Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (3)

2.

Нали Константинопол — къщите, дворците, църквите и стените му са от тухла с хоросан; онова, което веднага ме порази в столицата на Велика България, бе камъкът, равно издялан светъл камък. Рекох си, че ние, християнският свят, сякаш строим за до утре, докато българите се чувствуват отговорни пред вечността. Помня как пред вратите на двореца, чакайки да бъдем приети от варварския вожд, скрито опипвах каменния зид — чудех му се, дето стои без спойка.

Двамата с баща ми бяхме облечени разкошно. Моряците ни, предрешени като свита, мъкнеха кожени торби. Беше смешно да ги гледаш, сресани и несръчни в приличните си дрехи, след като са прекарали половина живот полуголи по разни кораби.

Второто — освен дялания камък, — което ме слиса тук, бяха премногото въоръжени мъже. Както стояхме пред двореца, те сновяха покрай нас, водейки кон или два, пристъпвайки тежко. Тежаха им вълчите кожуси, коравите ботуши, оръжието. Тук чужденецът се усещаше сякаш в боен стан.

Неизкушен и любопитен, въртях глава на всички страни, а баща ми ме следеше.

— Какво търсят пръстите ти по зида? — подхвърли ми той.

— Между камъните няма хоросан, не бях виждал такъв сух зид — казах. — Как ли го правят?

— Със сила — поясни баща ми. — Не знаят мяра на силата си, разхищават я в борба с камъка.

Пропуснах кога върху най-горното стъпало на двореца бе се изстъпил български сановник — снажен мъж в къса дреха от щавена кожа, запасал широк нож. Изсеченото му лице не изразяваше нищо, нищо не бяха за него пратениците на василевса. Той отлости дебелата врата и ни привика с ръка.

Вървях две крачки зад баща си, както се полага на тълмач. Видях как татко отхвърля плещи, та също да изглежда снажен. Стъпките ни кънтяха внушително из каменния ходник. От вълнение пламнаха ушите ми.

Тремът, където онзи сановник ни въведе, ме зачуди с простотата си: голи стени. Подът му беше от излъскан мрамор в причудливо съчетание. О зидовете без прозорец бяха прикрепени запалени главни. Що за чудновата тронна зала — че в нея нямаше и трон! Въпреки това тутакси отгатнах кой е владетелят на Велика България, защото само един от мъжете срещу нас бе седнал, останалите — на крак — образуваха полукръг зад гърба му.

По нас винаги се е говорило за опасностите, които заплашват един образован ромей, попаднал всред диваци. Едва ли смогвах да запазя хладнокръвен вид, всичко у мене тръпнеше — колкото от боязън, толкова и от любопитство.

Веднага установих, че ханът на българите с нищо не напомняше дивак. Мъж на години, със сива коса, сиви мустаци, подрязани по техен обичай, и с лице, което излъчваше мощ, спокойна надменност. Той не носеше ни корона, ни диадема — нищо върху главата си, затуй пък наметката му от някаква непозната за мене кожа бе пребогата. Тя падаше от могъщите му плещи, диплеше се върху мрамора и достигаше до нозете на ония, които обкръжаваха вожда си. У дома бях навикнал на много позлата по големците, та българският двор ме удиви с това, че там злато нямаше — имаше изкусно ковано сребро. Отпосле разбрах, че българите смятат попития блясък на среброто по-благороден от златния, който намират евтин.

Мъжете, приближени на хана, не ще опиша тук, понеже с тях ще се срещаме тепърва, пък и тогава вниманието ми изцяло бе привлечено от хан Кубрат. Нека само спомена, че в най-тъмния ъгъл на трема бе коленичила чудновата двойка: беловлас и май че сляп старец с млечно младо момче. Те бяха облечени от горе до долу в черно, останаха през цялото време неподвижни, безмълвни, като почти се сливаха с тържествения полумрак.

За миговете, за които изучавах хана, той изучаваше баща ми.

— Не сме се подмладили през изтеклите години, Василие — каза той на езика, който прилежно бях овладял, за да бъда тълмач на баща си при неговите преговори с българите. — Поздрав!

