно поставихме условията си, които трябваше да се изпълнят веднага. Настоявахме отново да ни подложат на тест, но този път двамата заедно.

— Искаме да ви покажем — заявих аз — какво можем да извършим, работейки заедно, и никой повече не ще и помисли да ни разделя.

Говорихме много внимателно. Аз им обясних кои са Бети и Боби Браун и се съгласих, че са глупави. Казах им, че никога не сме мразили и винаги сме срещали трудности, ако се е налагало да разбираме тази човешка проява в разните книги, които сме чели.

— Но вече има наченки на омраза в нас — добави Илайза, — засега тя е насочена само към двама души на този свят: Бети и Боби Браун.

Оказа се, че освен всичко останало, д-р Кординър е и страхлива. Като много други страхливци тя пак продължи да се заяжда и то в най-неподходящия момент. Направо се изсмя на молбата ни:

— Вие в какъв свят си въобразявате, че живеете? — попита ни тя и тъй нататък.

Майка ни скочи и отиде съвсем близо до нея, без да я докосва, но като избягваше погледа й. С глас, който бе нещо средно между мърморене и ръмжене, вперила очи в гърлото и, тя нарече д-р Кординър „лайно от малко накокошинено врабче.“