Михаил Лермонтов
Герой на нашето време (7)

III
Фаталист

Веднъж ми се случи да прекарам две седмици в едно казашко селище на левия фланг; тук имаше един пехотен батальон; офицерите си ходеха на гости поред, вечер играеха на карти.

Веднъж, като ни омръзна бостонът и хвърлихме картите под масата, ние се заседяхме твърде дълго у майор С; за разлика от друг път разговорът беше занимателен. Разсъждавахме за това, че мюсюлманското поверие, според което уж съдбата на човека е написана на небето, намира и между нас, християните, много поклонници; всеки разправяше разни необикновени случки pro или contra^[1].

— Всичко това, господа, нищо не доказва — рече старият майор, — тъй като никой от вас не е бил свидетел на странните случаи, с които потвърждавате мненията си!

— Разбира се, никой — казаха мнозина, — но сме чували от сигурни хора…

— Всичко това е глупост! — обади се някой. — Къде са тези сигурни хора, които са видели списъка с предопределения час на нашата смърт?… И ако наистина има предопределение, тогава защо са ни дадени волята, разсъдъкът? Защо трябва да даваме сметка за нашите постъпки?

В това време един офицер, който седеше в ъгъла, стана, приближи се бавно до масата и обгърна всички със спокоен и тържествен поглед. Той беше сърбин, както личеше от името му.

Външността на поручик Вулич отговаряше напълно на неговия характер. Висок ръст и мургав цвят на лицето, черна коса, черни и проницателни очи, голям, но правилен нос, характерен за неговата нация, печална и студена усмивка, която вечно блуждае на устните му — всичко това като че се съгласуваше, за да му придаде вид на същество особено, неспособно да споделя мислите и страстите с онези, които съдбата му е дала за другари.

Той беше храбър, говореше малко, но рязко; никому не доверяваше своите душевни и семейни тайни; почти никак не пиеше вино, никога не се мъкнеше подир младите казачки, чиито прелести трудно можеш да разбереш, без да ги видиш. Говореха обаче, че жената на полковника не била равнодушна към неговите изразителни очи; но той не на шега се сърдеше, когато му намекваха за това.

Имаше само една страст, която не криеше — страстта към картите. На зелената маса забравяше всичко и обикновено губеше; но постоянната несполука само раздразняше упоритостта му. Разправяха, че веднъж, през време на една експедиция, през нощта той на възглавницата си играел на карти, ужасно му вървяло. Изведнъж се чули изстрели, ударили тревога, всички скочили и се хвърлили към оръжието. „Играй ва банк!“ — викал, без да става, Вулич на един от най-разпалените си партньори. „Идва седморка“ — отвърнал офицерът и хукнал. Въпреки всеобщата суматоха Вулич доизкарал играта; картата спечелила.

Когато настигнал веригата, там вече имало силна престрелка. Вулич не се страхувал ни от куршумите, ни от шашките на чеченците: той дирел своя щастлив партньор.

— Седморката спечели — завикал той, като го видял най-после в предната верига, която почнала да изтласква неприятеля от гората, и като се приближил, извадил кесията и портфейла си и ги дал на щастливеца въпреки възраженията, че не е уместно да плаща сега. Като изпълнил тоя неприятен дълг, той се хвърлил напред, увлякъл след себе си войниците и до края на битката хладнокръвно се сражавал с чеченците.

Когато поручик Вулич се приближи до масата, всички замълчаха, като очакваха от него някаква оригинална постъпка.

— Господа! — каза той (гласът му беше спокоен, макар с една нотка по-нисък от обикновено). — Господа, защо спорите напразно? Искате доказателства: аз ви предлагам да изпитате върху себе си може ли човек своеволно да разполага със своя живот, или на всеки от нас предварително е определена съдбоносната минута… Кой желае?

— Не аз, не аз! — развикаха се всички — Гледай ти чудак! Какво му хрумнало!…

— Предлагам да се обзаложим — казах аз на шега.

— На какво?

— Твърдя, че няма предопределение — казах и изсипах на масата двадесетина червонци — всичко, което имах в джоба си.

— Обзалагам се — отвърна Вулич с глух глас. — Майоре, вие ще бъдете съдията; ето петнадесет червонци; останалите пет вие ми дължите и ще имате добрината да ги прибавите към тези.

— Добре — каза майорът, — само че не разбирам наистина в какво се състои работата и как ще решите спора!…

Вулич мълчаливо влезе в спалнята на майора; ние отидохме подире му. Той се приближи до стената, на която висеше оръжие, и наслуки сне от гвоздея един от разнокалибрените пистолети. Ние още не го разбирахме; но когато той хвана спусъка и посипа върху жлъбинката барут, мнозина неволно извикаха и го уловиха за ръцете.

— Какво искаш да правиш? Слушай, това е лудост!

