Михаил Лермонтов
Герой на нашето време (6)

II
Княжна Мери

11 май

 

Вчера пристигнах в Пятигорск, наех квартира в края на града, на най-високото място, в полите на Машук: през време на буря облаците ще се спускат до покрива ми. Днес, в пет часа сутринта, когато отворих прозореца, стаята ми се изпълни с мирис от цветя, които растат в скромната градина пред къщата. Клонките на цъфналите череши гледат в прозореца ми и вятърът понякога посипва писалищната ми маса с техните бели листенца. Изгледът ми от трите страни е чудесен. На запад петоглавият Бешту се синее като „облаче сетно от стихнала буря“; на север се издига Машук като рунтав персийски калпак и закрива цялата тази част на небосклона; да се гледа на изток, е по-весело: долу пред мене пъстрее чистичко, новичко градче, шумят целебни извори, шуми разноезичната тълпа — а там, по-далеч, като амфитеатър се трупат планините, все по-сини и по-мъгливи, а на края на хоризонта се проточва сребърната верига на снежните върхове, които почват от Казбек и свършват с двуглавия Елбрус… Весело е да се живее на такава земя. Някакво радостно чувство се разлива във всичките ми жили. Въздухът е чист и свеж като целувка на дете; слънцето е ярко, небето синьо, какво повече? Какво са тук страстите, желанията, съжаленията?… Но време е. Ще ида към Елисаветинския извор: там, казват, сутрин се събира цялото водно^[1] общество.

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Като слязох в центъра на града, минах по булеварда, дето срещнах няколко печални групи, които бавно се изкачваха към хълма, бяха повечето семейства на степни помешчици; за това можеш веднага да се досетиш по изтърканите старомодни сюртуци на мъжете и по изисканите премени на жените и дъщерите. Види се, цялата им водна младеж се броеше на пръсти, защото ме погледнаха с нежно любопитство: петербургският фасон на сюртука ми ги заблуди, но скоро, като разпознаха армейските еполети, с негодувание ми обърнаха гръб.

Жените на местните власти, тъй да се каже, стопанките на целебните води, бяха по-благосклонни; те имат лорнети, по-малко внимание обръщат на мундира, свикнали са да срещат в Кавказ под номерираното копче горещо сърце и под бялата фуражка — образован ум. Тези дами са много мили и за дълго мили! Всяка година техните обожатели се сменят с нови и това е може би тайната на тяхната неуморна любезност. Като се изкачвах по тясната пътечка към Елисаветинския извор, настигнах група мъже, цивилни и военни, които, както научих после, съставляват особена класа хора между чакащите въздействието на водата. Те пият — обаче не вода, разхождат се малко, ухажват жените само мимоходом; играят и се оплакват от скука. Те са франтове: като спускат своите плетени чаши в кладенеца с киселосярна вода, те заемат академически пози; цивилните носят светлосини вратовръзки, военните пускат над яките си брижи^[2]. Те изразяват дълбоко презрение към провинциалните домове и въздишат за столичните аристократически салони, дето не ги пускат.

Най-после ето го и извора… На площадката близо до него е построена къщичка с червен покрив над банята, а по-нататък галерия, дето се разхождат, когато вали. Няколко ранени офицери седяха на пейката, прибрали патериците си — бледни, тъжни. Няколко дами с бързи крачки сновяха напред-назад по площадката в очакване въздействието на водите. Между тях имаше две-три хубавички личица. По лозовите алеи, които покриваха склона Машук, се мяркаха понякога пъстрите шапчици на любителки на уединението по двойки, защото всякога до такава шапчица забелязвах или военна фуражка, или безобразна мека шапка. Върху стръмната скала, дето е построен павилион, наречен Еоловата арфа, стърчаха любители на изгледи и насочваха телескопите си към Елбрус; между тях имаше двама възпитатели с възпитаниците си, дошли да се лекуват от скрофули.

Спрях се запъхтян на края на хълма и като се подпрях на ъгъла на къщичката, почнах да разглеждам живописната околност, когато изведнъж чух зад себе си познат глас:

— Печорин! Отдавна ли си тук?

Обръщам се: Грушницки! Прегърнахме се. Бях се запознал с него в действуващия отряд. Той бе ранен с куршум в крака и беше заминал за лечебните води седмица преди мене.

Грушницки е юнкер. Той е едва от една година на служба, носи поради особен род франство груб войнишки шинел. Има георгиевски войнишки кръст. Добре сложен, мургав и чернокос, наглед може да му се дадат двадесет и пет години, макар че едва ли има двадесет и една. Отмята главата си назад, когато говори, и всяка минута засуква мустаците си с лявата ръка, тъй като с дясната се опира на патерицата. Говори бързо и маниерно; той е от онези хора, които за всеки случай в живота имат готови пищни фрази, които просто прекрасното не трогва и които важно се драпират с необикновени чувства, възвишени страсти изключителни страдания. Прави им удоволствие да бъдат ефектни; те се харесват до безумие на романтичните провинциалистки. На старини стават или мирни помешчици, или пияници — понякога и едното, и другото. Душите им често притежават много добри качества, но нито грош поезия. Страстта на Грушницки беше да декламира: той ви затрупва с думи, щом като разговорът излиза извън кръга на обикновените понятия; аз никога не можех да споря с него. Той не отговаря на вашите възражения, не ви слуша. Щом като вие спрете, той започва дълга тирада, която външно има някаква връзка с казаното от вас, но всъщност е само продължение на собствената му реч.

Доста е духовит: неговите епиграми често са забавни, но никога не са точни и зли — той никого няма да убие с една дума, не познава хората и слабото им място, защото цял живот се е занимавал само със себе си. Неговата цел е да стане герой на роман. Той така често се мъчи да увери другите в това, че е същество, създадено не за този свят, обречено на някакви тайни страдания, че сам почти се увери в това. Тъкмо затуй така гордо носи своя груб войнишки шинел. Аз го бях разбрал и затова той не ме обича, макар външно да сме в най-приятелски отношения. Грушницки минава за отличен храбрец; виждал съм го в действие: маха шашката си, вика и се хвърли напред, като замижава с очи. Това някак си не е руска храброст!…

И аз не го обичам: чувствувам, че с него, кога да е, ще се сблъскаме на тясна пътека — и единият от нас добро няма да види.

Идването му на Кавказ е също следствие на романтичния му фанатизъм: уверен съм, че в навечерието на тръгването си от бащиното село е говорил с мрачен вид на някоя хубавичка съседка, че отива не така, просто да служи, но че дири смъртта, защото… тук той навярно е закрил очи с ръка и е продължил: „Не, вие (или ти) не трябва да знаете това! Вашата чиста душа ще изтръпне! Пък и защо? Какво съм аз за вас? Ще ме разберете ли вие?…“ — и тъй нататък.

Самият той ми е казвал, че причината, която го е под будила да постъпи в К. полк, ще си остане вечна тайна между него и небесата.

Впрочем в минути, когато смъква трагическата мантия, Грушницки е твърде мил и забавен. Много ми е интересно да го видя с жени: ето тук, мисля си, е усърден!

Срещнахме се като стари приятели. Почнах да го разпитвам за живота при лечебните води и за забележителните лица.

— Водим твърде прозаичен живот — каза той, като въздъхна, — онези, които пият сутрин вода са посърнали като всички болни, а които пият вино вечер — са непоносими като всички здрави. Женски компании има; само че никаква полза от тях: играят вист, обличат се лошо и говорят ужасно на френски. Тази година от Москва е дошла само княгиня Лиговска с дъщеря си; но аз не се познавам с тях. Моят войнишки шинел е като печата на презрението. Съчувствието, което възбужда, е тежко като милостиня.

В тази минута минаха край нас за към кладенеца две дами: едната възрастна, другата младичка, стройна. Не видях лицата им под шапките, но бяха облечени по строгите правила на най-добрия вкус: нищо излишно. Втората беше със затворена рокля gris de perles лека копринена кърпа се виеше около гъвкавата й шия. Обувки couleur puce стягаха при глезените слабичките й крачка така мило, че дори непосветеният в тайната на красотата непременно би ахнал, поне от учудване. В леката й, но благородна походка имаше нещо девствено, което се изплъзва от определение, но е разбираемо за погледа. Когато мина покрай нас, от нея лъхна оня необясним аромат, с който ухае писмото на милата жена.

— Ето княгиня Лиговска — каза Грушницки — и с нея дъщеря й Мери, както я нарича тя по английски маниер. Само от три дни са тук.

— Но ти вече знаеш името й?

— Да, случайно чух — отвърна той, като се изчерви, — да си призная, нямам желание да се запозная, с тях. Тази горда аристокрация гледа на нас, армейците, като на диваци. И какво ги интересува има ли ум под номерираната фуражка и сърце под грубия шинел?

— Горкият шинел! — казах аз, като се усмихнах. — А кой е онзи господин, който се приближава до тях и така услужливо им подава чашите?

— О, това е московският франт Раевич! Комарджия: веднага се вижда по голямата златна верига, която се вие по синята му жилетка. Пък един дебел бастун има — също като на Робинзон Крузо, и брадата му по мярка, и прическата a la moujik^[3].

— Ти си озлобен против целия човешки род.

— И има защо…

— О! Истина ли?

В това време дамите си тръгнаха от кладенеца и се изравниха с нас. Грушницки успя да заеме драматична поза с помощта на патерицата и високо ми отвърна на френски:

— Mon cher, je haïs les hommes pour ne pas les mépriser, car autrement la vie serait une farce trop dégoutante.^[4]

 

 

Хубавичката княжна се обърна и подари на оратора дълъг любопитен поглед. Изражението на този поглед беше твърде неопределено, но не насмешливо, за което аз вътрешно от душа го поздравих.

— Тази княжна Мери е твърде хубавичка — му казах. — Има такива едни кадифени очи — именно кадифени: съветвам те да присвоиш този израз, като говориш за очите й; долните и горните й клепки са така дълги, че лъчите на слънцето не се отразяват в гледците й. Аз обичам тези очи без блясък: те са така меки, като че те милват… Впрочем, струва ми се, в нейното лице това е само хубавото… А зъбите й бели ли са? Това е много важно! Жалко, че не се усмихна на пищната ти фраза.

— Ти говориш за хубавичката жена като за английски кон — каза Грушницки с негодувание.

— Mon cner — отвърнах му аз, като се мъчех да подражавам на неговия тон, — je méprise les femmes pour ne pas les aimer car autrement la vie serait un mélodrame trop ridicule.^[5]

Обърнах се и се отдалечих от него. Близо половин час се разхождах из лозовите алеи, по варовитите скали с висящите между тях храсти. Стана горещо и побързах към дома си. Като минавах край киселосерния извор, спрях се до покритата галерия, за да отдъхна под нейната сянка, и това ми даде възможност да бъда свидетел на твърде интересна сцена. Действуващите лица се намираха в такова положение: княгинята и московският франт седяха на пейката в покритата галерия и двамата бяха заети, изглежда, със сериозен разговор; княжната, допивайки вероятно последната чаша, се разхождаше замислено около кладенеца. Грушницки стоеше до самия кладенец; на площадката нямаше никакъв друг човек.

Приближих се и се скрих зад ъгъла на галерията. В тази минута Грушницки изтърва чашата си на пясъка и се мъчеше да се наведе, за да я вдигне: болният му крак пречеше. Нещастният! Как ли не се извиваше, като се опираше на патерицата, но всичко беше напразно. Изразителното му лице наистина изобразяваше страдание.

Княжна Мери видя всичко това по-добре от мене.

По-леко от птичка подскочи тя към него, наведе се, вдигна чашата и му я подаде с движение, изпълнено с неизразима прелест; после ужасно се изчерви, огледа се към галерията и като се убеди, че мамичка нищо не е видяла, сякаш веднага се успокои. Когато Грушницки отвори уста, за да й благодари, тя беше вече далеко. След минута излезе от галерията с майка си и франта, но като мина край Грушницки, придоби такъв приличен и важен вид, че дори не се обърна, дори не забеляза неговия страстен поглед, с който той дълго я изпраща, докато тя слезе от хълма и се скри зад младите липи на булеварда… Но ето шапката й се мярна през улицата; тя влезе в една от най-хубавите къщи в Пятигорск. След нея мина княгинята и пред вратата се сбогува с Раевич.

Чак тогава нещастният страстен юнкер забеляза моето присъствие.

— Видя ли — каза той, като стискаше здраво ръката ми, — това е просто ангел!

— Защо? — попитах аз с вид на абсолютно простодушие.

— Нима не видя?

— Не, видях: тя вдигна чашата ти. Ако беше тука пазачът и той би направил същото и още по-бързо, с надеждата да получи бакшиш. Впрочем твърде понятно е, че й стана жал за тебе: ти направи такава ужасна гримаса, когато стъпи на ранения си крак.

— И ти ни най-малко не се трогна, като я гледаше в тази минута, когато душата светеше на лицето й?…

— Не.

Аз лъжех, но исках да го ядосам. Имам вродена страст да противореча; целият ми живот е бил само низ от тъжни и несполучливи противоречия между сърцето и разсъдъка. Присъствието на ентусиаста ме облива с богоявленски студ и мисля, че честото общуване с посърнал флегматик би направило от мене страстен мечтател. Да си призная още, неприятно, но познато чувство премина леко през сърцето ми в този миг; това чувство беше завист; смело казвам „завист“, защото съм свикнал да си признавам всичко; и едва ли ще се намери млад човек, който, като срещне хубавичка жена, приковала празното му внимание и изведнъж явно обърнала пред него внимание на друг, също толкова непознат за нея — едва ли, казвам, ще се намери такъв млад човек (разбира се, да живее сред висшето общество и да е привикнал да гали самолюбието си), който да не бъде поразен неприятно от това.

Мълчаливо слязохме с Грушницки от хълма и минахме по булеварда, под прозорците на къщата, дето се скри нашата хубавица. Тя седеше на прозореца. Грушницки ме дръпна за ръката и хвърли един от онези мътнонежни погледи, които така малко действуват на жените. Аз насочих лорнета си към нея и забелязах, че тя се усмихна на неговия поглед, а моят дързък лорнет я разсърди не на шега. И как наистина смее един кавказки армеец да насочва стъкълцето си към една московска княжна?…

 

 

13 май

 

Тази сутрин дойде при мене докторът; името му е Вернер, но е русин. Нищо чудно! Познавах един Иванов, който беше немец.

Вернер е забележителен човек по много причини. Той е скептик и материалист, както почти всички медици, а едновременно и поет — и не на шега: поет на дело всякога и често на думи, макар през живота си да не е написал и два стиха. Изучаваше всички живи струни на човешкото сърце, както изучават жилите на трупа, но никога не съумяваше да използува знанията си; така понякога отличният анатомѝк не може да те излекува от треска! Обикновено Вернер скришом се надсмиваше над своите болни; но веднъж видях как плачеше над умиращ войник… Беше беден, мечтаеше за милиони, а пък не би си помръднал дори пръста за пари. Един път ми каза, че ще даде назаем по-скоро на врага, отколкото на приятеля, защото това би значело да продава своята благотворителност, тъй като омразата само се усилва съразмерно с великодушието на противника. Имаше зъл език: под маската на неговата епиграма не един добряк минаваше за пошъл глупак; неговите съперници, завистливите водни медици, разпространили слуха, че уж рисува карикатури на своите болни — болните просто се вбесили, почти всички го напуснали. Приятелите му, тоест всички истински порядъчни хора, които служеха на Кавказ, напразно се мъчеха да възстановят спадналия му кредит.

Външността му беше от онези, които на пръв поглед поразяват неприятно, но които се харесват впоследствие, когато окото се научи да чете в неправилните черти отпечатъка на изпитана и възвишена душа. Има примери, когато жени са се влюбвали до полуда в такива хора и не биха заменили грозотата им за красотата на най-свежите и розови ендимиони^[6]; трябва да им се признае на жените, че имат инстинкт за душевна красота; и затова може би хора като Вернер така страстно обичат жените.

Вернер беше дребен на ръст, мършав и слаб като дете; единият му крак беше по-къс от другия, като на Байрон; в сравнение с тялото главата му изглеждаше огромна: той стрижеше ниско косата си и неравностите на черепа, оголен по такъв начин, биха поразили френолога със странното сплитане на противоположни наклонности. Малките му черни очи, винаги неспокойни, се мъчеха да проникнат в мислите ви. В дрехите му личеше вкус и спретнатост; мършавите му, жилести малки ръце се кипреха в светложълти ръкавици. Сюртукът му, вратовръзката и жилетката бяха винаги в черен цвят. Младежта го беше кръстила Мефистофел; той даваше вид, че уж се сърди на този прякор, но всъщност той ласкаеше самолюбието му. Скоро се разбрахме един друг и станахме приятели, защото аз съм неспособен за дружба: от двама приятели винаги единият е роб на другия, макар често нито единият от тях да не признава това; роб аз не мога да бъда, а да заповядвам в този случай — е уморителен труд, защото трябва заедно с това и да мамиш; а освен туй имам лакеи и пари! Ето как станахме приятели: срещнах Вернер в С… сред многоброен и шумен кръг от младежи: към края на вечерта разговорът взе философско-метафизически характер; спореха за убежденията: всеки беше убеден в най-различни неща.

— Що се отнася до мене, аз съм убеден само в едно… — каза докторът.

— В какво именно? — попитах аз в желанието си да узная мнението на човека, който досега беше мълчал.

— В това — отвърна той, че рано или късно в едно прекрасно утро ще умра.

— Аз съм по-богат от вас! — казах. — Имам освен това убеждението, че в една отвратителна вечер съм имал нещастието да се родя.

Всички сметнаха, че говорим глупости, а пък всъщност никой от тях нищо по-умно не каза. От тази минута ние се намерихме един друг в тълпата. Често се срещахме и беседвахме твърде сериозно за отвлечени неща, докато и двамата не забележехме, че взаимно се баламосваме. Тогава, като се погледнехме многозначително в очите, както са правили римските авгури^[7], според думите на Цицерон, почвахме да се смеем и като се насмеехме, разделяхме се, доволни от прекараната вечер.

Лежах на дивана, устремил очи в тавана и подложил ръце под тила си, когато Вернер влезе в стаята ми. Той седна в креслото, постави бастуна си в ъгъла, прозина се и обяви, че навън става горещо. Отвърнах, че ме безпокоят мухите — и двамата замълчахме.

