Михаил Лермонтов
Герой на нашето време (2)

I
Бела

Пътувах с пощенска кола от Тифлис. Целият товар на каручката ми се състоеше от един малък куфар, който до половината беше натъпкан с пътни бележки за Грузия. По-голямата част от тях, за ваше щастие, е загубена, а куфарът с останалите неща, за мое щастие, остана цял.

Слънцето вече почна да се тули зад снежния гребен, когато влязох в Койшаурската долина. Каруцарят осетин неуморно подтикваше конете, за да успеем, преди да настъпи нощта, да се изкачим на Койшаурската планина, и колкото му глас държи, пееше разни песни. Славно място е тази долина! От всички страни — непристъпни планини, червеникави скали, обрасли със зелен бръшлян и увенчани с купища чинари, жълти стръмнини, набраздени от дъждовните води, а там, високо-високо, златните реси на снеговете, а долу Арагва, прегърната с друга безименна рекичка, която шумно се изтръгва из черната, пълна с мъгла клисура, проточва се като сребърен конец и блести, както блести змия с люспите си.

Като пристигнахме в полите на койшаурската планина, спряхме се до едно ханче. Тука шумно се трупаха двадесетина грузинци и планинци; наблизо беше спрял за нощуване керван с камили. Трябваше да наема волове, за да изтеглят моята каручка на тази проклета планина, защото беше вече есен и имаше поледица — а тази планина е дълга около две версти.

Нямаше какво да се прави, наех шест вола и няколко осетини. Един от тях нарами моя куфар, другите почнаха да помагат на воловете почти само с викове.

След моята каручка четири вола теглеха друга, като че нищо не е, макар че тя беше натоварена догоре. Това обстоятелство ме учуди. След нея вървеше стопанинът й и пушеше малка кабардинска луличка, украсена със сребро. Той беше с офицерски сюртук без еполети и с рунтава черкезка шапка. Изглеждаше на около петдесет години; мургавият цвят на лицето му показваше, че то отдавна е запознато със задкавказкото слънце и рано посивелите мустаци не отговаряха на твърдата походка и бодрия му вид. Приближих се до него и се поклоних; той мълчаливо отговори на поклона ми и пусна голямо кълбо дим.

— Ние с вас сме спътници, струва ми се?

Той пак мълчаливо се поклони.

— Вие навярно отивате в Ставропол?

— Тъй верно… с държавните неща.

— Кажете, моля ви се, защо четири вола теглят като на шега вашата тежка каручка, а моята празна шест добичета едва я влачат с помощта на тези осетини?

Той лукаво се усмихна и значително ме погледна.

— Вие сигурно сте отскоро на Кавказ?

— От година — отвърнах.

Той повторно се усмихна.

— Но защо?

— Ей така! Ужасни мошеници са тези азиатци! Мислите, че помагат, като викат? А дявол ги знае какво викат! Но воловете ти разбират; и двадесет да впрегнете, щом като викат те, както си знаят, воловете няма да мръднат… Ужасни измамници! А какво ще им направиш!… Обичат да скубят пари от пътниците… Разглезихме ги тия мошеници! Ще видите, че ще ви вземат и за почерпка. Аз ги познавам вече, мене не могат измами!

— А вие отдавна ли служите тука?

— Да, аз съм служил тука още при Алексей Петрович^[1] — отвърна той, като се поизпъчи. — Когато той пристигна на Линията, аз бях подпоручик — добави той — и при него получих две повишения за работа против планинците.

— А сега?…

— Сега се числя в третия линеен батальон. Ами вие, ако смея да попитам?…

Казах му.

С това разговорът свърши и ние продължихме да вървим мълчаливо един до друг. На върха на планината намерихме сняг. Слънцето залезе и нощта дойде след деня без интервал, както това обикновено става на юг; но поради отблясъка на снеговете лесно различавахме пътя, който все още продължаваше нагоре, макар вече не така стръмно. Казах да сложат куфара ми на каручката, да заменят воловете с коне и за последен път се обърнах надолу към долината, но гъстата мъгла, която беше нахлула на вълни из клисурата, съвсем я покриваше и звук не долиташе вече оттам до нашия слух.

Осетините шумно ме окръжиха и искаха за почерпка; но щабскапитанът така страшно им извика, че те веднага се разбягаха.

— Ама че народ! — каза той. — И хляб по руски не може да каже, а заучил: „Офицер, дай за почерпка!“ Виж, татарите според мене, са по-добри: те поне не пият…

До станцията оставаше още около една верста. Наоколо беше тихо, толкова тихо, че по бръмченето на комара можеше да се следи движението му. Отляво се чернееше дълбока клисура; зад нея и пред нас тъмносините върхове на планините, прорязани с долчини, покрити с пластове сняг, се очертаваха на бледния небосклон, който още пазеше последния отблясък на залеза. Върху тъмното небе почнаха да блещукат звезди и странно, стори ми се, че са много по-високо, отколкото у нас на север. От двете страни на пътя стърчаха голи, черни камъни; тук-там изпод снега надничаха храсти, но нито един сух листец не се помръдваше и весело беше да слушаш сред този мъртъв сън на природата пръхтенето на уморената пощенска тройка и неравното подрънкване на руското звънче.

— Утре ще има хубаво време! — казах аз. Щабскапитанът не отвърна ни дума и ми посочи с пръст високата планина, която се издигаше право срещу нас.

— Какво е това? — попитах аз.

— Гуд планина.

— Е, та какво?

— Погледнете как дими.

