Михаил Лермонтов
Герой на нашето време (5)

I
Таман

Таман е най-мръсното градче от всички крайморски градове на Русия. Там насмалко щях да умра от глад, па отгоре на това искаха и да ме удавят. Пристигнах с пощенската кола късно през нощта. Коларят спря уморената тройка пред вратата на единствената каменна къща в началото на града. Часовоят, черноморски казак, като чу звъна на звънчето, завика в просъница с див глас: „Кой идва?“ Излязоха един урядник и един десетник. Обясних им, че съм офицер и отивам в действуващия отряд по служба и поисках служебна квартира. Десетникът ни поведе из града. До която и къщурка да се доближим — заета. Беше студено, три нощи не бях спал, бях се измъчил и почнах да се сърдя. „Води ме където и да е, разбойнико! Макар при дявола, само някакво място да е!“ — завиках аз. „Има още една квартира — отвърна десетникът, като се почесваше по тила, — ама няма да се хареса на ваше благородие: там е нечисто!“ Без да разбера точното значение на последните думи, заповядах му да върви напред и след дълго странствуване из калните улички, отстрани на които видях само стари стобори, ние се приближихме до малка къщурка на самия морски бряг.

Пълният месец светеше върху тръстиковия покрив и белите стени на моето ново жилище; на двора, ограден с каменен зид, стоеше изпъчена друга колибка, по-малка и по-стара от първата. Брегът стръмно се спускаше към морето почти до стените й и долу с непрекъснат ропот се плискаха тъмносините вълни. Луната тихо гледаше неспокойната, но покорната й стихия и при нейната светлина можах да различа далеко от брега два кораба, чиито тъмни въжета като паяжина неподвижно се открояваха върху бледата черта на небосклона. „В пристанището има кораби — помислих си аз, — утре ще тръгна за Геленджик.“

Длъжността вестовой при мене изпълняваше строеви казак. Заповядах му да свали куфара и да освободи коларя, а аз почнах да викам хазаина — мълчат; чукам — мълчат… какво е това? Най-после от пруста изпълзя момче на около четиринадесет години.

„Къде е хазаинът!“ — „Не-ма го.“ — „Как, съвсем го няма?“ — „Съвсем.“ — „А хазайката?“ — „Пойде в село.“ — „Ами кой ще ми отвори вратата?“ — казах аз и я ритнах. Вратата сама се отвори; от къщурката лъхна влага. Запалих клечка кибрит и я поднесох към носа на момчето: тя озари две бели очи. То беше сляпо по рождение. Стоеше неподвижно пред мене и аз почнах да разглеждам чертите на лицето му.

Да си призная, имам силно предубеждение към всички слепи, еднооки, глухи, неми, безкраки, безръки, гърбави и прочее. Забелязал съм, че винаги има някакво странно съотношение между външността на човека и душата му: като че със загубата на някоя част от тялото душата губи някакво чувство.

И тъй, почнах да разглеждам лицето на сляпото момче; но какво ще прочетеш по лице, което няма очи?… Дълго го гледах с неволно съжаление, когато изведнъж едва забележима усмивка пробягна по тънките му устни и, не знам защо, тя ми направи много неприятно впечатление. В главата ми се роди подозрение, че сляпото момче не е толкова сляпо, колкото изглежда; напразно се мъчех да се убедя, че очи не могат да се подправят, па и с каква цел? Но какво да се прави? Често съм склонен към предубеждения…

„Ти хазайският син ли си?“ — попитах го най-после. „Не.“ — „Ами кой си?“ — „Сирак, сляп.“ — „Ами хазайката има ли деца?“ — „Не, имаше, дъщеря, ама офейка зад морето с един татарин.“ — „С какъв татарин?“ — „А че гявол го знай! Кримски татарин, лодкар от Керч.“

Влязох в къщурката: две пейки, маса и един огромен сандък до печката бяха цялата й наредба. На стената нито една икона — лош знак! През счупеното стъкло нахлуваше морският вятър. Извадих от куфара недогоряла восъчна свещ, запалих я и почнах да разполагам нещата си, поставих в ъгъла шашката и пушката, пистолетите сложих на масата, постлах ямурлука си върху едната пейка, казакът своя — върху другата; след десет минути той захърка, но аз не можах да заспя; пред мене в мрака все се въртеше момчето с белите си очи.

