Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 33 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и обработка
- Сергей Дубина (11 февруари 2004 г.)
- Допълнителна корекция
- thefly (2021 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2021 г.)
- Източник
- dubina.dir.bg
Издание:
БИБЛИОТЕКА „ЗЛАТОСТРУЙ“
ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ.
РЕДАКТОР ГАНКА КОНСТАНТИНОВА.
ХУДОЖНИК ИЛИЯ ГОШЕВ.
ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР БОРИС БРАНКОВ.
ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА.
КОРЕКТОР МАЯ ХАЛАЧЕВА.
БЪЛГАРСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ. 1988. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 1686.
ЦЕНА 1.13 ЛВ.
ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ — СОФИЯ, ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ No 1
ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“ — СОФИЯ. ул „Н. РАКИТИН“ No 2
Редакционна колегия: ЙОРДАН МИЛЕВ СЛАВЧО ДОНКОВ ТИХОМИР ТИХОВ
Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ
МАРИЯ ГАРЕВА, послеслов, 1989
о/о Jusautor, Sofia
Издание:
Вера Мутафчиева. Предречено от Пагане
Издателство „Отечество“, София, 1988
Библиотека „Златоструй“
Редакционна колегия: Йордан Милев, Славчо Донков, Тихомир Тихов
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Редактор: Ганка Константинова
Художник: Илия Гошев
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Костадинка Апостолова
Коректор: Мая Халачева
Код 11/95373/6257–69–88. Българска. Четвърто издание. Издателски номер 1686.
Дадена за набор м. октомври 1988 г. Подписана за печат м. ноември 1988 г.
Излязла от печат м. декември 1988 г. формат 16/60/90. Тираж 70117
Печатни коли 17. Издателски коли 17. УИК 17,45. Цена 1,13 лв.
Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2
© Вера Мутафчиева, 1989
© Илия Гошев, художник, 1989
© Мария Гарева, послеслов, 1989
c/o Jusautor, Sofia, ДБ–3
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция
6.
Ако видехте селището ни само след месец, нямаше да го познаете. Обнадеждени, дето мъчителното им лутане най-после свърши, хората се запретнаха усилено да създават новия си град. Град той не можеше да бъде наречен дори на шега, защото никъде из околността не се намери камък. Затуй пък мократа почва поддаваше леко под сечивата, та за месец време се очерта кръгът на големия изкоп — копаеха го мъже и жени. А дечурлигата мъкнеха с кошници пръст, трупаха насипа.
Безбройните ръкави, в които се разклоняваше реката, бяха обрасли освен в ракита, и във върбалак. Върбовото дърво, крехко, ненадеждно, бе единственото твърдо градиво за поселението ни. Останалите — пръст, тръстика, треволяк — поддаваха.
И така, вътре в обширния окопан кръг хилядите наши заселници разместиха шатрите си. Конете те извеждаха на паша оттатък окопа, из мочурливата равнина, където тревата имаше човешки ръст.
Шляпшляп — мляскаше всяка крачка на човек и на кон. Като изключим нашия онгъл, отводнен и подсушен чрез изкопа, цялата земя ни се струваше лепкаво тресавище.
През ония ранни месеци на покой се опитахме да позасеем просо, ревниво спастрено през зимата. Всеки си търсеше що-годе отцедливо местенце, човъркаше го плитко, а то все пак бълваше вода. Уви! — зърното щеше да изгние без плод…
Над главите ни — докато копаехме, докато вардехме конските стада или вършехме друго — прелитаха безброй птичи ята. Наистина непознати птици идеха от цял свят да мътят тук. Из ручеи, блата и речни ръкави българите пуснаха своите новоиздялани лодки. Уловът им беше богат както никъде.
Нима наистина започвахме уседнал живот? Нима дойде краят на нашето измъчено скиталство? Не зная защо, когато си задавах тези въпроси, изпитвах раздвоение, не ще и дума, радваше ме, че — веднъж уседнали — щяхме да избегнем гладна смърт или пък смърт от изнурение. Но от друга страна, глождаше ме смътна неудовлетвореност: толкова ли само, това ли, тук ли? Че ако работата беше да окопаем част от недружелюбната, ветровита и волниста, ялова равнина, да струпаме колиби от върбалак и кал — че всичко това можехме да сторим отколе и преди усилното преселничество да вземе тъй много мъртви.
Макар да бях живял във Велика България едва година, не можех да не сравнявам нейната гранитна, величава внушителност с онгъла ни — огромната сиво-жълта кошара, където народът беше се приютил като застрашено стадо. Обидно е! — мислех си аз, чужденец и във Фанагория, и тука. А какво ли мислеше всред сиромашкото ни селище хан Аспарух, роден и отрасъл в аула на един признато голям владетел?
През всеки от ония дни срещах хана — той обикновено следеше работата по земленото укрепление. Не ми убягваше, че Аспарух бе започнал да живее някак разсеяно, потънал в себе си. Често му поставях един и същ въпрос докато ме чуе. Той дълго се застояваше върху високо издигнатия насип и се взираше в далечината.
Далечината… Отгатвах, че тя бе добила чародейна сила над мислите на хана. Години наред беше я гонил, яздейки напред и напред, сякаш се надяваше да я доближи. Сега в покоя, в който се озовахме, далечината не му даваше мира, привличаше го с неразгаданите си тайни.