И наистина Гуд планина димеше; по страните й пълзяха леки струйки мъгли, а на върха й лежеше черен облак, толкова черен, че изглеждаше като петно върху тъмното небе.

Вече различавахме пощенската станция, покривите на саклите^[2], около нея и пред нас блещукаха приветливи огънчета, когато лъхна влажен, студен вятър, клисурата зашумя и заваля ситен дъжд. Едва успях да наметна бурката^[3] си и заваля сняг… Погледнах с благоговение щабскапитана…

— Ще трябва да нощуваме тука — каза недоволно той, — в такава виелица не можеш мина през планината. Какво? Имаше ли срутени места на Крестова? — попита той коларя.

— Нямаше, господине — отвърна коларят осетин, — а надвиснали има много, много.

Поради липса на стаи за пристигащи на станцията ни дадоха за нощуване една задимена сакля. Аз поканих моя спътник да изпием заедно по чаша чай, тъй като носех със себе си чугунен чайник — единствената моя радост в пътешествията ми по Кавказ.

Саклята беше прилепена с едната си страна към скалата; три хлъзгави, мокри стъпала водеха към вратата й. Влязох пипнешком и се сблъсках с една крава (оборът у тези хора заменя стаята за слуги). Не знаех какво да правя: тук блеят овце, там ръмжи куче. За щастие отстрани блесна мътна светлинка и ми помогна да намеря друг отвор, подобен на врата. Тук се откри твърде интересна картина: широката сакля, чийто покрив се опираше върху два опушени стълба, беше пълна с народ. В средата пращеше малък огън, накладен върху земята, и димът, наблъскван от вятъра обратно през отвора на покрива, се разстилаше наоколо на такава гъста пелена, че дълго не можах да се ориентирам; до огъня седяха две бабички, много деца и един сух грузинец, всичките в дрипи. Нямаше какво да се прави, приютихме се до огъня, запушихме лулите си и скоро чайникът приветливо зашумя.

— Жалки хора! — казах на щабскапитана и посочих нашите мръсни хазаи, които ни гледаха мълчаливо, като втрещени.

— Страшно глупав народ! — отвърна той. — Ще ми повярвате ли? Нищо не умеят, не са способни за никакво образование! Във всеки случай нашите кабардинци или чеченци, макар че са разбойници и голтаци, но затова пък са отчаяни глави; а тези и към оръжие нямат никаква слабост; приличен кинжал нито у един няма да видиш. А пък осетини.

— А вие дълго ли бяхте в Чечня?

— Да, десет години стоях там в крепостта с ротата си, при Камен брод — знаете ли го?

— Слушал съм.

— Ех, братко, омръзнаха ни тези главорези; сега, слава богу, по̀ е мирно; а някога, отделиш ли се на сто крачки от окопа и вече нейде някой космат дявол седи и пази: щом се зазяпаш, току-виж — или примка на врата, или куршум в тила ти. А пък юнаци!…

— Сигурно много приключения сте имали? — казах аз, подтикван от любопитство.

— Как не! Имал съм…

Той почна да дърпа левия си мустак, наведе глава и се замисли. На мене страшно ми се искаше да изскубна от него някоя историйка — желание, свойствено на всички пътешествуващи и записващи хора. През това време чаят завря; аз измъкнах от куфара си две походни чаши, налях и сложих едната пред него. Той сръбна и каза сякаш на себе си: „Да, имал съм!“ Това възклицание ми даде големи надежди. Знам, старите кавказци обичат да поговорят, да поразкажат; това така рядко им се случва: някой пет години стои в някакво затънтено място с ротата си и цели пет години никой няма да му каже „здравейте“ (защото фелдфебелът казва „здравие желая“). А би имало за какво да се побъбри: наоколо див, интересен народ; всеки ден опасности; чудни случаи стават и тук неволно ще съжалиш, че у нас така малко записват.

— Не искате ли да прибавим ром? — казах на събеседника си, — имам бял от Тифлис; сега е студено.

— А, не, покорно благодаря, не пия.

— Защо така?

— Ей така. Заклел съм се. Когато бях още подпоручик, веднъж, знаете, си пийнахме между нас си, а през нощта се вдигна тревога; и ние излязохме пред фронта пийнали, ама пък си изпатихме, когато Алексей Петрович узна: като се разсърди, пази боже! Насмалко щеше да ни даде под съд. И наистина: друг път цяла година живееш и никого не виждаш и дойде ли водката — загубен си!

Като чух това, аз почти изгубих надежда.

— Ето, да речем, черкезите — продължи той, — напият се с буза^[4] на сватба или на погребение и почне сечене.

Един път едвам спасих живота си, а отгоре на това бях на гости у верноподан княз.

— Но как се случи това?

— Ето — той натъпка лулата си, смукна и почна да разказва, — ето, чувайте сега, аз по онова време стоях в крепостта зад Терек с ротата си — скоро ще станат пет години оттогава. Веднъж, през есента, пристигна транспорт с провизии; с транспорта дойде офицер, млад, около двадесет и пет годишен. Представи ми се в пълна униформа и съобщи, че му е заповядано да остане при мене в крепостта. Беше такъв един тъничък, беличък, мундирът му новичък и аз веднага се досетих, че отскоро е при нас на Кавказ. „Вие навярно — попитах го аз — сте преместен тук от Русия?“ — „Тай вярно, господин щабскапитан“ — отвърна той. Аз го хванах за ръката и му казах: „Много се радвам, много се радвам. Ще ви бъде малко скучно… но ще си живеем двамата приятелски. И моля ви се, наричайте ме просто Максим Максимич и моля ви се — защо тази пълна униформа? Идвайте при мене всякога само с фуражка.“ Определиха му квартира и той се засели в крепостта.

