Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота (48)

Глава четиридесет и седма

Накрая дойде и моят ред да говоря.

— Братя, сестри и братовчеди — започнах аз, — нашата нация чезне и си отива. Сами виждате, че от вашия президент е останала единствено сянката на предишната му сянка. Пред вас сега е само старчески немощният ви братовчед Уилбър.

— Ти беше чудесен президент, братко Били — извика някой от дъното на салона.

— Исках да осигуря мир и братство на страната си — продължих аз. — Със съжаление трябва да призная, че мир няма. Отначало имаше. После го загубихме. Отново го спечелихме, но пак го загубихме. Слава богу, че поне машините решиха да спрат сраженията. Останаха само хората.

Хубаво е и това, че вече няма битки между непознати. Не ме е грижа кой с кого се бие — сега всеки има роднини в противниковия лагер.

Повечето от присъствуващите бяха не само Дафодил, но и привърженици на сектата за откриване на Христос Похитения. Разбрах, че да се говори на такава аудитория е трудно и объркващо. Независимо от това какво говорех, те си въртяха главите на всички страни, надявайки се да зърнат Исус.

Струваше ми се обаче, че ме разбират, защото ръкопляскаха в подходящите моменти и затова побързах да свърша.

— Вече не сме нация, а само сбор от семейства и затова е по-лесно да проявяваме и получаваме милост по време на война.

Току-що се върнахме от областта около езерото Максинкуки, на север оттук, където наблюдавахме една битка. Имаше коне, копия, пушки, ножове, пистолети и едно-две оръдия. Видях само няколко убити. Но имаше и много хора, които се прегръщаха, а изглеждаше, че броят на тези, които дезертираха или се предаваха, непрекъснато се увеличаваше.

Това са новините, които нося от битката при езерото Максинкуки — казах аз. — Там нямаше масово клане.