— Господа! — каза той бавно, като освобождаваше ръцете си. — Кой желае да заплати заради мене двадесет червонци?

Всички млъкнаха и се отдръпнаха.

Вулич отиде в другата стая и седна до масата; всички тръгнаха подире му. Той ни покани със знак да седнем наоколо. Подчинихме се мълчаливо: в тази минута той беше придобил над нас някаква тайнствена власт. Аз внимателно го погледнах в очите; но той със спокоен и неподвижен взор срещна моя изпитателен поглед и бледните му устни се усмихнаха; ала въпреки хладнокръвието му стори ми се, че четях печата на смъртта върху бледното му лице. Забелязвал съм, а и много стари войни потвърждават мнението ми, че често върху лицето на човек, който трябва да умре след няколко часа, има някакъв странен отпечатък на неизбежната съдба, така че опитното око мъчно може да се излъже.

— Вие днес ще умрете! — казах му аз. Той бързо се обърна към мене, но отвърна бавно и спокойно:

— Може би да, може би не…

После, като се обърна към майора, попита зареден ли е пистолетът. Майорът в объркването си не помнеше добре.

— Стига, Вулич! — извика някой. — Сигурно е зареден, щом висеше над главата му; що за желание да се шегуваш?…

— Глупава шега! — подхвана друг.

— Обзалагам се на петдесет рубли срещу пет, че пистолетът не е зареден! — извика трети.

Стана ново обзалагане.

На мене ми омръзна тази дълга церемония.

— Слушайте — казах аз, — или се застреляйте, или окачете пистолета на предишното му място и да вървим да спим.

— Разбира се — казаха мнозина, — да вървим да спим.

— Господа, моля ви да не мърдате от местата си! — каза Вулич, като опря дулото на пистолета в челото си.

Всички сякаш се вкамениха.

— Господин Печорин — прибави той, — вземете една карта и я хвърлете нагоре.

Взех от масата, както сега помня, асо купа и я хвърлих нагоре: всички затаиха дъх; очите, с израз на страх и някакво неопределено любопитство, шареха от пистолета до съдбоносната купа, която, треперейки във въздуха, бавно падаше; в момента, когато тя се докосна до масата, Вулич натисна спусъка… засечка!

— Слава богу! — извикаха мнозина. — Не е зареден.

— Да видим обаче — каза Вулич. Опъна пак спусъка, прицели се във фуражката, която висеше над прозореца; разнесе се гръм — дим изпълни стаята; когато той се разсея, снеха фуражката: тя беше пробита в средата и куршумът бе заседнал дълбоко в стената.

Две-три минути никой не можа дума да продума; Вулич преспокойно изсипа в кесията си моите жълтици.

Почнаха спорове защо пистолетът първия път не е гръмна; едни твърдяха, че подсипът е бил задръстен; други си шепнеха, че първия път барутът бил влажен и че после Вулич пресипал нов; но аз твърдях, че последното предположение е несправедливо, защото през цялото време не вдигнах очи от пистолета.

— Върви ви в играта! — казах аз на Вулич.

— За първи път в живота ми — отвърна той и се усмихна самодоволно. — Това е по-хубаво от играта на карти.

— Затова пък е малко по-опасно.

— Какво? Вие почнахте ли да вярвате в предопределението?

— Вярвам; само че не разбирам сега защо ми се стори, че вие непременно трябва да умрете днес…

Същият този човек, който преди малко се целеше в челото си, сега изведнъж пламна и се смути.

— Но стига вече! — каза той и стана. — Нашият облог се свърши и сега бележките ви, струва ми се, са неуместни… — Взе си шапката и излезе. Това ми се видя странно — и не току-така.

Скоро всички се разотидоха, като разсъждаваха различно за капризите на Вулич и вероятно единогласно ме наричаха егоист, защото се обзаложих против човека, който искаше да се застреля; като че той без мене не би могъл да намери удобен случай!…

Връщах се у дома по пустите улички на селището; месецът, пълен и червен, като сияние от пожар, почна да се показва иззад назъбения хоризонт на къщите; звездите спокойно светеха на тъмносиния свод и ми стана смешно, като си помислих, че е имало някога премъдри хора, които са мислили, че небесните светила са вземали участие в нашите нищожни спорове за парче земя или за някакви си измислени права. И какво? Тези кандила, запалени според тях само за да светят на техните битки и тържества, горят с предишния си блясък, а хорските страсти и надежди отдавна са угаснали заедно с тях като огън, запален на края на гората от безгрижен странник. Но затова пък каква сила на волята е придавала увереността им, че цялото небе с безбройните си жители ги гледа с участие, макар нямо, но неизменно!… А ние, жалките им потомци, които се скитаме по земята без убеждения и гордост, без наслаждение и страх освен онази неволна боязън, която свива сърцето при мисълта за неизбежния край, ние сме неспособни вече за велики жертви нито за благото на човечеството, нито дори за собственото си щастие, защото знаем, че то е невъзможно, и равнодушно преминаваме от съмнение към съмнение, както нашите прадеди са се хвърляли от едно заблуждение към друго, без да имаме като тях ни надежда, ни дори онази неопределена, макар и силна наслада, която среща душата във всяка борба с хората или съдбата…