— А как се казваше? — попитах аз Максим Максимич.

— Казваше се… Григорий Александрович Печорин. Славен момък беше, уверявам ви, само че малко странен. Ето например в дъжд, в студ — цял ден на лов; всички измръзнат, изморят се — а на него нищо му няма. А друг път седи в стаята си, вятър лъхне, уверява, че се е простудил; капакът на прозореца чукне, той трепне и пребледнее; а пред очите ми е ходил сам-самичък за глигани; понякога по цели часове дума не можеш откопчи от него, но друг път пък, като почне да разправя, коремът ще те заболи от смях… Да-а, с големи странности и навярно беше богат човек: колко разни скъпи нещица имаше!…

— А дълго ли живя с вас? — попитах отново.

— Амче около една година. Затова пък няма да забравя тази година; много главоболия ми създаде, да не го споменаваме с лошо. Наистина има такива хора, на които от рождение е писано да се случат с тях разни необикновени неща.

— Необикновени ли? — извиках с любопитство аз, като му доливах чай.

— Ще ви разкажа. На шест версти от крепостта живееше един верноподан княз. Синчето му, петнадесетгодишно момче, навикна да идва при нас: всеки ден — ту за това, ту за онова. И наистина разглезихме го ние с Григорий Александрович. А пък какъв разбойник беше, за всичко го биваше: и шапка да вдигне от земята при пълен галоп, и с пушка да стреля. Едно му беше лошото: ужасно алчен беше за пари. Веднъж, на смях, Григорий Александрович обеща да му даде една жълтица, ако му открадне най-добрия козел от бащиното си стадо; и какво мислите? Още на другата нощ го дотътри за рогата. А понякога речем да го раздразним, очите му току се налеят с кръв и веднага се хване за кинжала. „Ей. Азамат, няма да те бъде дълго — казах му аз, — зян ще ти иде кратуната!“

Веднъж идва лично старият княз да ни кани на сватба: омъжваше по-голямата си дъщеря, а ние бяхме с него приятели: тъй че не можеше, знаете, да откажем, макар че беше татарин. Отидохме. В аула ни срещнаха много кучета със силен лай. Жените се криеха, като ни видеха; онези, които можахме да разгледаме в лице, съвсем не бяха хубавици. „Аз имах много по-хубаво мнение за черкезките“ — каза ми Григорий Александрович. „Почакайте!“ — отвърнах аз, като се усмихнах. Имах си нещо на ум.

В саклята на княза се беше събрал вече много народ. Азиатците, знаете, имат обичай да канят на сватба, когото завърнат. Посрещнаха ни с всички почести и ни поведоха в стаята за гости. Аз обаче не забравих да забележа де оставиха конете ни, знаете, за всеки случай.

— Ами как празнуват те сватбите? — попитах аз щабскапитана.

— А че обикновено. Отначало моллата ще им прочете нещо от Корана; после даряват младите и всичките им роднини; ядат, пият буза; после почва джигитовката и винаги някакъв дрипльо, измацан, върху мръсно куцо конче, се криви, прави палячовщини, разсмива добрата компания; после, когато мръкне, в стаята за гости почва, казано по нашему, бал. Бедно старче дрънка на триструнна… забравих как я наричат те… е, нещо като балалайка. Момичетата и младите момчета застават в две редици, един срещу друг, пляскат с ръце и пеят. После излизат едно момиче и един мъж на средата и почват да си говорят един друг напевно стихове, каквито им попаднат, а останалите подхващат хорово. Ние с Печорин седяхме на почетно място и ето към него се приближи малката дъщеря на стопанина, момиче на шестнадесет години, и му изпя… как да кажа?… нещо като комплимент…

— А какво му изпя, не помните ли?

— А ме, струва ми се, нещо такова: „Стройни са, казва, нашите млади джигити и кафтаните им са със сребро обточени, но младият руски офицер е по-строен от тях и галоните му са златни. Той е като топола между тях; само че няма да расте, няма да цъфти той в нашата градина.“ Печорин стана, поклони й се, тури ръка до челото и сърцето си и ме помоли да й отвърна; аз зная добре техния език и преведох отговора му.

Когато се отдалечи от нас, аз прошепнах на Григорий Александрович: „Е, как е?“ — „Прелест! — отвърна той. — А как се казва?“ — „Казва се Бела“ — отговорих аз.

И наистина тя беше хубава: висока, тъничка, очите и черни като на планинска коза и просто ви надничат в душата. Печорин замислен не сваляше очи от нея и тя честичко го поглеждаше изпод вежди. Ала не само Печорин се любуваше на хубавичката княгиня: от ъгъла на стаята я гледаха други две очи, неподвижни, огнени. Почнах да се вглеждам и видях моя стар познайник Казбич. Той, знаете, беше нито верноподан, нито неверноподан. Върху него падаха много подозрения, макар че в никакво немирство не беше уличен. Понякога докарваше при нас в крепостта овни и ги продаваше евтино, само че никога не се пазареше: каквото поиска, давай — да го заколиш, няма да отстъпи. Говореха за него, че обичал да скитосва отвъд Кубан с абреците и, право казано, муцуната му беше наистина разбойническа: мъничък, сух, широкоплещест… А пък чевръст, чевръст като дявол! Бешметът му всякога изпокъсан, с кръпки, а оръжието сребърно. А конят му се славеше в цялата Кабарда — и наистина нищо по-хубаво от този кон не може да се измисли. Не току-така му завиждаха всички ездачи и не един път се опитваха да го откраднат, само че не успяваха. Като че сега гледам този кон: вран като смола, крака — струни и очите му не по-лоши от тези на Бела; а каква сила! Препускай, ако искаш, петдесет версти; а пък вече обязден — като куче тича след стопанина си, гласа му дори познаваше! Понякога не го и връзваше. Такъв един разбойнически кон!…

Тази вечер Казбич беше по-мрачен, отколкото когато и да е, и аз забелязах, че под бешмета си е облякъл ризница. „Не току-така носи тази ризница — помислих си аз, — навярно крои нещо.“

Задушно стана в саклята и аз излязох на въздух да се освежа. Нощта вече се спускаше върху планините и мъглата почна да броди из клисурите.

