Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и обработка
- Сергей Дубина (11 февруари 2004 г.)
- Допълнителна корекция
- thefly (2021 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2021 г.)
- Източник
- dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ЗЛАТОСТРУЙ“
ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ.
РЕДАКТОР ГАНКА КОНСТАНТИНОВА.
ХУДОЖНИК ИЛИЯ ГОШЕВ.
ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР БОРИС БРАНКОВ.
ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА.
КОРЕКТОР МАЯ ХАЛАЧЕВА.
БЪЛГАРСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ. 1988. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 1686.
ЦЕНА 1.13 ЛВ.
ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ — СОФИЯ, ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ No 1
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“ — СОФИЯ. ул „Н. РАКИТИН“ No 2
Редакционна колегия: ЙОРДАН МИЛЕВ СЛАВЧО ДОНКОВ ТИХОМИР ТИХОВ
Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ
МАРИЯ ГАРЕВА, послеслов, 1989
о/о Jusautor, Sofia
Издание:
Вера Мутафчиева. Предречено от Пагане
Издателство „Отечество“, София, 1988
Библиотека „Златоструй“
Редакционна колегия: Йордан Милев, Славчо Донков, Тихомир Тихов
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Редактор: Ганка Константинова
Художник: Илия Гошев
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Коректор: Мая Халачева
Код 11/95373/6257–69–88. Българска. Четвърто издание. Издателски номер 1686.
Дадена за набор м. октомври 1988 г. Подписана за печат м. ноември 1988 г.
Излязла от печат м. декември 1988 г. формат 16/60/90. Тираж 70117
Печатни коли 17. Издателски коли 17. УИК 17,45. Цена 1,13 лв.
Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2
© Вера Мутафчиева, 1989
© Илия Гошев, художник, 1989
© Мария Гарева, послеслов, 1989
c/o Jusautor, Sofia, ДБ–3
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция
32.
Зазоряваше се. В ниския край на онгъла ни, край блатата, словени и българи снощи бяха изкопали грамадна кръгла яма — там щяха да намерят вечно спокойствие нашите мъртви. Над мъртвите вече се издигаше натрупаната от стотици ръце могила, а народът, дето беше погребал мъже и синове, стоеше наоколо й. Там бяха Ие, децата ни, нейните отрасли племенници — цялата Ишбулова рода. Докато другите полека се разотиваха, прекрачих към Ие, която не можеше да се отдели от братския гроб. Не се боях, че моята иначе зла вест ще я рани болно — жена ми е претръпнала, безчувствена. По-узряла и от мене беше Ие за всяко следващо страдание.
— Ие — казах й, — след всичко, което стана и което има да става, ювиги мисли, че трябва да се махнем.
— Къде? — погледна ме тя с невиждащи очи.
— Там, откъдето дойдох преди двайсет години. Ти си ми жена, те са ми деца, Ие. Трябва да ме последвате, защото съм поел пред бога грижата за вас. Ти не би оставила без баща и стопанин своя дом, нали, Ие?
Жена ми не отговори. Тя не пристъпваше, а пълзеше към мястото, където двамата ни отрасли синове, на които помагаха яките им вуйчовци, опъваха нашите шатри. Момичетата, все още скръбни, но вече живнали, скубеха и принасяха наръчи суха трева за постелята ни.
Вървяхме полека с моята жена из стръмното нагорнище на битието. Изпитвах неизпитвана нежност към Ие, но не смеех да прегърна майката, току-що погребала син. Тя пристъпваше като насън, нямаше я.
— Велизарие! — каза внезапно Ие и спря на десет крачки от децата ни. — Свидни мой, позволи да не идваме с тебе!
— Как, Ие! — всъщност не я питах, вече премръзнал в самотата, която ме чакаше оттук до гроба. — Нели заради своите късни години създавах и храних деца? Няма ли да ми остане нищо от цял живот мъки и борба? Кой ще ме приглежда, кой ще затвори очите ми на смъртния одър, Ие? — Молех се унизено, чувах гласа на собственото си унижение, а не изпитвах срам; онова, което ме грозеше и срещу което се бранех безнадеждно, бе по-страшно от всякакви унижения.