— Забележете, любезни докторе — казах, — че без глупаците би било много скучно на света… Ето гледайте, ние сме двама умни човека; предварително знаем, че за всичко може да се спори до безкрайност и затова не спорим; знаем почти всичките си съкровени мисли; една дума за нас е цяла история; виждаме зърното на всяко наше чувство през тройната обвивка. Печалното за нас е смешно, смешното — тъжно, а изобщо, откровено казано, ние към всичко сме твърде равнодушни, освен към самите себе си. И така, размяна на чувства и мисли между нас не може да има: ние знаем един за друг всичко, което искаме да знаем, и не искаме да знаем повече; остава едно средство: да разправяме новини. Я ми кажете някои новини.

Уморен от дългата реч, аз затворих очи и се прозинах…

Той отвърна, след като помисли:

— Във вашата галиматия обаче има идея.

— Две! — отвърнах аз.

— Кажете ми едната, аз ще ви кажа другата.

— Добре, почвайте! — казах аз, като продължавах да разглеждам тавана и се усмихвах вътрешно.

— На вас ви се иска да знаете някои подробности за някого от дошлите да се лекуват с вода и аз вече се досещам за кого се интересувате, защото за вас там вече питаха.

— Докторе! Ние решително не можем да разговаряме: ние четем един другиму в душите си.

— Сега втората…

— Ето втората идея: искаше ми се да ви накарам да разправите нещо; първо, защото да слушаш, е по-малко уморително; второ, невъзможно е да се раздрънкаш; трето, може да се научи чужда тайна; четвърто, затова, че такива умни хора като вас обичат повече слушателите, отколкото разказвачите. Сега на въпроса: какво ви каза княгиня Лиговска за мене?

— Много ли сте уверени, че е княгинята… а не книжната?

— Напълно съм убеден.

— Защо?

— Защото княжната е питала за Грушницки.

— Вие имате голям дар за съобразителност. Княжната каза, че е уверена, че този млад човек с войнишки шинел е разжалван за дуел…

— Надявам се, че сте я оставили в това приятно заблуждение…

— Разбира се.

— Завръзка има! — завиках аз с възхищение. — Ще се погрижим за развръзката на тази комедия. Явно е, че съдбата се грижи да не ни е скучно.

— Предчувствувам — каза докторът, — че нещастният Грушницки ще стане ваша жертва…

— По-нататък, докторе…

— Княгинята каза, че вашето лице й е познато. Аз отвърнах, че навярно ви е срещала в Петербург-, някъде по салоните… казах й вашето име… То й беше известно. Изглежда, вашата история е вдигнала там много шум… Княгинята почна да разправя за вашите похождения, като вероятно прибавяше към светските клюки свои бележки… Дъщерята слушаше с любопитство. В нейното въображение вие станахте герой на роман от нов тип… Аз не противоречах на княгинята, макар да знаех, че говори глупости.

— Достоен приятел! — казах, като му протегнах ръка. Докторът я стисна с чувство и продължи:

— Ако искате, ще ви представя…

— Моля ви се! — казах аз, като плеснах с ръце. — Нима представят героите? Те се запознават само като спасяват от явна смърт своята любима…

— Ама вие наистина ли искате да ухажвате княжната?…

— Напротив, съвсем напротив!… Докторе, най-после аз тържествувам: вие не ме разбирате!… Това впрочем ме огорчава, докторе — продължих след минута мълчание, — аз никога сам не откривам своите тайни, а страшно обичам да ги отгатват, защото по такъв начин винаги мога при случай да се откажа от тях. Обаче вие трябва да ми опишете маминката и дъщерята. Що за хора са те?

— Първо, княгинята е жена на четиридесет и пет години — отвърна Вернер, — има прекрасен стомах, но кръвта й е развалена: на бузите й има червени петна. Втората половина от живота си е прекарала в Москва и там от спокойствието надебеляла. Обича пикантните анекдоти и самата говори понякога неприлични неща, когато дъщеря й не е в стаята. На мене заяви, че дъщеря й е невинна като гълъб. Какво ме интересува мене?… Исках да й отвърна да бъде спокойна, че никому няма да кажа това! Княгинята се лекува от ревматизъм, а дъщерята господ знае от какво; препоръчах и на двете да пият на ден по две чаши киселосярна вода и да се къпят по два пъти на седмицата в слаба баня. Княгинята, изглежда, не е свикнала да заповядва; тя изпитва уважение към ума и знанията на дъщеря си, която е чела Байрон на английски и знае алгебрата; в Москва, изглежда, госпожиците са се впуснали в учение и добре правят наистина! Нашите мъже са така нелюбезни изобщо, че навярно за умната жена е нетърпимо да кокетничи с тях.

Княгинята много обича младите хора; княжната ги гледа с известно презрение — московски навик! Те в Москва само с това се хранят — с четиридесетгодишни остроумци.

— А вие били ли сте в Москва, докторе?

— Да, имах там известна практика.

— Продължавайте.

— Но, струва ми се, всичко казах… А! Още нещо: княжната, изглежда, обича да разсъждава за чувствата, за страстите и прочее… Тя е била една зима в Петербург и той не й харесал, особено обществото: навярно са я приели студено.

— Никого ли не видяхте днес у тях?

— Напротив, имаше един адютант, един изпънат гвардеец и някаква дама от новодошлите, роднина на княгинята по мъж, много хубавичка, но, струва ми се, много болна… Не я ли срещнахте при кладенеца? Тя е среден ръст, блондинка, с правилни черти, цветът на лицето й е охтичав, а на дясната буза има черна бенка: лицето й ме порази с изразителността си.

— Бенка ли? — промърморих аз през зъби. — Нима?

Докторът ме погледна и каза тържествено, като сложи ръката си на сърцето ми:

— Тя ви е позната!… — Моето сърце наистина биеше по-силно от обикновено.

— Сега е ваш ред да тържествувате! — казах аз. — Само че на вас се надявам: вие няма да ми измените. Не съм я виждал още, но съм уверен, познавам във вашия портрет една жена, която обичах много отдавна… Не й казвайте за мене нито дума; ако ви попита, изразете се лошо за мене.

— Добре! — каза Вернер, като сви рамене.

Когато той излезе, ужасна скръб притисна сърцето ми. Съдбата ли ни събира отново на Кавказ, или тя нарочно беше дошла тука, сигурна, че ще ме срещне?… И как ще се срещнем?… И после дали това е тя?… Моите предчувствия никога не са ме лъгали. Няма на света човек, над когото миналото да е придобивало такава власт, както над мене. Всяко напомняне за минали скърби или радости удря болезнено в моята душа и извлича от нея все същите звуци… Аз съм глупаво създаден: нищо не забравям — нищо!

Следобед към шест часа отидох на булеварда, там имаше тълпа; княгинята и дъщеря й седяха на една пейка, заобиколени от младежи, които любезничеха в надпревара. Аз седнах на известно разстояние на друга пейка, спрях двама познати Д… офицери и взех да им разправям нещо — види се, смешно, защото те почнаха да се смеят като луди. Любопитството привлече към мене някои от заобиколилите княжната; малко по малко всички я изоставиха и се присъединиха към моята група. Аз не млъквах: моите анекдоти бяха умни до глупост, моите насмешки над минаващите край нас оригинали бяха зли до свирепост… Продължавах да веселя публиката до залез-слънце. Няколко пъти княжната, под ръка с майка си, мина край мене, придружавана от някакво куцо старче; няколко пъти нейният поглед, като падаше върху мене, изразяваше яд, но се мъчеше да изрази равнодушие…

— Какво ви разправяше той? — попита тя едного от младежите, които се върнаха при нея от вежливост. — Навярно много занимателна история — подвизите си в сраженията ли?… — Тя каза твърде високо това и вероятно с намерение да ме клъцне. „А-ха! — помислих си аз. — Не на шега се сърдите, мила княжно; почакайте, с това няма да свърши!“

Грушницки я следеше като хищен звяр и не я изпускаше от очи: обзалагам се, че утре ще моли някого да го представи на княгинята. Тя много ще се зарадва, защото й е скучно.

 

 

16 май

 

В продължение на два дни моите работи ужасно напреднаха. Княжната решително ме мрази; вече ми разправиха две-три епиграми по мой адрес, твърде остри, но и твърде ласкави. На нея й се вижда ужасно странно, че аз, който съм свикнал с доброто общество, който съм така близък с нейните петербургски кузини и лелички, не се старая да се запозная с нея. Срещаме се всеки ден при кладенеца на булеварда; аз употребявам всичките си сили, за да отвличам обожателите й, блестящите адютанти, бледните московчани и други — и почти винаги ми се удава. Винаги съм мразел гости у дома: сега къщата ми всеки ден е пълна, обядват, вечерят, играят — и, уви, моето шампанско тържествува над силата на магнетичните й очички.

Вчера я срещнах в магазина на Челахов; пазареше чудесен персийски килим. Княжната молеше майка си да не се скъпи: този килим така щял да украси кабинета й!… Аз дадох четиридесет рубли повече и го купих; за това бях възнаграден с поглед, в който блестеше най-възхитителната ярост. Към обяд заповядах нарочно да преведат край прозореца й моя черкезки кон, покрит с този килим. Вернер бил у тях по това време и ми каза, че ефектът от тази сцена бил най-драматичен. Княжната иска да създаде настроение против мене; дори забелязах, че вече двама адютанти твърде сухо ме поздравяват пред нея, но всеки ден са у мене на обяд.

Грушницки прие тайнствен вид: ходи с ръце на гърба и никого не познава; кракът му изведнъж оздравя: едва куца. Намерил случай да влезе в разговор с княгинята и казал някакъв комплимент на дъщерята; тя, види се, не е твърде придирчива, тъй като оттогава отговаря на поздравите му с най-мила усмивка.

— Ти решително ли не желаеш да се запознаеш с Лиговски — каза ми той вчера.

— Решително.

— Моля ти се! Най-приятният дом на баните! Цялото тукашно най-добро общество…

— Приятелю, на мене и нетукашното ужасно ми е омръзнало. А ти ходиш ли у тях?

— Още не; говорил съм един-два пъти с княжната, не повече. Знаеш, някак да се натрапваш в дома им, е неудобно, макар че това се прави тука… Друг е въпросът, ако носех еполети…

— Моля ти се! Но така ти си много по-интересен! Ти просто не умееш да използуваш изгодното си положение… Та войнишкият шинел в очите на всяка чувствителна госпожица те прави герой, страдалец.

Грушницки самодоволно се усмихна.

— Каква глупост! — каза той.

— Сигурен съм — продължих аз, — че княжната е вече влюбена в тебе.

Той се изчерви до уши и се наду.

О, самолюбие, ти си лостът, с който Архимед е искал да повдигне земното кълбо!…

— Ти все се шегуваш! — каза той, като се преструваше, че се сърди. — Първо, тя така малко ме познава още…

— Жените обичат само онези, които не познават.

— Но аз съвсем нямам претенциите да й се харесвам; аз просто искам да се запозная с един приятен дом и би било много смешно, ако имах някакви надежди… Виж, вие например, това е друга работа! Вие, петербургските победители: хвърлите само един поглед и жените се разтапят… А знаеш ли, Печорин, какво говори княжната за тебе?…

— Как? Тя вече е говорила за мене?…

— Не се радвай обаче. Веднъж заприказвах с нея при кладенеца случайно; третата й дума беше: „Кой е този господин, който има такъв неприятен тежък поглед? Той беше с вас, тогава…“ Изчерви се и не поиска да каже деня, като си спомни за своята мила постъпка. „Не трябва да казвате деня — й отговорих, — за мене той вечно ще бъде паметен…“ Печорин, приятелю мой! Не те поздравявам; тя има лошо мнение за тебе… А наистина жалко, защото Мери е много мила!…

Трябва да отбележа, че Грушницки е от онези хора, които, като говорят за жената, с която едва са се запознали, наричат я моята Мери, моята Sophie, ако тя с имала щастието да им се хареса.

Аз добих сериозен вид и му отвърнах:

— Да, не е лоша… Само че пази се, Грушницки! Повечето руски госпожици изпитват само платоническа любов, без да примесват в нея мисълта за омъжване; а платоническата любов е най-неспокойната. Княжната, струва ми се, е от онези жени, които искат да ги забавляват; ако две минути поред й е скучно с тебе, загинал си безвъзвратно: твоето мълчание трябва да възбужда любопитството й, твоят разговор никога да не я удовлетворява напълно; ти трябва постоянно да я тревожиш; тя десет пъти публично заради тебе ще пренебрегне хорското мнение и ще нарече това жертва и за да се възнагради за нея, ще почне да те измъчва, после просто ще ти каже, че не може да те търпи. Ако не придобиеш власт над нея, тогава дори първата й целувка няма да ти даде право на втора; тя ще кокетничи до насита с тебе, а след една-две години ще се омъжи за някой урод, от покорност към маминка, и ще почне да се самоуверява, че е нещастна, че само един мъж е обичала, тоест тебе, но че небето не искало да я съедини с него, защото той носел войнишки шинел, макар под този груб, сив шинел да бие страстно и благородно сърце…

Грушницки удари с юмрук по масата и почна да ходи напред-назад из стаята.

Аз вътрешно се смеех и дори един-два пъти се усмихнах, но той за щастие не забеляза това. Явно е, че е влюбен, защото е станал още по-доверчив от преди; у него дори се появи сребърен пръстен, гравиран с черно, местно производство; това ми се видя подозрително. Почнах да го разглеждам и какво?… С дребни букви беше гравирано името Мери от вътрешната страна и до него — датата на деня, когато тя вдигна знаменитата чаша. Премълчах откритието си; не исках да го принуждавам да ми се признава; искам сам да ме избере за свой довереник — и тогава ще се наслаждавам…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Днес станах късно; минавам край кладенеца, никого вече няма. Ставаше горещо; бели, бухлати облачета бързо се носеха от снежните планини, като обещаваха буря; главата на Машук димеше като загасен факел; около него се виеха и пълзяха като змии сиви парцали от облаци, задържани в устрема си и сякаш закачени на трънестия му храсталак. Въздухът беше напоен с електричество. Навлязох в лозовата алея, която води към пещерата; беше ми тъжно. Мислех за онази млада жена с бенка на бузата, за която ми говори докторът. Защо е тука? И дали е тя? И защо мисля, че е тя? И защо съм тъй уверен в това? Малко ли жени има с бенки на бузите? Като размишлявах така, стигнах до пещерата. Гледам: в прохладната сянка на нейния свод на каменната пейка седи жена със сламена шапка, увита с черен шал, отпуснала глава на гърди; шапката закриваше лицето й. Исках вече да се върна, за да не наруша мечтанието й, когато тя ме погледна.

— Вера! — извиках неволно.

Тя трепна и побледня.

— Аз знаех, че сте тука — каза.

Седнах до нея и я хванах за ръката. Отдавна забравен трепет премина по жилите ми при звука на този мил глас; тя ме погледна в очите със своите дълбоки и спокойни очи; в тях се четеше недоверчивост и нещо подобно на упрек.

— Отдавна не сме се виждали — казах аз.

— Отдавна, и сме се променили и двамата в много отношения!

— Ти сигурно вече не ме обичаш?…

— Аз съм омъжена!… — каза тя.

— Пак ли? Тази причина съществуваше и преди няколко години и все пак…

Тя измъкна ръката си от моята и бузите й пламнаха.

— Може би ти обичаш втория си мъж?…

Тя не отговори и се извърна.

— Или той е много ревнив?

Мълчание.

— Е, какво? Той е млад, добър, навярно особено богат и ти се боиш… — Аз я погледнах и се изплаших: лицето й изразяваше дълбоко отчаяние, в очите й светеха сълзи.

— Кажи ми — прошепна най-после тя, — много ли ти е весело да ме мъчиш? Аз би трябвало да те мразя. Откакто се познаваме, ти нищо освен страдания не си ми дал… — Гласът й затрепери, тя се наведе към мене и отпусна глава на гърдите ми.

„Може би — помислих си аз — ти затова именно ме и обичаше: радостите се забравят, а скърбите никога…“

Силно я прегънах и така останахме дълго. Най-после устните ни се приближиха и се сляха в гореща, упоителна целувка; ръцете й бяха студени като лед, главата й гореше. Тогава между нас се започна един от онези разговори, които на книга нямат смисъл, които не могат да се повторят и не могат дори да се запомнят: значението на звуците заменя и допълня значението на думите, както в италианската опера.

Тя решително не иска да се запознавам с мъжа й — онова куцо старче, което набързо видях на булеварда; омъжила се за него заради сина си. Той е богат и страда от ревматизъм. Аз не си позволих нито една насмешка над него; тя го уважава като баща — и ще го лъже като мъж… Странно нещо е човешкото сърце изобщо и женското особено!

Мъжът на Вера, Семьон Василиевич Г-в, е далечен роднина на княгиня Лиговска. Той живее до тях; Вера често е у княгинята; аз и дадох дума да се запозная с Лиговски и да ухажвам княжната, за да отвлека вниманието от нея. По такъв начин моите планове ни най-малко не се разстроиха и ще ми бъде весело…

Весело!… Да, аз вече минах онзи период на душевен живот, когато дириш само щастие, когато сърцето чувствува необходимост да обича силно и страстно някого — сега аз искам само да бъда обичан, и то от много малко хора; дори, струва ми се, една постоянна привързаност би ми била достатъчна: жалък навик на сърцето!…

Едно нещо ми е било винаги странно: никога не съм ставал роб на любимата жена; напротив, винаги съм придобивал над тяхната воля и сърце непобедима власт, без каквото и да било старание. Защо е така? Затова ли, че никога нищо твърде не скъпя и че те постоянно са се страхували да не ме изпуснат от ръцете си? Или това е магнетичното влияние на силния организъм? Или просто не ми се е случвало да срещна жена с упорит характер?

Трябва да си призная, че наистина не обичам жените с характер: тяхна работа ли е това!…

Вярно, сега си спомних: веднъж, само веднъж, аз обичах жена с твърда воля, която никога не можах да победя… Разделихме се като врагове — може би, ако бях я срещнал пет години по-късно, бихме се разделили другояче…

Вера е болна, много болна, макар да не признава това; страхувам се да няма туберкулоза или онази болест, която наричат fièvre lent^[8] — болест, която изобщо не е руска и на нашия език няма име.