И много други подобни мисли ми идваха в главата; не ги задържах, защото не обичам да се спирам на отвлечени мисли; и докъде води това?… В първата си младост аз бях мечтател; обичах да лаская постоянно ту мрачните, ту светлите образи, които ми рисуваше неспокойното ми и жадно въображение. Но какво ми остана от това? Само умора, като след нощна битка с призрак, и смътен спомен, изпълнен със съжаления. В тази напразна борба изчерпах и жарта на душата си, и постоянството на волята, необходимо за истинския живот; аз влязох в този живот, след като го бях вече преживял мислено, и ми стана скучно и отвратително, като на оногова, който чете лошо подражание на отдавна известна му книга.

Тазвечерната случка ми направи твърде дълбоко впечатление и раздразни нервите ми. Не зная със сигурност вярвам ли сега в предопрелението, или не, но тази вечер аз твърдо вярвах: доказателството беше поразително и аз, въпреки че се присмивах на нашите прадеди и на тяхната услужлива астрология, неволно попаднах в тяхната диря; но се спрях навреме в този опасен път и тъй като беше в принципите ми нищо да не отхвърлям решително и на нищо да не вярвам сляпо, отхвърлих метафизиката настрана и почнах да гледам в краката си. Тази предпазливост беше твърде уместна: едва не паднах, като се препънах в нещо дебело и меко, но, както се вижда, не живо. Навеждам се — месецът светеше право на пътя — и какво мислите — пред мене лежеше свиня, разсечена на две с шашка… Едва успях да я разгледам, когато чух шум от стъпки; двама казаци изтичаха от уличката; единият се приближи до мене и ме попита не съм ли виждал пияния казак, който гонел свинята. Заявих му, че не съм срещал казака, и посочих нещастната жертва на неговата бясна храброст.

— Ама че разбойник! — каза вторият казак. — Като се напие с чихир^[2], и почва да сече всичко, каквото му попадне. Да идем да го търсим, Еремеич, трябва да го вържем, че иначе…

Те се отдалечиха, а аз продължих пътя си по-предпазливо и най-после благополучно стигнах до квартирата си.

Живеех у един стар урядник, когото обичах за добрия му нрав, а особено за хубавичката му дъщеря Настя.

Тя както обикновено ме чакаше пред вратичката, загърната в шубката си; луната осветяваше милите й устнички, посинели от нощния студ. Като ме позна, се усмихна, но сега не ми беше до нея. „Прощавай, Настя!“ — казах аз и отминах. Тя искаше да отвърне нещо, но само въздъхна.

Затворих вратата на стаята си, запалих свещта и се тръшнах на леглото; само че сънят този път ме накара да го чакам повече от обикновено. Вече изток почна да бледнее, когато заспах, но, види се, било написано на небесата тази нощ да не спя. В четири часа сутринта два юмрука заудряха по прозореца ми. Скочих:

— Какво има?…

— Ставай, обличай се! — извикаха няколко гласа.

Бързо се облякох и излязох.

— Знаеш ли какво е станало? — казаха ми в един глас тримата офицери, дошли да ме извикат; те бяха смъртнобледни.

— Какво?

— Вулич е убит.

Аз се вкамених.

— Да, убит! — продължиха те. — Да вървим по-скоро.

— Но къде?

— По пътя ще узнаеш.

Тръгнах ме. Разправиха ми всичко, което се случило, прибавяйки разни бележки за странното предопределение, което го беше спасило от неминуема смърт половин час преди смъртта му. Вулич вървял сам по тъмната улица; отпреде му изскочил пияният казак, който беше заклал свинята, и може би щял да си отмине, без да го забележи, ако Вулич не се спрял изведнъж и не казал: „Кого дириш, братле?“ — „Тебе!“ — отвърнал казакът, като го ударил с шашката си и го разсякъл от рамото почти до сърцето… Двамата казаци, които ме срещнаха и вървяха по следите на убиеца, дотичали, вдигнали ранения, но той бил вече на издъхване и казал само три думи: „Той е прав!“ Само аз разбрах скритото значение на тези три думи: те се отнасяха до мене; неволно бях предсказал съдбата на нещастника; моят инстинкт не ме излъга; аз наистина прочетох на неговото изменило се лице печата на близкия край.