Аз се долепих до гърба на баща си, превеждайки му шепнешком думите на хана. (При държавни разговори не биваше да се чуват гласовете на тълмачите.)

— Поздрав от всесветлия ми господар, император Констанс! — отговори тате.

Един от хората на хана бързо коленичи в краката му (така си остана той до края на срещата), за да му предаде на ухо татковия поздрав.

— В мир и благодат ли владее своята земя василевсът? — осведоми се учтиво ханът.

— Уви, патрицие Кубрате!… — скръбно поде баща ми словото, което бе заустявал из пътя.

Но ханът на българите го прекъсна:

— Моят стар съюзник, император Ираклий, преди много години ми въздаде ромейски сан. Приех го, защото не е редно да откажеш подарен кожух, дори когато не ти е по ръста. Наричайте ме в Константинопол както щете, но тук аз съм хан на Велика България. Византия ми дължи почит, загдето неведнъж отървавах границите й от източна напаст и винаги стоях на страната на законната ви власт против разни самозванци.

Кубрат не говореше сърдито, не. За разлика от нашите придворни, припрени в движенията и в словото си, у българите похватът бе друг. Техните първенци приказваха равно, твърдо и хладно, сякаш редяха не думи, а онези светли, тежки камъни — редяха ги под прав ъгъл.

На баща ми това поведение ще да е било познато; той не се смути никак, дето Кубрат го прекъсна:

— Уви, велики хане — продължи той бързо, — няма мир за изстрадалата ни империя. Ославяни се цялата наша земя до Истъра, че не минава и месец без аварски набези. На всичко отгоре, всесветли, от юг се зададе нова беда — арабите. Василевсът, моят господар, ме проводи при тебе да ти напомня нашия стар договор и да го подновя.

Докато онзи коленичил тълмач шушнеше в ухото на хана, личеше си как мислите Кубратови препускат зад набразденото чело. Кубрат спечели време с въпрос, чийто отговор бе ясен:

— Какво иска от мене император Констанс?

— Василевсът те моли и занапред, както вече толкова години, да отбиваш племената, които прииждат от Азия, за да не тревожат те нашата северна граница.

— Всички племена аз не мога да спра — разсъдливо заяви Кубрат. — Ето, като победих хагана на аварите и освободих българските племена и ги съединих във Велика България, хаганът изтегли своя народ далече на запад. Той сега не ви дава мира.

— Аварите са зли съседи, вярно е — съгласи се баща ми. — Но какво ще бъде, ако из техния път преминат и хазарите? Най-плодните земи на света не смогват да дочакат жътва, поданиците ни не успяват да погребат избитите си деца. Тъкмо ти, велики хане, който отърва народа си от страшен поробител, имаш сили да обуздаеш и хазарските пълчища.

Тук хан Кубрат ненадейно се засмя. По-късно свикнах и с това как българите се смеят — от цяла душа. И то по поводи, които образованият човек съвсем не намира смешни.

— Да се приказва е лесно, Василие — рече ханът, след като се насмя. — Защо василевсът, господар на половината свят, сам не прогони враговете от земята си? Защото не може… А аз не съм свикнал да обещавам онова, което не държа в шепа.

Той протегна напред тежка длан, стисна я в юмрук.

— Велики хане — пак бързо заговори баща ми, — къде ще се денете самите вие, ако не прогоните диваците назад в Азия?

— Както дочувам, диваци вие наричате и нас — сряза го Кубрат, — загдето живеем различно от ромеите и си имаме друг бог. Наричате ни варвари, загдето не отбирате езика ни. Човешко ли е?

Сбърках се докато превеждах! Баща ми бе сгрешил, че изрече думата „диваци“ — от дете съм учил, че варварите били горди, обидчиви, сприхави.

— У нас всеки почита прославения с бойни добродетели твой народ! — възмутено отби упрека баща ми. — В знак на почит и приятелство василевсът ти изпраща тежки дарове.

Той махна с ръка към нашите предрешени моряци. Двама от тях вдигнаха кожена торба, изсипаха я отвисоко. Голият камък отрази екливо звъна на златен дъжд върху мрамора. Преди ехото да бе стихнало, изтърсиха и втората торба, сетне третата. В нозете на хана грейна камара жълтици. Светлината от главните пламна в нея, озари тъмно изсечените лица на ханската свита. И пак никой от българите не помръдна.