Бурята ни завари в пещерата и ни задържа половин час повече. Тя не ме караше да се кълна във вярност, не ме пита обичал ли съм други, откакто се бяхме разделили… Тя ми се довери отново с предишното безгрижие — и аз няма да я измамя: тя е единствената жена в света, която не бих имал сили да измамя. Знам, скоро пак ще се разделим и може би навеки: двамата ще тръгнем по различни пътища до гроба; но споменът за нея ще си остане неприкосновен в душата ми; това аз винаги съм й повтарял и тя ми вярва, макар да говори противното.

Най-после се разделихме; дълго я следих с поглед, докато шапката й се скри зад храстите и скалите. Сърцето ми болезнено се сви, като след първа раздяла. О, как се зарадвах на това чувство! Дали не иска младостта със своите благотворни бури да се върне пак при мене, или това е само нейният прощален поглед, последният подарък — за спомен?… А смешно е да се помисли, че на вид съм още момче: лицето ми, макар и бледно, е още свежо; тялото ми е гъвкаво и стройно; гъстите къдрици се вият, очите горят, кръвта кипи…

Като се върнах в къщи, качих се на коня си и препуснах към степта. Обичам да препускам на буен кон по високата трева срещу пустинния вятър; жадно гълтам благовонния въздух и устремявам поглед в синята далечина, като се мъча да уловя мъглявите очертания на предметите, които с всяка минута стават все по-ясни и поясни. Каквато и мъка да лежи на сърцето ми, каквото и безпокойство да гнети мисълта ми, всичко се разсейва; на душата ми става леко, умората на тялото побеждава тревогата на ума. Няма женски поглед, който да не забравя при вида на къдравите планини, озарени от южното слънце, при вида на синьото небе или слушайки шума на потока, който пада от скала на скала.

Мисля, че казаците, прозяващи се в своите наблюдателници, като са ме видели да препускам без нужда и цел, дълго са се мъчили над тази загадка, тъй като навярно по дрехите са ме взели за черкезин. На мене наистина са ми казвали, че в черкезки костюм на кон аз приличам на кабардинец повече, отколкото много кабардинци. И точно така — що се отнася до тази благородна бойна дреха, аз съм съвършен денди: нито един излишен ширит; оръжието — скъпо в простата си направа, козината на калпака нито много дълга, нито много къса, навоите и обущата по най-точна мярка, бешметът бял, черкезката тъмнокафява. Аз дълго изучавах планинската ездаческа стойка: нищо не може да поласкае така моето самолюбие, както признанието, че моето ездаческо изкуство е кавказко. Аз държа четири коня: един за себе си и три за приятели, за да не ми е скучно да скитам сам по полетата; те вземат с удоволствие моите коне и никога не яздят заедно с мене. Беше вече шест часът след пладне, когато си спомних, че е време да обядвам; конят ми беше изморен; излязох на пътя, който водеше от Пятигорск към немската колония, където често банското общество отива en piquenigue^[9]. Пътят извива между храсталаци, като се спуска в малки долове, дето протичат шумни ручеи под сянката на високи треви; наоколо се издигат амфитеатрално сините грамади на Бешту, Змеината, Желязната и Лисата планина. Като се спуснах в един от тези долове, наричани на тукашно наречие долчини, спрях се да напоя коня си; в това време по пътя се показа шумна и блестяща кавалкада; дами с черни и сини амазонки, кавалери с костюми — смес от черкезки и нижегородски, начело яздеше Грушницки с княжна Мери.

Банските дами още вярват в нападения на черкези сред бял ден, вероятно затова Грушницки върху войнишкия шинел бе окачил шашка и два пистолета: той беше твърде смешен в тези геройски доспехи. Висок храст ме затуляше от тях, но през листата му можах да видя всичко и да отгадая по израза на лицата им, че разговорът беше сантиментален. Най-после те се приближиха до наклона; Грушницки улови за повода коня на княжната и тогава чух края на разговора им:

— И вие цял живот искате да останете в Кавказ? — казваше княжната.

— Какво е за мен Русия — отвръщаше кавалерът й. — Страна, дето хиляди хора, защото са по-богати от мене, ще ме гледат с презрение, докато тука — тука този груб шинел не попречи да се запозная с вас.

— Напротив — каза княжната, като се изчерви.

По лицето на Грушницки се изписа удоволствие. Той продължи:

— Тука моят живот ще протече шумно, незабелязано и бързо под куршумите на диваците и ако бог всяка година ми праща по един светъл женски поглед, един подобен на този…

В това време те се изравниха с мен; аз ударих коня с камшика и излязох иззад храста…

— Mon dieu, un circassien!…^[10] — извика ужасена княжната.

За да я разубедя съвсем, аз й отвърнах по френски, като се наклоних леко:

— Ne craignez rien, madame, je ne suis pas plus dangereux que votre cavalier.^[11]

Тя се смути, но от кое? От своята грешка или от това, че моят отговор й се стори дързък? Бих желал последното ми предположение да бъде вярно. Грушницки ми хвърли недоволен поглед.

Късно вечерта, тоест към единадесет часа, отидох да се разхождам по липовата алея на булеварда. Градът спеше, само някои прозорци светеха. От трите страни се чернееха гребените на скалите, израстъци на Машук, на чийто връх лежеше зловещо облаче; месецът се издигаше на изток; далече като сребърни ресни светеха снежните планини. Подвикванията на часовоите се редуваха с шума на горещите извори, пуснати да се изтекат през нощта. Понякога звучен конски тропот се разнасяше по улицата, съпровождан от скриптенето на нагайска двуколка и тъжен татарски припев. Седнах на една пейка и се замислих… Чувствувах необходимост да излея мислите си в приятелски разговор… но с кого?… „Какво ли прави сега Вера?“ — мислих си… Бих дал мило и драго да мога в тази минута да стисна ръката й.

Изведнъж чувам бързи и неравни стъпки… Навярно Грушницки… Така и излезе!

— Откъде?

— От княгиня Лиговска — каза твърде важно той. — Как пее Мери!…

— Знаеш ли какво? — казах му аз. — Обзалагам се, тя не знае, че си юнкер; тя мисли, че си разжалван…

— Може би! Какво ме интересува това!… — каза разсеяно той.

— Не, само така казвам…

— А знаеш ли, че ти днес ужасно я разсърди? Намира, че това е нечувана дързост, едва я уверих, че ти си толкова добре възпитан и толкова добре познаваш висшето общество, че не би могъл да имаш намерение да я оскърбиш; тя казва, че имаш нахален поглед и че навярно имаш за себе си най-високо мнение.

— Тя не греши… А ти не искаш ли да се застъпиш за нея?

— Съжалявам, че още нямам това право…

„Охо! — помислих си аз. — Той, изглежда, има вече надежда…“

— Впрочем за тебе е по-лошо — продължи Грушницки. — Сега е мъчно да се запознаеш с тях, а жалко! Това е един от най-приятните домове, които познавам…

Усмихнах се вътрешно.

— Най-приятният дом за мене сега е моят — казах, като се прозинах, и станах да си вървя.

— Но признай си, че се разкайваш?…

— Глупости! Ако пожелая, още утре вечер ще бъда у княгинята…

— Да видим…

— Дори, за да ти направя удоволствието, ще почна да ухажвам княжната…

— Да, ако тя пожелае да говори с тебе…

— Ще почакам само минутата, когато твоите приказки й омръзнат… Прощавай!…

— И аз ще отида да се пошляя — за нищо на света не ще мога да заспя сега… Слушай, хайде по-добре да отидем в ресторанта, там играят… сега ми трябват силни усещания…

— Пожелавам ти да загубиш…

Тръгнах за дома си.

 

 

21 май

 

Мина почти седмица, а още не съм се запознал с Лиговски. Чакам удобен случай. Грушницки като сянка върви след княжната навсякъде: разговорите им са безкрайни, кога ли ще й омръзне?… Майката не обръща на това внимание, защото той не е за женитба. Ето логиката на майките! Аз забелязах два-три нежни погледа — трябва да се тури край на това.

Вчера при кладенеца за пръв път дойде Вера… Откак се срещнахме в пещерата, не е излизала от къщи. Спуснахме едновременно чашите си и като се наведе към мене, тя ми прошепна:

— Не искаш ли да се запознаеш с Лиговски?… Само там можем да се виждаме…

Упрек!… Отегчително! Но бях го заслужил…

Тъкмо утре ще има бал с покани в залата на ресторанта и аз ще танцувам мазурка с княжната.

 

 

22 май

 

Залата на ресторанта се превърна в зала на благородно събрание. В девет часа всички пристигнаха. Княгинята с дъщеря си дойдоха едни от последните; много дами я поглеждаха със завист и недоброжелателство, защото княжна Мери се облича с вкус. Онези, които се смятат за тукашни аристократки, със затаена завист се присламчиха към нея. Какво да се прави? Дето има общество на жени, там веднага се явява висш и низш кръг. До прозореца, сред тълпата, стоеше Грушницки, прилепил лице до стъклото и без да сваля очи от своята богиня; когато мина край него, тя едва забелязано му кимна с глава. Той просия като слънце… Танците почнаха с полонеза; после засвириха валс. Шпорите зазвънтяха, диплите на роклите се вдигнаха и завъртяха.

Аз стоях зад една дебела дама, покрита с розови пера; пищността на роклята й напомняше времето на кринолина, а пъстротата на негладката й кожа — щастливата епоха на бенките от черна тафта. Най-голямата брадавица на шията й беше прикрита с огърлица. Тя говореше на своя кавалер, драгунски капитан:

— Тази княжна Лиговска е ужасно момиче! Представете си, блъсна ме и не се извини, отгоре на това се обърна и ме изгледа с лорнета си… C’est impayable^[12]… И с какво се гордее? Трябва да й се даде да разбере…

— Това не е трудно! — отвърна услужливият капитан и тръгна към другата стая.

Аз веднага се приближих до княжната и я поканих на валс, възползувай от свободата на тукашните обичаи, които позволяват да се танцува с непознати дами.

Тя едва се сдържа да не се усмихне и да скрие тържеството си; обаче твърде скоро успя да приеме съвсем равнодушен и дори строг вид. Небрежно отпусна ръка на рамото ми, наведе леко главица настрана и се впуснахме да танцуваме. Не познавам по-сладострастна и гъвкава талия! Свежият й дъх докосваше лицето ми; понякога някоя къдрица, отделила се във вихъра на валса от своите другарки, се плъзгаше по пламналата ми буза… Направих три тура. (Тя валсира чудно хубаво.) Тя се задъхваше, очите й се помътиха, полуразтворените й устни едва можаха да прошепнат необходимото:

— Merci monsieur.^[13]

След няколко минути мълчание аз и казах, като придобих най-покорен вид:

— Чувах, княжна, че дори и съвсем непознат, съм имал вече нещастието да заслужа вашата немилост… че ме намирате дързък… нима това е истина?

— И вие бихте искали сега да затвърдите у мене това мнение? — отвърна тя с лека иронична гримаса, която впрочем твърде отива на нейната подвижна физиономия.

— Ако аз съм имал дързостта да ви оскърбя с нещо, то позволете ми да имам още по-голямата дързост да ви моля за прошка… И наистина много бих желал да ви докажа, че по отношение на мене вие грешите…

— Това ще ви бъде много трудно…

— Защо?…

— Защото вие не идвате у нас, а тези балове вероятно няма да се повтарят често.

„Това значи — помислих си аз, — че техните врати са завинаги затворени за мене.“

— Знаете ли, княжна — казах аз с известна досада, — никога не трябва да се отблъсква каещият се престъпник: от отчаяние той може да стане двойно по-престъпен… и тогава…

Смехът и шушукането около нас ме накараха да се обърна и да прекъсна фразата си. На няколко крачки от мене стоеше група мъже и сред тях драгунският капитан, който бе изявил враждебни намерения спрямо милата княжна; той беше особено доволен от нещо, потриваше ръце, смееше се и си смигаше с другарите си. Изведнъж от групата им се отдели един господин с фрак, с дълги мустаци и червена мутра и насочи несигурните си крачки право към княжната; беше пиян. Като се спря срещу смутената княжна и сложи ръцете си на гърба, той впери в нея мътносиви очи и произнесе с прегракнал дискант:

— Пермете!^[14]… Но какво толкова!… Просто ви ангажирам за мазурката…

— Какво желаете? — каза тя с треперещ глас и хвърли умоляващ поглед наоколо. Уви, майка й беше далече и наблизо нямаше никой от познатите й кавалери; само един адютант, струва ми се, видя всичко, но се скри в тълпата, за да не бъде замесен в история.

— Е, какво? — каза пияният господин, като намигна на драгунския капитан, който го окуражаваше със знаци. — Не желаете ли?… Аз все пак имам честта да ви ангажирам pour mazure^[15]… Вие може би мислите, че съм пиян? Нищо подобно!… Много по-свободен, мога да ви уверя…

Видях, че тя беше готова да припадне от страх и негодувание.

Приближих се до пияния господин, хванах го твърде здраво за ръката и като го погледнах настойчиво в очите, помолих го да се отдръпне — защото, прибавих, княжната отдавна е обещала да танцува мазурка с мене.

— Е, няма какво да се прави!… Друг път! — каза той, като се засмя, и се отдалечи със засрамените си приятели, които веднага го отведоха в другата стая.

Аз бях възнаграден с дълбок, чудесен поглед.

Княжната отиде при майка си и й разказа всичко; княгинята ме намери в тълпата и ми благодари. Заяви ми, че познавала майка ми и била приятелка с половин дузина мои лели.

— Не знам как се случи, та досега не сме се запознала с вас — прибави тя. — Но признайте си, че само вие сте виновен за това; вие така страните от всички, че това на нищо не прилича. Надявам се, че въздухът на моята гостна ще прогони вашия сплин… Нали?

Казах й една от онези фрази, които всеки трябва да си има готови за подобни случаи.

Кадрилите се проточиха ужасно дълго.

Най-сетне от галерията гръмна мазурката; ние с княжната станахме.

Аз не намекнах нито веднъж ни за пияния господин, ни за предишното ми поведение, ни за Грушницки. Впечатлението, което неприятната сцена й беше направила, малко по малко се разсея; личицето й цъфна; тя се шегуваше много мило; приказките й бяха остри, без претенции за острота, живи и свободни; бележките й понякога бяха задълбочени… С една твърде заплетена фраза аз й дадох да почувствува, че отдавна ми харесва. Тя наведе главичка и леко се изчерви.

— Вие сте странен човек! — каза тя после, като вдигна към мене кадифените си очи и принудено се засмя.

— Аз не исках да се запознавам с вас — продължих аз, — защото ви заобикаля твърде гъста тълпа от поклонници и се страхувах да не изчезна съвсем в нея.

— Напразно сте се страхували! Всички те са от скучни по-скучни…

— Всички! Нима всички?

Тя ме погледна внимателно, като че се мъчеше да си припомни нещо, после пак леко се изчерви и най-сетне произнесе решително: всички!

— Дори и моят приятел Грушницки?

— А той ваш приятел ли е? — каза тя с известно съмнение.

— Да.

— Той, разбира се, не влиза в категорията на скучните…

— Но в категорията на нещастните — казах със смях.

— Разбира се! А на вас смешно ли ви е? Бих желала вие да сте на негово място…

— Че какво? И аз бях някога юнкер, и наистина това е най-хубавото време в моя живот!

— А нима той е юнкер?… — каза бързо тя и после прибави: — Аз мислех…

— Какво мислехте?…

— Нищо!… Коя е тази дама?

От този момент разговорът промени насоката си и не се върна вече към това.

Мазурката свърши и ние се разделихме — довиждане. Дамите се разотидоха… Аз тръгнах да вечерям и срещнах Вернер.

— А-ха — каза той, — значи, така! А отгоре на това искахте да се запознаете с княжната не иначе, а като я спасите от сигурна смърт.

— Аз по-хубаво направих — отвърнах му, — спасих я от припадък на бала.

— Как стана това? Разправете ми!…

— Не, отгатнете — о, вий, които отгатвате всичко на света!

 

 

23 май

 

Към седем часа вечерта се разхождах по булеварда. Грушницки ме видя отдалече и дойде при мене; някакъв смешен възторг блестеше в очите му. Той силно стисна ръката ми и каза с трагичен глас:

— Благодаря ти, Печорин… Разбираш ли ме?…

— Не; но всеки случай не си струва благодарността — отвърнах аз, понеже наистина нямах на съвестта си никакво благодеяние.

— Как? Ами вчера? Забравил ли си?… Мери всичко ми разправи…

— О-хо! Нима при вас вече всичко е общо? И благодарността?…

— Слушай — каза твърде важно Грушницки, — моля ти се, не се подигравай с моята любов, ако искаш да останеш мой приятел. Виждаш: аз я обичам до безумие… и мисля, надявам се, че и тя ме обича… Имам една молба към тебе: ти тази вечер ще бъдеш у тях; обещай ми да забелязваш всичко: зная, че си опитен в тези неща, ти по-добре от мене познаваш жените… Жените! Жените! Кой ще ги разбере? Техните усмивки противоречат на погледите им, техните думи обещават и мамят, а звукът на гласа им отблъсква… Ту моментално разбират и отгатват и най-тайната наша мисъл, ту не разбират и най-ясните намеци… Ето, да речем, княжната: вчера очите й горяха от страст, когато се спираха върху мене, днес са мътни и студени…

— Това може би е последица от действието на водите — отвърнах аз.

— Ти на всичко виждаш лошата страна… материалист! — прибави той презрително. — Впрочем да променим материята — и доволен от лошия камбур, той се развесели.

Към осем и нещо отидохме заедно у княгинята.

Като минавахме край прозорците на Вера, видях я на един прозорец. Разменихме си по един бегъл поглед. Скоро след нас и тя влезе в гостната на Литовски. Княгинята ни я представи като своя роднина. Пихме чай; гости имаше много; разговорът беше общ. Стараех се да се харесам на старата княгиня, шегувах се, накарах я няколко пъти да се смее от душа; на княжната също й се искаше неведнъж да се посмее, но се сдържаше, за да не излезе от приетата роля: тя намира, че морността й прилича — и може би не греши. Грушницки, струва ми се, е много радостен, че моята веселост не я заразява.

След чая всички отидохме в салона.

— Доволна ли си от моето послушание, Вера? — казах аз, като минавах край нея.