Хрумна ми да свърна под навеса, дето бяха нашите коне, за да видя имат ли храна, пък и предпазливостта никога не пречи: аз имах славен кон и вече не един кабардинец го поглеждаше умилно, като казваше: „Якши тхе, чок якши!“^[5]

Промъквам се край стобора и изведнъж чувам гласове; единия глас веднага познах: беше немирникът Азамат, синът на нашия домакин; другият говореше по-рядко и по-тихо. „За какво ли говорят? — помислих си аз. — Дали не е за моето конче?“ Седнах до стобора и почнах да подслушвам, като се мъчех да не пропусна нито една дума. Понякога шумът на песните и говорът на гласовете, долитащи от къщата, заглушаваха интересния за мене разговор.

— Славен кон имаш ти! — казваше Азамат. — Ако аз бях стопанин в къщи и имах табун от триста кобили, бих дал половината за твоя бегач, Казбич!

„А, Казбич!“ — помислих си аз и си спомних ризницата.

— Да — отвърна Казбич, като помълча малко, — в цяла Кабарда няма да намериш такъв. Веднъж — това беше на отсрещния бряг на Терек, отивах с абреците да отпъдим руските табуни; не ни провървя и се пръснахме кой където види. След мен летяха четирима казаци; вече чувах зад себе си виковете на гяурите, а пред мене беше гъста гора. Прилегнах аз на седлото, оставих се на аллаха и за пръв път в моя живот оскърбих коня си с удар на камшик. Като птица се гмурна той между клоните; остри шипове късаха дрехите му, сухите клони на карагача^[6] ме шибаха по лицето. Моят кон прескачаше през пънища, разкъсваше с гърди храстите. По-добре беше да го оставя на края на гората и да се скрия в нея, но ми беше жал да се разделя с него — и пророкът ме възнагради за това. Няколко куршума пропищяха над главата ми; аз вече чувах как слезлите от конете казаци тичаха по следите ми… Изведнъж пред мене дълбок ров; моят бегач се позамисли — и скокна. Задните му копита не можаха да се задържат на отсрещния бряг и той увисна на предните си крака. Аз разпуснах юздите и полетях в рова; това спаси моя кон: той излезе. Казаците видяха всичко това, само че нито един не се спусна да ме дири: те навярно мислеха, че смъртно съм се ударил, и аз чух как хукнаха да ловят коня. Сърцето ми се обля с кръв. Запълзях по гъстата трева из рова и гледам: гората свършила, няколко казаци излизат от нея на поляната и ето изскача право срещу тях моят Карагьоз; всички се спуснаха по него с вик; дълго, дълго го гониха, особено един от тях на два пъти а-ха да метне примамката на шията му; аз затреперих, наведох очи и почнах да се моля. След няколко мига ги вдигам и виждам: моят Карагьоз лети, развял опашка, волен като вятъра, а гяурите далеко един след друг се влачат по степта на измъчените си коне. Валлах! Това е истината, самата истина! До късна нощ седях аз в своя ров. Изведнъж, какво мислиш, Азамат? Чувам в мрака, тича по брега на рова кон, пръхти, цвили и удря копита в земята; познах гласа на моя Карагьоз: това беше той, моят другар!… Оттогава не сме се разделяли.

И чуваше се как той пляскаше с ръка гладката шия на своя бегач и го наричаше с разни нежни имена.

— Ако имах табун от хиляда кобили — каза Азамат, — целия бих ти го дал за твоя Карагьоз.

— Йок, не искам — отвърна равнодушно Казбич.

— Слушай, Казбич — умилкваше се около него Азамат, — ти си добър човек, ти си храбър джигит, а моят баща се страхува от руснаците и не ме пуска в планината; дай ми твоя кон и аз ще направя всичко, каквото пожелаеш: ще ти открадна от баща си най-хубавата пушка или сабя, каквато пожелаеш — а сабята му е истинска гурда^[7]: допри острието до ръката си, сама ще се впие в тялото ти, а ризница като твоята нищо не е за нея.

Казбич мълчеше.

— Още първия път, щом видях твоя кон — продължаваше Азамат, — когато се виеше под тебе и подскачаше с издути ноздри, и кремъците като искри летяха изпод копитата му, в моята душа стана нещо неразбираемо и оттогава всичко ми е омразно: най-добрите бегачи на моя баща гледах с презрение, срам ме беше да се показвам на тях и тъга ме обхвана; и натъжен седях аз на скалата по цели дни, и всяка минута в мислите ми се явяваше твоят вран бегач със стройната си походка, със своя гладък, прав като стрела гръб; той ме гледаше в очите с бойките си очи, като че искаше да ми продума. Аз ще умра, Казбич, ако не ми го продадеш! — каза Азамат с разтреперан глас.

Счу ми се, че заплака; а трябва да ви кажа, че Азамат беше страшно упорито хлапе и никога с нищо не можеш да изтръгнеш сълзи от него, дори когато беше по-малък.

