Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (17)

18.

Яздех и яздех…

Чувствувах се непривично всред тъй малко бойци — петимата чиготи, които ми отпусна Аспарух. Настоявах да препускаме, позволяваше ни го питомният път. Отпивах начесто от мяха — жегата пареше, а стражите ми така и яхаха, жадни. Предложих им да пият.

— Пази си кумиса! — отговори ми най-възрастният от тях, Докс. — Ти не си изпечен като нас от несгодата. Още…

„Фшшшшшшт! Фшшшшшшт!“ — противен съсък на стрела, която по чудо те е пропуснала.

— Бегом! — заповядах.

Шестимата ние се понесохме като вихрушка. Едно от ония фшшшт леко одра бедрото ми. Гледах как кръв избива върху дрехата ми, как тъмното петно се разширява… Моята първа мъжка рана — давах ли си сметка, че някак й се радвам?

Докс настоя да спрем, за да ме превържел, но аз не рачих, държех да докажа на изпечените си бойци своето новопокълнало юначество.

Морето изгря пред очите ни на следващата надвечер. Обърсах скритом сълзите си — морето!… Някъде на юг започва Босфорът, а водите му плискат родния ми праг!… „Майчице моя, ще ли те прегърна пак!“ Ужасно се затъжих за твоята закрила, татко! — така си мислех аз, умилен от спомена за изгубеното си детство.

Петимата българи яхаха с безстрастни лица, сякаш голямата вода им беше кръвно близка.

— Пратеници от хана на българите! — виках с цяло гърло, когато застанахме пред крепостните врати на Херсон. Нищожната ми дружина беше се строила по правилата, за да придаде тежест на моята вест.

Не след много портата се открехна, нанизахме се по един през пролуката й и се озовахме очи в очи с началника на крепостната стража, комуто трябваше да обясня, че търся стратега. Той бе зачуден не толкова от ханското пратеничество, а от това, че го водеше ромей:

— Твоя светлост да не би… — започна, но аз пресякох въпроса му наполовина:

— Води ме при стратега! — настоях.

Стаята, където бях приет от стратега на Херсон бе не изискана — войнишка бърлога по-скоро. Застаряващ мъж, заплашително рязък в своите движения, въпреки тлъстината си, той ме посрещна радушно:

— Съвсем редки са по нас гости откъм сушата!

— Представя ти се Велизарий, синът Василиев. От година насам съм заложник у българите — доложих аз по всички правила.

— Хехехе! — изсмя се язвително сънародникът ми. — Тъй пише и в Стратегикона: „Варварите са опасни, но доверчиви…“. Ханът ти е дал петима стражи — нека били те дивни храбреци. Е, как ще попречат на бягството ти, когато аз имам две хиляди войници?

— Няма да попречат, разбира се — потвърдих. И побързах да му се харесам: — Твоя светлост, нося ти ценни новини. Кълна се, през изтеклата година винаги съм имал пред очи благото на Византия!

А се кълнях лъжливо… Истината е, че за дълги месеци бях забравил своя василевс, заръките на баща си. Не допусках, щото че ще ми падне тъй удобен случай да се прибера при своите и да излича от мислите си и Кубрат, и Аспарух, и… Не, Пагане не можех изличи!

— … Прочее — продължаваше стратегът думи, чието начало пропуснах, — не бяхме научили за новите ханове и за подялбата на народа им. Узнахме само за кончината на оня стар вълк Кубрата. Е, разкажи ми изтънко, Велизарие, какво се случи след това! И най-вече що за човек е Аспарух? Кои са приятелите и враговете му всред българските знатни? На какво бъдеще се надява той, повел своите диваци далеч от онази ничия пустош?

Отвърнах надълго и нашироко на въпросите му. Освен това отговорих правдиво — не исках стратегът да се усъмни, че прикривам каквото да било от ухото на родината си. Стремейки се — все още нерешително — към своето завръщане у дома, длъжен бях да й поднеса подобаващ дар: познанието си за един чужд владетел, за един чужд народ — нали по такъв път в Константинопол беше се набрало познанието за нашето време и бе превърнало столицата на ромеите в световна столица.

— … Това е, твоя светлост — приключих разказа си. — Ако имаш за питане, питай!

— Колко особено говориш, Велизарие!… — изучаваха ме без доброта очите на стратега. — Ромейският ти е без грешки, но някак… опростял. Пропила те е варварската смрад, смърдят варварите, а? Хехехе!