А хан Кубрат изчака да спре своя бяг в кръг и последният солид, вдигна го, за да го разгледа.

— Не казвам, че за нас златото няма цена — каза той, — но все пак няма цената, която му давате вие…

Той хвърли жълтицата в купа. Погледна баща ми право в очите.

— Склоних! — заяви ханът. — Ще подновя договора с ромеите. Прав си, че като браним северната ви граница, ние браним своите градища, челяд, ниви и стада.

— А какви са условията ти, всесветли? — в гласа на баща ми имаше безпокойство.

— Ще почакаш да ги обмисля, Василие!

На следния ден същото място бе променено — ханът угощаваше ромейския пратеник. По нас се говорят небивалици за варварското ядене, но един пратеник трябва да яде всякакво. Баща ми, обръгнал човек, дори се усмихваше между хапките, а пък аз едва преглъщах.

Днес ханът не носеше своята огромна наметка от рядък звяр; бе облечен просто в дрехи от щавена кожа, та само огърлицата му от ковано сребро, пръстените и късият меч в скъпоценна ножница свидетелствуваха за това, че между нас седи владетел.

Около трапезата — грубо платно, проснато наземи — бяха наредени дебели възглавници. В изкусни блюда бе наредена вечерята: печено кобилешко в неразумно количество и съвсем малко варено просо. Високи тънкошии съдове съдържаха нещо за пиене. Кумис, досетих се аз, понеже бях слушал за отвратителния обичай на българите да пият подквасено мляко от кобила — виното те не познаваха, навярно затуй бяха неизменно равни, студени и отмерени; всичко това идеше от трезвостта им.

Мъжете, които присъствуваха на гощавката, бяха ония от вчера — петима. Двамата имаха накити, по-скромни от ханските. Те седяха (според мене, твърде неудобно) на колене край трапезата, докато ханът беше се разположил с кръстосани нозе.

Виждайки, че баща ми коленичи, последвах го. Никой не посегна да хапне преди хан Кубрат да разчекне печеното — направи го с движение, което говореше за силата му. Първият отчекнат къс ханът подаде на баща ми, от ръка в ръка, и изрече с щедрост:

— Да ти бъде сладко, гостенино!

След това ханът раздаде късове месо на левентите от двете му страни и на останалите трима българи. Най-после се стигна до нас, тълмачите. Кубрат дори не се обърна към най-слабо осветения ъгъл на трема, където отново зърнах беловласия слепец и момчето в черните им прости дрехи. Кои ли бяха тези хора, и допуснати, и недопуснати на гощавката?

— Не знам познаваш ли синовете ми, Василие? — заговори хан Кубрат между жилавите залци месо; дъвчеше яко. — Когато за последен път ти ни навести, бяха юноши, а виж ги сега!

С добре оглозгания кокал ханът посочи първо по-стария, сетне другия си син, казвайки гордо:

— Ето ти Котраг, ето ти и Кубер… Жалко, най-големият го няма. Воюва с хазарите отвъд река Таис. Месеци вече…

Синовете му кимаха без усмивка.

— Имам ги още — все тъй гордо допълни българският владетел, — но не са дорасли за държавни дела.

— А на мене — бързо заговори баща ми (за първи път неговата обичайна реч ми прозвуча неприятно угодливо), — ми остана единствен син, този. Двамина изгубих във войни против аварите… затуй пък Велизарий струва за трима — много езици говори, паметлив е, разумен. Той ще ми бъде, теша се, отмяната.

Докато ханският тълмач превеждаше на ухото му, Кубрат се умисли. Някое време помълча, отпивайки кумис от чашата си, голяма колкото купа.

— Да ти кажа сега моето условие по договора ни, Василие — подхвана ханът неочаквано сурово. — Ще ми оставиш сина си за залог! Ако утре Византия насъска срещу Велика България някой свой нов съюзник, ще остарееш и без един син. На всеки баща такава мярка се чини жестока, но жестоки са обичаите — и наши, и ваши. Василевсът има навик да крепи властта си, като използува едни народи против други. Ти ще ми бъдеш застъпник пред него, щото да удържи думата си. Рекох!