Така мина близо час. Месецът светеше през прозореца и един лъч играеше по пръстения под на колибата. Изведнъж на ярката ивица, която пресичаше пода, се мярна сянка. Станах и погледнах през прозореца: някой повторно претича край него и се скри бог знае къде. Не можех да предполагам, че това същество е изтичало по наклона на брега; но иначе нямаше къде да се дене. Станах, наметнах си бешмета, препасах кинжала и тихо-тихо излязох от колибата; насреща ми сляпото момче. Притаих се до стобора и то с вярна, но предпазлива стъпка мина край мене. Под мишницата си носеше някакъв вързоп и като зави към пристанището, почна да се спуска по тясната и криволичеща пътека. „В оня ден немите ще проговорят и слепите ще прогледнат“ — помислих си аз, като го следвах на такова разстояние, че да не го изтърва от очи.

През това време луната почна да се облича в облаци и над морето се вдигна мъгла; през нея едва блещукаше фенерът върху кърмата на близкия кораб; на брега светеше пяната на камъните, които всекиминутно застрашаваха да го потопят. Като се спусках с мъка, аз се провирах по стръмнината и изведнъж гледам: сляпото момче спря, после зави долу надясно; вървеше така близо до водата, че вълната сякаш ей сега ще го грабне и отнесе; но виждаше се, че това не е първата му разходка, ако се съди по увереността, с която стъпваше от камък на камък и избягваше дупките. Най-после спря, сякаш се вслушваше в нещо, седна на земята и сложи до себе си вързопа. Аз наблюдавах движенията му, скрит зад една издадена скала на брега. След няколко минути от противоположната страна се показа бяла фигура; тя се приближи до сляпото момче и седна до него. Вятърът донасяше от време на време разговора им.

— Какво, сляпо? — каза женски глас. — Бурята е силна; Янко няма да дойде.

— Янко не се бои от бурята — отвърна то.

— Мъглата става по-гъста — възрази пак женският глас с израз на печал.

— В мъглата по-лесно ще се промъкне край постовите кораби — беше отговорът.

— Ами ако се удави?

— Е, че какво? В неделя ще отидеш на черква без нова панделка.

Последва мълчание; порази ме обаче едно нещо: сляпото момче говореше с мене на украинско наречие, а сега се обясняваше на чист руски език.

— Видиш ли, аз съм прав — каза пак сляпото момче, като изпляска с ръце, — Янко не се страхува ни от морето, ни от ветровете, ни от мъглата, ни от бреговите постове; я туй: това, дето плющи, не е водата, не можеш ме излъга — това са дългите му весла.

Жената скочи и почна да се вглежда в далечината с явно безпокойство.

— Ти бълнуваш, сляпо! — каза тя. — Нищо не виждам.

Да си призная, колкото и да се мъчех да различа в далечината нещо подобно на лодка — безуспешно. Така минаха десетина минути; и ето показа се между огромните вълни черна точка: тя ту се увеличаваше, ту намаляваше. Към брега се приближаваше лодка, като бавно се издигаше по гребена на вълните и бързо се спускаше надолу. Храбър беше плувецът, който се бе решил в такава нощ да тръгне през пролива на разстояние двадесет версти, и важна трябва да е причината, която го е подтикнала към това! Като си мислех така, с неволно разтуптяно сърце гледах нещастната лодка; се гмуркаше и после, бързо размахала весла като крила, изхвръкваше из пропастта сред пръски от пяна; ето, мислех си, ще се удари с всички сили в брега и ще се пръсне на парчета; но тя ловко се извърна настрана и изскочи невредима в малкото заливче. От нея излезе среден на ръст човек, с татарски овчи калпак; той махна с ръка и тримата се заеха да измъкват нещо от лодката; товарът беше толкова голям, че и досега не разбирам как не е потънала. Като взеха на рамо всеки по вързоп, те тръгнаха надолу по брега и скоро ги изгубих от очите си. Трябваше да се върна в къщи, но да си призная, всичките тези странности ме тревожеха и аз едва дочаках утрото.