Тя ми хвърли поглед, изпълнен с любов и благодарност. Аз съм свикнал с тези погледи; но някога те бяха моето блаженство. Княгинята накара дъщеря си да седне пред пианото; всички я молеха да изпее нещо — аз мълчах и възползуван от суматохата, се отделих до прозореца с Вера, която искаше да ми каже нещо много важно за нас двамата… Излезе — глупост…

Между това моето равнодушие дразнеше княжната, доколкото можах да разбера от един сърдит, блестящ поглед… О, аз прекрасно разбирам този ням, но изразителен, кратък, но убедителен разговор!…

Тя запя: гласът й не е лош, но пее лошо… впрочем не слушах. Затова пък Грушницки, облакътен на рояла срещу нея, я поглъщаше с очи и всяка минута казваше полугласно: Charmant! Délicieux!^[16]

— Слушай — каза ми Вера, — аз не искам да се запознаваш с моя мъж, но ти трябва непременно да се харесаш на княгинята; за тебе това е лесно: ти можеш всичко, каквото поискаш. Ние само тука ще се виждаме…

— Само тука?…

Тя се изчерви и продължи:

— Ти знаеш, че аз съм твоя робиня; никога не съм могла да ти се противя… и ще бъда наказана за това: ти ще ме разлюбиш! Искам поне да запазя своята репутация… не за себе си: ти много добре знаеш това!… О, моля те: не ме измъчвай както по-рано с празни съмнения и престорена студенина; аз може би скоро ще умра, чувствувам, че слабея от ден на ден… и въпреки това не мога да мисля занапред, мисля само за тебе. Вие, мъжете, не разбирате насладата от погледа, от стискането на ръцете… а аз, кълна ти се, като слушам гласа ти, чувствувам такова дълбоко, странно блаженство, че и най-горещите целувки не могат да го заменят.

В този момент княжна Мери престана да пее. Шумни похвали се разнесоха край нея; аз се приближих последен и й казах нещо доста небрежно относно гласа й.

Тя направи гримаса, като издаде долната си устна и приклекна твърде насмешливо.

— Това особено ме ласкае — каза тя, — като се има пред вид, че вие съвсем не ме слушахте; но вие може би не обичате музиката?…

— Напротив… особено след обед.

— Грушницки е прав, като казва, че вкусовете ви са най-прозаични… и аз виждам, че обичате музиката в гастрономическо отношение…

— Пак грешите — аз съвсем не съм гастроном: аз имам много лош стомах. Но музиката след обед приспива, а да се спи подир обед, е чудесно: следователно аз обичам музиката в медицинско отношение. А вечер тя, напротив, много раздразва нервите ми: става ми или много тъжно, или много весело. И едното, и другото е досадно, когато няма положителна причина за скръб или за радост и при това скръбта в обществото е смешна, а много голямата веселост е неприлична…

Тя не ме доизслуша, отдалечи се от мен, седна до Грушницки и между тях започна някакъв сантиментален разговор: струва ми се, княжната отговаряше на неговите фрази твърде разсеяно и несполучливо въпреки старанието си да покаже, че го слуша с внимание, защото той понякога я гледаше с учудване и се мъчеше да разбере причината на вътрешното вълнение, което се четеше понякога в неспокойния й поглед…

„Но аз ви разбрах, мила княжно, пазете се! Вие искате да ми платите със същото, да клъцнете самолюбието ми — няма да успеете! И ако ми обявите война, ще бъда безпощаден.“

През цялата вечер на няколко пъти нарочно се опитвах да се намеся в техния разговор, но тя твърде сухо отговаряше на моите бележки и аз най-после се отдалечих с престорена досада. Княжната тържествуваше; Грушницки също. Тържествувайте, приятели мои, бързайте… вие няма дълго да тържествувате!… Какво да се прави? Имам предчувствие… Като се запознавам с жена, винаги безпогрешно отгатвам ще ме обича ли тя, или не…

Останалата част от вечерта прекарах около Вера и до насита се наговорих за миналото… За какво тя толкова ме обича, наистина не зная! Още повече, че това е жена, която ме е разбрала напълно, с всичките ми дребни слабости и лоши страсти… Нима злото е толкова привлекателно?…

Излязохме си заедно с Грушницки; на улицата той ме хвана под ръка и след дълго мълчание каза:

— Е, какво?

„Ти си глупав“ — исках да му отговоря, но се сдържах и само вдигнах рамене.

 

 

29 май

 

През всичките тези дни нито веднъж не отстъпих от системата си. На княжната почнаха да се харесват моите приказки; разправих й някои от странните случаи в моя живот и тя почна да вижда в мене необикновен човек. Смея се над всичко в света, особено над чувствата: това почва да я плаши. Пред мене тя не смее да се впуска в сантиментални спорове с Грушницки и вече няколко пъти отговаря с насмешлива усмивка на неговите предизвикателства, но аз всеки път, когато Грушницки се приближи до нея, придобивам смирен вид и ги оставям сами; първия път тя беше доволна от това или се мъчеше да покаже, че е доволна; втория се разсърди на мене, третия — на Грушницки.

— Вие имате много малко самолюбие! — каза ми вчера. — Защо мислите, че ми е по-весело с Грушницки?

Отговорих й, че жертвувам за щастието на приятеля си своето удоволствие…

— И моето — прибави тя.

Аз внимателно я погледнах и приех сериозен вид. После целия ден не продумах с нея… Вечерта тя беше замислена, тази сутрин при кладенеца — още по-замислена. Когато се приближих до нея, тя разсеяно слушаше Грушницки, който, струва ми се, се възхищаваше от природата, но щом ме зърна, почна да се смее (твърде неуместно), като даваше вид, че уж не ме забелязва. Отдръпнах се настрана и почнах да я наблюдавам: тя се отвърна от събеседника си и се прозина два пъти. Грушницки положително й е омръзнал. Още два дни няма да говоря с нея.

 

 

3 юни

 

Често се питам защо така упорито се домогвам до любовта на младото момиче, което не искам да прелъстя и за което никога няма да се оженя. Защо е това женско кокетство? Вера ме обича повече, отколкото княжна Мери ще ме обича някога; ако тя ми изглеждаше непобедима хубавица, може би щях да се увлека от трудността на предприятието…

Но нищо подобно няма! Следователно това не е онази неспокойна потребност на любовта, която ни мъчи в първите години на младостта, хвърля ни от една жена към друга, докато намерим такава, която не може да ни търпи; тогава почва нашето постоянство — истинската, безкрайна страст, която математически може да се изрази с линия, чието начало е точка, а краят се губи в пространството; тайната на тази безкрайност е само в невъзможността да се достигне целта, тоест краят.

Но за какво толкова залагам аз? От завист към Грушницки? Нещастникът! Той съвсем не я заслужава. Или това е следствие на мръсното, но непобедимо чувство, което ни кара да унищожаваме сладките заблуждения на ближните, за да имаме дребното удоволствие да му кажем, когато почне да пита в отчаяние, на какво трябва да вярва: „Приятелю мой, и с мене беше същото, ти виждаш обаче, аз обядвам, вечерям и спя спокойно и, надявам се, ще мога да умра без вик и сълзи!“

А наистина има необикновена наслада в обладаването на млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете, чийто най-хубав аромат се изпарява от първия слънчев лъч; трябва да го откъснем в тази минута и като подишаме до насита, да го хвърлим на пътя: може би някой ще го повдигне! Аз чувствувам в себе си тази ненаситна алчност, която поглъща всичко, каквото й се изпречи на пътя; гледам на страданията и радостите на другите само по отношение на себе си като на храна, която поддържа душевните ми сили. Самият аз съм вече неспособен да безумствувам под влиянието на страстта; честолюбието ми е потиснато от обстоятелствата, но то се е проявило в друг вид, тъй като честолюбието не е нищо друго освен жажда за власт, а най-голямото удоволствие е да подчинявам на волята си всичко, което ме заобикаля; да възбуждаш край себе си чувството на любов, преданост и страх — не е ли първият признак на най-великото тържество на властта? Да бъдеш за някого причина за страдания и радости, без да имаш на това ни най-малко право — не е ли това най-сладката храна за нашата гордост? И какво е щастието? Наситена гордост. Ако се смятах най-добрият, най-могъщият от всички на света, щях да бъда щастлив; ако всички ме обичаха, щях да намеря в себе си безкрайни извори на любов. Злото поражда зло; първото страдание дава понятие за удоволствието да мъчиш другиго; идеята за злото не може да влезе в главата на човека, без той да поиска да я приложи в действителността: идеите са органически създания, е казал някой, тяхното раждане им дава вече формата и тази форма е действието; онзи, в чиято глава са се родили повече идеи, повече от другите действува; затова геният, прикован към чиновническата маса, трябва да умре или да полудее точно така, както умира от апоплектичен удар човек, с могъщо телосложение при заседнал живот и скромно поведение.

Страстите не са нищо друго освен идеи в първото си развитие: те принадлежат на младостта на сърцето и глупец е онзи, който мисли цял живот да се вълнува от тях: много спокойни реки започват с шумни водопади, но нито една не скача и не се пени до самото море. Но това спокойствие често е признак на голяма, макар и скрита сила; пълнотата и дълбочината на чувствата и мислите не допускат бесни пориви: душата, като страда и се наслаждава, си дава за всичко строга сметка и се убеждава, че това така трябва да бъде; тя знае, че без бури постоянният зной на слънцето ще я изсуши; тя се прониква от собствения си живот — гали и наказва себе си като любимо дете. Само в това висше състояние на самопознание човек може да оцени божието правосъдие.

Като препрочитам тази страница, забелязвам, че съм се отклонил много от предмета си… Но каква е тази нужда?… Нали този дневник пиша за себе си и следователно всичко, което нахвърлям в него, ще бъде след време скъп спомен за мене.

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Дойде Грушницки и се хвърли на шията ми — произведен е офицер. Пихме шампанско. След него дойде доктор Вернер.

— Аз не ви поздравявам — каза той на Грушницки.

— Защо?

— Защото войнишкият шинел много ви отива и признайте си, че армейският пехотен мундир, ушит тук, на баните, няма да ви придаде нищо интересно… Видите ли, досега вие бяхте изключение, а сега влизате под общото правило.

— Философствувайте, философствувайте, докторе! Няма да ми попречите да се радвам. Той не знае — прибави Грушницки на ухото ми — колко надежди ми дадоха тези еполети… О, еполети, еполети! Вашите звездички са пътеводни звездички… Не, аз сега съм напълно щастлив!

— Ще дойдеш ли да се разходиш с нас към пропастта? — попитах го аз.

— Аз ли? За нищо на света няма да се покажа на княжната, докато не ми бъде готов мундирът.

— Ще заповядаш ли да й съобщим за радостта ти?…

— Не, моля ти се, не й казвай… Искам да я изненадам…

— Кажи ми обаче, как вървят работите ти с нея?

Той се смути и се замисли: искаше му се да се похвали, да излъже — а беше му съвестно и заедно с това беше го срам да си признае истината.

— Как мислиш, обича ли те?…

— Да ме обича ли? Моля ти се, Печорин, какви понятия имаш ти!… Как може толкова скоро?… Но дори и да ме обича, порядъчната жена няма да каже това…

— Добре! И вероятно според тебе порядъчният човек също така трябва да мълчи за своята страст?…

— Ех, братко! За всичко си има причини; много неща не се говорят, а се отгатват…

— Това е вярно… Само че любовта, която четем в очите, никак не задължава жената, докато думите… Пази, се Грушницки, тя те лъже…

— Тя?… — отвърна той, като вдигна очи към небето и самодоволно се усмихна. — Жал ми е за тебе, Печорин!…

Той излезе.

Вечерта многобройна компания се запъти пеша към пропастта.

По мнението на тукашните учени тази пропаст не е нищо друго освен угаснал кратер; тя се намира на склона на Машук, на една верста от града. Към нея води тясна пътечка между храсталаци и скали; като се изкачвахме нагоре, аз подадох ръка на княжната и тя не я пусна през време на цялата разходка.

Нашият разговор почна със злословие: аз взех да изреждам присъствуващите и отсъствуващите наши познати, отначало изтъквах смешните, а после лошите им страни. Злобата ми се разпали. Почнах на шега и свърших с истинска злост. Отначало това я забавляваше, а после я изплаши.

— Вие сте опасен човек! — каза ми тя. — По-скоро бих желала да попадна в гората под ножа на убиеца, отколкото на вашето езиче… Моля ви не на шега, когато ви хрумне да говорите лошо за мене, вземете по-добре нож и ме убийте — мисля, че няма да ви бъде много трудно.

— Нима приличам на убиец?…

— Вие сте по-лош…

Замислих се за минута и после казах, като приех дълбоко покъртен вид:

— Да, такава е била моята участ от най-ранно детство! Всички четяха по лицето ми признаци на лоши качества, които не съществуваха, но ги предполагаха — и те се родиха. Бях скромен — обвиняваха ме в лукавство: станах потаен. Дълбоко чувствувах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен; бях мрачен, другите деца — весели и бъбриви; чувствувах се по-горе от тях — поставяха ме по-ниско: станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят — никой не ме разбра: и аз се научих да мразя. Моята безцветна младост протече в борба със себе си и с другите; боейки се от насмешки, аз пазех дълбоко в сърцето си най-добрите си чувства: там те и умряха. Говорех истината — не ми вярваха: почнах да лъжа; като опознах добре света и пружините на обществото, станах изкусен в науката за живота и видях как другите без изкуство са щастливи, като се ползуваха даром от онези изгоди, към които аз така неуморно се стремях. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието — не онова отчаяние, което лекуват с дулото на пистолета, но студеното, безсилно отчаяние, прикрито с любезност и добродушни усмивки. Станах нравствено осакатен: едната половина от моята душа не съществуваше, тя изсъхна, изпари се, умря, аз я отрязах и я хвърлих — докато другата шаваше и живееше в услуга на всеки, и това никой не забеляза, защото никой не знаеше за съществуването на загиналата й половина; но вие сега събудихте в мене спомена за нея и аз ви прочетох нейната епитафия. На мнозина изобщо всички епитафии се струват смешни, но на мене не, особено когато си спомням кой е покойникът под тях. Впрочем аз не ви моля да споделите моето мнение: ако моята изповед ви се струва смешна — моля, смейте се: предупреждавам ви, че това ни най-малко няма да ме огорчи.

В тази минута срещнах очите й — в тях блестяха сълзи; ръката й, опряна на моята, трепереше; бузите й горяха; беше й жал за мене! Състраданието — чувство, на което така лесно се покоряват всички жени, беше впило ноктите си в неопитното й сърце. През цялата разходка тя беше разсеяна, с никого не кокетничеше — а това е важен признак!

Пристигнахме до пропастта; дамите оставиха своите кавалери, но тя не пускаше ръката ми. Остроумията на тукашните денди не я разсмиваха; стръмнината на пропастта, на която стоеше, не я плашеше, докато другите госпожици пищяха и затваряха очи.

На връщане аз не възобнових нашия печален разговор; но на празните ми въпроси и шеги тя отговаряше късо и разсеяно.

— Обичали ли сте? — попитах я най-после.

Тя ме погледна внимателно, поклати глава и пак се замисли: явно, че й се искаше да каже нещо, но не знаеше с какво да почне; гръдта й се вълнуваше… Какво да се прави! Муселиненият ръкав е слаба защита и електрическа искра премина от моята в нейната ръка; почти всички страсти почват така и ние често много се лъжем, като мислим, че жената ни обича заради нашите физически или нравствени достойнства; разбира се, те подготвят, предразполагат сърцето й към възприемане на свещения огън, но все пак първото докосване решава всичко.

— Бях много любезна днес, нали? — каза ми княжната с принудена усмивка, когато се върнахме от разходката.

Разделихме се.

Тя не е доволна от себе си; обвинява се в студенина… О, това първо, главно тържество! Утре тя ще иска да ме възнагради. Знам наизуст всичко това — ето кое е скучното.

 

 

 

4 юни

 

Днес видях Вера. Тя ме измъчи с ревността си. Княжната намислила, изглежда, да й доверява сърдечните си тайни: трябва да се признае, сполучлив избор!

— Досещам се накъде води всичко това — каза ми Вера. — По-добре ми кажи просто, че я обичаш.

— Но ако не я обичам?

— Тогава защо я преследваш, тревожиш, вълнуваш въображението й?… О, аз добре те познавам! Слушай, ако искаш да ти вярвам, ела след една седмица в Кисловодск; вдругиден ние ще бъдем там. Княгинята остава тук по-дълго. Наеми квартира до нас; ние ще живеем в голямата къща до извора, в полуетажа; долу ще бъде княгиня Лиговска, а до нас е къщата на хазаина, която още не е заета… Ще дойдеш ли?…

 

 

Обещах й и още същия ден пратих да наемат квартирата.

Грушницки дойде при мене в шест часа вечерта и съобщи, че утре ще бъде готов мундирът му, тъкмо за бала.

— Най-после, ще танцувам с нея цялата вечер… И ще се наприказвам! — прибави той.

— Но кога ще е балът?

— Ами че утре! Нима не знаеш? Голям празник и тукашното началство се е заело да го организира…

— Да идем на булеварда…

— За нищо на света, в този отвратителен шинел…

— Как, разлюби ли го?…

Излязох сам и когато срещнах княжна Мери, поканих я за мазурката. Тя изглеждаше учудена и зарадвана.

— Аз мислех, че вие танцувате само по необходимост, както миналия път — каза ми и се усмихна твърде мило…

Тя, струва ми се, съвсем не забелязва отсъствието на Грушницки.

— Вие утре ще бъдете приятно учудена — казах й аз.

— От какво?

— Това е тайна… на бала сама ще се сетите.

Прекарах вечерта у княгинята; гости нямаше, освен Вера и едно извънредно забавно старче. Бях в добро настроение, импровизирах разни необикновени истории; княжната седеше срещу мене и слушаше глупостите ми с такова дълбоко, напрегнато, дори нежно внимание, че ми стана съвестно. Къде се дянаха нейната живост, нейното кокетство, нейните капризи, нейните дръзки гримаси, презрителна усмивка, разсеян поглед?

Вера забеляза всичко това: върху болнавото й лице се изписа дълбока скръб; тя седеше в сянката на прозореца, потънала в широкото кресло. Стана ми жал за нея…

Тогава разправих цялата драматична история на нашето запознанство с нея, на нашата любов — разбира се, като прикрих това с измислени имена.

Така живо изобразих моята нежност, моите безпокойства, възторзи; в такава изгодна светлина представих нейните постъпки, характер, че тя по неволя трябваше да ми прости кокетството с княжната.

Вера стана, седна при нас, оживи се… и чак в два часа през нощта си спомнихме, че докторите препоръчват да се ляга в единадесет.