В неизразима болка притвори очи жена ми, поклати посребряла глава:
— Нека децата ми да живеят всред свои, в родата си! — тихо отговори тя. — Бих умряла от страхове за тях, ако те бъдат под властта Христова… Ти ни обичаш, свидни мой, зная — още по-тихо продължи най-свидната ми. — Не може да не ни желаеш доброто, а нашето добро е тук.
Кой баща не би отстъпил пред подобна молба? А и какво можех да обещая на Ие, на децата си? Не беше ли оправдан нейният страх от всичко ромейско и християнско? Долу, край вадите, още не беше слегнала, дълго нямаше да слегне пръстта над ония; които ромеите бяха избили. Пръстта над Ишбула…
Тук, а не другаде витаеха душите на всички свои мъртви, за да придадат още сила и вяра на живите. Духът Кубратов и святата душа на Пагане. Можех ли да сравня жертвата, която животът искаше от мене, с нейната саможертва? Имах ли право да се противя, след като си спомних готовността на Пагане да умре заради българското бъдеще? Тя умря заедно с нероденото си дете, а моите деца — макар далеко от очите ми — щяха да строят каменни домове, щяха да жънат, да яздят, да се плодят и да воюват. Бях им дал най-великото — живот. Сега животът ми ги отнемаше.
Яздехме и яздехме…
Яздех за последно до човека, във вярност към когото преминаха моите мъжки години. Ханът пожела да ме изпроводи до билото на Голямата планина (нарекоха я по-късно — Стара). Там беше границата между ромеите и словенския съюз, наш съюзник.
Яздехме и яздехме, както две десетилетия вече — откак българите отпаднаха от историята на света. Колко много може да се промени в нея, ако един народ устои на изпитанията й!
Мъчително за мене бе, че яздехме всред могъща ханска дружина през местата, които ми напомняха друго едно пътуване, когато за първи път и тайно прекосихме двамина благодатна Мизия. Сега тя принадлежеше на хан Аспарух.
Покрай пътя ни никнеха словенски селца, сламени хижи; пресичахме реките, край които словенството мирно се трудеше.
— Ханът! — разпознаваше ни навремени по някой, дето беше се сражавал на наша страна при онгъла или пък бе слушал разказа на участник в този бой.
— Ханът! — предаваше се вестта покрай речния бряг или из селцето.
Тази единствена дума имаше силата на чародейство — тя мигом събираше тълпа, която се впускаше да настигне конете ни. Не просто за да се порадва на българския владетел, а понеже държеше да чуе от негови уста отговора на съществени въпроси:
— Вярно ли е, ювиги — питаше някой, — че повече няма да видим ромей отсам Голяма планина?
— Вярно ли е, че границата с василевса върви все по билото? Та нали и отвъд живеят наши.
— Вярно ли е, всесветли, че ромеите ни дали мир, че щели да ти плащат данък?
С такива въпроси ни засипваше словенството, което не вярваше на очите и ушите си, а само на ханската дума. Ханът отвръщаше:
— Истина е, че междата ни с василевса минава по билото на Голяма планина. Засега… Че има мир и получих дан, за да не нападат войските ми Византия. Засега… Нека първом издигнем каменни твърдини, нека построим свой средец и достойно капище на Тангра, който ни дари победа! По-нататък ще видим…
Над планинските върхове се свечеряваше. Синееше далечината на юг — плодни поля, спокойни реки…
Ханът съзерцаваше земята на василевса с израз, който бях забравил, мечтателен и самоуверен, и ведър. За миг той ми се стори отново млад, какъвто бе в началото на нашия път.
После ме погледна — със същата усмивка, с която беше ме открил край ручея да оплаквам своето насилено сиротство. И каза с тогавашния си топъл глас:
— Преди много години (нали помниш?) моята власт поиска от мене Пагане. Днес тя ми иска тебе, приятелю от младост. Помниш, нали, последните думи на ювиги Кубрата: „Никога не съм казвал, че е леко да бъдеш хан!“.
Нека не описвам самата си раздяла с Аспаруха. Усещам, че нямам сили да я преповторя.