В отговор на неговите сълзи се чу нещо като смях.

— Слушай! — каза с твърд глас Азамат. — Ти виждаш, че на всичко се решавам. Искаш ли да открадна за тебе сестра си? Как танцува тя! Как пее! А бродира със злато — чудо! И турският падишах не е имал такава жена… Искаш ли? Причакай ме утре през нощта там в клисурата, при бързия поток: аз ще мина там с нея за съседния аул — и тя е твоя. Нима Бела не струва колкото твоя кон?

Дълго, дълго мълча Казбич; най-после вместо отговор полугласно проточи старинна песен^[8]:

Много красавици тука цъфтят,

като звезди им очите горят.

Сладко да любиш тях — участ завидна;

но волността е по-весела, свидна.

С злато ще купиш три чудни жени,

с нищо се бързия кон не цени:

с вихъра в ширната степ той се мери,

нито изменя той, ни лицемери.

Напразно го молеше Азамат да се съгласи; и плака, и умилква му се, и кле се; най-после Казбич нетърпеливо го прекъсна:

— Махай се оттука, безумен хлапак! Ти ли ще яздиш моя кон? Още на първите три крачки той ще те хвърли и ще си разбиеш тила в камъните.

— Мене! — викна разярен Азамат и желязото на детския кинжал зазвъня по ризницата. Силна ръка го отблъсна далече и той така се удари в плета, че целият плет се раздруса. „Сега ще се започне една…!“ — помислих си аз, хукнах към конюшнята, обюздах нашите коне и ги изведох в задния двор. След две минути в къщата се вдигна ужасен шум. Ето какво се беше случило: Азамат изтичал там с разкъсан бешмет и казал, че Казбич искал да го заколи. Всички скочили, хванали се за оръжието — и почна веселбата! Вик, шум, стрелба; само че Казбич вече беше на коня си и се въртеше сред тълпата по улицата, същ дявол, като се пазеше с шашката си.

— Слушай, атовете се ритат, магаретата теглят! — казах аз на Григорий Александрович, като го хванах за ръката. — Не е ли по-добре да се омитаме?

— Почакайте да видим как ще свърши.

— Ами то се знае, ще се свърши лошо; у тези азиатци все така става: насмучат се с буза и почне клане! — Качихме се на конете си и препуснахме към дома.

— А какво стана с Казбич? — попитах аз нетърпеливо щабскапитана.

— Ами какво може да се направи на този народ! — отвърна той, като допиваше чашата с чай. — Измъкнал се!

— И без да бъде ранен? — попитах аз.

— Че господ го знае! Не мрат те, разбойниците! Виждал съм ги аз такива, например: целият надупчен като решето с щикове, а все маха шашката. — След късо мълчание щабскапитанът продължи, като тропна с крак: — Никога няма да си простя едно нещо: дяволът ме накара, като пристигнах в крепостта, да разкажа на Григорий Александрович всичко, което чух, когато седях зад стобора; той се посмя — такъв един хитрец! — но започна нещо да крои.

— Но какво измисли? Разправете, моля ви се.

— Е, няма какво да се прави! Щом като почнах да разправям, трябва да продължа.

След три-четири дни пристига Азамат в крепостта. Както обикновено се отби при Григорий Александрович, който всякога го гощаваше със сладкиши. Аз бях там. Поведе се разговор за коне и Печорин почна да хвали коня на Казбич: че той е такъв един буен, красив като дива коза — ех, просто според неговите думи такъв по целия свят няма.

Засвяткаха очичките на татарчето, а Печорин като че не забелязва; аз заговоря за нещо друго, а той веднага обръща разговора за коня на Казбич. Тази история продължаваше всеки път, щом дойдеше Азамат. След три седмици почнах да забелязвам, че Азамат бледнее и съхне, както става от любов в романите. Що за чудо?…

А видите ли, аз после узнах цялата работа: Григорий Александрович дотолкова го раздразнил, че просто го отчаял. Веднъж той току му казал:

— Виждам, Азамат, че много ти е харесал този кон, а пък няма да го видиш, както няма да видиш тила си! Слушай, кажи, какво би дал на оня, който би ти го подарил?…

— Всичко, каквото поиска — отвърнал Азамат.

— В такъв случай ще го имаш, само че при едно условие… Закълни се, че ще го изпълниш…

— Кълна се… Закълни се и ти!

— Добре! Кълна се, ти ще имаш коня; само че за него ти трябва да ми дадеш сестра си Бела: Карагьоз ще бъде нейният откуп. Надявам се, че търгът е изгоден за тебе.

Азамат мълчал.

— Не искаш ли? Е, както искаш! Мислех, че си мъж, а ти си бил още дете: рано е още да яздиш кон…

Азамат пламнал.

— А баща ми? — казал той.

— Нима той никога не заминава?

— Вярно…

— Съгласен ли си?…

— Съгласен съм — прошепнал Азамат, смъртноблед. — Но кога?

— Първия път, щом Казбич дойде тука; той ми обеща да докара десетина овни; останалото е моя работа. Внимавай, Азамат!

И ето те свършиха тая работа… Откровено казано, лоша работа! Аз после казах това на Печорин, ала той само ми отвърна, че дивата черкезка трябва да бъде щастлива, задето има такъв мил мъж като него, защото според тях той все пак е неин мъж, и че Казбич е разбойник, който трябвало да бъде наказан. Съдете сами, какво можех да възразя на това… Но тогава аз нищо не знаех за техния заговор. Веднъж пристигна Казбич и пита не ни ли трябват овни и мед; заръчах му да ги докара на другия ден.