 

 

5 юни

 

Половин час преди бала при мене дойде Грушницки в пълното сияние на армейския пехотен мундир. На третото копче беше окачена бронзова верижка, на която висеше двоен лорнет; невероятно големите еполети бяха извити нагоре, като крилцата на амур; ботушите му скърцаха; в лявата си ръка държеше кафяви велурени ръкавици и фуражката си, а с дясната постоянно разбухваше на ситни кичурчета накъдрения си перчем. На лицето му бяха изписани самодоволство и заедно с това известна неувереност; празничната му външност, гордата му походка биха ме накарали да се разсмея, ако това съответствуваше на моите намерения.

Той хвърли фуражката и ръкавиците на масата и почна да опъва мундира и да се оправя пред огледалото; черната голяма кърпа, намотана на извънредно високата и корава яка, която подпираше брадата му, се подаваше на два-три сантиметра над яката; това му се видя малко: той я измъкна още по-нагоре до ушите; от тази трудна работа — тъй като яката на мундира му беше много тясна и неудобна — лицето му се наля с кръв.

— Ти, разправят, тези дни ужасно много си ухажвал моята княжна? — каза той твърде небрежно и без да ме гледа.

— Де можем да се мерим ние! — отвърнах му аз, като повтарях любимата поговорка на един от най-опасните безделници от миналото, възпят някога от Пушкин.

— Я ми кажи, хубаво ли ми седи мундирът?… Ох, проклетият чифутин… Как ме реже под мишниците!… Нямаш ли парфюм?

— Моля ти се, какво още искаш? Ти и така вече миришеш на розова помада.

— Нищо. Я ми дай…

Той изля половин стъкълце в яката си, в носната кърпа, по ръкавите.

— Ти ще танцуваш ли? — попита ме той.

— Не мисля.

— Страхувам се, че ще трябва да почна мазурката с княжната — а не знам почти нито една фигура…

— А покани ли я за мазурката?

— Още не…

— Гледай да не те изпреварят…

— Вярно — каза той, като се удари по челото. — Прощавай… ще ида да я дочакам пред входа. — Той грабна фуражката си и изтича.

След половин час и аз тръгнах. Навън беше тъмно и пусто; около събранието или кръчмата, както желаете, се трупаше народ; прозорците светеха; вечерният вятър донасяше до мене звуците на полковата музика. Вървях бавно; тъжно ми беше… „Нима, мислех си, моето единствено предназначение на земята е да руша чуждите надежди? Откакто живея и действувам, съдбата, кой знае как, винаги ме е докарвала до развръзката на чужди драми, като че без мене никой не би могъл нито да умре, нито да се отчае! Аз съм бил необходимото лице в петото действия; неволно съм разигравал жалката роля на палач или предател. Какво цели с това съдбата?… Дали не съм определен от нея за съчинител на еснафски трагедии и семейни романи или за сътрудник на доставчика на повести, например за «Библиотека для чтения»?… Кой знае?… Малко ли хора, като почват живота си, мислят да го свършат като Александър Велики или лорд Байрон, а цял живот си остават титулярни съветници?…“

Като влязох в салона, скрих се сред тълпата мъже и почнах да наблюдавам. Грушницки стоеше до княжната и говореше нещо много разпалено; тя разсеяно го слушаше, гледаше настрани, закрила устнички с ветрилото си; на лицето й се бе изписало нетърпение, очите й диреха някого наоколо; тихичко се приближих отзад, за да подслушам разговора им.

— Вие ме измъчвате, княжна! — говореше Грушницки. — Ужасно сте се променили, откакто не съм ви виждал…

— И вие сте се променили — отвърна тя, като му хвърли бърз поглед, в който той не можа да схване тайната насмешка.

— Аз? Аз да съм се променил?… О, никога! Вие знаете, че това е невъзможно! Който ви е видял веднъж, той навеки ще отнесе със себе си вашия божествен образ.

— Престанете…

— Но защо сега не желаете да слушате това, което неотдавна и така често слушахте благосклонно?…

— Защото не обичам повторенията — отвърна тя със смях.

— О, горчиво съм се излъгал!… Аз, безумецът, си мислех, че поне тези еполети ще ми дадат правото да се надявам… Не, по-добре цял живот да си бях останал с този презрян войнишки шинел, на който може би дължах вашето внимание…

— Всъщност на вас шинел много повече ви прилича…

В това време аз се приближих и се поклоних на княжната; тя се изчерви малко и бързо каза:

— Нали, мосьо Печорин, сивият шинел много повече прилича на мосьо Грушницки?…

— Не съм съгласен с вас — отвърнах, — с мундир той е още по-младолик.

Грушницки не понесе този удар: като всички момчета, той има претенциите да бъде старец; мисли, че дълбоките следи от страсти на неговото лице заменят отпечатъка на годините. Той ми хвърли бесен поглед, тропна с крак и се отдалечи.

— Признайте си — казах аз на княжната, — че макар да е бил винаги твърде смешен, доскоро той ви изглеждаше интересен… със сивия шинел…

Тя наведе очи и не отговори.

Грушницки цялата вечер преследваше княжната, танцуваше или с нея, или vis-a-vis, поглъщаше я с очи, въздишаше и й досаждаше с молбите и упреците си. След третия кадрил тя вече го мразеше.

— Не очаквах това от тебе — каза той, като се приближи до мене и ме хвана за ръката.

— Кое?

— Ти ще танцуваш с нея мазурката, нали? — попита ме с тържествен глас. — Тя ми призна…

— Е, та какво? Да не е тайна?

— Разбира се… Аз трябваше да очаквам това от една хлапачка… от една кокетка… Но аз ще отмъстя!

— Сърди се на шинела си или на еполетите си, защо ще обвиняваш нея? Какво е виновна тя, че вече не й харесваш?…

— Не защо ще ми дава надежди?

— А ти защо си се надявал? Да желаеш и да се стремиш към нещо — разбирам, а кой се надява?

— Ти спечели баса, само че не съвсем — каза той и се усмихна злобно.

Мазурката почна. Грушницки избираше само княжната, а и другите кавалери постоянно я избираха: това явно беше заговор против мене; толкоз по-добре: на нея й се иска да приказва с мене, а й пречат — ще й се прииска двойно повече.

Един-два пъти стиснах ръката й; втория път я измъкна, без да каже нито дума.

— Лошо ще спя тази нощ — каза ми тя, когато мазурката свърши.

— За това е виновен Грушницки.

— О, не! — И лицето й стана така замислено, така тъжно, че си дадох дума непременно да целуна ръката й тази вечер.

Почнахме да се разотиваме. Като настанявах княжната в каретата, бързо притиснах мъничката й ръчичка към устните си. Беше тъмно и никой не можа да види.

Върнах се в салона много доволен от себе си.

Край голяма маса вечеряха младежи и между тях Грушницки. Когато влязох, всички замълчаха: явно, че говореха за мене. Мнозина от миналия бал ми се цупеха, особено драгунския капитан, а сега, струва ми се, решително се образува против мене враждебна шайка под командата на Грушницки. Той има такъв горд и храбър вид…

Много се радвам; аз обичам враговете си, макар не по християнски. Те ме забавляват, вълнуват кръвта ми. Да бъдеш винаги нащрек, да ловиш всеки поглед, значението на всяка дума, да долавяш намерението, да разваляш заговори, да се преструваш на измамен и изведнъж с един удар да събориш цялото огромно и много сложно здание от хитрости и замисли — ето кое аз наричам живот.

През цялото време, докато вечеряхме, Грушницки си шепнеше и смигаше с драгунския капитан.

 

 

6 юни

 

Тази сутрин Вера замина с мъжа си за Кисловодск. Срещнах каретата им, когато отивах у княгиня Лиговска. Кимна ми с глава: в погледа й имаше упрек.

Кой е виновен? Защо тя не иска да ми даде възможност да се видя с нея насаме? Любовта е като огън — без храна гасне. Дано ревността направи онова, което не можаха моите молби.

Седях у княгинята цял час. Мери не излезе — болна е. Вечерта я нямаше на булеварда. Новосформираната шайка, въоръжена с лорнети, беше придобила наистина страшен вид. Радвам се, че княжната е болна: те биха си позволили някаква дързост с нея. Грушницки е с разчорлена прическа и отчаян вид; той, струва ми се, наистина е огорчен, особено самолюбието му е оскърбено; ала има хора, в които дори и отчаянието е забавно!…

Като се връщах в къщи, забелязах, че нещо ми липсва. Не бях я видял! Тя е болна! Дали наистина не съм се влюбил?… Каква глупост!

 

 

7 юни

 

В единадесет часа сутринта — час, в който княгиня Лиговска обикновено се поти в Ермоловската баня, минах край къщата им. Княжната седеше замислена на прозореца; като ме видя, скочи.

Влязох във вестибюла; нямаше никого и аз, без да долагам, възползуван от свободата на тукашните нрави, се вмъкнах в гостната.

Матова бледност покриваше милото лице на княжната. Тя стоеше до пианото, опряна с една ръка върху гърба на креслото; тази ръка леко трепереше; аз тихо се приближих до нея и казах:

— Сърдите ли ми се?

Тя вдигна морен, дълбок поглед към мен и поклати глава; устните й искаха да проговорят нещо и не можеха; очите й се напълниха със сълзи; тя се отпусна в креслото и закри лице с ръцете си.

— Какво ви е? — казах и я хванах за ръката.

— Вие не ме уважавате!… О, оставете ме!…

Направих няколко крачки… Тя се изправи в креслото, очите й засвяткаха…

Аз се спрях, хванал бравата на вратата, и казах:

— Простете ми, княжна! Аз постъпих като безумец… това втори път няма да се случи: ще взема мерки… Защо ви е да знаете онова, което ставаше досега в душата ми?

Никога няма да го узнаете и толкоз по-добре за вас. Прощавайте.

Като излизах, струва ми се, че плачеше.

До вечерта скитах пеш из околностите на Машук, уморих се ужасно и като пристигнах у дома си, тръшнах се на леглото съвсем изнемощял.

При мене дойде Вернер.

— Вярно ли е — попита той, — че се жените за княжна Лиговска?

— Защо?

— Целият град говори; всички мои болни са заети с тази важна новина, а пък болните са такъв един народ: всичко знаят!

„Това е работа на Грушницки!“ — помислих си аз.

— За да ви докажа, докторе, лъжливостта на тези слухове, заявявам ви под секрет, че утре заминавам за Кисловодск…

— И княжната ли?…

— Не; тя остава още една седмица тука…

— Значи, не се жените?…

— Докторе, докторе! Я ме погледнете: нима приличам на годеник или на нещо подобно?

— Не казвам това… Но вие знаете, има случаи… — прибави той, като се усмихна хитро — при които благородният човек трябва да се ожени, и има маминки, които поне не предотвратяват тези случаи… И така, съветвам ви като приятел да бъдете по-предпазлив. Тук на баните въздухът е крайно опасен: колко прекрасни млади хора съм виждал, достойни за по-добра участ и които си отиват оттука направо под венчилото… Дори, ще повярвате ли, и мене искаха да оженят! Именно една провинциална маминка, чиято дъщеря беше твърде бледна. Аз имах нещастието да й кажа, че цветът на лицето й ще се възвърне, като се омъжи; тогава тя със сълзи на благодарност ми предложи ръката на дъщеря си и цялото си състояние — петдесет души, струва ми се. Но аз й отговорих, че не съм способен за това…

Вернер си отиде с пълната увереност, че ме е предпазил.

От думите му разбрах, че за мене и княжната са пуснати вече из града разни лоши слухове: за това на Грушницки няма да му се размине!

 

 

10 юни

 

Ето вече три дни, откак съм в Кисловодск. Всеки ден виждам Вера при кладенеца и на разходка. Сутрин, като се събудя, сядам на прозореца, и отправям лорнета си към нейния балкон; тя е вече отдавна облечена и чака условния знак; срещаме се уж случайно в градината, която се спуска от нашите къщи към кладенеца. Животворният планински въздух възвърна цвета на лицето и силите й. Не току-така Нарзан се нарича богатирски извор. Тукашните жители твърдят, че въздухът на Кисловодск предразполага към любов, че тук стават развръзките на всички романи, които някога са почвали в полите на Машук. И наистина тук от всичко лъха на уединение; тука всичко е тайнствено: и гъстите сенки на липовите алеи, сведени над потока, който с шум и пяна, като пада от плоча на плоча, си пробива път между зеленеещите се баири, и клисурите, пълни с мъгла и мълчание, чиито разклонения се разпръсват оттука на всички страни, и свежестта на ароматния въздух, натежал от изпаренията на високите южни треви и бели акации, и постоянният, сладостно приспивен шум на студените ручеи, които, като се срещат на края на долината, тичат задружно в надпревара и най-после се хвърлят в Подкумок. От тази страна клисурата е по-широка и се превръща в зелена падина; по нея се вие прашен път. Винаги, когато погледна натам, струва ми се, че идва карета, а от прозорчето на каретата поглежда едно розово личице. Вече много карети минаха по този път — а нея все я няма. Предградието, което е зад крепостта, се насели; в ресторанта, построен на хълма, на няколко крачки от моята квартира, почват да блещукат вечер светлини през двойния ред тополи; шум и звън от чаши се разнасят до късна нощ.

Никъде не пият така много кахетинско вино и минерална вода, както тука.

И смесват двата занаята с страст

мнозина — но не съм в числото тяхно аз.

Грушницки със своята шайка буйствува всеки ден в кръчмата и почти не ме поздравява.

Той пристигна едва вчера и успя вече да се скара с трима старци, които искаха да влязат преди него в банята; явно е — нещастията развиват в него войнствен дух.

 

 

11 юни

 

Най-после те пристигнаха. Аз седях на прозореца, когато чух тракането на каретата им: сърцето ми трепна… Какво значи това? Нима съм влюбен?… Аз съм така глупаво създаден, че това може да се очаква от мене.

Обядвах у тях. Княгинята ме гледа много нежно и не се отделя от дъщеря си… лошо! Затова пък Вера ме ревнува от княжната: постигнах аз това благополучие! Какво не прави жената, за да огорчи съперницата си! Помня, една ме залюби за това, че обичах друга. Няма нищо по-парадоксално от женския ум: трудно е да убедиш в нещо жените, трябва да го докараш дотам, че те сами да се убедят; редът на доказателствата, с които те унищожават своите предубеждения, е твърде оригинален; за да се научиш на тяхната диалектика, трябва да прехвърлиш в ума си всичките училищни правила на логиката. Например обикновеният начин:

„Този човек ме обича; но аз съм омъжена: следователно не трябва да го обичам.“

Женският начин:

„Не трябва да го обичам, тъй като съм омъжена; но той ме обича — следователно…“

Тук има няколко точки, тъй като разсъдъкът нищо не говори, а говорят повече езикът, очите и след тях сърцето, ако го има.

Какво ли ще е, ако някога тези бележки попаднат пред очите на някоя жена? „Клевета!“ — ще извика тя с негодувание.

Откакто поетите пишат и жените ги четат (за което заслужават най-дълбока благодарност), тях толкова пъти са ги наричали ангели, че те наистина в наивността си са повярвали на този комплимент, забравяйки, че същите тези поети за пари са наричали Нерон полубог…

Не би било уместно аз да говоря за тях с такава злост — аз, който освен тях нищо не съм обичал на света, аз, който всякога съм бил готов да пожертвувам за тях спокойствието, честолюбието, живота си… Но аз не в припадък на яд и оскърбено самолюбие се мъча да смъкна от тях онова вълшебно покривало, през което само свикналият поглед прониква. Не, всичко, което говоря за тях, е само следствие

студените внимавки на ума

и на сърцето тъжните бележки.

Жените би трябвало да желаят всички мъже да ги познават така добре, както аз, защото ги обичам сто пъти повече от времето, откогато не се боя от тях и опознах дребните им слабости.

Между впрочем Вернер преди известно време сравни жените с омагьосаната гора, за която разказва Тасо в книгата си „Освободеният Ерусалим“. „Само пристъпи — казва той — и върху тебе ще връхлетят от всички страни такива страхотии, че боже упази: дълг, гордост, приличие, обществено мнение, насмешка, презрение… Трябва само да не гледаш, а да вървиш направо; малко по малко чудовищата изчезват и пред теб се открива тиха и светла поляна, сред която цъфти зелена мирта. Но беда ще те сполети, ако при първите крачки сърцето ти трепне и се обърнеш назад!“

 

 

12 юни

 

Днешната вечер беше богата със събития. На три версти от Кисловодск, в клисурата, дето тече Подкумок, има скала, наречена Пръстена; тя представлява врата, образувана от само себе си; издига се на високия хълм и залязващото слънце праща през нея към света последния си пламенен поглед. Многочислена кавалкада се упъти за там да погледа залеза на слънцето през каменното прозорче. Никой от нас, откровено казано, не мислеше за слънцето. Аз вървях до княжната; като се връщахме обратно, трябваше да се прегази Подкумок. Планинските рекички, и най-малките, са опасни, особено с това, че дъното им е истински калейдоскоп: всеки ден се изменя от напора на вълните — дето вчера е имало камък, днес е яма. Хванах коня на княжната за юздите и го вкарах във водата, която беше до колене; бавно почнахме да вървим косо срещу течението. Известно е, че като се минават бързи рекички, не трябва да се гледа във водата, тъй като главата веднага се замайва, но забравих да предупредя за това княжна Мери.

Бяхме вече на средата, в най-бързото течение, когато тя изведнъж се олюля на седлото. „Лошо ми е!“ — проговори тя със слаб глас. Бързо се наведох към нея и обвих с ръка гъвкавата й талия. „Гледайте нагоре! — й прошепнах. — Няма нищо, само не се бойте; аз съм с вас.“

Стана й по-добре; искаше да се освободи от ръката ми, но аз още по-здраво обвих нежната й мека снага; бузата ми почти се докосваше до нейната; от нея лъхаше плам.

— Какво правите с мене?… Боже мой!…

Не обръщах внимание на нейния трепет и смущение и устните ми се докоснаха до нежната й страна, тя трепна, но нищо не каза; ние вървяхме отзад: никой не беше видял. Когато излязохме на брега, всички се спуснаха в тръс. Княжната задържа своя кон; аз останах до нея; явно беше, че я безпокоеше моето мълчание, но се заклех да не кажа нито дума — от любопитство. Искаше ми се да видя как ще се измъкне от това затруднено положение.