Моят казак беше много учуден, когато се събуди и ме видя съвсем облечен; аз обаче не му казах причината. Като се полюбувах известно време от прозореца на синьото небе, осеяно с разкъсани облачета, на далечния бряг на Крим, който се проточва като морава лента и свършва със скала, на чийто връх се белее кулата на фар, аз тръгнах към крепостта Фанагория, за да разбера от коменданта часа на отпътуването ми за Геленджик.

Но, уви! Комендантът нищо положително не можа да ми каже. Корабите, които стояха в пристанището, бяха или постови, или търговски, които дори не бяха почнали още да товарят. „Може би след три-четири дни ще пристигне пощенският кораб — каза комендантът — и тогава ще видим“. Върнах се мрачен и сърдит. На вратата ме срещна казакът ми с изплашено лице.

— Лошо, ваше благородие! — каза ми той.

— Да, братко, господ знае кога ще заминем оттук! — От това той още повече се разтревожа и като се наведе към мене, прошепна:

— Тук е нечисто! Срещнах днес черноморския урядник; той ми е познат — миналата година беше в отряда; като му казах де сме спрели, той: „Тук, братко, е нечисто, лоши хора!…“ И наистина какво е това сляпо момче! Ходи навсякъде само, и на пазара, и за хляб, и за вода… тука, види се, вече са привикнали с това.

— Е, какво, поне хазайката показа ли се?…

— Днес, когато ви нямаше, пристигна бабичката и с нея дъщеря й.

— Каква дъщеря? Тя няма дъщеря.

— Ами господ я знае коя е, щом не й е дъщеря; бабичката сега е там в колибата си.

Влязох в къщурката. Печката беше силно напалена и на нея се вареше обяд, твърде разкошен за бедняци. Бабичката на всичките мои въпроси отговаряше, че е глуха, не чува. Какво можех да направя с нея? Обърнах се към сляпото момче, което седеше пред печката и туряше съчки в огъня. „Слушай, сляпо дяволче — казах аз, като го хванах за ухото, — казвай къде се мъкна нощес с вързопа, а?“ Бабичката този път чу и почна да мърмори: „Гледай как измислят, па отгоре на туй и за сляпото! Защо го закачате? Какво ви е направило?“ Това ми омръзна и аз излязох, твърдо решил да намеря ключа на тази загадка.

Увих се с ямурлука си и седнах край стобора на един камък, като поглеждах в далечината: пред мене се простираше развълнуваното от нощната буря море и еднообразният му шум, подобен на ропота на заспиващ град, ми напомни старите години, пренесе мислите ми на север, в нашата студена столица. Вълнуван от спомените си, се унесох… Така е минало около час, може би и повече… Изведнъж нещо като песен порази слуха ми. Наистина това беше песен и женски, млад гласец — но откъде?… Вслушвам се — напевът е странен, ту проточен и печален, ту бърз и жив. Оглеждам се — никого няма наоколо; вслушвам се отново — звуците като че падат от небето. Вдигнах очи: върху покрива на моята колиба стоеше девойка с рокля на ивици, с разпусната коса — истинска русалка. Закрила с длан очите си от лъчите на слънцето, тя внимателно се вглеждаше в далечината, като ту се смееше и говореше сама на себе си, ту отново подхващаше песента.

Запомних тази песен от началото до край:

По морето, волното —

волно и зелено,

скитат всички кораби

        белоплатнестички.

 

Между тези корабчета

мойта ладийка,

лодка необвъжена,

        двувесловична.

 

Буря ли разбуни се — корабите старите

дигат там крилцата си,

        по морето мятат се.

