Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (42)

20.

Уверявам ви, хората не съзнават тежестта на ония мигове, наречени по-късно от летописец исторически, ако въпросните хора лично участвуват в тях. Така и за мене утрото, за което ще разкажа, започна подобно на всички наши дни. Само хан Аспарух ще да е бил наясно, че ни предстои нещо преломно.

Неговата тържествена шатра бе скатана — върху струпаната от човешки ръце хълмчинка днес липсваха и ханските бойни знаци. Тях носеше, строена и на кон, дружината на хана — мъжете, които някога най-първи бяха преминали реката. Върху други коне те бяха натоварили своя имот — оръжие, постелки, по някоя съдина. Усещах, че тези мъже вече скъсваха с онгъла, устремени към още неочертаното наше бъдеще.

Ханът все още не бе възседнал. Той чакаше да се събере и налее обичайната тълпа, която по навик изпровождаше българските дружини преди всяко тяхно преминаване.

Бях от малцината, които отдълго знаеха, че Аспарух се кани да преплува завинаги оттатък, а все не ми се вярваше, че решението му ще бъде безвъзвратно. Ние, посветените в намеренията на хана негови спътници, си викахме, че при несполука лесно ще намерим обратния път към онгъла и към семействата си. Затуй ми стана страшно, когато слушах речта Аспарухова, висока и отчетлива като звек:

— Люде! — призова ги той да млъкнат. Те изведнъж се сгъстиха, доближиха ни.

— Народе! — още по-гръмко започна ханът. — Преди години отстъпих на молбите ви да останем тук. Отстъпих, но не се съгласих. Чаках времето да ви покаже колко сте били неправи. През това време ние живяхме с припечеленото от отвъд Дуна, защото тук не сътворихме повече от ровове и камари пръст. Няма накъде да разширим земята си, а българското племе наякна — туй се познава по победите му из Мизия, по закрилата, която дава на безброй словенски родове.

— Люде, днес аз завсякога преминавам Дуна! — извика ювиги Аспарух. — Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите, из тресавищата. Но помнете последната му дума: народ без държава е обречен да изчезне! Ще ви попие ледовитата пустош, ще ви смелят диви преселения. Искате ли децата ви да живеят така, както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да отвоюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме сили да го сторим!

При все че бях предупреден за всичко, което се случваше, пак усетих как кръвта се дръпва от лицето ми — сякаш надземна сила присъствуваше в гласа и в цялата осанка на българския вожд. Тя така стъписа българите, че никой не издаде звук на почуда или неодобрение. В настръхналата тишина хан Аспарух яхна. Зад него потеглихме ние, преданата му насмерти дружина.

Непредвидено за нас обаче тълпата — при все че се залюля и отстъпи — не ни даде път. Чак след малко тя намери и думи за вълнението си:

— Как ще ни оставиш, ювиги хане!

— С какво ти не угодихме?

— Пак ли на път, ювиги!

— Тъкмо се поотръскахме…

— Води ни, където речеш!…

Бе явно, че въпреки работата, на Аспаруховите довереници (бяхме работили упорито да подготвим народа за ново преселване), той нямаше един ум, тласкаха го противоречиви желания.

— Дайте път на хана! — опитах се да надвикам многогласието.

— Не даваме! — изстъпи срещу нас стар едноок воин — Няма да оставим ювиги да ни зареже! — отчаяно кресна той. — Не може стадо без пастир…

— Но не може и пастирът да върви подир стадото си! — властно заяви ханът.

Онзи, смутен, отстъпи встрани; отляха се и другите зад него. Аспарух вървеше из тесния проход между хората, като гледаше само напред.

— Недей, ювиги, жив да си! — изплака от сърне непозната млада жена.

Ханът вдигна ръка, за да смълчи тревогата на народа си.

— Аз реших, сега решете вие! — каза той. — Седем дни и седем нощи ще чакам на отвъдния бряг…

През предстоящите седем денонощия имах достатъчно време да разсъждавам върху пресмелото решение на хана — та нали людете можеха да не последват вожда си! А именно като разсъждавах, трябваше да заключа — не можеха да не го последват, немислимо бе. Те бяха обвързани към него не от месец и не от година на съвместна борба, на общи болки, надежди, падение, възмогване — българите, убеден бях, не си представяха друг хан, освен Аспаруха. Случайно ли през почти двете десетилетия на властта му никой български благороден мъж не понечи да му я оспори, камо ли да я заграби? Не броя покойния Онегавона, който се домогваше не до ханска власт, а до власт над хана — това е различно, то бива честата, дори обичайна грешка на служителите божи, които си въобразяват, че общуването им с бога ги поставя над земните властители.

С една дума, когато Аспарух обяви на народа си, че ще изчака неговата воля, той всякак ще да е бил уверен в изхода на уж несигурната възможност: да бъде последван или не. Хранените хора на хана — очите и ушите му — бяха го уверили, че повечето българи не така твърдо, както преди, държаха на кишавите или прашни наши поселища по северния бряг; те не отговаряха на ръста ни, на силата ни. На нашите възможности, вкратце. Щом една истина бъде истина, изключено е да останеш трайно сляп за нея. Необходим е само тласък отстрани, за да ти се натрапи тя с цялата своя неопровержимост.

