Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (21)

22.

Българите нетърпеливо чакаха равноденствието. Неразбираема за мене бе радостта, с която се стягаха те за предстоящия път с всичките му неволи и патила.

Из стана през ония дни непрестанно се препъвах о стегнати вързопи. Подковачите работеха от изгрев до залез над конските копита. Трийсетината мъже от рода Угаин завършваха големия сал. Всичките приготовления ставаха, без да бъде отслабвана стражата около поселището ни.

Българите, дето се прибираха от риболов, също се движеха въоръжени. Не можех да не изкажа удивлението си от това неуморно българско всеоръжие пред таркана Севар, комуто помагах да потегне едно разсъхнато колело.

— Човек ще си рече, че цяла зима живяхме под обсада — рекох му, — денонощна стража навсякъде, всеки мъж спи в ботуши.

Преди да ми отговори, тарканът Севар ме разгледа с едно око — другото той по навик присвиваше, сякаш се цели. Все повече се привързвах към този Аспарухов хранен човек; Севар ми вдъхна доверие от първа дума. Намирах, че той прилича на нажежен камък — непоклатимо твърд, но и буйно несдържан бе тарканът, безроден боец.

— Имаше защо да зимуваме нащрек — каза той. — Ето, преди два дни изчезна най-новата ни мрежа. Гледам аз, по пясъка — човешки стъпки. А наоколо — никой.

— Пак словените, а? Все от хазари се пазим, пък най-голяма пакост търпим от словените…

— Ханът нареди нито да ги търсим, нито да ги гоним. Да ги не закачаме, с една дума. Нека пазим силите си за похода! — нареди ханът. Виж, ако ни застигнат хазари, тогава — бой, бой, бой!

Тази дума — бях забелязал — Севар никога не произнасяше еднократно, по правило той я утрояваше с растяща стръв.

— Хубав бой ще бъде то. С жени и пеленаци в строя…

Като внимателно втъкваше главината в оста на тромавата двуколка, Севар ми разясни:

— Не знаеш ти как се бият мъже и жени наведнъж, когато бранят пеленаците. По вас, чул съм, имало войска, отделна от… всичкото. От народа, де.

— Вярно е. У нас войната е поминък за хиляди мъже. А народът ги храни, плаща им.

Севар заряза колелото, изправи се, преучуден.

— Ех, че сте го измислили! — възкликна той. — Кой ще се бие насмерти заради плата? Един мъж, че и жена, все същото, се залага цял в боя, ако с това ще спаси челядта си, стадото, шатрата.

Вдигнах рамене в отговор. Вече май споменах, варварските съждения са мъчни за оборване, понеже имат за основа природния ред на нещата.

Понеже довършихме работата си — натъкмихме колелото, — тръгнах си. Търсех Ие.

Навярно се досещате, че през изминалата зима бяхме се срещали с нея все по-често. Закачливите ни думи бяха преминали в свенливи целувки и така нататък. Давах си сметка, че в любовта ми към Ие тлееше непрегоряла жар от моето момчешко обожание към Пагане — вечната жена, за чийто ръст бях твърде малък…

Нейната земна сестра седеше на пролетен припек и окърпваше своите братчета. Трите момчета мирно чакаха да получат кое — шапката си, кое — своя вехт кожен калцун. И по-нататък, докато водехме важния за нас разговор, дечицата продължиха да клечат наоколо ни, а Ие — да ги кърпи.

— За чудо слънце, а? — подвикна ми тя вместо поздрав.

— Доживяхме до слънчице! — отвърнах.

Вече бях усвоил начина, по който българите разговаряха — ако изпитват мъки или болка, те ги премълчават, а общуват предимно, за да споделят радостта си.

— Още четири дни… — засмя се Ие, когато се разположих до нея. — Има ли при тебе нещо за вършене?

Не й отговорих — бях се захласнал по младата й хубост, в летежа на сръчните й пръсти, които аз несръчно (защото — пред свидетели) погалих.

— Добре ще бъде, ако днес-утре… говориш с майка ми — изведнъж, без усмивка, каза Ие.

— Бързаш ли? — пошегувах се, но Ие остана строга.

— Бързат… нещата — неопределено рече тя.

Вече не се шегувах и аз, изправен пред крачката, пред която всеки е изпитвал колебания.