— Вярно е — съгласих се подло, нали не бях усетил нищо смрадливо у българите.

— Ти донесе безмерно важни новини, Велизарие, хвала ти! — похвали ме големецът. — Император Констанс ще бъде доволен от тебе, когато му ги поднесеш. Цяла година вече не мога да отговоря на въпросите му: що става с българите?

— Сега императорът ще научи — на път са. Отстъпват пред хазарския потоп. И са беззащитни, защото водят със себе си жени и деца.

— А къде ли ще спре пътят им? — умисли се дебелият началник.

— Това не знае и ханът. Те търсят нова родина.

— От тук до границата ни по Истъра лежи пространство, населено с толкова премеждия, че нивга не ще им насмогнат — злорадо пресметна стратегът. — Не ще я стигнат читави, не е по силите човешки този гладен поход с лехуси и трескави, с новородени. Много мъртви давали, викаш?…

— Много!… — потвърдих. — Сега разбери любопитството ми, твоя светлост, от дълго време нямам представа какво се случва по нас.

— Нищо радостно! — помръкна стратегът. — Арабите не ни дават мира, те ще бъдат трайна опасност откъм югозапад. Колкото до вътрешната напаст — словените — работим неуморно срещу нея. Вече няколко словенски князе бяха примамени с хитрост в Константинопол. Това, че никой от тях не се върна в племето си, се подразбира. Последният, узнахме, бил предаден на лекарите при църквата Свети Тома, за да го разтворят жив и да изследват устройството му отвътре. То се оказало съвсем различно от нашето.

— Христе! — прошепнах. — Българите поне разрязват кучета.

— Каква е разликата? — ледено попита стратегът.

Към полунощ трябваше да стана. Не бих казал, че стратегът бе научил от мене повече, отколкото аз от него.

— Да ти се намира препис от Стратегикона, твоя светлост? Зажаднях за наша книга, пък и искам да прочета още нещо за варварите.

Сънародникът ми дръпна прашната завеса зад гърба му — разпъди облака прах пред лицето си. Неговите дебели пръсти преминаха по десетината ръкописи върху полицата, спряха се на един.

— И аз го взех със себе си, упътен към това прокълнато място… — спомни си той тихо, човешки. — И аз някога исках да изуча света на варварите… Днес съм убеден — безполезно е. Нашият и техният светове навремени се досягат, но съвсем никога не ще се примирят един с други… Имаш щастие, че се завърна жив при нас, Велизарие… Лека нощ! А аз още сега ще напиша на василевса посланието, с което удостоверявам заслугите ти за християнското дело. Подир седмица има катърга за Константинопол.

Вероятно вече дотам бях навикнал да будувам или спя всред множество хора, та ми беше неприятно да пренощувам сам в затворена стая (от тухла и измазана), да си легна върху дъсчения одър, едва покрит със слама. Постилката и завивката бяха от износен лен, нечисти. Борината едва огряваше една четвърт от леговището ми, голо и неприветливо. Когато с гнуслива длан опитах постелята си, усетих я корава, неравна.

Смърдели варварите, нали! Къде го сега варварското ми легло, къде го човешкото гъмжило, което ти вдъхва чувство за сигурност?

Усетих се като в клопка — сякаш не година, а десет бях отсъствувал от родната си среда. Защо тя не ме привлече и приласка? Защо не ми се зарадва, загдето бях възкръснал из забравените? Едното хехехе! — студен, злорад присмех…

Неусетно и без борина се смъкнах по стълбите към двора; държех се като крадец, кой знае защо. Там, върху плочената настилка, стражите ми бяха нахвърлили кожите, с които не се разделяха, и спяха плитко, както по навик спят всички пазачи.

При моите предпазливи стъпки те наскачаха. Настръхнали, на всеоръжие, тутакси ме заобиколиха, като да бях престъпник.

— Аз съм! — укротих ги. — Елате в стаята ми, нощем от морето лъха гъста влага.

Срамувах се да им призная, че изпитвам страх.

Мъжете се нанизаха опипом подире ми. Горе аз им наредих да легнат до стената. Уж се опитвах да задрема върху одъра си, след като духнах борината, но нищо не излезе — дъските ми убиваха нетърпимо.

Седнах на ръба на постелята и запитах тъмнината:

— Ще се намери ли и за мене място в кожите? Отвикнал съм от кораво легло.