— Вие или ме презирате, или много ме обичате! — каза тя най-после с глас, в който имаше сълзи. — Може би искате да ми се надсмеете, да смутите душата ми и после да ме оставите… Това би било така подло, така низко, че само предположението… О, не! Нали — прибави тя с глас на нежна доверчивост, — нали в мене няма нищо такова, което да изключва уважението? Вашата дръзка постъпка… аз трябва, аз трябва да ви я простя, защото позволих… Отговорете, но говорете, искам да чуя гласа ви!… — В последните думи имаше такова женско нетърпение, че неволно се усмихнах; за щастие бе почнало да се мръква… Нищо не отвръщах.

— Мълчите? — продължи тя. — Може би искате аз първа да ви кажа, че ви обичам?…

Аз мълчах…

— Искате ли това? — продължи тя, като се обърна бързо към мене… В решителността на погледа и гласа й имаше нещо страшно…

— Защо? — отвърнах, като вдигнах рамене.

Тя удари с камшика коня си и препусна с всички сили по тесния опасен път; това стана толкова бързо, че едва можах да я настигна, и то, когато беше се присъединила вече към останалата компания. И чак до дома си тя говореше и се смееше постоянно. В движенията й имаше нещо трескаво; мене нито един път не ме погледна. Всички забелязаха тази необикновена веселост. И княгинята вътрешно се радваше, като гледаше дъщеря си; а дъщеря й просто имаше нервен припадък; тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тази мисъл ми доставя безкрайно наслаждение: има минути, когато разбирам Вампира… А отгоре на всичко минавам за много добър и се домогвам до това название!

Дамите скочиха от конете си и влязоха при княгинята; аз бях развълнуван и препуснах към планините, за да разсея мислите, които се трупаха в главата ми. Свежата вечер дъхаше упоителна прохлада. Луната се издигаше иззад тъмните върхове. Всяка стъпка на моя неподкован кон глухо отекваше в смълчаните клисури; при един водопад напоих коня си, жадно вдъхнах два-три пъти ароматния въздух на южната нощ и тръгнах обратно. Пътувах през окрайнината. Светлините в прозорците почнаха да гаснат; часовоите на крепостния вал и казаците от околните застави проточено си подвикваха…

В една от къщите на окрайнината, построена на края на дола, забелязах извънредно силно осветление; от време на време се разнасяше нестроен говор и викове, които издават военен пир. Слязох и се промъкнах до прозореца; открехнатият капак ми позволи да видя пируващите и да чуя думите им. Говореха за мене.

Драгунският капитан, разгорещен от виното, удари по масата с юмрук — искаше внимание.

— Господа! — каза той. — Това на нищо не прилича. Печорин трябва да си получи заслуженото! Тези петербургски парвенюта винаги си вирят носа, докато не ги чукнеш по него! Мисли си, че само той съществува на този свят, защото носи винаги чисти ръкавици и лъснати ботуши.

— И тая надменна усмивка! А аз съм сигурен при това, че е страхливец — да, страхливец!

— И аз мисля същото — каза Грушницки. — Той обича да се отървава с шеги. Веднъж му наговорих такива работи, че друг на негово място веднага би ме съсякъл, а Печорин обърна всичко на смях. Аз, разбира се, не го извиках на дуел, защото това той трябваше да направи; а и не исках да се захващам…

— Грушницки го е яд на него, защото му отне княжната — каза някой.

— Ама че го измислихте! Аз наистина ухажвах малко княжната, но веднага се отдръпнах, защото не искам да се женя, а не е по моите принципи да компрометирам момичето.

— Но уверявам ви, че е най-големият страхливец, тоест Печорин, а не Грушницки — а Грушницки е герой и освен това ми е истински приятел! — каза пак драгунският капитан. — Господа! Никой ли тук не го защищава? Никой? Толкоз по-добре! Искате ли да изпитаме храбростта му? Това ще ни поразвлече…

— Искаме, само че как?

— Ето слушайте: Грушницки му е особено сърдит — той ще има главната роля! Ще се заяде за някаква глупост и ще извика Печорин на дуел… Почакайте; тъкмо там е работата… Ще го извика на дуел: хубаво! Всичко това — предизвикването, приготовленията, условията — ще бъде колкото се може по-тържествено и ужасно, аз се заемам с това, аз ще бъда твоят секундант, клети мой приятелю! Хубаво! Само че ето къде е номерът: в пистолетите няма да има куршуми. Отсега ви казвам, че Печорин ще се уплаши — на шест крачки ще ги поставя, дявол да го вземе! Съгласни ли сте, господа?

— Славно измислено! Съгласни сме! Защо не? — развикаха се всички.

— А ти, Грушницки?

С трепет очаквах отговора на Грушницки; студена злоба ме обзе при мисълта, че ако не беше случаят, можех да стана за посмешище на тези глупци. Ако Грушницки не беше се съгласил, бих му се хвърлил на шията. Но след известно мълчание той стана от мястото си, протегна ръка на капитана и каза тържествено: „Добре, съгласен съм!“

Трудно е да се опише възторгът на цялата тази почтена компания.

 

 

Върнах се у дома, развълнуван от две различни чувства. Първото беше скръб. „Защо всички те ме мразят? — мислех си. — Защо? Обидил ли съм някого? Не. Нима принадлежа към числото на онези хора, на които само видът вече поражда недоброжелателство?“ И почувствувах, че отровната злоба малко по малко изпълни душата ми. „Пазете се, господин Грушницки! — говорех аз, като се разхождах напред-назад из стаята. — С мене така не могат да се шегуват. Скъпо можете да платите за съгласието си с вашите глупави другари. Аз не съм ви играчка…“

Не спах цялата нощ. Призори бях жълт като лимон.

Сутринта срещнах княжната при кладенеца.

— Болен ли сте? — каза тя, като се вгледа внимателно в мене.

— Не съм спал цяла нощ.

— И аз също… обвинявах ви… може би напразно? Но говорете, аз мога всичко да ви простя…

— Всичко ли?…

— Всичко… Само че говорете истината… Само че по-скоро… Знаете ли, аз много мислих, мъчих се да си обясня, да оправдая поведението ви; може би се страхувате от спънки от страна на моите близки… Няма значение: когато узнаят (гласът й затрепери)… аз ще ги склоня. Или собственото ви положение… Но знайте, че аз всичко мога да пожертвувам за оня, когото обичам… О, отговорете по-скоро, съжалете се… Вие не ме презирате, нали?

Тя ме хвана за ръката.

Княгинята вървеше пред нас с мъжа на Вера и нищо не виждаше; но можеха да ни видят разхождащите се болни, най-любопитните клюкари от всички любопитни, и аз бързо освободих ръката си от страстното й ръкостискане.

— Ще ви кажа цялата истина — отвърнах на книжната, — няма да се оправдавам, нито да обяснявам постъпките си; аз не ви обичам.

Устните й леко побледняха…

— Оставете ме — каза тя едва чуто.

Вдигнах рамене, обърнах се и си отидох.

 

 

14 юни

 

Понякога се презирам… дали не заради това презирам и другите?… Станал съм неспособен за благородни пориви; страхувам се да не се покажа смешен пред самия себе си. Друг на мое място би предложил на княжната son coeur et sa fortune^[17] но над мене думата женитба има някаква вълшебна власт; колкото и страстно да обичам една жена, ако само ми даде да почувствувам, че трябва да се оженя за нея — сбогом, прощавай, любов! Сърцето ми се превръща в камък и нищо не може да го разпали отново. Готов съм на всички жертви, освен тази; двадесет пъти живота си, дори честта си ще поставя на карта… но свободата си няма да продам. Защо така я скъпя? За какво ми е? Закъде се готвя? Какво чакам от бъдещето?… Наистина съвсем нищо. Това е някакъв вроден страх, необяснимо предчувствие… Нали има хора, които инстинктивно се боят от паяци, хлебарки, мишки… Да си призная ли?… Когато бях още дете, една бабичка гада за мене на майка ми; предсказа ми смърт от зла жена; това дълбоко ме порази тогава; в душата ми се породи непреодолимо отвращение към женитбата… При това нещо ми говори, че нейното предсказание ще се сбъдне; ще се мъча поне то да се сбъдне колкото се може по-късно.

 

 

15 юни

 

Вчера пристигна тук фокусникът Апфелбаум. На вратата на ресторанта окачиха дълъг афиш, който съобщаваше на многоуважаемата публика, че гореспоменатият чуден фокусник, акробат, химик и оптик ще има честта да даде великолепно представление днес в осем часа вечерта в залата на благородното събрание (иначе казано — в ресторанта); билети по две рубли и петдесет копейки.

Всички се канят да отидат да гледат чудния фокусник; дори княгиня Лиговска, въпреки че дъщеря й е болна, си е взела билет.

Днес следобед минах покрай прозореца на Вера; тя седеше сама на балкона; в краката ми падна бележка:

„Довечера след девет ела при мене през главния вход; мъжът ми замина за Пятигорск и ще се върне чак утре сутринта. Прислугата и горничните няма да бъдат в къщи: на всички раздадох билети, също и на прислугата на княгинята. Чакам те, ела непременно.“

„А-ха — помислих си, — най-после стана така, както аз исках.“

В осем часа отидох да гледам фокусника. Публиката се събра към девет; представлението почна. В задните редове на столовете познах лакеите и прислужниците на Вера и княгинята. Всички до един бяха тук. Грушницки седеше на първия ред с лорнета си. Фокусникът се обръщаше към него всеки пък, когато му потрябваше носна кърпичка, часовник, пръстен и прочее.

От известно време Грушницки не ме поздравява, а сега един-два пъти ме погледна твърде дръзко. Всичко това ще си спомни той, когато почнем да се разплащаме.

Към десет станах и излязох.

Навън беше тъмно като в рог. Тежки, студени облаци лежаха по върховете на околните планини; само от време на време умиращият вятър шумеше във върховете на тополите, които ограждаха ресторанта; край прозорците му се тълпеше народ. Аз се спуснах от баира и като свих към вратата, ускорих крачките си. Изведнъж ми се стори, че някой върви след мене. Спрях и се огледах. В тъмнината нищо не можеше да се различи; но от предпазливост обиколих, сякаш се разхождах около къщата. Като минавах край прозореца на княжната, отново чух стъпки зад себе си, някакъв човек, загърнат в шинел, изтича край мене. Това ме разтревожи; но се промъкнах към входа и бързо изтичах по тъмната стълба. Вратата се отвори; малка ръчичка хвана ръката ми…

— Никой ли не те видя? — каза шепнешком Вера, като се притисна до мене.

— Никой?

— Сега вярваш ли, че те обичам? О, дълго се колебах, дълго се измъчвах… но ти правиш от мене всичко, каквото пожелаеш.

Сърцето й силно биеше, ръцете й бяха студени като лед. Посипаха се ревниви упреци, оплаквания — тя искаше от мене да й призная всичко, като казваше, че покорно ще понесе измяната ми, защото желае единствено моето щастие. Не вярвах много на това, но я успокоих с клетви, обещания и прочее.

— Значи, няма да се жениш за Мери? Не я обичаш?… А тя мисли… знаеш ли, тя е влюбена в тебе до полуда, нещастната!…

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Към два часа след полунощ отворих прозореца, свързах два шала и се спуснах от горния балкон на долния, като се придържах зад колоната. У княжната още светеше. Нещо ме тласна към този прозорец. Пердето не беше съвсем дръпнато и аз можах да хвърля любопитен поглед във вътрешността на стаята. Мери седеше на леглото си, скръстила ръце на колене; гъстата й коса беше събрана под нощна шапчица, обшита с дантели; голям тъмночервен шал покриваше белите й раменца и мъничките й краченца се криеха в пъстри персийски чехли. Тя седеше неподвижно, отпуснала глава на гърди; пред нея на масичката беше разтворена книга, но очите й, неподвижни и пълни с необяснима скръб, сякаш за стотен път преминаваха по една и съща страница, докато мислите й бяха далече…

В тази минута някой шавна зад храста. Скочих от балкона върху чимовете. Невидима ръка ме сграбчи за рамото.

— А-ха! — каза груб глас. — Пипнах те!… Ще ми ходиш нощем при княжната, а!

— Дръж го здраво! — завика друг, като изскочи иззад ъгъла.

Това бяха Грушницки и драгунският капитан.

Ударих капитана по главата с юмрук, повалих го и хукнах в храстите. Всички пътеки на градината, която покриваше наклона срещу нашите къщи, ми бяха известни.

— Крадци! Караул… — викаха те. Чу се пушечен изстрел; димящата затулка падна почти в краката ми.

След минута бях вече в стаята си, съблякох се и легнах. Едва лакеят заключи вратата, когато Грушницки и капитанът почнаха да чукат.

— Печорин! Спите ли? Тука ли сте?… — завика капитанът.

— Спя — отвърнах сърдито.

— Ставайте! Крадци… черкези.

— Имам хрема — отвърнах, — боя се от простуда.

Отидоха си. Напразно им се обадих; щяха да ме търсят още поне цял час из градината. Тревогата между това стана ужасна. От крепостта пристигна казак. Всичко се размърда; почнаха да търсят черкези във всички храсти — и, разбира се, нищо не намериха. Но мнозина вероятно останаха с твърдото убеждение, че ако гарнизонът беше показал повече храброст и бързина, поне двадесетина хищници щяха да останат на място.

 

 

16 юни

 

Тази сутрин при кладенеца се говореше само за нощното нападение на черкезите. Като изпих определеното число чаши нарзан, минавайки десетина пъти по дългата липова алея, срещнах мъжа на Вера, който току-що бе пристигнал от Пятигорск. Той ме хвана под ръка и отидохме в ресторанта да закусим. Ужасно се безпокоеше за жена си. „Как се изплашила нощес! — каза той. — Как можа това да се случи именно когато аз отсъствувах.“ Седнахме да закусваме до вратата, която водеше в ъгловата стая, дето се намираха десетина младежи, сред които беше и Грушницки. Съдбата повторно ми даде възможност да подслушам разговора, който трябваше да реши участта му. Той не ме виждаше и следователно не можех да подозирам умисъл; но това само увеличаваше вината му в моите очи.

— Ама наистина ли бяха черкези? — каза някой. — Видял ли ги е поне един човек?

— Аз ще ви разправя цялата истина — отвърна Грушницки, — само моля ви се, не ме издавайте; ето как беше това: вчера един човек, когото няма да ви кажа, идва при мене и ми разправя, че видял към десет часа вечерта как някой се промъкнал в къщата на Лиговски. Трябва да ви кажа, че княгинята беше тука, а княжната у дома си. И тръгнахме ние с него към прозореца, за да издебнем щастливеца.

Да си призная, изплаших се, макар че моят събеседник беше твърде зает със закуската си. Той можеше да чуе доста неприятни неща за себе си, ако Грушницки е разбрал истината; но заслепен от ревност, той и не я подозираше.

— Та, значи — продължи Грушницки, — отидохме, като взехме със себе си пушка, заредена с халосни патрони, само така, да го изплашим. Чакахме до два часа в градината. Най-после — един бог знае откъде се яви, само че не през прозореца, защото той не се отвори, а навярно излезе от стъклената врата, която е зад колоната, — та най-после, казвам, гледаме ние, спуска се някой от балкона… Каква била княжната, а? Е, няма що, московски госпожици! На какво да вярваш след това? Искахме да го хванем, но той се измъкна и като заек хукна из храсталаците; тогава аз стрелях по него.

Около Грушницки се раздаде ропот на недоверие.

— Не вярвате ли? — продължи той. — Давам ви честна, благородна дума, че това е самата истина и за доказателство, ако искате, ще ви кажа кой е този господин.

— Кажи, кажи, кой е! — развикаха се всички.

В тази минута той вдигна очи — аз стоях на вратата срещу него; той ужасно се изчерви. Приближих се и казах бавно и ясно:

— Много съжалявам, че влязох, след като дадохте честна дума, за да потвърдите най-отвратителната клевета. Моето присъствие би ви избавило от излишна подлост.

Грушницки скочи от мястото си и беше готов да се разгорещи.

— Моля ви — продължих аз със същия тон, — моля ви още сега да се откажете от думите си; вие много добре знаете, че това е измислица. Не мисля, че равнодушието на една жена към вашите блестящи достойнства заслужава такова ужасно отмъщение. Помислете си хубавичко: поддържайки мнението си, вие губите правото да се наричате благороден човек и рискувате живота си.

Грушницки стоеше пред мене с наведени очи, дълбоко развълнуван. Но борбата на съвестта със самолюбието не беше продължителна. Драгунският капитан, който седеше до него, го бутна с лакът; той трепна и бързо ми отговори, без да вдигне очи:

— Уважаеми господине, когато казвам нещо, аз съм го обмислил и съм готов да го повторя… Аз не се боя от вашите заплахи и съм готов на всичко.

— Последното вие вече доказахте — отговорих му студено и като хванах под ръка драгунския капитан, излязох от стаята.

— Какво желаете? — попита капитанът.

— Вие сте приятел на Грушницки и вероятно ще му бъдете секундант?

Капитанът се поклони много важно.

— Вие отгатнахте — отвърна той, — аз дори съм задължен да му бъда секундант, защото обидата, нанесена нему, се отнася и за мене: аз бях с него снощи — добави той, като изправи попрегърбената си снага.

— А! Значи, вас ударих така невнимателно по главата?…

Той пожълтя, позеленя; скрита злоба се изписа на лицето му.

— Ще имам честта да ви пратя днес моя секундант — прибавих и се поклоних твърде вежливо, като давах вид, че не обръщам внимание на неговия гняв.

Пред входа на ресторанта срещнах мъжа на Вера. Изглежда, ме очакваше.

Той ме хвана под ръка с чувство, което приличаше на възторг.

— Благородни млади човече! — каза той със сълзи на очите. — Чух всичко. Какъв мерзавец! Неблагодарник!… Приемай ги след това в порядъчен дом! Слава богу, че нямам дъщери! Но вас ще ви награди онази, за която рискувате живота си. Бъдете уверени в моята скромност до известно време — продължаваше той. — И аз съм бил млад и съм служил военна служба; знам, че в тези работи не бива да се бъркам. Прощавайте.

Горкият! Радва се, че няма дъщери…

Отидох направо при Вернер, сварих го в къщи и му разправих всичко — отношенията ми към Вера и княжната и подслушания от мене разговор, от който узнах намерението на тези господа да се подиграят с мене, като ме накарат да стрелям с халосни патрони. Но сега работата излизаше извън границите на шегата: те сигурно не са очаквали такава развръзка.