Понякога заставах до хана навръх насипа — нищожна височина бе то и все пак. В четири посоки пред погледа ми се открояваше все едно и също — равнина, обрасла в дива трева, води, тръстичища. Нагоре-надолу из равното пасяха стада коне, които неизменно пазеше въоръжен българин. Явно бе, че никой не смееше да се отдалечи твърде от онгъла.
И така, както един ден стояхме с хана, всеки зает с наблюденията си, видях как към селището ни приближава немалко бяло петно.
— Пак словени! — рекох, а Аспарух, както вече се случваше, пропусна думите ми.
— Ювиги! — улових го за лакета. — Пратеници на словените, види се.
Ханът само вдигна рамене. Не беше изненадан.
Този път те бяха петдесетина. Според нас всички словени си приличаха: светлооки и светлокоси, светлолики, облечени в нечисто бяло. Тези от тях вървяха боси, запретнали високо ризите си при преминаване на честите ручеи и мочури. Разбира се, водеше ги старец — у варварите старецът е задължителен предводител, било на десетмина или на няколкостотин души.
Понеже ханът не бе слязъл от насипа, пратениците трябваше да се изкачат до него. Рохкавата още пръст се свличаше под стъпките им; мъжете непохватно пълзяха нагоре.
— Какво ви носи? — попита ги без поздрав Аспарух. Словените бяха го наобиколили плътно, а зад гърбовете им се насъбраха пък немалко българи.
Старецът си взе дъх и вместо отговор зададе своя въпрос:
— Нали ни даде дума, че напролет ще се махате? — Изобличен, ханът не се смути. Той гледаше на словените така, като че ли неканени пришълци бяха те, а не той. — Дойде ми друг ум — заяви ханът високомерно. — Ще поостанем.
— Гледаме ви от месец-два що работите — враждебно проговори някакъв млад, плещест словенин. — Нямаше да хвърляте толкова труд, ако ще оставате за малко.
— Не съм казал, че за малко! — уточни ханът. — Колкото поискам!
Пролича си колко се слисаха словените — те размениха погледи на недоумение; не бяха готови за тъй дързък обрат.
— Зная, пак ще ми речете, че тази земя и вода били ваши — продължи да настъпва ханът. — Добре, аз ще ги отвоювам от вас със сила! Тогава няма да ви дам да припарите повече до реката, по островите. Ще загубите риболовищата си.
— А… ако ти попречим да останеш тук? — уж заплашително, но всъщност колебливо вметна плещестият словенин.
— Опитайте се! — само каза ханът. Сега пет-шестима от гостите (словенски първенци или нещо такова) събраха главите си и взеха да шепотят — съвещаваха се. Аспарух прекрати това съвещание:
— Разсъдете! — предложи той. — Ако сте съгласни, ние ще изкопаем втори ров кръгом, на един ден конен ход оттук. Това ще бъде полето за паша на конете ни. Няма да шетаме из равнината отвъд рова, няма да грабим селата ви, но и вие ще престанете със засадите и грабежа!
— А с водите как ще бъде? — попита старецът. — У вас да остане цялата риба, как не!
— Водите са на всички, казах! — властно отговори ханът.
— Ние викаме да се махате… — упорито, но без злост върна разговора към началото му грамадният словенин.
— Няма! — увери го ханът с глас, от който си личеше, че шега не бива.
Пет-шестимата пак събраха глави и зашепотиха.
— Напразно се двоумите! — продължи ханът. — Готови сме за бой, ако не щете добром.
Досега бях виждал Аспарух все да заобикаля изникналите по пътя ни стълкновения, да се държи отстъпчиво с родове и племена, през чиито краища минавахме. Неволно бях оценявал хана като човек мек и миролюбив. А тогава провидях за мигове изпод равнодушието му свитките на дръзка войнственост, дори на жестокост — ето как неизчерпаемото световно зло в крайна сметка ще озлоби и най-кроткия…
— Е? — нетърпеливо подкани пратениците ханът.
— Кълнеш ли се, че няма да палиш колибите ни? Кълнеш ли се, че няма да крадеш, а ще разменяме? — попита едрият словенин, колкото да не се рече, че са отстъпили без условия.
— Нека ми донесат седло, трева, черпак вода и стиска пръст! Ще се кълнем! — тържествено вдигна две ръце към слънцето ханът.
Бях слушал, че така се кълнели българите, когато — подир спечелена война — придобивали нови земи: пръстта, тревата и черпакът вода били белег, че българският хан получава правото да разположи народа си за оран и сеитба, а стадата си — на паша и водопой из завоюваната земя. Но най-важният белег при договор и клетви си оставало седлото — ще рече, победителят възсядал под властта си нова област.
Тия белези вече бяха донесени пред хана от четирима жреци, вече започваше обрядът, на който гостите присъствуваха втрещени и без да мигат.
— Само дано не е от Христос това вещерство! — прошепна ми старейшината им. — А?
— Не е — успокоих го също шепнешком. — Ювиги ханът се кланя на Слънцето, на Небето и на Земята.
— Като нас, излиза то! — наистина се успокои старецът.
А горе върху насипа на нашето бързо струпано укрепление ханът (след като бе изсипал шепата пръст под нозете си, след като бе напил водата и хвърлил стиска трева на своя кон) накара да положат наземи ханското седло. После го обкрачи и сякаш яхна равнината, върху която допреди миг бяхме нежелани пришълци.
— Тук аз съм вече в правото си! — твърдо изрече Аспарух.