— Бива… — обади се Докс сънено.

Началото на цялата смътна среднощна суматоха аз пропуснах, спал съм. Стреснат, усетих, че някой затуля устата ми, наляга ме с цяло тяло да не мърдам. Когато направих опит да се изтръгна из свирепата му хватка, веднага стихнах, безсмислено беше. Замрях, чувайки сърцето в ушите си — дандандан! — като камбаните на Света София.

Докато очаквах да бъда заклан или удушен, долавях над главата си сподавени шумове — двамина или повече се боричкаха яростно. Набързо съобразих, че онзи, дето ме затискаше, едва ли ще ме убива, иначе вече би го свършил; той просто ме задържаше неподвижен. В пълната тъмница чувах пъшкане и удари, влачеха някого по плочения под. После друг някой чатна дваж и триж огниво. Борината прихвана от праханта, просветна пушливо.

Христе и богородице! Що за чевръсти злодеи бяха тия хански чиготи! Четирима от тях стискаха с все сили непознат ромей, облечен като турмарх, а петият ме налягаше да кротувам.

Злочестият ми сънародник едва поемаше въздух, защото българинът затуляше не само устата, но и носа му. В очите на нещастника зееше такъв ужас, че аз не издържах, стръсках се диво, което накара моя пазач да ме поотпусне, като ми прошепна:

— Мълчи като риба! Сега ще проумееш всичко.

— Защо измъчвате тогова? — изсъсках им. — Утре стратегът ще ви разчекне, щом научи.

— Мъртвите не донасят — подигра се най-старият ми страж. — Ще пуснем подлеца жив, само ако издаде кой и защо го е пратил.

Друг чигот допря гол нож о гърлото на жертвата им и — готови отново да затиснат устата й, рече ли да извика за помощ — българите късо я уловиха за косите.

— Говори! — заповяда Докс.

Оня въртеше очи като онемял, та потрябва да плиснат в лицето му вино от съда, оставен до възглавието ми. (За приятен сън, види се, но бях отвикнал от вино и снощи не го докоснах.)

— Недейте! — безгласно изговори непознатият. — Навярно е отровено…

— Какво? — изтръгнах се от вече халтавите ръце на моя чигот. — Човече божи, дойде да ме предпазиш от измяна ли?

Жертвата мълчеше.

— Що си хоратите там? — поиска да узнае един от българите, понеже с турмарха говорехме ромейски.

— Каза, че виното било отровено, но не отговаря защо.

— Ще ти отговоря аз: разбуди ме шум като от мишка. Втренчих се, заслухтях и лекичко пробудих нашите. За миг, докато прозрем в тъмнината — удар! Тоя заби ножа си, където трябваше да лежиш ти. Тогава нарипахме, налегнахме го, а Докс, който в схватката получи набързо рана, се зае с тебе — ти спеше като пребит.

Огледах се неумно. Видях как Докс смуче раната на ръката си. Неговата кръв тъмнееше по хитона ми, нарочно облечен за срещата със свои. Свирепо, сякаш самият аз бях варварин, се обърнах към среднощния ни пленник:

— Няма да те лъжа, ти всякак ще умреш, тъй се полага на убийците! Но от тебе зависи да умреш без мъки. Говори! Иначе ще запуша устата ти и ще те режа на късове до заранта!

Сигурната смърт сякаш успокои жертвата ни, вдъхна й зловеща дързост.

— Щом бездруго ще умра, няма да крия. Чудно, че не се сещаш кой ме е изпратил — стратегът на Херсон, разбира се! Без да ми пояснява защо, зная защо — ако отпътуваш читав за дома си, ти сам ще поднесеш на василевса новини за хана на българите, ти ще добиеш почести и награди. Ако би умрял тази нощ, стратегът щеше да проводи важните вести от свое име. За тебе — ни дума! Но кой да допусне, че ще оставиш одъра си, че ще прибереш и своите слуги?

— Не може да бъде!… — шепнех аз.

А българите немееха, чакаха да мине потресът ми, за да им преведа изповедта на убиеца.

— Всичко може! Запомни това от несполучилия свой убиец! Но смъртта ми ще бъде разплатена… — хъхреше осъденият.

— Ако дочакам тук утрото, глупако!