Докторът се съгласи да ми бъде секундант; дадох му няколко наставления относно условията на дуела. Той трябваше да настоява работата да мине колкото се може по-тайно, защото, макар винаги да съм готов да се изложа на смърт, но ни най-малко не съм разположен да разруша завинаги бъдещето си на този свят.

После си отидох у дома. След един час докторът се върна от експедицията си.

— Против вас наистина има заговор — каза той. — Намерих у Грушницки драгунския капитан и още един господин, чието име не помня. За минутка се спрях във вестибюла, за да сваля галошите си. Вътре имаше ужасен шум и спор… „За нищо на света няма да се съглася! — говореше Грушницки. — Той публично ме оскърби; тогава беше съвсем друго…“ — „Тебе какво те интересува? — отвърна капитанът. — Аз поемам всичко върху себе си. Бил съм секундант на пет дуела и знам как да наглася тази работа. Обмислих всичко. Моля ти се, само не ми пречи. Не е зле да го посплашим. И защо да се излагаш на опасност, щом можеш да се спасиш?…“ В тази минута аз влязох. Те изведнъж млъкнаха. Преговорите ни продължиха доста дълго; най-после ето как решихме работата: на около пет версти оттука има глуха клисура; те ще идат там утре в четири часа сутринта, а ние ще тръгнем половин час след тях; Ще стреляте от шест крачки — това искаше самият Грушницки. Убитият — за сметка на черкезите. Сега ето какво подозирам аз: те, тоест секундантите, навярно са променили малко предишния си план и искат да заредят с куршум само пистолета на Грушницки. Това прилича малко на убийство, но във военно време, и особено в азиатска война, хитростите са позволени; само че Грушницки, струва ми се, е по-благороден от своите другари. Как мислите вие? Трябва ли да им покажем, че сме се сетили?

— За нищо на света, докторе! Бъдете спокоен; няма да им се оставя.

— Но какво мислите да правите?

— Това е моя тайна.

— Внимавайте да не загазите… зер на шест крачки!

— Докторе, чакам ви утре в четири часа; конете ще бъдат готови… Прощавайте.

До вечерта стоях в къщи, затворен в стаята си. Дохожда лакеят да ме кани да отида при княгинята — поръчах да каже, че съм болен.

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Два часът през нощта… не ми се спи… А би трябвало да заспя, та утре ръката ми да не трепери. Впрочем на шест крачки е трудно да не се улучи. О-хо! Господин Грушницки! Вашата мистификация няма да сполучи… ще си сменим ролите: сега аз ще трябва да търся на бледното ви лице признаци на таен страх. Защо самият вие определихте тези съдбоносни шест крачки? Мислите, че аз безропотно ще ви подложа челото си… но ще хвърляме жребие!… И тогава… тогава… Ами ако неговото щастие натежи? Ако моята звезда най-после ми измени?… И не е чудно: тя толкова дълго служи вярно на моите прищевки. На небето няма повече постоянство, отколкото на земята.

Че какво? Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма: па и на мене самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му. Но каретата е готова… прощавайте!…

Прекарвам през паметта си цялото си минало и неволно се питам: защо съм живял? С каква цел съм се родил?… А навярно тази цел е съществувала и навярно съм имал важно предназначение, защото чувствувам в душата си безкрайни сили… Но аз не разбрах това предназначение, аз се увлякох по примамките на празните и неблагодарни страсти; от техния огън излязох твърд и студен като желязо, но загубих навеки пламъка на благородните стремежи — най-хубавия цвят на живота. И оттогава колко пъти вече съм играл ролята на брадва в ръцете на съдбата! Като оръдие на наказанието падах върху главите на обречените жертви, често без злоба, винаги без съжаление… Моята любов никому не донесе щастие, защото аз нищо не жертвувах за онези, които обичах: аз обичах за себе си, за собствено удоволствие; аз само удовлетворявах странната потребност на сърцето, като поглъщах жадно техните чувства, тяхната нежност, техните радости и страдания — и никога не можах да се наситя. Така измъчваният от глад заспива в изнемога и вижда пред себе си разкошни яденета и пенливи вина; той с възторг поглъща въздушните дарове на въображението си и му се струва по-леко; но щом се пробуди — мечтата изчезва… остава удвоеният глад и отчаянието!

— И може би аз утре ще умра!… И няма да остане на земята ни едно същество, което докрай би ме разбрало. Едни ще ме сметнат за по-лош, други за по-добър, отколкото съм всъщност… Едни ще кажат: той беше добро момче, други — мерзавец. Но и едното, и другото ще бъде погрешно. След това струва ли си трудът да се живее? А все пак живееш — от любопитство: очакваш нещо ново… Смешно и досадно!

 

 

Ето вече месец и половина, откак съм в крепостта N. Максим Максимич отиде на лов… Аз съм сам; седя до прозореца; сиви облаци са покрили планините до подножието; слънцето през мъглата изглежда като жълто петно. Студено е; вятърът свири и клати капаците… Скучно! Ще взема да продължа дневника си, прекъснат от толкова странни събития.

Препрочитам последната страница: смешно! Мислех да умра; това било невъзможно; още не съм изпил чашата на страданията и сега чувствувам, че още дълго ще живея.

Как цялото минало ясно и рязко се открои в паметта ми! Нито една черта, нито една отсянка не е изтрило времето!

Помня, че през цялата нощ преди дуела не спах ни минута. Не можех да пиша дълго: тайно неспокойство ме овладя. Около час ходих из стаята; после седнах и отворих романа на Уолтър Скот, който беше на масата ми — „Шотландските пуритани“; четох отначало насила, после се забравих, увлечен от вълшебната измислица… Нима на шотландския бард на оня свят не плащат за всяка радостна минута, която ни дарява неговата книга?…

Най-после се съмна. Нервите ми се успокоиха. Погледнах се в огледалото; мътна бледност покриваше лицето ми, което беше запазило следи от мъчителната безсъница; но очите ми, макар и окръжени от кафява сянка, блестяха гордо и неумолимо. Останах доволен от себе си.

Заповядах да оседлаят конете, облякох се и изтичах в къпалнята. Потопих се в студения извор на Нарзана и почувствувах как физическите ми и душевни сили се възвръщат. Излязох от банята свеж и бодър, като че се канех да ходя на бал. След това разправяйте, че душата не зависи от тялото!…

Като се върнах, намерих в къщи доктора. Той беше със сив брич, архалук^[18] и черкезки калпак. Разсмях се, като видях малката му фигурка под огромния рунтав калпак: неговото лице съвсем не е войнствено, а този път то беше още по-дълго от обикновено.

— Защо сте толкова печален, докторе? — казах му аз. — Нима не сте пращали сто пъти хора на оня свят с най-голямо равнодушие? Представете си, че имам жлъчна треска; можа да оздравея, мога и да умра; и едното, и другото е в реда на нещата; старайте се да гледате на мене като на пациент, страдащ от болест, която още не ви е известна, и тогава любопитството ви ще се възбуди до висша степен; вие можете да направите сега над мене няколко важни физиологически наблюдения… Очакването на насилствената смърт не е ли вече истинска болест?

Тази мисъл порази доктора и той се развесели.

Качихме се на конете; Вернер се вкопчи с две ръце за юздите и препуснахме, за един миг минахме край крепостта през окрайнината и влязохме в клисурата, по която се виеше път, наполовина обрасъл с висока трева и постоянно пресичан от шумен ручей, който трябваше да се прегазва, за голямо отчаяние на доктора, защото конят му всеки път във водата се спираше.

Не помня по-синя и свежа утрин! Слънцето едва се показа иззад зелените върхове и сливането на първата топлина на лъчите му с умиращата прохлада на нощта превърна всичките ми чувства в някакъв сладък копнеж; в клисурата още не бе проникнал радостният лъч на новия ден; той позлатяваше само върховете на скалите, които висяха от двете страни над нас; гъстолистните храсталаци, които растяха в техните дълбоки пукнатини, ни обсипваха със сребърен дъжд при най-малкото подухване на вятъра. Помня — тогава повече от когато и да било преди, обичах природата. С какво любопитство се вглеждах във всяка капчица роса, трепкаща върху широкия лозов лист и отражаваща милиони дъгоцветни лъчи! Как жадно се мъчеше погледът ми да проникне в димната далечина! Там пътят ставаше все по-тесен, скалите по-сини и по-страшни и най-после те сякаш се сливаха в непроницаема стена. Яздехме мълчаливо.

— Написахте ли завещанието си? — попита ме изведнъж Вернер.

— Не.

— Ами ако ви убият?…

— Наследниците сами ще се открият.

— Нима нямате приятели, на които бихте искали да пратите последното си сбогом?…

Поклатих глава.

— Нима няма на света жена, на която бихте искали да оставите нещо за спомен?…

— Искате ли, докторе — отвърнах му, — да разкрия пред вас душата си?… Видите ли, аз съм изживял онези години, когато умират, като произнасят името на своята любима и завещават на приятеля си кичур напомадена или ненапомадена коса. Като мисля за близката и възможна смърт, аз мисля единствено за себе си: някои и това не правят. Приятели, които утре ще ме забравят или по-лошо — ще измислят за моя сметка бог знае какви небивалици; жени, които ще прегръщат друг и ще ми се надсмиват, за да не възбудят в него ревност към умрелия — по дяволите! От житейската буря аз спечелих само няколко идеи — и нито едно чувство. Аз отдавна вече живея не със сърцето, а с главата си. Претеглям, анализирам собствените си страсти и постъпки със строго любопитство, но без участие. В мене има двама човека: единият живее в пълния смисъл на тази дума, другият мисли и го съди; първият може би след един час ще се прости с вас и света навеки, а вторият… вторият ли?… Гледайте, докторе, виждате ли, на скалата отдясно се чернеят три фигури. Това, струва ми се, са нашите противници?

Препуснахме.

В подножието на скалите в храстите бяха привързани три коня; ние също привързахме своите тука и се изкачихме по тясната пътечка на площадката, дето ни очакваше Грушницки с драгунския капитан и другия свой секундант, когото наричаха Иван Игнатиевич; фамилното му име никога не бях чувал.

— Отдавна вече ви чакаме — каза драгунският капитан с иронична усмивка.

Извадих часовника си и му го показах.

Той се извини, като каза, че неговият часовник бил напред.

Няколко минути продължи неудобното мълчание; най-после докторът го прекъсна, като се обърна към Грушницки:

— Струва ми се, че като сте показали и двамата готовност да се биете и сте заплатили с това дълга си пред изискванията за чест, бихте могли, господа, да се обясните и да свършите тази работа по мирен начин.

— Аз съм готов — казах.

Капитанът намигна на Грушницки и той, като помисли, че аз се страхувам, придоби горд вид, макар до тази минута мътна бледност да покриваше бузите му. Откак пристигнахме тука, той за пръв път вдигна очи към мене; но в погледа му имаше някакво безпокойство, което издаваше вътрешна борба.

— Обяснете условията си — каза той — и всичко, което мога да направя за вас, бъдете уверен…

— Ето моите условия: още днес публично да се откажете от клеветата си и да ми поискате извинение…

— Уважаеми господине, учудвам се, как смеете да ми предлагате такива неща?…

— Но какво можех да ви предложа освен това?…

— Ние ще се дуелираме.

Вдигнах рамене.

— Добре; само че помислете си: единият от нас непременно ще бъде убит.

— Желая това да бъдете вие…

— А аз съм толкова уверен в противното…

Той се смути, почервеня, после принудено се разсмя.

Капитанът го хвана под ръка и го отведе настрана; те дълго си шепнеха. Бях дошъл с твърде миролюбиво разположение на духа, но всичко това почна да ме ядосва.

Докторът се приближи до мене.

— Слушайте — каза той с явно безпокойство, — навярно сте забравили за техния заговор?… Аз не умея да зареждам пистолети, но в този случай… Вие сте странен човек! Кажете им, че знаете намерението им и те няма да посмеят… Що за желание! Да ви прострелят като птица…

— Моля, не се безпокойте, докторе, и почакайте… Аз ще направя всичко така, че те няма да имат никаква изгода. Оставете ги да си пошепнат…

— Господа, това става отегчително! — казах високо. — Ако ще се бием, да се бием; вчера сте имали време да се наприказвате…

— Готови сме — отвърна капитанът. — Пригответе се, господа! Докторе, моля ви да отмерите шест крачки…

— Пригответе се! — повтори Иван Игнатич с писклив глас.

— Моля! — казах аз. — Още едно условие: тъй като ще се бием на смърт, длъжни сме да направим всичко възможно това да остане в тайна и секундантите ни да не бъдат държани отговорни. Съгласни ли сте?…

— Напълно съгласни.

— И така, ето какво намислих. Виждате ли на върха на тази отвесна скала, отдясно, тясната площадка? Оттам до долу ще има около тридесет сажена, ако не и повече; долу са остри камъни. Всеки от нас ще застане на самия край на площадката; по такъв начин дори леката рана ще бъде смъртоносна: това предполагам отговаря на вашето желание, защото самите вие определихте шест крачки. Онзи, който бъде ранен, ще полети непременно надолу и ще се разбие на парчета; докторът ще извади куршума и тогава ще може много лесно да се обясни тази скоропостижна смърт с несполучлив скок. Ще хвърляме жребие кой пръв да стреля. Заявявам ви в заключение, че в противен случай аз няма да се бия.

— Добре! — каза капитанът и погледна изразително Грушницки, който кимна глава в знак на съгласие. Лицето му всяка минута се менеше. Аз го поставих в трудно положение. Стреляйки при обикновени условия, той би могъл да се цели в крака ми, като ме рани леко и удовлетвори по този начин своята мъст, без да обременява твърде съвестта си; но сега той ще трябва да стреля във въздуха или да стане убиец, или най-после да остави подлия си замисъл и да се изложи на еднаква с мене опасност. В тази минута не бих желал да бъда на негово място. Той отведе капитана настрана и почна да му говори нещо много разпалено; видях как посинелите му устни трепереха: но капитанът се извърна с презрителна усмивка.

— Ти си глупак! — каза той твърде високо на Грушницки. — Нищо не разбираш!… Но да вървим, господа!

Тясна пътечка водеше между храстите към стръмнината; парчета от скалата представляваха клатещите се стъпала на тази природна стълба; като се хващахме за храстите, ние почнахме да се катерим. Грушницки вървеше напред, след него секундантите му, а после ние с доктора.

— Чудя ви се — каза докторът, като ми стисна силно ръката. — Дайте да ви видя пулса!… О-хо! Трескав!… Но по лицето нищо не се забелязва… само очите ви блестят по-ярко от обикновено.

Изведнъж под краката ни с шум се затъркаляха дребни камъни. Какво е това? Грушницки се беше спънал; клончето, за което се беше хванал, се бе счупило и той щеше да се смъкне надолу по гръб, ако не бяха го задържали секундантите му.

— Пазете се! — извиках му. — Не падайте предварително; това е лош знак. Спомнете си Юлий Цезар!

Изкачихме се на върха на издадената скала; площадката беше покрита със ситен пясък, сякаш нарочно за дуел. Наоколо, губейки се в златната мъгла на утрото, се трупаха върховете на планините като безчислено стадо и Елбрус се възправяше на юг като бяла грамада, която затваряше веригата от ледни върхове, между които вече бродеха космати облаци, налитащи от изток. Приближих се до края на площадката и погледнах надолу, главата ми едва не се замая; там долу изглеждаше тъмно и студено като в гроб; мъхнатите зъбери на скалите, разхвърляни от бурята и времето, очакваха своята плячка.

Площадката, на която трябваше да се бием, представляваше почти правилен триъгълник. От издадения ъгъл измерихме шест крачки и решихме, че онзи, комуто се падне пръв да срещне неприятелския огън, ще застане на самия ъгъл с гръб към пропастта; ако не бъде убит, противниците сменят местата си.

Реших да предоставя всички изгоди на Грушницки; исках да го изпитам; в душата му можеше да се пробуди искрата на великодушието и тогава всичко щеше да се нареди добре; но самолюбието и слабостта на характера трябваше да тържествуват… Аз исках да си дам пълно право да не го щадя, ако съдбата ме помилваше. Кой не е сключвал такива условия със съвестта си?

— Хвърлете жребие, докторе! — каза капитанът.

Докторът извади от джоба си сребърна монета и я вдигна нагоре.

— Ези! — извика бързо Грушницки като човек, когото изведнъж е разбудило приятелско побутване.

— Тура — казах аз.

Монетата полетя и падна със звън; всички се втурнахме към нея.

— Вие сте щастливецът — казах на Грушницки, — ще стреляте пръв! Но помнете, че ако не ме убиете, аз няма да сгреша — давам ви честна дума.

Той се изчерви; срамно му беше да убие обезоръжен човек; наблюдавах го внимателно; за минута ми се стори, че ще падне в краката ми да ме моли за прошка; но как да се признае в такъв подъл замисъл?… Оставаше му едно средство — да стреля във въздуха; бях сигурен, че ще стреля във въздуха! Едно можеше да му попречи: мисълта, че ще поискам втори дуел.

— Хайде! — прошепна ми докторът, като ме дръпна за ръкава. — Ако сега не им кажете, че знаем техните намерения, всичко пропада. Гледайте, той вече пълни… ако вие нищо не кажете, аз сам…

— За нищо на света, докторе! — отвърнах аз, като го задържах за ръката. — Всичко ще развалите; дадохте ми дума да не пречите… Какво ви интересува вас? Може би аз искам да бъда убит…

Той ме погледна учудено.

— О, това е друго! Само да не се оплаквате от мене на оня свят…

В това време капитанът напълни пистолетите и подаде единия на Грушницки, като му прошепна нещо с усмивка; другия — на мене.

Аз застанах в ъгъла на площадката, като здраво се опрях с левия си крак в един камък и се наведох малко напред, та в случай на лека рана да не се преметна назад.

Грушницки застана срещу мене и по дадения знак почна да вдига пистолета си. Колената му трепереха. Той се целеше право в челото ми…

Необясним гняв закипя в гърдите ми.

Изведнъж той отпусна дулото на пистолета и побледнял като платно, се обърна към секунданта си.

— Не мога — каза той с глух глас.

— Страхливец! — отвърна капитанът.

Чу се гърмеж. Куршумът одраска коляното ми. Аз неволно направих няколко крачки напред, за да се отдалеча по-скоро от края.