Макар и коленичил, пак трябваше да се уловя за пода — стори ми се, че губя свяст. Баща ми, който не знаеше езика на проклетите българи, си седеше, учтиво усмихнат и чакаше да му изтълмя ханските условия. Но гърлото ми така се беше стегнало, че не успявах да пророня ни звук. Тогава татко се обърна към мене и ужасът, изписан върху лицето ми, му се предаде в миг.

— Какво има? — промълви той. — Да не са ни отровили, сине!

Сбрах цялата си сила, за да му прошушна в ухото повелята на хана. А високо, защото повече не можех да скрия страха си, простенах:

— Не ме давай, тате!

— Млъкни! Ние сме в ръцете им! — също високо викна баща ми.

Българите, види се, проявиха разбиране към този непозволен пред ханско лице разговор на чужд език и с крясъци. Българите в строго мълчание гълтаха варено просо, като изчакваха да се утаи страшната за нас изненада.

Баща ми притвори очи, блед като пред казън.

— Нека бъде волята ти, велики! — дрезгаво прошепна той.

Вече не строго, а със съчувствие се обърна към него ханът:

— Ако бог ни е отредил дни, Василие — каза той, — при идното ти пратеничество ще ми оставиш друг ромейски знатен син и ще си прибереш своя. Дано!

— Зная, че не е редно да те моля, всесветли, защото имаме различни богове — тихо рече баща ми. — И все пак, заклинам те: бъди баща на детето ми!

— Докато договорът ни е в сила, Велизарий ще бъде един от синовете ми! — тържествено обеща ханът.

Тъй аз, потомък на поколения константинополски велможи, превеждах разговора, който от свободен човек ме превръщаше в роб. От поколения моето благородно семейство бе навикнало да смята робите за не човешка, но животинска разновидност. От тук нататък аз трябваше да принадлежа към нея… Не се помнех от ужас.

Навън в нощта най-после можах да изкажа всичко, което беше ме потресло:

— Нямаше ли друг изход, тате? — питах отчаяно. — Помисли си как ме оставяш всред диваците, как ще се прибереш без мене у дома!

— Премислял съм го неведнъж откак василевсът заповяда да тръгнеш с мене — мрачно отговори баща ми. — Нямаше как да не те взема — висока заповед… Такава е често съдбата на знатните пратеници — заложничеството.

— Кълна се, ще избягам!

— Недей! — твърдо ме възпря баща ми. — Страшно е наказанието за побягнал заложник… Потрай!

— Колко? — възкликнах.

— Господ знае… — тихо говореше баща ми в черната нощ. — Неведома е за нас волята му. Но какъвто и да бъде срокът на твоето изпитание, помни, че си християнин и воин на единствената империя в света… Онова пък, което научиш всред варварите, ще повдигне собствената ти цена. То ще бъде печалбата ти.

— Хубава печалба!

— Няма по-голяма придобивка от познанието! — натърти баща ми и продължи в шепот: — Чуй, сине, през наши дни светът се оварвари. Предстои борба на смърт — висши срещу нисши, Византия против всички. Ако искаме да не я загубим, длъжни сме да изучим врага си! Наглеждай и подслушвай, сине, бъди тук наши очи и уши! Така до някой ден ти ще знаеш за българите повече от всеки друг ромей.

Наближихме шатрата, която от четири дни ни служеше за подслон. Преди да си влезем татко ме прегърна силно, а аз чух потисканите ридания на този немлад, живял и преживял мъж. Колко себична е младостта! — не го съжалих, — макар неговата мъка да бе по-жестока от моята. Освободих се от прегръдката му и казах най-жестоко:

— Не съм си мислил, че ще ме прежалиш, татко! Да би поискал, можеше ме отърва…

Баща ми мълком ме прекръсти, сне от шията си златната кутийка с честно дръвце от божия кръст и ми я окачи.

— Нека те пази Христос, сине!

Все не желаех да повярвам, че това всъщност е раздялата ми с всичко свое.