— Ето в това е разплатата ми — засмя се пленникът злорадо. — Сега ти вече не можеш да се прибереш у дома си, ти трябва да се върнеш при варварите…

Прав беше. Още и още веднъж аз нямах избор… Моя ли е вината, че Христос не ме приюти?… Оттук нататък, нека кажа, бях длъжен да се примиря със съдбата на човек, отхвърлен от своя свят, прежален…

Дадох знак на стражите да затъкнат устата на турмарха — с една дума — да го свършат. А аз се обърнах гърбом, чувайки все пак отвратителното хъхрене на клано животно, плясъка на гърчовете му о плочите.

— Да тръгваме веднага! — наредих на хората си. — Водете ме вие!

Когато намерих сили да ги погледна, те забърсваха с вълча кожа кръвта от пода преди да натикат увития в нея труп дълбоко под одъра.

Зная, че моето прекалено непредвидено спасение ще ви се стори и невероятно, но в световната игра е спечелила законно място и случайността. Често зла, но нерядко и добра, тя обърква сметките на ония, които пресмятат дали да оживее, или да умре малкият, слабият човек. Ето така аз оживях…

Няма да говоря как се измъкнахме от Херсон преди зазоряване — не съвсем всичко може да се вмести в една книга. Важното за мене през онази утрин беше, че отново яздехме, та нищо, че бяхме не хиляди, ами шестима. Подкарвахме добичетата си уж бързо, но те не насмогваха — обраслата равнина не им позволяваше да препускат, а от пътя се пазехме — из него сигурно препускаха пък нашите преследвачи.

Чиготите ми си гледаха работата съвестно, стигнехме ли височинка, по някой от тях я изкачваше и разучаваше околността.

— Нищо! — успокояваше ни той.

— Ханът ще да е ей татък — сочеше друг посоката, която първом бе сверил със слънцето.

— До нашите ще има май повече от два дни ход. Избиколихме твърде много, за да се изплъзнем от ромейското преследване…

— И на четвъртия да стигнем, и на петия да е, само дано се приберем целинички! — притисна езическа муска о челото си Докс.

— Ще бъдем невям първите, дето са се отлъчили, пък оцелели — издумах със суеверна боязън.

Своите настигнахме на петия ден надвечер. Българската върволица се движеше бавно, превземайки крачка по крачка враждебната неизвестност.

Умилиха ме до сълзи вече привичните за мене гледки: тук млада майка кърмеше яздешком, там боец изработваше ходом стрели, другаде цял род бе наобиколил двамина млади, честитеше им, даряваше ги скромно — годявка. Майчице, как чудновато се извъртя животът ми! — мислех си през сълзи аз. Точно сега имам чувството, че се прибирам у дома… Дали не завинаги! Дали ми е радостно, или пък болно при това „завинаги“?

Колкото и объхтан, не исках да отлагам за утре срещата си с Аспарух. Насилих прашната сура кобила към началото на строя. Както обикновено ханът бе далеко напред, не можех да не мина покрай първенците му. Най-напред ме забеляза Ирнике, която сега сама държеше поводите на впрегнатия кон.

— Велизарие! — просия неугледната женица. — Колко хубаво, че си идваш!…

И ханката веднага се засрами, върна поглед към скута си, зачервена. Избликът й бе привлякъл вниманието на големците към мене. Понеже от деня, в който чух присъдата си, бях станал бдителен, мигом открих, че появата ми ги ядоса нескрито.

— Нима си ти, Велизарие? — кисело попита първожрецът, макар да бе ясно, че не съм някой друг.

— Нося ценни вести за ювиги — доядосах го нарочно.

— Тежка ли е раната ти? — с надежда се осведоми той.

— Уви, съвсем лека — разочаровах го.

Тъкмях се да препусна към хана, но чичо му улови юздата на кобилата ми.

— Не бързай! Ювиги е гневен. От завчера още.

Със скрита радост отбелязах, че първенците са смутени, някак наплашени.

— Да не би, загдето се забавих?

— Разбира се! Сигурни бяхме, че ще забегнеш.

— Не заради тебе е гневен ханът — намеси се един от боилите, тарканът Севар. — Разгневи го нашето недомислие. Не бяхме му обадили, че от племето изчезват хора, коне. Не биваше да…

От този миг взех да изпитвам добро чувство към таркана Севар, когото дотогава смятах за едного от глутницата властолюбци.

— Кое не бивало? — грубо го прекъсна кавханът.