— Е, братко Грушницки, жалко, че не улучи! — каза капитанът. — Сега е твой ред, застани! Прегърни ме по-напред: ние няма да се видим вече! — Те се прегърнаха; капитанът едва сдържаше смеха си. — Не бой се! — прибави той, като погледна хитро Грушницки. — Всичко е глупост на този свят!… Натурата — щура, съдбата — глупак, а животът — петак!

След тази трагична фраза, казана с подобаваща тържественост, той отиде на мястото си; Иван Игнатич, просълзен, също прегърна Грушницки и той остана сам срещу мене. И досега се мъча да си обясня какъв род чувство кипеше тогава в гърдите ми: то беше и яд от оскърбеното честолюбие, и презрение, и злоба, породена от мисълта, че този човек, който сега с такава увереност, с такава спокойна дързост ме гледа, преди две минути, без да се излага сам на някаква опасност, искаше да ме убие като куче, тъй като, ранен малко по-силно в крака, аз непременно щях да падна от скалата.

Гледах го няколко минути внимателно в лицето, като се мъчех да забележа поне лека следа от разкаяние. Но ми се стори, че той сдържаше усмивката си.

— Съветвам ви преди смъртта си да се помолите на бога — казах му тогава.

— Не се грижете за моята душа повече, отколкото за собствената си. Моля ви само едно: стреляйте по-скоро.

— И вие не се отказвате от клеветата си? Не ми искате прошка?… Помислете си хубавичко: не ви ли говори нещо съвестта?

— Господин Печорин! — завика драгунският капитан. — Вие не сте тука, за да изповядате, позволете да ви забележа… Да свършим по-скоро; може някой да мине през клисурата — и ще ни видят.

— Добре. Докторе, елате при мене.

Докторът се приближи. Бедният доктор! Той беше по-бледен, отколкото Грушницки преди десет минути.

Следните думи аз нарочно произнесох проточено, високо и ясно, както произнасят смъртна присъда:

— Докторе, господата вероятно в бързината си са забравили да турят куршум в моя пистолет: моля ви да го напълните отново, и то хубавичко!

— Не може да бъде! — извика капитанът. — Не може да бъде! — Аз напълних и двата пистолета; освен ако от вашия е паднал куршумът… Вината не е моя! А вие нямате право да пълните повторно… никакво право… това е абсолютно против правилата; аз не позволявам…

— Добре — казах на капитана. — Щом е така, ще се стреляме с вас при същите условия.

Той се обърка.

Грушницки стоеше с отпусната на гърдите глава, смутен и мрачен.

— Остави ги! — каза той най-после на капитана, който искаше да измъкне моя пистолет от ръцете на доктора. — Нали знаеш, че са прави.

Напразно капитанът му правеше разни знаци — Грушницки не искаше и да гледа.

В това време докторът беше напълнил пистолета и ми го подаде.

Като видя това, капитанът плю и тропна с крак.

— Глупак си ти, братко! — каза той. — Истински глупак!… Щом си оставил на мене, слушай ме във всичко… Сега тъй ти се пада! Умри като муха… — Той му обърна гръб и като се отдалечаваше, промърмори: — А все пак това е абсолютно против правилата.

— Грушницки — казах аз. — Има още време; откажи се от клеветата си и аз ще ти простя всичко. Ти не успя да ме подиграеш и моето самолюбие е удовлетворено; спомни си — бяхме някога приятели…

Лицето му пламна, очите му засвяткаха.

— Стреляйте! — отвърна той. — Аз презирам себе си, а вас мразя. Ако вие не ме убиете, аз ще ви заколя някоя нощ изневиделица. За двама ни няма място на земята…

Гръмнах…

Когато димът се разсея, Грушницки го нямаше на площадката. Само облаче прах още се виеше на края на стръмнината.

Всички в един глас извикаха.

— Finita la comedia^[19] — казах аз на доктора.

Той не ми отговори и с ужас се извърна.

Аз вдигнах рамене и се сбогувах със секундантите на Грушницки.

Като се спусках надолу по пътечката, забелязах между пукнатините на скалите окървавения труп на Грушницки. Неволно затворих очи…

Отвързах коня си и тръгнах бавно за дома. Камък лежеше на сърцето ми.

Слънцето ми се струваше мътно, лъчите му не ме топлеха.

Нестигнал още до окрайнината, завих надясно из клисурата. Тягостно ми беше да гледам хората: исках да бъда сам. Като оставих юздите и отпуснах глава на гърдите си, аз дълго яздих и най-после се озовах на съвсем непознато място; обърнах коня назад и почнах да диря пътя; слънцето вече захождаше, когато пристигнах в Кисловодск, измъчен върху измъчения кон.

Лакеят ми каза, че дохождал Вернер, и ми даде две бележки: едната от него, другата — от Вера.

Разпечатах първата; тя имаше следното съдържание:

„Всичко е наредено колкото се може най-добре: тялото е докарано обезобразено, куршумът е изваден от гърдите. Всички вярват, че причината за смъртта му е нещастен случай; само комендантът, комуто сигурно е известно вашето скарване, поклати глава, но нищо не каза. Доказателства срещу вас няма никакви и вие можете да спите спокойно… ако можете… Прощавайте…“

Дълго не се решавах да отворя второто писмо… Какво можеше да ми пише тя?… Тежко предчувствие вълнуваше душата ми.

Ето го това писмо, от което всяка дума се е врязала неизгладимо в паметта ми:

Пиша ти с пълна увереност, че ние никога вече няма да се видим. Преди няколко години, когато се разделих с тебе, мислех същото; но на небето било угодно да ме изпита втори път; аз не понесох това изпитание, моето слабо сърце отново се покори на познатия глас… ти няма да ме презираш за това, нали? Това писмо ще бъде сбогуване и изповед едновременно: трябва да ти кажа всичко, което се е насъбрало на сърцето ми, откакто то те обича. Няма да те обвинявам — ти постъпи с мене така, както би постъпил с мене всеки друг мъж: ти ме обичаше като собственост, като източник на радости, тревоги и печали, които се сменят взаимно, без които животът е скучен и еднообразен. Аз разбрах това още отначало… Но ти беше нещастен и аз се пожертвувах, като се надявах, че кога да е, ще оцениш моята жертва, че кога да е, ще разбереш моята дълбока нежност, която не зависи от никакви условия. Много време мина оттогава, аз проникнах във всичките тайни на душата ти… и се убедих, че това е било празна надежда. Мъчно ми беше! Но моята любов се срасна с душата ми; тя потъмня, но не угасна.

Ние се разделяме завинаги; но можеш да бъдеш уверен, че никога няма да обичам друг: душата ми изчерпи за тебе всичките си съкровища, сълзи и надежди. Която те е обичала веднъж, не може да гледа без известно презрение останалите мъже не защото ти си бил по-добър от тях, о не, но в твоята природа има нещо особено, свойствено само на тебе, нещо гордо и тайнствено; в твоя глас, каквото и да говорим, има непобедима власт; никой не умее така да иска постоянно да бъде обичан; в никого злото не е тъй привлекателно; ничий поглед не обещава толкова блаженство; никой не умее по-добре да се ползува от своите предимства и никой не може да бъде така истински нещастен, както ти, защото никой не се мъчи толкова да се увери в противното.

Сега аз трябва да ти обясня причината на моето прибързано заминаване; на тебе тя ще се стори маловажна, защото се отнася само до мене.

Тази сутрин дойде при мене мъжът ми и ми разправи за скарването ти с Грушницки. Види се, много съм пребледняла, защото той дълго и внимателно ме гледа в очите; едва не припаднах при мисълта, че ти днес трябва да се биеш и че аз съм причината за това; струваше ми се, че ще полудея… Но сега, когато мога да разсъждавам, уверена съм, че ще останеш жив: невъзможно е да умреш без мене, невъзможно! Моят мъж дълго ходи из стаята; не знам какво ми говори, не помня какво му отговарях… навярно съм му казала, че те обичам… Помня само, че към края на нашия разговор той ме наскърби с ужасна дума и излезе. Чувах как заповядваше да запрегнат каретата… Ето вече три часа как седя на прозореца и чакам твоето завръщане… Но ти си жив, ти не можеш да умреш!… Каретата е почти готова… Прощавай, прощавай… Аз съм загинала — но какво значение има това? Ако можех да бъда сигурна, че ти винаги ще ме помниш — не казвам вече да ме обичаш — не, само да ме помниш… Прощавай; идват… трябва да скрия писмото…

Нали не обичаш Мери? Няма да се ожениш за нея?

Слушай, ти трябва да ми принесеш тази жертва: аз за тебе изгубих всичко на света…

Излязох като безумен навън, скочих на своя Черкез, когото водеха по двора, и препуснах с всички сили по пътя за Пятигорск. Безпощадно пришпорвах измъчения кон, който пръхтеше и целият в пяна, ме носеше по каменистия път.

Слънцето вече залезе в черния облак, който почиваше върху гребена на западните планини; в клисурата стана тъмно и влажно. Подкумок, като се промъкваше между камъните, ревеше глухо и еднообразно. Аз препусках, задъхан от нетърпение. Мисълта, че може да не я сваря в Пятигорск, като чук удряше сърцето ми. Една минута, за една минута да я видя, да се простя, да стисна ръката й… Аз се молех, проклинах, плачех, смеех се… не, нищо не може да изрази моето безпокойство, отчаяние!… При възможността да я загубя навеки Вера стана за мене по-скъпа от всичко на света — по-скъпа от живота, честта, щастието! Господ знае какви странни, какви бесни мисли се рояха в главата ми… И все препусках, като пришпорвах безпощадно коня. И ето почнах да забелязвам, че той диша по-тежко; един-два пъти вече се спъна на равно място… Оставаха пет версти до Есентуки — казашко селище, дето можех да се прехвърля на друг кон.

Всичко щеше да бъде спасено, ако на коня му бяха стигнали сили още за десет минути. Но изведнъж, като се изкачваше от един неголям дол, при излизане от планината, на един остър завой той грохна на земята. Аз бързо скочих, искам да го вдигна, дърпам го за повода — напразно: едва чут стон се изтръгна през стиснатите му зъби; след няколко минути той издъхна; останах сам в степта, изгубил последната надежда; опитах се да вървя пеш — краката ми се подкосиха; измъчен от тревогите през деня и безсъницата, паднах на мократа трева и заплаках като дете.

И дълго лежах неподвижно и горчиво плаках, без да се мъча да задържам сълзите и риданията; мислех, че гърдите ми ще се разкъсат; всичката ми твърдост, всичкото ми хладнокръвие изчезнаха като дим; душата ми обезсиля, разсъдъкът замлъкна и ако в тази минута беше ме видял някой, с презрение би се извърнал.

Когато нощната роса и планинският вятър освежиха горещата ми глава и мислите ми се успокоиха, разбрах, че да гоня загиналото щастие, е безполезно и безразсъдно. Какво още ми трябва? Да я видя? Защо? Не е ли свършено вече всичко между нас? Една горчива прощална целувка няма да обогати спомените ми, а след нея само по-мъчно ще ни бъде да се разделим.

Но на мене ми е приятно, че мога да плача! Впрочем може би причина за това са разстроените ми нерви, нощта, прекарана без сън, двете минути срещу дулото на пистолета и празният стомах.

Всяко зло за добро! Това ново страдание, казано на военен език, направи в мене щастлива диверсия. Чудесно е да плачеш и после, вероятно ако не бях се разходил на кон и не бях принуден обратно да измина пеш петнадесет версти, и тази нощ сънят не би затворил очите ми.

Върнах се в Кисловодск в пет часа сутринта, хвърлих се в леглото и заспах със съня на Наполеон след Ватерло.

Когато се събудих, навън беше вече тъмно. Седнах до отворения прозорец, разкопчах архалука — и планинският вятър освежи гърдите ми, които тежкият сън още небе успокоил от умората. Далече зад реката, през върховете на гъстите липи, които я затулят, блещукаха светлините в постройките на крепостта и окрайнината. У нас всичко беше тихо, в къщата на княгинята беше тъмно.

Влезе докторът: челото му беше намръщено; той не ми протегна ръка както обикновено.

— Откъде идете, докторе?

— От княгиня Лиговска; дъщеря й е болна — нервно разстройство… Но не това е важно, а ето какво: началството се досеща и макар нищо положително да не може да се докаже, съветвам ви да бъдете по-предпазлив. Княгинята днес ми каза, че знае, че сте се дуелирали заради дъщеря й. Всичко й е разправило това старче… кажи го де? Той е бил свидетел на вашата свада с Грушницки в ресторанта. Дойдох да ви предупредя. Прощавайте. Може би няма вече да се видим: вас ще ви пратят някъде.

Той се спря на прага: искаше му се да ми стисне ръката… и ако аз бях проявил най-малкото желание за това, би се хвърлил на шията ми; но аз останах студен като камък — и той си излезе.

Това са хората! Всички са такива: знаят от преди всичките лоши страни на постъпката, помагат, съветват, дори я одобряват, като виждат, че няма друго средство, а после си измиват ръцете и се извръщат с негодувание от онзи, който е имал смелостта да поеме върху себе си цялата тежест на отговорността. Всички са такива, дори най-добрите, най-умните!…

На другия ден сутринта получих заповед от висшето началство да замина за крепостта N и отидох у княгинята да се сбогувам.

Тя беше учудена, когато на въпроса й — имам ли да й кажа нещо особено важно? — отвърнах, че й желая да бъде щастлива и прочее.

— А аз трябва да поговоря с вас много сериозно.

Седнах мълчаливо.

Явно беше, че не знаеше как да почне; лицето й стана аленочервено, пълничките й пръсти барабаняха по масата; най-после почна така, с прекъслечен глас:

— Слушайте, мосьо Печорин; мисля, че вие сте благороден човек.

Аз се поклоних.

— Дори съм уверена в това — продължи тя, — макар вашето поведение да е малко съмнително; но вие може би имате причини, които аз не зная, и тях именно вие сега трябва да ми поверите. Вие сте защитили дъщеря ми от клевета, дуелирали сте се заради нея — следователно рискували сте живота си… Не ми отговаряйте, знам, че няма да признаете това, защото Грушницки е убит (тя се прекръсти). Бог ще му прости — и, надявам се, и на вас също!… Това не се отнася до мене, аз не смея да ви осъждам, защото моята дъщеря, макар и невинно, е станала причина за това. Тя всичко ми каза… мисля, всичко: вие сте й се обяснили в любов… тя ви се признала в своята (при тези думи княгинята тежко въздъхна). Но тя е болна и аз съм уверена, че това не е проста болест! Тайна скръб я съсипва; не признава, но съм уверена, че вие сте причина за това… Слушайте: вие може би мислите, че аз диря чинове, огромно богатство — не мислете: искам само щастието на дъщеря си. Вашето сегашно положение не е завидно, но то може да се поправи: вие имате състояние; вас ви обича дъщеря ми, тя е възпитана така, че ще достави щастие на своя мъж. Аз съм богата, тя е едничкото ми дете… Кажете, какво ви задържа?… Виждате ли, аз не би трябвало да ви говоря всичко това, но разчитам на вашето сърце, на вашата чест; помнете, аз имам само една дъщеря… една…

Тя заплака.

— Княгиньо — казах аз, — не ми е възможно да ви отговоря; позволете ми да поприказвам с дъщеря ви насаме…

— Никога! — извика тя и стана от стола силно развълнувана.

— Както искате — отвърнах аз и се приготвих да си вървя.

Тя се замисли, направи ми знак с ръка да почакам и излезе.

Минаха четири-пет минути; сърцето ми силно биеше, но мислите ми бяха спокойни, главата студена; колкото и да дирех в гърдите си поне искра любов към милата Мери, старанията ми буха напразни.

Вратата се отвори и тя влезе. Боже! Как се е изменила, откакто не съм я виждал — а отдавна ли беше това?

Като дойде до средата на стаята, тя залитна; аз скочих, подадох й ръка и я заведох до креслото.

Стоях срещу нея. Дълго мълчахме; големите й очи, изпълнени с необяснима скръб, сякаш диреха в моите нещо подобно на надежда; бледните й устни напразно се мъчеха да се усмихнат; нежните й ръце, сложени на колената й, бяха така слаби и прозрачни, че ми стана жал за нея.

— Княжна — казах, — знаете ли, че аз се надсмивах над вас?… Вие трябва да ме презирате.

На бузите й се появи болезнена руменина.

Аз продължих:

— Следователно вие не можете да ме обичате…

Тя се извърна, облакъти се на масата, закри очи с ръка и ми се стори, че в тях блеснаха сълзи.

— Боже мой! — произнесе тя едва чуто.

Това ставаше непоносимо: още минута и бих паднал в краката й.

— И така, сама виждате — казах аз с колкото се може по-твърд глас и с принудена усмивка, — сама виждате, че не мога да се оженя за вас. Дори и да искате това сега, скоро бихте се разкаяли. Разговорът с вашата майка ме принуди да се обясня с вас така откровено и грубо; надявам се, че тя се заблуждава, вие лесно можете да я разубедите. Виждате, аз играя във вашите очи най-жалката и отвратителна роля и дори си признавам това; ето всичко, което мога да направя за вас. Каквото и лошо мнение да имате за мене, приемам го… Виждате ли колко долен съм пред вас… Нали, дори и да сте ме обичали, от тази минута ме презирате?…

Тя се обърна към мене бледна като мрамор, само очите й чудно светеха.

— Аз ви мразя… — каза тя.

Благодарих й. Поклоних се почтително и излязох.

След един час пощенската тройка ме отнасяше от Кисловодск. На няколко версти от Есентуки познах трупа на моя бърз кон. Седлото беше свалено — вероятно от минаващ казак — и вместо седлото на гърба му бяха кацнали два гарвана. Въздъхнах и се извърнах настрана…

И сега, тука, в тази скучна крепост, често, като прехвърлям през мисълта си миналото, се питам: защо не исках да тръгна по пътя, открит ми от съдбата, дето ме чакаха тихи радости и душевно спокойствие… Не, аз не бих свикнал с тази участ! Аз съм като моряк, роден и израснал върху палубата на разбойнически кораб: душата му е свикнала с бурите и битките и изхвърлен на брега, той тъгува и се измъчва, както и да го примамва сенчестата, гора, както и да му свети мирното слънце; той скита цял ден по крайбрежния пясък, вслушва се в еднообразния ропот на налитащите вълни и се вглежда в мъгливата далечина: няма ли да се мерне там на бледата черта, която отделя синята бездна от сивите облачета, дългоочакваният кораб, който отначало прилича на крило на морска чайка, но малко по малко се отделя от пяната на скалите и с равен бяг се приближава до пустинното пристанище…