Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (27)

5.

На вечерта след деня, за който разказах, седяхме със Севара и Аспарух в ханската шатра. Навън бе влажно и противно, свистеше тънък, зъл ветрец.

— Според паметта на племето — някак гузно редеше Севар, — когато българите нямали подръка камък за надеждни градежи, укрепявали поселенията си със землен ров и землен насип. Набивали върху насипа заострени колци…

Севар млъкна, понеже ханът явно не го слушаше, потънал в мисли. Можех да се досетя за какво мислеше той — за избликналата днес всеобща умора, за неверието на българите в едно по-добро бъдеще.

— Тук земята е мокра, поддава лесно — продължих аз думите на Севара, дано отърва хана от размисъла, дето го гнетеше. — Щом отмалко пропръхне, ще се запретнем и ще…

Сега млъкнах пък аз, изненадан от неочакваната поява на кавхан Авитохола, че и от вида му — кавханът бе облечен като за битка, той носеше всичките свои знаци.

— Ювиги! — шепнешком призовах сякаш отсъствуващия Аспарух и за всеки случай го побутнах, понеже той продължи да отсъствува.

Ханът разсеяно вдигна поглед към високия гост. Стана. Не разбрах как изтълкува той тържествената премяна на първия от първенците си.

— Сполайти! — каза, както винаги просто, Аспарух. — Не се надявах, че в толкова тежък за властта ми миг ти…

— Ето че все още си зелен — уж го упрекна чичо му. — За какво, ако не за да те подкрепя в тежък миг, потеглих аз с тебе? Така ми и заръча ювиги Кубрат.

Той приседна. До него — ние. Изведнъж се почувствувахме наистина недозрели пред достойния старейшина на ханския род.

— От деня, в който узнах, че нямам вече синове — тихо подхвана кавхан Авитохол, — всичко ме влачеше назад, към техните гробове. И исках, и не смеех да се върна… Боях се за тебе, за бъдещето на преселниците. Едва удържах да видя българите спрели, а ханът им — узрял за власт. Доживях… — все по-тихо, като на себе си приказваше старият Авитохол.

— Доживяхме!… — горчиво възкликна ханът. — Вместо аулите на Велика България — тресавище!

— Ти право рече — друга трябваше да бъде нова България! Ти отстъпи, но не се съгласи — това бе твърда дума на владетел… Нямам повече грижа за тебе, ювиги. През изпитания и горчилка, през нощите на тревожен размисъл ти стана хан.

Никога не бях чувал тъй кротко и печално слово от кавхан Авитохола — все суров и действен, взискателен към всекиго, дори към ювиги.

— Нима си решил да… ни напуснеш! — прозря Аспарух причината за тържествения вид и реч на чичо си. — Ти сам рече отзарана що е останало зад гърба ни — гробове и пепелища, гибел.

Ханът говореше нестройно, подкопан от прекалените вълнения на онзи страшен за него ден, но и от… Да, разбира се! Винаги съм смятал, че той охотно би се отървал от настойчивите съвети на своя строг, привързан към отживялото минало чичо, а сега откривах как възможната раздяла с него плаши Аспаруха като ново сиротство. Ние наистина не проумяваме колко много означава за варварина родът, кръвното родство, старейшината и прочие. Този старейшина, който с отлъчването си щеше да остави своя племенник без всякакъв роднина по бащина кръв. За варварина то ще рече: самичък!

— Гибелта ми и така е недалече — примирено говореше Авитохол. — Изкарах зимата в безсилие и треска, във видения… Навестяваха ме нашите мъртви, викаха ме при себе си. А тук без мене вече може, българите спряха…

Бях неволен свидетел на това как Аспарух изслуша прощалните думи на стария кавхан — с вълнение, с влажни очи.

— Мой грях е… — промълви той след малко, — че не съм те познавал докрай, чичо.

— Между мъжете на власт е така — кротко го оправда Авитохол. — И аз не бих проговорил, както ти говоря, ако не усещах края си…

Аспарух се обърна към мене и Севара:

— Оставете ни! Редно е да се простим насаме…

На следната заран излязох преди изгрев да наобиколя конете, да им внеса суха ракита. Когато се упътих към тръстичището, видях в синкавата здрачина кавхан Авитохола, облечен като пред бой и с високите си знаци. Той яздеше своя алест гледан кон — водеше коня му сам си Аспарух. Човек би си рекъл: воин и оръженосец…

Проследих ги с очи. Имах чувството, че се случва нещо значително, но неразбираемо за християнин.

При сетната сиромашка шатра на стана ни хан Аспарух спря. Той положи юздите в чичовата си ръка и благоговейно я целуна.

Да бях по-близо до разлъката им, пак нямаше да чуя дума.

Старият кавхан пое пътя към гробовете на всичко близко, а ханът много дълго гледа подире му.

Целият живот на Аспаруха — мислех си — бе наниз от загуби. Срещу единствена печалба — растеше и якнеше, пускаше все по-дълбок корен неговата власт.