— Не си готов, тъй ли? — погледна ме момичето със смесица от тревога, горчивина и нежност.

— Готов съм, Ие — казах доблестно. — Просто не знаех, че трябвало точно днес… Пожелай ми на добър час!

С бързи движения Ие сне от шията си муска и ми я окачи, а аз се опитах да изобразя цялата смелост, на която е способен един мъж.

Пред входа на износена шатра седеше старицата, майка на множество живи и погребани деца. Това, че единствена всред всички наоколо тя не правеше нищо, отпуснала ръце, загледана в прекрасния, пробуждащ се свят, аз отгатнах — майката на Пагане и Ие се готвеше не за път, а за смъртта си.

Седнах до нея, но не я заговорих веднага, защото си личеше, че мислите й са много важни. Дочаках тя да се обърне към мене и да ме подкани:

— Речи де!

— Вярвам, разбрала си, че дъщеря ти и аз… се обичаме… майко — подхванах уж отдалеко, но приключих напреки: — Дойдох да я поискам.

Старицата безгласно и беззъбо се засмя, без да отдели поглед от прекрасния, пробуждащ се свят.

— Аз и на нея думах, и на тебе ще река — не сте един за друг. Чужденец си… Ако утре ханът се счепка с твоя господар, ще ти свали главата и ето я, Ие — вдовица черна. А може да ти скимне и да избягаш при своите. Тогава? Пак вдовица.

— Ние с нея се кълнахме, майко — казах смирено. — Ако трябва, пак да се закълна.

— В кого бога, а? — разсърди се старата. — Не й завъртай ума, чужденецо! Ие скоро ще бъде и за майка на малките. Аз няма да мръдна оттук!

Това, последното, старицата изрече така неоправдано сепнато, та не го и проумях.

— Потегляме подир четири дни — казах, сбъркан. — Из пътя ще имате нужда от мъжки гръб. Аз ще поема товара ви!

Както сам се слушах, обещанието ми прозвуча твърде, варварски, но старата упорито поклати глава.

— Не мога да склоня! — натърти тя. — Редеят жените на племето ни, а аз да дам момичето си на чужденец…

— Склони, майко! — това помолих не аз, а Ие, примъкнала се незабелязано.

Трите й малки братчета бяха я сподирили. Те стърчаха на десетина крачки и следяха развоя на годявката. Странно, нито обидният отказ на старата, нито враждебното слухтене на децата ме отблъснаха — имаше нещо дълбоко истинно във всичко това.

— Не бой се, че Велизарий ще ни зареже, майко! — убеждаваше я Ие. — За чудо българин ще стане Велизарий…

Е, такова обещание не бях поемал, но и не опровергах думите на Ие.

— Виж колко яки са ръцете му! — тя завърна ръкава ми, а аз два-три пъти свих юмрук, за да изтъкна мишците си. — Виж му плещите, гърба!

— По-як ще дойде, дъще — вече по-меко отговори майка й. — Ще те поиска наш.

— Не щат ме — скръбно призна Ие. — Откак Тангра избра сестра ми, нашите мъже се плашат… Нали може и аз…

Ие не се доизказа, а мене настръхнаха космите.

— Не! — като опарена трепна майката. — Ти не си най-личната, най-одарената, най-първата! Съвсем, съвсем просто момиче ми е тя — припряно взе да ме уверява старата, сякаш бях й противоречил.

— Аз я искам тъкмо такава — казах, обвзет от жал към двете жени, млада и стара, които храбро воюваха против съдбата си.

— Ако искаш да видиш с живи очи дъщеря си булка, мале, дай ме на Велизария! — от душа я помоли Ие.

Старата помълча, отново потопила поглед в прекрасния, пробуждащ се свят. Ние — петимата — жадно очаквахме решението й.

— В час на слабост ли ме намери, дъще?… — продума тя. — Не, просто навреме спомена Пагане, милата Пагане!… Хубавата ми, гласовитата ми, изкусната ми!…

И майката заплака. Тя плачеше без глас и дори без сълзи, но цялото нейно угасващо същество догаряше в тъй непреходна мъка, че нямах сили да я гледам. Сетне старата се стръска, сякаш излязла от мътна вода, и рече достолепно:

— Давам ти я! Ие, разкатай прикята си!

Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.