Такъв тласък — според умното пресмятане на хана — беше неговата безвъзвратна раздяла със стария ни онгъл.

Бяхме се разположили в рядка горичка върху издигнатия южен бряг на Истъра. Пуснахме конете да пасат свободно, нощувахме и се хранехме на открито, както при всеки поход. Рано утрин, когато се упътех към височината, виждах там хана, неизменно втренчен в обраслата низина насреща. Надвечер, речех ли да го приканя край огъня, заварвах го пак там, приковал поглед в отсрещните водни ивици и петна, където угасваше денят.

— Ювиги… — позволих си да издумам на четвъртата вечер, — струва ми се, че ти даде твърде кратък срок на човешките колебания. Когато бъде изправен пред неизвестност, човек иска време, за да надмогне навика си, своята привързаност към някое място и някакъв бит.

— Предълго чаках! — тихо отговори ханът.

— Ти можеше поне да си оставиш пътечка назад… — издадох собствената си мъка по Ие и децата ни аз.

— Тъкмо това не биваше! — каза Аспарух. — Връщане не трябва да има! Идват такива дни, седем или трийсет, в живота на всеки народ, дни на върховно решение. Ние или ще се заложим да възродим държавата българска, или… Не, друго „или“ няма…

На шестото утро, когато и ханът, и аз не стояхме прави, ами се изтягахме в тревата и мълчахме, понеже всичко бе казано, слухът ми долови неясни далечни шумове. Навдигнах се, викнах като обезумял:

— Ювиги, идат!

Аспарух, чиито очи продължаваха да съзерцават безоблачното небе и кръженето на ястребите, изговори насмешливо:

— Нали ти казвах? А ти не вярваше…

— Вярвах! — измъкнах се. — Само че очакването поболява всекиго.

— За мене то беше не очакване, а отдих. Последният… От днеска, та до смъртта си, близка или не, няма да отдъхна. Започва се…

Но аз вече не го слушах, вперил очи в брега, който допреди дни беше нашата временна и нежелана родина. Сега там — из високия ракитак и върбалаците произлизаше едва видимо движение — клатеха се ниски клони, полягаше тревата, мяркаха се тъмни и светли петна. Докато станаха видни първите стъпки на преселението. Тъмните петна се оказаха български конници, светлите — пеши словени. За кратко ниският, обрасъл бряг се запълни с народ.

— Насаааааааааааааам!… — крещеше така хан Аспарух, че викът му може би наистина стигаше до оттатък.

Първи нагазиха реката словените — повечето от тях бяха в ладиите си. Други пък хвърляха ризи в еднодръвките, като се хвърляха да плуват голи. Истърът загъмжа от хора и лодки. Безразборни викове съпътствуваха туй радостно преплуване. Когато то се изсипа на десния бряг, еднодръвките се върнаха за нов товар — празни, те се стрелкаха като оси. Придошлите отсам словени нахлузваха дрехи, оправяха се с дечурлигата и с покъщнината си, а реката неспирно изхвърляше още и още.

Едва тогава нагази Истъра българската конница.

Това бе зрелище, което не мога описа!… Колко ли пъти вече бяхме прекосявали реката с голяма или с малка дружина, бяхме се връщали претоварени. Струваше ми се, че за нас могъщата вода бе станала удобен път, който започваше от дворовете ни; не бях помислял, че до ден конният народ ще я набъка тъй, та вълните да прелеят над ръба и — гръб до гръб плаваха българските коне, блъскаха се малките салове от сплетен върбалак. Истърът вреше и кипеше…

Погледнах ли хан Аспаруха, не го познах — беше се преобразил. Оприличих господаря си на триумфатор, който преди миг е осъзнал триумфа си: подмладен, видимо честит, той напътваше с широки движения нелесната работа по преминаването. А народът се стараеше да следва заповедите му и да внесе някакъв ред в неудържимото течение на вода, хора, животни… Счини ми се, че течеше пълноводно българското бъдеще.

Помня още една невъобразима гледка, запазила се до днес пред очите ми: как народът на българите се откърти от брега и тръгна по своята нова земя. Би трябвало в онези мигове — ако у мене тайно тлееше нещо ромейско и християнско — да ми се свие сърцето: през поданните на василевса владения най-волно препусна българската конница!

Помня и как погледът ми с нежна гордост търсеше, как намери всред яздачите трима съвсем млади, още юноши — синовете ми; целите те изразяваха вече не юношеска, а мъжка решимост. Дано децата ни живеят по-леко от нас, боже! — помолих се горещо.

Конницата поведе Аспарух. Яздейки до хана, гледах неговите ръце — тежки, самоуверени, властни, те сякаш държеха поводите на съдбата българска. Снажният яздач овладяваше движението, превръщаше го в строен бяг. Не бяг бе това, а хармония между равнина, човек, животно — хармонията на тяхното сбъднато слияние… Така най-после всички българи на Аспаруха вкупом навлязоха в златна Мизия.

Благодаря ти, господи — мисля си аз днес, насила впрегнат в своя черен труд, — че позволи на раба си да види какво било история! Комуто се е паднало да я познае на живо, той не ще може — въпреки височайши заповеди, заплахи и съблазън — да подмени истината за нея с лъжа…