Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (8)

9.

От описаната заран бяха изтекли пет месеца, на север зимата е безконечна. Половин човешки бой сняг бе натрупала тя — около двореца го газеха все въоръжени мъже. Във Фанагория се събираше голяма войска. Това бяха бойците, които, изнесли ред битки с хазарите, се прибираха зад двойната стена на Фанагория, за да лекуват раните си, да закърпят своята изтъняла поради дълго будуване и недоимък сила. Ранени, мършави, трескави — такива виждах навсякъде из вътрешната крепост. Те или ме следяха с безразлични очи, или свирепо се тренчеха в мене, не войника; май че не бе останало място за не войници в застрашената българска земя. Чувствувах се гузен пред тия мъже, опърлени от опасности, изстискани от мъка.

Отделно — бежанците… Към Фанагория вече с месеци прииждаха тълпи бежанци. Преследваха ги оправдани страхове, застъпваха ги по петите слухове за хазарско напредване. Подгоненият народ се добираше до Фанагория, препъвайки се о собственото си отчаяние. После безсилно го стоварваше във вътрешната крепост.

Без да се чувствувам (все още — не!) обвързан към бъдещето на българите, техните страдания ме тровеха искрено. Който е бил млад, ще ми повярва.

Освен съчувствието — нека призная, — ме моряха и зли предвиждания. Не бях забравил прокобните думи на ювиги, Кубрата: „Ако на василевса хрумне да насъска друг народ против българите, ще си останеш и без един син, Василие!“… А откъде да бъда сигурен на какво се дължеше растящият напоследък хазарски натиск над България? Знаех ли, дали ювиги не бе човек мнителен и бърз в мъстта? — Не знаех… Прекръстих се незабелязано в кожуха си. „Пречиста! Дано хазарските пълчища да не са подбутнати от Византия!… Иначе, отиде си моята зелена младост!“

Из ходника се разминах със слепия Ерми и внука му. Аспарух пак бе слушал гласа на племето.

Този път не аз чаках ханския син — чакаше ме той. Докато размотавах всичко, което бях напластил отгоре си, Аспарух ме изпитваше с поглед бдящ, враждебен. Изтръпнах, а привидно спокоен, заех се да разгрявам на огъня вкочанените си пръсти.

— Война… — каза Аспарух. — Почти четири години се бием, но сега ни притиснаха с десет пъти по-много паплач… Баян воюва вече по Таис, пък аз седя във Фанагория и уча писмо!

— Ще дойде и твоят ред. Във Фанагория са скупчени поне пет хиляди конници.

— Броил ли си ги? — стрелна ме още по-зорко Аспарух.

— Не. Така, на око. Излишно ме подозираш!… — Ханският син се втренчи в подпухналите ми ръце, сякаш по тях искаше да отгатне дали са извършили предателство.

И кораво каза:

— От днес до края на хазарската война ще живееш при мене!

— Сполайти! Тук поне не вее от всички страни.

Види се, успокоен от моето безразличие (то беше само привидно), Аспарух взе да оглажда с длан кожата, която снощи бе изписал. Притеглих я, за да поправя грешките му. Не бяха много — ханският син напредваше и в учението бегом.

— Бъди готов, днес баща ми ще намери време да провери какво съм научил — предупреди ме той. — Така, между вестите и гончиите…

Вместо отговор, отново се взрях в Аспаруховото писмо.

— Чудесно! А можеш ли го наизуст?

Синът на хана затвори очи за по-пълно съсредоточаване и поде песен осма от Илиадата:

— „В плащ минзухарен, зора се разпръсна навред по земята. Мълновержецът…“

— Мълниевержецът — поправих го.

— „Мълниевержецът Зевс бе събрал на съвет боговете горе на най-извисения връх на Олимп многобъдест…“

— Многобърдест — поправих го пак. Аспарух продължаваше все по-настъпателно:

— „Тъй заговори им той, а безсмъртните слушаха мълком“

Когато свърши задължителните за днес трийсет стиха, не стаих гордостта си от неговите успехи:

— А викат, че за варварите била недостъпна елинската поезия!

— Ха! — възкликна той. — И Омир е бил варварин, признай си!

— Признавам, то е явно — казах с половин глас, понеже различих кънтенето на бавни, тежки стъпки, които приближаваха.

Хан Кубрат ни направи знак да не ставаме. Той очевидно пестеше миговете, бе мрачен, угрижен, дори — болен наглед.

— Как мислиш, Велизарие — започна ханът направо, — ще го бива ли за учение? — Посочи с глава сина си.

— По-паметлив, усърден и бърз е от всичките ми съшколници — не лъжех, въпреки подобострастието, което винаги ме обземаше пред великия хан.

— Ще рече, нека продължава! — нареди Кубрат. — Българите все повече ще имат нужда от изучени първенци, все по-често…

Ханът потъна в мислите си и не доизказа своето наставление. Подир малко той проговори пак:

— Наплодиха се много племена, издигнаха се много владетели. През последните години ми се струва, че земята отесня… Това е загдето живеем тъкмо срещу Вратата на народите, та целият им порой тече пряко Велика България. Друго е било в прародината. Там…

Думите му прекъсна запъхтян тропот из ходника, че и доловимо пъхтене.

