Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (32)

10.

Прелестно утро изгря над Мизия. Бяхме го дочакали, без да мигнем — прекарахме остатъка от нощта мълчейки, всеки зает с мислите си и май че несъгласен с другия.

На утринта угасналото пепелище изглеждаше още по-страшно — сякаш прясна рана върху гръдта на зеления, цветущ свят. Из пепелака и върху овъглените греди се провиждаха трупове, обезобразени от огъня. На места из високата трева също лежаха жени, дето нямаше да се привдигнат.

Ханът удостои тази отвратителна гледка с неопределен поглед.

Дене и надолу, бързо стигнахме до конете си, сврени в шумака откъм светилището. Отвързахме ги, а преди да яхнем, предпазливо се ослушахме. Пълна тишина.

— Не може да бъде! — установи ханът. — Няма как откъм извора да не идва някакъв звук, а?

— Да надзърнем! — обвзе ме любопитство, примесено с лошо предчувствие.

И тихичко се запромъквахме към мястото, където вчера бе ни заговорила чуждата жрица.

Тя пак беше там. Осквернена и разтерзана до смърт, смъртта бе я успокоила — върху немладото лице почиваше сянка на недосегаемо достойнство, на пречистено страдание. Насилниците не бяха оставили по трупа ни помен от злато; богатата везана украса се губеше в петна засъхнала кръв. Ръцете, чийто полет вчера ни омайваше, бяха вързани зад гърба на жената с груб ремък. Тя лежеше с отворени очи и устни, сякаш напрегнати от незаглъхващ вик.

Двамата стояхме като ударени от гръм — в пълна неподвижност — пред едно низвергнато божество.

— Виждал съм вече премного мъртви… — каза след дълги мигове ханът, — но никой не е изглеждал толкова… величав.

— Нека я погребем! — рекох аз. Не можехме да оставим за храна на орлите онази божествена жена.

Тъкмо се оглеждахме за по-меко място всред скалите, стресна ме добре познат звук: фшшт!

Шубраките бяха съвсем наблизо, та придърпахме в тях конете и затаихме дъх като се взирахме на всички страни през зелената прозирност.

Натам — нищо. Нищо и насам… А татък пък… Ха! Май че трепна бяло петно, примъкна се към…

— Стой където си! — високо заповяда ханът на словенски.

Бялото петно колебливо взе да се изтегля.

— Стой, казах! — повтори заповедта Аспарух. — Ще те пронижа, ако шавнеш!

Той безогледно се сурна в гората, извадил ножа, а аз мигом го последвах — беше ме страх да не влети в беда.

Облегнал гръб о отвесната скала, пред очите ни стоеше — цял враждебност — словенин на средни години в съдрана риза. Един вехт лък бе въоръжението му. И две жалки стрели — във вехтия колчан.

— Хвърли лъка! — викна му Аспарух.

Словенинът го хвърли пред нозете ни с неизказано презрение.

— Дръж, убий и мене! — предизвикателно се обърна той към хана. — Вярно псе на господаря си!…

— Грешиш! — намесих се, доловил, че словенинът бе взел Аспарух за мой слуга. — Ние не сме от нощесните. Току-що пристигаме в светилището, гледаме…

— Вървете и по-нататък, в селото! — кривеше лице от неудържима злост словенинът. — До вчера имах там къща и рода…

Човекът бе така удавен в мъката си, та забрави, че сме го пленили. Той се упъти към трупа, коленичи пред него и чак тогава заплака — мъжки, без сълзи и без глас. Сетне съблече дрипавата си риза, покри с нея като със саван мъртвата.

— Последната ни… — хлипаше той — нашата съвсем последна жрица!… Ще зарасте с бурени пътеката към оброчището, ще се пръснат поклонниците, няма кой да изцели децата ни, кой да повика дъждоносни облаци, кой да отпъди редушки и градушки…

Мене, разбира се, не засягаха суеверията на езичниците, а все пак ме покърти страданието на този осиротял езичник — съвсем гол, с измъчена плът на копач, той нареждаше като песен своите сърдечни жалби.

Полека и безмълвно — сякаш никнеха из гората — към нас се запримъкваха словени — спасени по чудо от апокалипсиса нощес. Две старици, опърлени и опушени, момиче с безумен вид, неколцина мършави мъже.

— И жрицата ли? — питаше плахо всеки от тях, идвайки, а получаваше страшно потвърждение.

— И тя…

— Христе милостиви! — несъзнателно възроптах аз, едничкият тук християнин.

Словените вдигнаха чела, отправиха към мене поглед, който трябваше да ме изпепели.

— Твоят милостив бог покри земята ни с пожарища и гробове, ромеецо! — обвини го голият словенин. — Не се насити на кръвта ни Христос…

— И защо? Питаме, защо? Отговори, ромеецо! Та ние си плащаме на василевса…

Това редеше, като че ли побъркан, друг един, млад, за чудо хубав светлокос мъж. Но го прекъсна първият, коленичил до трупа:

— Не щем да плащаме! Стига вече!

— И да не плащаме, какво лошо? Мируваме, плодим се, работим… — продължаваше, вече в крясък, побърканият. — Що дири от нас войската? Требят ни, ромеецо. Питаме, защо?

Усещах себе си като от лед. Леденеех, гузен пред човешкото страдание. Лишено от злоба и жажда за разплата — голо, беззащитно, то обвиняваше мене с многократния вик „защо?“.

— Да си вървим! — внезапно каза Аспарух.