— Азамат! — казал Григорий Александрович. — Утре Карагьоз е в моите ръце; око тази нощ Бела не бъде тук, няма да видиш коня…

— Добре! — отвърнал Азамат и хукнал към аула.

Вечерта Григорий Александрович се въоръжи и излезе от крепостта; как са уредили тази работа, не знам — чак през нощта двамата се върнали и часовоят видял, че през седлото на Азамат лежала жена, чиито ръце и крака били свързани, а главата обвита с яшмак.

— Ами коня? — попитах аз щабскапитана.

— Ей сега, ей сега. На другия ден рано сутринта пристигна Казбич и докара десетина овни за продан. Като привърза коня си за стобора, той влезе при мене; аз го почерпих с чай, защото, макар и разбойник, той все пак беше мой кунак^[9].

Почнахме да бъбрим за това-онова… Изведнъж, гледам, Казбич трепна, лицето му пребледня — и към прозореца: но прозорецът за нещастие гледаше към задния двор.

— Какво ти става? — попитах.

— Моят кон!… Конят ми! — каза той, целият разтреперан.

Наистина и аз чух тропот от копита: „Навярно някой казак е пристигнал…“

— Не! Урус яман, аман!^[10] — зарева той и лудо се хвърли навън като дива пантера. С два скока беше вече на двора; при вратата на крепостта часовоят му прегради пътя с пушката си; той прескочи през пушката и хукна по пътя… Далече се виеше прах — Азамат летеше на бързия Карагьоз; както тичаше, Казбич измъкна пушката от калъфа и гръмна. За минута остана неподвижен, докато се убеди, че не е улучил; после заръмжа, удари пушката в един камък, разби я на парчета, повали се на земята и зарида като дете… Около него се насъбра народ от крепостта — той никого не забелязваше; постояха, поприказваха и се върнаха назад; аз заповядах да турят до него парите за овните — той не го докосна, лежеше по очи, като мъртъв. Ще ми повярвате ли, така лежа до късна нощ и цяла нощ!… Чак на другата сутрин дойде в крепостта и почна да пита за името на похитителя. Часовоят, който видял как Азамат отвързал коня и избягал с него, не сметна за нужно да скрива. При това име очите на Казбич засвяткаха и той се упъти към аула, дето живееше бащата на Азамат.

— А бащата какво направи?

— Та там е работата я, че Казбич не го намерил: той заминал някъде за пет-шест дни, иначе би ли могъл Азамат да отмъкне сестра си?

А когато бащата се завърнал, нямало ни дъщеря му, ни сина му. Такъв хитрец: сетил се, че ще му отиде главата, ако го хванат. Така се и загуби оттогава: навярно се е присъединил към някоя абрешка шайка и е сложил буйната си глава оттатък Терек или Кубан; така му се пада!

Да си призная и аз доста си изпатих. Щом узнах, че черкезката е при Григорий Александрович, надянах еполети, шпага и отидох при него.

Той лежеше в първата стая върху леглото, подложил под тила едната си ръка, а в другата държеше изгасналата лула; вратата за другата стая беше заключена с кофар и ключа го нямаше в кофара. Аз веднага забелязах всичко това… Почнах да кашлям и да почуквам с токове по прага — но той се преструваше, че не чува.

— Господин прапоршчик! — казах аз, колкото може по-строго. — Нима не виждате, че съм дошъл при вас?

— Ах, здравейте, Максим Максимич! Не желаете ли една лула тютюн? — отвърна той, без да стане.

— Извинявайте аз не съм Максим Максимич: аз съм щабскапитанът.

— Все едно. Не желаете ли чай? Ако знаехте каква грижа ме измъчва!

— Всичко зная — отвърнах аз и се приближих до кревата.

— Толкоз по-добре: аз нямам настроение да разправям.

— Господин прапоршчик, вие сте извършили провинение, за което и аз може да отговарям…

— Е, стига де! Голяма работа! Нали отдавна всичко делим по равно.

— Що за шеги? Дайте си шпагата!

— Митка, шпагата!…

Митка донесе шпагата. Като изпълних дълга си, аз седнах до него на кревата и казах:

— Слушай, Григорий Александрович, признай си, че това не е хубаво.

— Кое не е хубаво?

— Ей това, че отмъкна Бела… Ах, този мошеник Азамат!… Е, признай си — казах му аз.

— Ами като ми харесва?…

Какво да му отговориш на това?… Аз се обърках. Но след известно мълчание му казах, че ако бащата почне да я иска, трябва да му я върне.

— Съвсем не трябва!

— Но ако узнае, че е тука?…

— Че как ще узнае?

Аз пак се обърках.

— Слушайте, Максим Максимич! — каза Печорин, като се понадигна. — Вие сте добър човек, ако върнем дъщерята на този дивак, той ще я заколи или продаде. Работата е свършена, не бива насила да я разваляме; оставете я при мене, а вие задръжте моята шпага…

— Че покажете ми я — казах аз.

— Тя е зад тази врата; само че и аз сега напразно исках да я видя: седи в ъгъла, загърната в яшмака си, не говори и не гледа: плашлива като дива коза. Аз наех кръчмарката — тя знае татарски, ще се грижи за нея и ще я привикне към мисълта, че е моя, защото на никой друг няма да принадлежи, освен на мене — прибави той и удари с юмрук по масата. Аз и с това се съгласих… Какво можех да правя? Има хора, с които непременно трябва да се съгласяваш.

— И какво? — попитах аз Максим Максимич. — Наистина ли тя се привърза към него, или закрея в неволя, от тъга по родния край?