— Ювиги! — нахълта непознат чигот, страшно жилест млад мъж. — От вчера хазарите опленяват равнината между Таис и Танаис!

— А син ми Баян? — скочи отривисто ханът. — Какво върши Баян?

(Забелязах, че Кубрат се олюля.)

— Неизброими са този път хазарите, ювиги! Колят и робят, товарят на коли шатрите ни с все децата, отвеждат стадата ни!… Пустош ли ще стане Велика България, ювиги?

— Ще издържим и този път, не ни е първо! — без позволение се намеси Аспарух.

— Млък! — процеди баща му. — Ще ти позволя да говориш, когато научиш за какво е думата.

Хан Кубрат залитна повторно, но когато Аспарух понечи да го подхване, той отстрани младия си син с нетърпеливо движение.

— Раниха в боя светлия Баян — вече не така запъхтяно доложи чиготът.

— Каквото и да е, трябваше да ги спре! — кораво каза ханът.

— Вярвай бога, ювиги, чудо да бъде — не можем!

Ханът трудно (с болка някъде, личеше си) седна. Широкият му гръб потръпваше, огъваше се все по-ниско. Въпреки незнайното достолепие на този стар боец и властелин, дожаля ми за него. Не бяха за неговите години така тежки, убийствени удари.

— Таманската земя и Фанагория ще оставят за напролет… — рече на себе си Кубрат. — Зиме върви да плячкосваш пръснати села, ала не е да обсаждаш яка крепост… До запролетяване има шейсетина дни…

Цял изтръпнах, осъзнавайки предметното значение на тази проста, точна сметка: подир два месеца дивият наплив на хазарите щеше да наводни злачните поля около Фанагория… Обсада! — най-безнадеждната от всички беди.

Както заповяда Аспарух, вече живеех при него в двореца.

Под бича на хазарските налети все повече българи от покрайнините на държавата прииждаха към Фанагория, понесли на рамо или на кон всичко, което бяха успели да спасят. Надзърнех ли през бойниците на дългия ходник, навсякъде виждах гъмжило от хора — шатрите им се досягаха, между конските крака се валяха дребни деца, около всеки огън се грееха бездомни.

Покъртен от тази печална картина, не усетих кога до мене бе застанал Аспарух. Още по-дълбоко ме покърти гласът му — тих, измъчен.

— Възможно ли е да ни забрави Тангра?… Нашите бойци (говорят вестителите) едва се крепели върху отсамния бряг на Танаис. Нощес доведе остатъка от конницата си брат ми Баян… Да би ги видял, Велизарие! Живи мъртъвци. Два месеца са се били непрестанно, брат ми — с подлютена рана и… А най-страшното все пак… Велизарие, сънувах лош сън!

Имах чувството, че Аспарух и сега говореше насън.

— Невинаги сънищата се сбъдват — опитах се да го пробудя.

— Много лош! — Аспарух не ме и чу. — Пролет беше, пролетта, която всички чакаме със страх. Цветове, зелени пасбища, слънце. А аз стоях самичък пред отрупана превисока клада. Върху кладата лежеше баща ми. Мъртъв!… Нещо говорех, крещях и плачех лудо. Тогава кладата лумна, запалена от невидима ръка…

— Това бездруго означава, че ювиги ще оздравее — изтълкувах със стиснато гърло.

— А защо от ден на ден отпада? Защо толкова време не е напускал постелята? Не помнех баща си болен. Тъкмо когато волята му ни трябва най-много, той… Ханът свършва, Велизарие!

Не думи бяха това, а стенание. Отпосле щях да науча, че освен радостта варварите не крият и мъката си, съвсем тъжно е да гледаш натъжен варварин.

Позволих си да уловя ханския син за плещите, дано му вдъхна упование.

— Разсъди само — казах му, — колко съдбоносни дела е изнесъл великият ти баща! Малцина властелини са в правото си да кажат на старост: аз възродих и укрепих една разсипана държава!

— Не ми трябва славата на баща ми! — възкликна Аспарух. — Искам да имам жив баща!

— Та той е жив, за бога… — продължих да го теша, когато мярнах, че зад гърба му приближават двамата негови по-стари братя.

Лицата им ми се видяха по-разстроени и от Аспаруховото; едрите, набити мъже крачеха в тъмна печал, сякаш в двореца някой вече бе починал. Съпровождаше ги непознат снажен боец, който куцаше силно — навярно той бе Баян.

Както винаги, двамата по-възрастни синове на Кубрат не ме забелязаха, а най-възрастният наистина не ме познаваше. Той се обърна само към Аспаруха:

— След залез ювиги ханът желае да принесе жертва и да чуе гадателите. Сбери всички негови хранени хора в големия трем!