— Няма да ни пуснат — отвърнах безволно.

— Пускаме ви! — прониза ме с очи голият словенин. — Ако ви убием, не ще се съживят децата ни.

Онзи, младият с вид на луд, прекрачи към нас, улови с две ръце хитона ми, взе да ме друса.

— Ние не щем ни властта, ни златото ви. Какво ви пречи, че ни има, убиецо?

— Да си вървим! — властно настоя Аспарух.

Той улови ръцете на обсебения и силом ги откъсна от дрехата ми. Никой словенин не посегна. Те ни гледаха с откритите си светли очи, в които имаше огромен укор. Под тежестта на този укор двама яхнахме хранените си коне, заслизахме низ хълма мълчаливо.

Без да се сговорим — нали загубихме охота за шетня из ония краища — поехме обратния път. Яздехме ходом, до немай-къде потиснати. Макар Аспарух да беше както обикновено овладян, отгатвах неспокойните му мисли, издаваха ги пръстите му, които трескаво сплитаха и разплитаха юздата. Чувствувах се самотен като първия яздач… Веднъж да се прибера при своите!

— Ювиги — започнах аз по едно време.

— Не ме наричай така! — дръпна се ханът.

— Защо?

— Тук не съм ювиги… Просто — един от всички. Объркан, сам виждаш.

— За мене ти винаги ще бъдеш ювиги — казах, за първи път просто и искрено като варварин. — И така, дивя ти се! По това навярно се отличава роденият владетел от поданика; ей богу, аз сам не зная какво мисля. Не мога да се помиря с това, на което бях свидетел… Може би то си има… държавен смисъл, но за човешките очи е противоприродно…

— Прав си… — ненадейно за мене се съгласи ханът. — Така го усетих и аз — противоприродно. Но там, пред палежа и насилието, изведнъж си спомних: аз имам съюз с ромейския василевс. Константин Погонат може и да го е забравил, но аз държа думата Кубратова: баща ми и баща ти се кълнаха!

— И двамата са мъртви! — казах аз подло, признавам.

— Мъртви… — повтори Аспарух. — Не смяташ ли, че сме длъжници най-вече към мъртвите? И към мъртвата чужда жрица — тя ми приличаше на Пагане. От години не съм произнасял дори името й — Пагане… Земята, която тя сънуваше… Защо и как познах тази земя, Велизарие?

Аспарух цял се обърна към мене. Разтърсен от всичко, с което бяха препълнени двете наши последни денонощия, болен от собственото си раздвоение, той търсеше яснота от мене — византиеца!

— И какво? — отговорих му пряко, защото беше ме обвзела най-варварска откровеност: — Кажи ми, не възжела ли земята, която позна? Щом василевсът я владее с насилие, нямаш ли сила за насилие и ти?

Един бог знае кое тогава ме накара да изрека онова, което бе съдено да стане — нашите чувства имат ясновидство: само разумът често блуждае като сляп и глух, като съвсем неразумен.

При моя нагъл въпрос ханът спря жребеца си. Ясният ден отмахваше всяка преграда между нас, оголваше помислите ни. Аспарух ме разгледа внимателно, сякаш бях за него нов.

— Ето що, Велизарие… — проговори той някак многозначително. — Скитащи народи дал бог. Ние сме нещо повече от тях, затуй че сме имали веднъж, и дваж, три пъти държава с граници и градове. Днес ги нямаме… Единственият засега залог, че Велика България е била не сън, а истина, е нашият договор с василевса… Не искам да съм го пристъпил. Не аз!

Не за първо — трябваше да си призная мълком — ювиги ми даде урок как се мисли. Най-трудното изкуство — мисленето, осмислената отговорност… Кой бе наставникът на Аспаруха в това изкуство? Никой, разбира се. Ханът беше го наследил заедно с кръвта на великия род Дуло.

Яздехме и яздехме… Само двама. Земята, която вчера заран бе ни зачаровала с топлата си, приветлива хубост, сега ни стряскаше на всяка стъпка. Покрай реката, където словените бяха киснали коноп, прали бяха бели платна и къпали децата си — покрай тази пееща, позлатена от слънцето река днес беше страшно да преминеш: полуовъглени лодки, разхвърляни до клоните мрежи, трупове из плитката вода, изпепелени хижи. Не бе очитавяло нищичко от спокойното, мирно, работно всекидневие, което бива животът на всяка земя.

А малко по-нататък — при китка високи дървета на върха на хълма — се сблъскахме и с обяснението на наглед необяснимата ромейска ярост. Около дъбов дънер беше увързано мъртвото тяло на мъж в разцвета си. Пронизан поне на двайсет места, трупът беше безглав. Върху гърдите му — окачена дъсчица с надпис от полуграмотна ръка; тъй пишат дребните началници:

„Това е наградата за всекиго, който е против василевса славен.“

Наоколо из малката горичка лежаха не само словени, но и четирима ромейски бойци. Ясно — битка.

— Онзи, побърканият, те питаше: защо? — каза ханът, след като прочете надписа. — Ето защо, бунтували са се.

На следния ден призори преплувахме Истъра, Когато трябваше да напуснем крайречната ива и да забием из засъхналите мочурища, ханът се загледа мечтателно в ромейския, замрежен от маранята бряг.

— Границата… — проговори той на себе си. — Сега зная, че тя разделя не само империята от варварството, ами два свята…

После поехме по посока на нашия стан. Нямаше що да разведри погледа ни вече — безбрежна прегоряла равнина, нерадост…