— Моля ви се, защо пък от тъга по родния край? От крепостта се виждаха същите планини, които се виждаха и от нейния аул, а на тези диваци повече нищо не им трябва. Освен това Григорий Александрович всеки ден й подаряваше по нещо; първите дни тя мълчаливо, гордо отблъскваше подаръците и тогава те оставаха за кръчмарката и възбуждаха нейното красноречие. Ах, подаръците! Какво не прави жената за едно шарено парцалче!… Но да оставим това… Дълго се мъчи с нея Григорий Александрович; през това време учеше татарски и тя почна да разбира нашия език. Малко по малко свикна да го гледа, отначало изпод вежди, крадешком, и все тъжеше, напиваше полугласно свои песни, така че понякога и на мене ми ставаше мъчно, като я слушах от съседната стая. Никога няма да забравя една сцена: минавах покрай тях и погледнах през прозореца; Бела седеше върху миндера, отпуснала глава на гърдите си, а Григорий Александрович стоеше пред нея.

— Слушай, мой ангел — казваше той, — ти знаеш, че рано или късно трябва да станеш моя — тогава защо само се мъчиш? Нима обичаш някакъв чеченец? Ако е така, още сега ще те пусна да си отидеш у дома. — Тя трепна едва видимо и поклати глава. — Или — продължаваше той — съм ти съвсем омразен? — Тя въздъхна. — Или твоята вяра ти забранява да ме обичаш? — Тя побледня и мълчеше. — Повярвай ми, аллах е един и същ за всички племена и ако позволява на мене да те обичам, защо да забранява на тебе да ми отвърнеш с взаимност? — Тя го погледна внимателно в лицето, сякаш поразена от тази нова мисъл; очите й изразиха недоверчивост и желание да се убеди. Ех, какви очи! Светеха като два въглена. — Слушай, мила, добра Бела! — продължаваше Печорин. — Ти виждаш колко те обичам; готов съм всичко да дам, за да те развеселя: искам да бъдеш щастлива; а продължаваш ли да тъжиш, ще умра. Кажи ми, ще бъдеш ли по-весела?

Тя се замисли, без да сваля от него черните си очи, после се усмихна ласкаво и кимна с глава в знак на съгласие. Той я хвана за ръката и почна да я уговаря да го целуне; тя слабо се защищаваше и само повтаряше: „Молиа, молиа, не треба, не треба.“ Той почна да настоява; тя се разтрепери, заплака.

— Аз съм твоя пленница — казваше тя, — твоя робиня; разбира се, ти можеш да ме принудиш — и пак сълзи.

Григорий Александрович се удари с юмрук по челото и изскочи в другата стая. Аз отидох при него; той със скръстени ръце тъжно се разхождаше напред-назад.

— Какво, приятелю? — казах му.

— Дявол, а не жена! — отвърна той. — Но ви давам честната си дума, че тя ще бъде моя…

Поклатих глава.

— Хващате ли се на бас? — каза той. — След седмица!

— Съгласен!

Хванахме се на бас и се разделихме.

На другия ден веднага изпрати специален човек в Кизляр за разни покупки; той донесе цял куп най-различни персийски платове.

— Какво мислите, Максим Максимич? — попита ме той, като показваше подаръците. — Ще устои ли азиатската хубавица срещу такава батарея?

— Вие не познавате черкезките — отвърнах, — те съвсем не са като грузинките или задкавказките татарки — съвсем не са такива. Те си имат свои принципи, другояче са възпитани.

Григорий Александрович се усмихна и почна да си свирука някакъв марш.

А излезе, че аз бях прав: подаръците подействуваха само наполовина; тя стана по-ласкава, по-доверчива — и само толкова; така че той се реши на последното средство. Една сутрин заповяда да му оседлаят коня, облече се по черкезки, въоръжи се и влезе при нея.

— Бела! — каза той. — Ти знаеш колко те обичам. Реших се да те отвлека, защото мислех, че като ме опознаеш, ти ще ме обикнеш; излъгах се — прощавай! Остани пълна господарка на всичко, което имам; ако искаш, върни се при баща си — свободна си. Аз съм виновен пред тебе и трябва да се накажа; прощавай, отивам — къде? Сам не зная! Може би не дълго ще търся куршума или удара на шашката: тогава спомни си за мене и ми прости. — Той се извърна и й протегна ръка за сбогом. Тя не пое ръката му, мълчеше. Аз стоях зад вратата и можех през пролуката да разгледам лицето й: дожаля ми — такава смъртна бледност покриваше това мило личице! Като не чу отговор, Печорин направи няколко крачки към вратата; той трепереше — и да ви кажа ли? Мисля, че беше в състояние да изпълни наистина онова, за което говореше на шега. Такъв човек беше, господ го знае! Но едва се докосна до вратата, тя скочи, зарида и се хвърли на шията му. Ще ми повярвате ли? И аз, стоейки зад вратата, се разплаках, тоест знаете, не че заплаках, а така — глупост!…

Щабскапитанът замълча.

— Па да си призная — каза той после, като дърпаше мустаците си, — стана ми досадно, че мене никога нито една жена не ме е обичала така.

— И продължително ли беше тяхното щастие? — попитах аз.

— Да, тя ни призна, че от оня ден, когато видяла Печорин, той често й се явявал насън и че нито един мъж никога не й е правил такова впечатление. Да, те бяха щастливи!

— Колко скучно е това! — възкликнах неволно. Всъщност аз очаквах трагична развръзка и изведнъж така неочаквано да се измамят надеждите ми!… — Но нима — продължавах аз — бащата не се сети, че тя е при вас, в крепостта?