Убиецът се беше затворил в една празна колиба, на края на селището; ние отивахме там. Много жени тичаха разплакани нататък; от време на време закъснял казак изскачаше на улицата, като препасваше набързо кинжала си, и тичешката ни преварваше. Страшна бъркотия беше.

Най-после пристигнахме; гледаме: около къщурката, чиито врати и прозорци са затворени отвътре, стои тълпа. Офицерите и казаците разговарят оживено помежду си; жените вият, като кълнат и нареждат. Сред тях ми направи впечатление изразителното лице на една бабичка, на което беше изписано безумно отчаяние. Тя седеше на една дебела греда, облакътена на колената си и подпряла главата си в ръце. Беше майката на убиеца. Устните й от време на време мърдаха… Молитва ли шепнеха те или проклятие?

Трябваше да решим нещо и да хванем престъпника. Никой обаче нямаше смелостта да се хвърли пръв.

Приближих се до прозореца и погледнах през процепа на капака: бледен, той лежеше на пода, като държеше в дясната си ръка пистолет; окървавената шашка лежеше до него. Изразителните му очи страшно се въртяха наоколо; понякога потреперваше и се хващаше за главата, като си спомняше неясно вчерашното. Не прочетох голяма решителност в този неспокоен поглед и казах на майора, че напразно не заповядва да счупят вратата и да се спуснат към него казаците, защото по-добре е да се направи това сега, отколкото после, когато съвсем се опомни.

В това време старият есуал се приближи до вратата и го повика по име; той се обади.

— Сгрешил си, братко Ефимич — каза есаулът, — няма какво да се прави, покори се!

— Няма да се покоря! — отвърна казакът.

— Побой се от бога! Ти не си прокълнат чеченец, а честен християнин. Щом грехът те е подтикнал, няма какво да се прави: не ще избегнеш съдбата си!

— Няма да се покоря! — завика страшно казакът и се чу как щракна вдигнатият спусък.

— Ей, стринке! — каза есаулът на бабичката. — Поговори на сина си; белки те послуша… Защото това само бога гневи. Я погледни, господата вече два часа чакат.

Бабичката го погледна втренчено и поклати глава.

— Василий Петрович — каза есаулът, като се приближи до майора, — той няма да се предаде, аз го познавам; а ако разбием вратата ще избие много наши. Няма ли да заповядате по-добре да го застрелят? Процепът на капака е широк.

В тази минута в главата ми хрумна странна мисъл; като Вулич намислих да изпитам съдбата.

— Почакайте — рекох на майора, — аз ще го хвана жив.

Казах на есаула да поведе с него разговор, поставих на вратата трима казаци, готови да я разбият и да ми се притекат на помощ при даден знак, заобиколих колибата и се приближих до съдбоносния прозорец; сърцето ми силно биеше.

— Ах ти, проклетнико! — викаше есаулът. — Подиграваш се с нас, а? Или си мислиш, че няма да се справим с тебе?

Той почна с всичка сила да чука по вратата; допрял око до процепа, аз следях движенията на казака, който не очакваше нападение от тази страна — и изведнъж блъснах капака и се хвърлих през прозореца с главата надолу. Гърмът се разнесе над самото ми ухо, куршумът скъса еполета ми, но димът, който изпълни стаята, попречи на моя противник да намери сложената до него шашка. Аз го хванах за ръцете, казаците се втурнаха и след по-малко от три минути престъпникът беше вече вързан и отведен под стража. Народът се разотиде, офицерите ме поздравяваха — и наистина имаше за какво.

След всичко това как да не станеш фаталист? Но кой знае с положителност убеден ли е в нещо, или не?… И колко често ние вземаме за убеждение измамата на чувствата или грешката на разсъдъка!… Аз обичам да се съмнявам във всичко: това разположение на ума не пречи на решителността на характера; напротив, що се отнася до мене, винаги по-смело вървя напред, когато не знам какво ме очаква. Зер нищо по-лошо от смъртта няма да се случи — а смъртта не ще избегнеш.

Като се върнах в крепостта, разправих на Максим Максимич всичко, което се беше случило с мене и на което бях свидетел, и пожелах да узная неговото мнение за предопределението. Той отначало не разбираше тази дума, но аз му обясних, както можех, и тогава той каза, като поклати многозначително глава:

— Да-а, то се знае! Тази работа е много сложна!… Впрочем тези азиатски спусъци често засичат, ако са лошо смазани или не натиснеш достатъчно силно с пръст. Да си призная, и аз не обичам черкезките пушки; някак не прилягат на такива като нас: прикладът им мъничък — току-виж, опърлили ти носа… Затова пък шашките им — просто моите почитания!

После промълви, като помисли малко:

— Да, жалко за нещастника… Буквално дяволът го е тикнал да разговаря нощем с пияници!… Впрочем, види се, така му било писано от рождение!…

Повече нищо не можах да измъкна от него: той изобщо не обича метафизическите спорове.