 

На морето почвам аз

да се кланям нисичко:

„Не закачай, зло море, ти

        мойта ладийка:

 

кара мойта ладийка

скъпоценни работи,

в тъмни нощи кара я

        юнак буйноглавичък.“

Неволно ми хрумна мисълта, че нощес бях чул същия глас; замислих се за минута и когато отново погледнах към покрива, момичето го нямаше там. Изведнъж то изтича край мене, като тананикаше нещо друго, и като щракаше с пръсти, втурна се при бабичката и веднага почнаха да спорят. Бабичката се сърдеше, то високо се смееше. И ето гледам, тича пак, като подскача, моята русалка; щом се изравни с мене, тя се спря и внимателно ме погледна в очите, като че учудена от моето присъствие; после небрежно се обърна и бавно тръгна към пристанището. С това не се свърши: целия ден тя се въртя около моята квартира; пеенето и подскачането не преставаха ни за минута. Странно същество! По лицето й нямаше никакви признаци на безумие; напротив, очите с бойка проницателност се спираха върху мене и тези очи, струва ми се, бяха надарени с някаква магнетична власт и всеки път като че чакаха въпрос. Но щом заговорех, тя избягваше с коварна усмивка.

Наистина никога не съм виждал подобна жена. Тя съвсем не беше хубавица, но аз имам предубеждение и по отношение на красотата. В нея имаше нещо много породисто… Породата у жените, както у конете, е велико нещо; това откритие принадлежи на млада Франция. Тя, тоест породата, а не млада Франция, в по-голямата си част се проявява в походката, в ръцете и краката; особено носът значи много. Правилният нос в Русия е по-голяма рядкост, отколкото малкото краче. Моята песнопойка, изглежда, нямаше повече от осемнадесет години. Необикновената гъвкавост на снагата и, особеното, свойствено само на нея накланяне на главата, дългата руса коса, някаква златна отсянка по леко загорялата кожа на шията и раменете й и особено правилният нос — всичко това беше за мене омагьосващо. Макар в беглите й погледи да четях нещо диво и подозрително, макар в усмивките й да имаше нещо неопределено, такава е силата на предубежденията: правилният нос ми взе ума — въобразих си, че съм намерил Гьотевата Миньон, това своенравно създание на неговото немско въображение; и наистина между тях имаше много сходство: същите бързи преходи от най-голямо безпокойство към пълна неподвижност, същите загадъчни думи, същите подскачания и странни песни…

Привечер я спрях на вратата и започнах с нея следния разговор:

„Я ми кажи, хубавице — попитах, — какво правеше днес на покрива?“ — „А че гледах откъде вее вятърът.“ — „Защо ти е?“ — „Откъдето вее вятърът, оттам иде и щастието.“ — „Какво? Нима с песента си викаш щастието?“ — „Дето се пее, там е и щастието.“ — „Ами ако, недай си боже, с песента си примамиш нещастието?“ — „Ех! Дето не бъде по-добре, там ще бъде по-зле, а от злото до доброто пак не е далече.“ — „Но кой те научи на тази песен?“ — „Никой не ме е научил; скимне ми, запея; който трябва да чуе, ще чуе; а който не трябва, не ще разбере.“ — „А как се казваш ти, моя песнопойке?“ — „Който ме е кръстил, той знае.“ — „А кой те е кръстил?“ — „Отде да зная.“ — „Каква си потайна ти! А пък аз научих нещо за тебе (тя не пребледня, не помръдна устните си, като че не се отнасяше за нея). Научих, че ти снощи си ходила на брега.“ И много сериозно й разказах всичко, което видях, като мислех да я смутя; ни най-малко! Тя се разсмя, колкото й глас държи. „Много сте видели, но малко знаете; а каквото знаете, дръжте си го за себе си.“ — „Ами ако например река да донеса на коменданта?“ — и направих много сериозна, дори строга физиономия. Тя изведнъж подскочи, запя и се скри като птичка, изплашена из храсталака. Последните ми думи бяха съвсем не на място; тогава не подозирах важността им, но впоследствие имах случай да се разкая за тях. Щом мръкна, заръчах на казака да сгрее чайника като за поход, запалих свещ и седнах до масата, като подръпвах от пътната лула. Вече довършвах втората чаша чай, когато изведнъж вратата скръцна, леко шумолене на рокля и стъпки се чуха зад мен; аз трепнах и се обърнах — беше тя, моята русалка! Седна срещу мен тихо и безмълвно и устреми в мене очите си, и не зная защо, но този поглед ми се стори чудно нежен; той ми напомняше един от онези погледи, които едно време така самовластно си играеха с моя живот. Тя сякаш чакаше въпрос, но аз мълчах, изпълнен с необяснимо смущение. Лицето й беше матовобледо, което издаваше душевно вълнение; ръката й безцелно се движеше по масата и аз забелязах лек трепет в нея; гръдта й ту високо се подигаше, ту сякаш спираше дишането си. Тази комедия почна да ми омръзва и аз бях готов да прекъсна мълчанието по най-прозаичен начин, тоест да й предложа чаша чай, когато тя изведнъж скочи, обви шията ми с ръце и влажна огнена целувка прозвуча на устните ми. Пред очите ми притъмня, главата ми се замая, аз я стиснах в прегръдките си с всичката сила на юношеската страст, но тя като змия се изплъзна из ръцете ми, прошепна ми на ухото: „Нощес, когато всички заспят, излез на брега“ — и като стрела изхвръкна от стаята. В пруста обърна чайника и свещта, сложена на пода. „Ама че бясно момиче!“ — завика казакът, който се беше разположил върху сламата и мечтаеше да се стопли с остатъците от чая. Чак тогава се опомних.

