Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (35)

13.

Ако има нещо, което ще си спомням с наслада до своя сетен час, това е тържественият хански лов.

Ловците — боилският съвет и гостите на хана — се сбираха пред големите порти на онгъла при първите слънчеви лъчи. Там вече ги чакаше ханската хайка — двайсетмина конници, които държаха на каишка ловни кучета. В такъв ден българските знатни мъже обличаха най-празничните си дрехи и се окичваха с много, както и с най-доброто свое оръжие. Те се строяваха по старейшинство, зад тях идеше хайката с ловните животни и ето ти дружината готова. Тя чакаше хана.

През оная прозрачна есенна заран Аспарух не закъсня. Той се здрависа с първите си хора — изглеждаше отспал, бодър.

С доволство огледа Аспарух своята дружина — всред нея, без ловна охота и без възторг от прелестното утро се открояваха тримата, които снощи бяха дръзнали да оспорят волята му.

И така, боднахме конете, понесохме се из прежълтялата, спечена равнина. Тук-там под конските копита излиташе подплашена яребица, над главите ни се точеха ята жерави и ластовици, които поемаха на юг.

Ханът ги следеше дълго, с тъжен копнеж.

— На юг… — прошепна той на себе си. — Дори неразумната твар се стреми нататък… А нас ни чака свирепа зима, кишава пролет. Нищета, мор…

Изсвири рог. Водачът на ловната хайка разположи хората си в полукръг. Те вкупом надуха рогове, извадиха кълчищата от медните хлопатари и над прегорялото поле се навдигна шум до бога. Този шум вълнуваше ловците, разиграваше мъжката кръв. Наостриха уши и конете ни, взеха да се кипрят на място.

— След месец! — викна ханът силно, но не надвика олелията.

Дружината по-скоро видя, отколкото чу вика му. Първенците охлабиха юзди, конете се сурнаха най-волно. Из сухата трева тежко се издигаха сити пъдпъдъци, запрескачаха зайци. Писнаха закачливо стрели.

Всеки ловуваше сам за себе си, а все пак се озовавах винаги до хана — не по свое желание. Ще рече, Аспарух се държеше о мене, неизвестно защо. По едно време той лекичко забави коня, та бяхме изпреднати от рижата кобила на първожреца. Май че Онегавон бе изтървал снощната си ярост и страховете си в диво препускане, нали не се полагаше да предварваш ханския кон.

Усещах как Аспарух сякаш нарочно дава преднина на своя противник; разстоянието между нас и Онегавона растеше. Едва мярнах кога ханът вдигна лък, премери се, пусна стрела. Но съвсем съм уверен в онова, което видях отпосле:

Фит! — рече стрелата. И жрецът силно се люшна. Той за кратко се задържа на седлото, сетне — не смогнал да спре кобилата — се стовари в жълтите треви. Останалите ловци бяха далече вляво и вдясно, та навярно бяха пропуснали случилото се.

Застанахме само двама с хана над пронизания Онегавон. Той предаваше душа в гърчове, които разреждаха.

От гърба му стърчеше стрелата на хана. Аспарух протегна ръка (помислих си, за да изтегли своята стрела, за да я скрие), а той я наби още по-дълбоко. В един последен гърч свърши жрецът Онегавон.

Дружината вече ни застигаше. Аз бях се вцепенил от най-противоречиви вълнения. Гибелта на първожреца предизвикваше у мене искрено ликуване — дълги години бях се плашил от него за себе си и за хана. А въпреки това, понеже смъртта му бе тъй грозна, аз някак й се противях.

Тъкмо когато другите първенци се присъединиха към нас, наслязоха от конете и почнаха да се тюхкат гласно — тогава срещнах погледа на хана: Аспарух странно упорито ме приковаваше с очи, като че ли искаше да ми предаде нещо неизговорено. Недоумявах — какво и що?

— Случват се неволни грешки… — каза ханът. — Нощес Велизарий бе на стража край постелята ми, не мигна до утрото. Ръката му навярно е трепнала, неспал, щото… Аз сам видях как той се целеше в заек, пък улучи почитания от всички ни Онегавон — нека Тангра го прибере и награди по достойнство.

Хранените хора се размърдаха настръхнали, в мене се вторачиха всичките. Усетих, че ще загубя свяст — това било, тъй ли! Едва преди месец хан Аспарух ми напомни, че нему дължа годините си, откак съветът бе поискал смъртта ми.

Нима сега щеше да бъде изпълнена присъдата, която ханът тогава отложи?

И през ум не ми мина да възроптая, да оспоря свидетелството на хана — той и никой друг бе господар на живота ми. Не си давах сметка, че коленича, че търся из напечения прахоляк ботуша му, че най-робски го целувам и мокря със сълзи на недостоен ужас… Та аз бях още млад и силен, на мене ми се живееше, живееше!

— Ще го съдим! — хищно изръмжа Елемаг.

— Ще го съдим веднага и тук! — готовно прие ханът.

Аз не се изправих, не биха ме удържали нозете. Гледах отдолу нагоре суровите, изсечени мъжки лица и мътно съзнавах, че всъщност никога не съм познавал тия мъже, че бях останал хилав пришълец в стана на могъщото варварство…

— „Ако някой волно или неволно убие хански човек — започна Аспарух отчетливо, защото повтаряше закона, — наказва се от хана със смърт!“

— Така! — изригнаха одобрение двайсетина яки гърла.

— Не ще накажа Велизария със смърт — най-внезапно оповести Аспарух, — понеже той е особено полезен за моята власт и ми е верен роб. А също (съгласете се!), има разлика между нарочно и случайно убийство.

— Законът не прави разлика! — глухо му припомни вторият Онегавонов братанец, Угаин.

— А трябва! — кораво заповяда Аспарух.

С очи, ослепени от незнайния ужас и последвалото го още по-ненадейно спасение, чак подир малко провидях как Аспаруховите противници се огънаха. Загубили своя стожер, първожреца, старейшината на рода им, двамата навярно си помислиха, че онази заблудила се стрела можеше да улучи някого от тях вместо него.

— Ханът има право на милост — каза Елемаг, вече в плен на оправданите си страхове. — Щом ювиги помилва убиец, убиецът става невинен.

— Казах! — приключи Аспарух, преди да се разпореди: — Нека стражите отнесат трупа на почитания наш жрец в онгъла! Ще го погребем с тридневни почести.

Чиготите преметнаха мъртвеца през гърба на кобилата му и я поведоха през прашното поле. Гледахме подире им, слушахме отдалечаващия се вой на ловните кучета, погребалната сега песен на ловните рогове.

— Нелепо… — произнесе Аспарух. — Но всяка нелепа наглед случайност е поличба, която ни изпраща Тангра. От правреме ханът на българите е бил и техен първожрец, ювиги Кубрат промени този ред в полза на най-близкия си човек. Вие помните Курда — той се уби със своята ръка, защото не можеше да преживее края на баща ми. На това се вика вярност, другарство — и в смъртта!

Първенците бяха наострили уши — едва ли Аспарух бе споменал стария ред на българите току-тъй, едва ли случайно отдаваше посмъртна почит на вече забравения Курд.

— Види се, почитаният Онегавон не ми е бил достатъчно верен, щом Тангра му проводи нелепа смърт… От днес нататък — нетърпеливо изрече Аспарух — с Тангра ще разговарям само аз! Аз ще бъда по български обичай и ваш хан, и първожрецът ви!