Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (54)

33.

И така, седя аз в работната стая на покойния ми баща пред разпилените неизписани кожи, както и пред купчината вече изписани, подредени. Светлината от свещта чертае жълт кръг върху масата; извън него всичко тъне в мътен хлад. Из мътилката от време на време излиза по някой. (Или може би така ми се струва — нерядко имам чувството, че е помътен и разумът ми, че се поболявам от тъга по миналото и ужас пред бъдещето.)

Иде например все по-надменният началник на всичко тайно Валериан.

— От честите ни разговори долавям, Велизарие, че пишеш не книгата, която всесветлият ти заръча — многозначително произнася той.

И се стопява в мрака. За да отвори място на стратега Ираклий.

— Пощади ме в своите писания, Велизарие! — моли той. — Не моя бе вината, че загубих…

Най ме потискат посещенията на Константин Погоната, който се промъква в стаята ми след полунощ.

— Ако не ти, друг ще изпълни заръката ми, но аз съм сигурен, че ще разсъдиш, Велизарие. Какъв е смисълът на твоето упорство?…

Колко много са хората, които се нуждаят от една лъжа! — мисля си с горчивина и отврата. — На по чудо оцелелия очевидец, разбира се, нали за това служат очевидците…

Навън е смирена, печална есенна нощ. Завърших и подвързията на книгата, над която се трудя от година време. Не книга, а остър нож, тя ще бъде обвинението срещу мене, ще бъде моята казън.

Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така — най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път — да остана в един свят, който бях научен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане нито по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие…

Чувам как навън в ходника тежко се разстъпва стражът. Мислите си, не съзнавам ли, че съм затворник? Като затворниците се мятах аз от малкото прозорче (какви вълшебни нощи над Златния рог!) към вратата, пазена неотстъпно. Немислимо беше всяко бягство…

Сядам пред свещта, вторачен в своя завършен труд. Не го виждам — виждам онези далечни близки, които написаха книгата ми с живота и със смъртта си. Те ми говорят, макар и повечето да са отдавна вече мъртви. Обезумявам… И има от какво — викам си.

Наистина душата ми е болна, щом се опитвам да заговоря призраци.

На вас дължа и издължих аз най-скъпото на този свят, истината — това им казвам.

Задрямал съм над свещта — през същата или през някоя следваща вечер, напоследък времето спря.

— Тактактактак — сепва ме грубо блъскане по вратата.

Какво ли има да губи човек, след като е изгубил всичко? — придавам си смелост и отлоствам.

Стражите, изпратени от Валериан. Уморих се да ги чакам.

— Ти ли си… — недопитват те, понеже бързам с отговора:

— Аз съм единственият жив свидетел! — заявявам им с нездрава надменност. — Водете ме!

А наум казвам вам:

Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом завинаги… До утре!