След един-два часа, когато всичко на пристанището затихна, събудих казака си. „Ако гръмна с пистолета — казах му, — тичай на брега.“ Той ококори очи и машинално отвърна: „Слушам, ваше благородие.“ Затъкнах на пояса пистолета си и излязох. Тя ме очакваше на края на стръмнината; дрехите й бяха съвсем леки, малка кърпа обвиваше гъвкавата й снага.

— Вървете след мене! — каза тя, като ме хвана за ръката, и почнахме да се спускаме. Не разбирам как не си счупих врата; долу завихме надясно и тръгнахме по същата пътека, дето снощи бях проследил сляпото момче. Месецът още не беше изгрял и само две звездички като два спасителни фара светеха на тъмносиния свод.

Тежки вълни отмерено и равно се търкаляха една след друга, като едва повдигаха самотната лодка, привързана до брега. — Да се качим в лодката — каза моята спътница. Колебаех се — не съм любител на сантименталните разходки по море; но не му беше сега времето да отказвам. Тя скочи в лодката, аз след нея и още не бях се опомнил, когато забелязах, че плаваме. „Какво значи това?“ — казах сърдито. „Това значи — отвърна тя, като ме тури на пейката и обгърна снагата ми с ръце, — това значи, че те обичам…“ Бузата й се притисна до моята и аз почувствувах на лицето си огнения й дъх. Изведнъж нещо шумно падна във водата: хванах се за пояса — пистолета ми го няма. О, мигом ужасно подозрение се прокрадна в душата ми, кръвта нахлу в главата ми. Озъртам се — на около петдесет сажена от брега сме, а аз не умея да плувам! Искам да я отблъсна от себе си, тя като котка се впила в дрехите ми и изведнъж силен тласък едва не ме събори в морето. Лодката се залюля, но аз се задържах и между нас започна отчаяна борба; гневът ми придаваше сила, но скоро забелязах, че отстъпвам на противника си по сръчност… „Какво искаш?“ — завиках и здраво стиснах мъничките й ръце; пръстите й хрущяха, но тя не извика; змийската й природа издържа мъчението.

— Ти си видял — отвърна тя, — ти ще донесеш! — и със свръхестествено усилие ме повали на борда; и двамата до пояс се надвесихме над водата; косата й допираше водата; това беше решаващият момент. Аз се опрях с коляно в дъното, хванах я с едната си ръка за косата, с другата за гърлото, тя изпусна дрехата ми и аз моментално я хвърлих във вълните.