— Да криете от ювиги истината! — предизвикателно обвини съвета Севар. — Кой ще намери цяр за нашите общи болки, ако не ханът?

— Право говори Севар! — подкрепи го старият багатур Паган. — За такова своеволие покойният хан би ни снел главите.

— Ха! Това ли предлагате вие? Хаха! — единствен се засмя на шегата си първожрецът.

Останалите, дори кавханът, тъмно мълчаха. По всичко се личеше, че по време на отсъствието ми в съвета бе настъпило нещо ново — липса на единомислие. Или пък тя бе съществувала отдавна, за да се прояви сега?

Избрал място за нощуване, ханът вдигна ръка.

— Спрете тук!

Той още не беше ме забелязал, а аз ненаситно го гледах. Не можех да се нарадвам, че отново съм при него.

Българите взеха да се скупчват за отдих. Непривично бе, че станът им вече не се пръскаше докъдето поглед опира — огньовете бяха се сгъстили.

— Завчера ювиги повели да следя, щото нощем да не се разсипваме нашироко — обясни ми тарканът Севар. — Така е най-сигурно: навсякъде покрай стана — скрити между конете стражи.

— Велизарие! — високо възкликна ханът.

Отърчах при него, понечих да отдам почести, но Аспарух просто ме прегърна.

— Знаех си, че ще се върнеш…

— Говореха ти противното, а?

— Е, как мислиш? Ще се примирят ли лесно ония, дето не им дадох главата ти?… Говори, Велизарие?… Я! Какво ти е?

— Почти нищо. Както вече си усетил, драките и тръстиките мятат стрели по нас. Но предпочитам стрелите, тия премеждия под синьо небе, пред отровеното вино до възглавието ми, пред удара от нож в съня ми.

— Така ли те посрещнаха твоите! — замря от изненада ханът.

Аз само вдигнах рамене. Болно ми беше да описвам патилата си.

— Ювиги, нося ти дар — сетих се.

Развих хитона си, извадих отрития ръкопис. Аспарух го прие, сякаш скъпоценност, поглади с любяща длан корицата му.

— Жив да си, Велизарие!

По-късно седнахме край ханския огън на дълга приказка, понеже Аспарух пожела изтънко да научи всичко, което бях чул или отгатнал при своя разговор със стратега на Херсон. Не бяхме сами — той нареди да дойдат Севар и Паган, а също и кавхан Авитохол.

— Пред него, чичо ти, загубвам дума, ювиги — плахо се опитах да възразя аз. — Не може ли други път…

— Не може! — каза ханът. — Дори ще ти обясня защо: искам старият да се увери с ушите си колко полезен е Велизарий на българското дело.

— И се надяваш, че кавхан Авитохол ще ми признае това? — удиви ме Аспаруховото лековерие.

— Обзалагам се! Чичо ми може да е… прекомерно обвързан о всичко, което е било и вече няма да бъде, но той, както и сетният от рода Дуло, знае, че справедливостта е първа украса на властника… И после — чертите на Аспарух се изостриха в онази решителност, дето още бе нова за мене, — не ще позволя на Онегавон да си служи със старейшината на славния ни род при своите низки козни! Няма да го бъде!

(Вече все по-често — нека отбележа тук, — щях да чувам от устата на господаря си това „няма да го бъде!“, недвусмислено като остър меч. То между другото издаваше, че през стоте свои дни на нарочно усамотение Аспарух бе пребродил наум пътищата, които трябваше да го изведат към победа над знайните му и незнайни противници в нашия стан.)

И така, през онази вечер разказах най-живописно всичко научено по време на краткото ми пътешествие. Българските сановници ме слушаха с внимание, най-внимателно — кавхан Авитохол.

— Все пак — първи заговори Аспарух, след като бях млъкнал, — смята ли василевсът мене и братята ми за свои съюзници по наследството от своя стар съюзник хан Кубрат?

— И да, и не, ювиги… — Въпреки привидната си мъглявост, отговорът ми отговаряше на истината. — Никому от стратезите ни по северния бряг на Понта не е било заповядано да предприеме нещо против синовете Кубратови. Но, от друга страна, безразличието, с което василевсът се отнася към неволите на нашето преселничество, към непосилната борба на Баяна — това безразличие не говори за…

Аспарух ме прекъсна с горда горчивина в гласа:

— На чужд гроб се плаче без сълзи, Велизарие! Нашите неволи са наша работа…