Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (12)

13.

Бях легнал върху постелята на чигота в ханската шатра, понеже трябвах на господаря си посред нощ, а господаря още го нямаше. И аз на негово място не бих се прибрал до зори — виках си, разтерзан от ревност и мъка. Сега те… Не! Изтръгни Пагане от сърцето си, Велизарие, тя вече е жена на друг.

Мразя ли го? — зададох си откровен въпрос. Изпитвах към своя господар по-силно от омразата чувство, но и… Нека си призная — и обич. Роб си ти, Велизарие, роб! — унизено се самобичувах. Беше ми до плач, а лежах със сухи очи.

Тогава чух навън бодрата повеля на хана:

— Обадете на хранените ми хора да се съберат по зазоряване на съвет, защото с утрото ще потеглим!

После Аспарух отгърна входа, внесе борина, огледа ме. (Правех се, че спя). Кракът му леко ме разтърси, както през заранта на запознанството ни.

— Тази нощ ние с тебе няма да мигнем — съобщи ми той с радостни свитки в очите. — Утрешният бой ще бъде суров. И въпреки всичко, ще го спечеля, обзалагам се!

— Не бъди толкова уверен, ювиги! — казах уж съчувствено, а всъщност злорадо. — Първенците ти ще се опълчат като един против Пагане.

— Конникът Ишбул е загинал в бой — отряза Аспарух. — Тоест неговата дъщеря е по-знатна от дъщерите на всякакви живи големци.

— Това — по закон ли?

— Не. По човещина… — И ханът продължи: — Защо например да не бъде на моя страна чичо ми? Че мене ме отгледаха в неговата шатра, защото той имаше жена, добра жена, пък майка ми умря отдавна. Не може да ме нарани кавханът, твърде близки сме по кръв. И после, не му е до това да ми избира невеста, на сърцето му лежи страшна грижа: с Баяна останаха да се бият неговите трима синове…

— Ала другите първенци имат дъщери за даване — напомних му. — По обичай ти трябва да вземеш жена от висок род.

— Колко мрачни са винаги предвижданията ти, Велизарие! — без упрек рече Аспарух. — Чудя ти се как сам търпиш тяхната мрачина. Говори си! — усмихна се честито той. — Аз пък вярвам, че утре вечер кавхан Авитохол ще доведе Пагане в шатрата ми… Иначе не може!

Аспарух и не подозираше причината за моето все мрачно настроение, което през оная нощ ме накара да проговоря непредпазливо:

— Досега не съм посмеял да ти задам въпроса, който ме гложди, ювиги: защо тъкмо с мене навикна да делиш най-важното за себе си, най-съкровеното?

И веднага разбрах, че съм сбъркал — на Аспарух бе непознато притворството.

— Ти доста неща знаеш и доста трезво разсъждаваш. Велизарие, понеже си живял и другояче, а не само като нас — поясни ми той. — И после, ти ми принадлежиш, мой имот си. Нямаш ни глас, ни права. Дори при твой помисъл за измяна (Пагане завчас би го отгатнала), ще те убия, без никому да дам сметка за това. Нашият съд съди само свободните люде.

След като изрече този съвестен и открит отговор Аспарух седна на своята постеля и се умисли — аз изчезнах за него. Ето, такива са варварите — заключих мълчаливо, смазан от тежестта на своето робско положение, което един варварин мисли за най-естествено. — За тях е законна откровеността, не ще те пощадят с лицемерие.

Нищо чудно, че след Аспаруховите обяснения предпочетох да изляза на хлад. Въздъхнах си два-три пъти, но вече не ми се плачеше — може би през онази мъглива, студена нощ започвах да възмъжавам…

А! — привлече вниманието ми безшумно раздвижване. В горичката току-що беше се изтеглил някой, който е стоял зад шатрата на хана. Подслушвали са ни!… Примъкнах се по корем към старите дървета — неизвестният нямаше как да напусне сянката им, без да го съзра. Не се излъгах, подир малко той прибягна през поляната към шатрата на първожреца. Нещо повече, след време великият жрец излезе, а от съседните шатри към него се присъединиха неколцина. Бих се обзаложил, че са боилите от съвета.

Все влачешком се прибрах при хана. Аспарух спеше блажено в кожух и ботуши. Навремени по устните му пробягваше усмивка — дори на сън той се виждаше младоженец. А аз седнах на втората постеля, подпрях чело, разкъсван от ревност и обида. Ясно беше, че щях да посрещна утрото буден.