Беше вече доста тъмно; главата й се мярна един-два пъти сред морската пяна и повече нищо не видях…

На дъното на лодката намерих половина от старо весло и как да е, след дълги усилия, излязох на брега. Като се промъквах към колибата, неволно се вглеждах натам, дето снощи сляпото момче дочакваше нощния плувец; луната вече плаваше по небето и ми се стори, че някой в бяло седи на брега; промъкнах се, подтикван от любопитство, и легнах в тревата над стръмнината на брега; като издадох малко глава, можах добре да видя от скалата всичко, което се вършеше долу, и не толкова се учудих, колкото се зарадвах, когато познах моята русалка. Тя изстискваше морската пяна от дългата си коса; мократа й блуза очертаваше гъвкавата снага и високата й гръд. Скоро се показа в далечината лодка и бързо се приближи; от нея, както снощи, излезе човекът с татарския калпак, но беше остриган по казашки и на кожения му пояс стърчеше голям нож. „Янко — каза тя, — всичко пропадна!“ После разговорът им продължи, но така тихо, че аз нищо не можах да чуя. „А де е слепият?“ — каза най-после Янко, като повиши гласа си. „Пратих го“ — беше отговорът. След няколко минути се появи сляпото момче, като мъкнеше на гръб чувал, който туриха в лодката.

— Слушай, слепият! — каза Янко. — Пази онова място… нали знаеш? Там има богати стоки… кажи на (името не чух), че вече не съм му слуга; работите тръгнаха лошо, той няма вече да ме види; сега е опасно; ще тръгна да търся работа на друго място, а той такъв храбрец няма да намери. И му кажи, че ако беше плащал по-добре за труда, и Янко нямаше да го напусне; а на мене навсякъде ми е открит пътят, където вятърът вее и морето шуми! — След известно мълчание Янко продължи: — Тя ще дойде с мене; не може да остане тук; а на старата кажи, тъй де, че е време да мре, много дълго живее, стига вече. А нас повече няма да види.

— Ами аз? — каза сляпото момче с жаловит глас.

— Защо си ми ти? — беше отговорът.

Между това моята русалка скочи в лодката и махна с ръка на другаря си; той сложи нещо в ръката на сляпото момче и каза: „На, купи си банички.“ — „Само това ли?“ — каза сляпото. „Хайде, на ти още“ — и падналата монета иззвънтя, като се удари в един камък. Сляпото момче не я взе. Янко седна в лодката, духна вятър от брега, вдигнаха малко платно и бързо се понесоха. Дълго под светлината на месеца се мяркаше бялото платно между тъмните вълни; сляпото момче все седеше на брега и по едно време ми се счу нещо като ридание; наистина сляпото момче плачеше и дълго, дълго… Стана ми мъчно. Защо беше нужно на съдбата да ме хвърля в мирния кръг на честните контрабандисти? Като камък, хвърлен в гладък извор, аз разтревожих тяхното спокойствие и като камък едва сам не отидох на дъното!

Върнах се в къщата. В пруста пращеше догарящата свещ в дървена паничка и казакът, въпреки заповедта ми, спеше дълбок сън, като държеше пушката си с две ръце. Оставих го на спокойствие, взех свещта и влязох в колибата. Уви! Моето сандъче, шашката със сребърна дръжка, дагестанският кинжал — подарък от един приятел, — всичко беше изчезнало. Веднага се досетих какви неща мъкнеше проклетият слепец. Като събудих казака с твърде неучтив ритник, аз му се поскарах, посърдих се, но нямаше какво да се прави!

И не беше ли смешно да се оплаквам на началството, че едно сляпо момче ме беше ограбило, а осемнадесетгодишно момиче насмалко не ме удави? Слава богу, на сутринта се яви възможност да замина и аз напуснах Таман. Какво е станало с бабичката и с бедното сляпо момче — не зная. Па и какво ме интересуват радостите и бедите човешки мене, странствуващия офицер, и отгоре на това с открит лист по служебна работа!…

Край на първата част