— Тоест, изглежда, той подозираше. След няколко дни узнахме, че старецът е убит. Ето как се случило това…

Вниманието ми отново се пробуди.

— Трябва да ви кажа, Казбич си въобразил, че уж Азамат със съгласието на баща си е откраднал коня му, поне аз така предполагам. И ето веднъж той го причакал по пътя, на две-три версти от аула; старецът се връщал след напразно дирене на дъщеря си, уздените^[11] му изостанали — било по мръкнало, — той яздел замислено, бавно, когато изведнъж Казбич като котка се измъкнал из храсталака, скочил отзад върху коня му, с един удар с кинжала си го свалил на земята, хванал юздите — и офейкал; някои от уздените видели това от близкото възвишение; спуснали се да го догонят, но не го стигнали.

— Той се самовъзнаградил за загубата на коня и отмъстил — казах аз, за да предизвикам мнението на моя събеседник.

— Разбира се, според тях — каза щабскапитанът — той беше напълно прав.

Мене неволно ме порази способността на руския човек да се приспособява към обичаите на онези народи, сред които му се случва да живее; не зная, достойно за порицание или похвала е това свойство на ума, но то доказва неимоверната му гъвкавост и присъствие на оня ясен, здрав смисъл, който прощава злото навред, дето вижда, че е необходимост или е невъзможно да се унищожи.

Между другото чаят беше изпит; отдавна запрегнатите коне измръзнаха от студ на снега; месецът бледнееше на запад и беше вече готов да се потопи в своите черни облаци, които висяха на далечните върхове като парцали от разкъсана завеса. Ние излязохме от саклята. Въпреки предсказанието на моя спътник времето се проясни и обещаваше едно тихо утро; звездните хороводи се оплитаха на чудни фигури върху далечния небосклон и гаснеха един след друг, колкото повече бледният отблясък на изтока се разливаше по тъмноморавия свод, като постепенно озаряваше стръмните склонове на планините, покрити с девствени снегове. Надясно и наляво се чернееха мрачни тайнствени пропасти и мъглите, като се кълбяха и извиваха като змии, пропълзяваха нататък по пукнатините на съседните скали, сякаш чувствуваха и се плашеха от приближаването на деня.

Тихо беше всичко на небето и на земята, както е в сърцето на човека в минута на утринна молитва; понякога само полъхваше студен вятър от изток и подигаше покритите със скреж гриви на, конете. Ние тръгнахме на път; пет мършави кранти с мъка влачеха нашите талиги по лъкатушещия път на Гуд планина; ние вървяхме пеш отзад, като подлагахме камъни под колелата, когато конете се изморяваха; пътят сякаш водеше към небето, защото, доколкото очите можеха да видят, той все се издигаше и най-после се губеше в облака, който още от вчера почиваше на върха на Гуд планина като ястреб в очакване на плячка; снегът хрущеше под краката ни; въздухът ставаше толкова рядък, че беше трудно да се диша; кръвта непрекъснато нахлуваше в главата, но в същото време някакво радостно чувство се разля по всичките ми жили и ми стана някак весело, че съм тъй високо над света: детско чувство, не споря, но като се отдалечаваме от условията на обществото и се приближаваме до природата, ние неволно ставаме деца; всичко придобито отпада от душата и тя отново става такава, каквато е била някога и навярно пак ще бъде един ден. Оня, комуто се е случвало като на мене да скита по пустинните планини и дълго-дълго да се вглежда в техните своенравни образи и жадно да гълта животворния въздух, разлян из техните клисури, той непременно ще разбере моето желание да предам, да разправя, да нарисувам тези вълшебни картини. Ето най-после се изкачихме на Гуд планина, спряхме се и се огледахме: върху нея висеше сив облак и неговият студен дъх заплашваше с близка буря; но на изток беше все така ясно и златисто, че ние, тоест аз и щабскапитанът, съвсем забравихме за него… Да, и щабскапитанът: в простите сърца чувството за красотата и величието на природата е стократно по-силно и по-живо, отколкото в нас, възторжените разказвачи на думи и на книга.

— Вие сигурно сте свикнали с тези великолепни картини? — казах му аз.

— Е да, и със свиренето на куршума може да се свикне, тоест да се свикне да се скрива неволното биене на сърцето.

— Аз съм слушал, че, напротив, за някои стари воини тази музика е дори приятна.

— Разбира се, ако щете, и приятно е; все пак само затова, че сърцето бие по-силно. Погледнете — прибави той, като сочеше на изток — какъв край е!

И наистина такава панорама едва ли ще ми се удаде да видя другаде: под нас лежеше Койшаурската долина, пресичана от Арагва и друга рекичка като от две сребърни нишки; синкава мъгла пълзеше по нея и бягаше в съседните теснини от топлите лъчи на утрото; наляво и надясно гребените на планината, един от друг по-високи, се пресичаха, простираха, покрити със сняг и храсталак; по-нататък същите планини, но две, прилични една на друга скали няма — и всичките тези снегове горяха с румен блясък така весело, така ярко, че просто ти се иска да останеш тук завинаги; слънцето едва се показа иззад тъмносинята планина, която само навикналото око би могло да различи от буреносния облак; но над слънцето имаше кървава лента, на която моят другар обърна особено внимание.

— Аз ви казвах — извика той, — че днес ще има лошо време; трябва да бързаме, иначе може да ни завари на Крестова. Тръгвайте! — завика той на коларите.

Турихме синджири под колелетата вместо спирачки, за да не се подхлъзват, хванахме конете за юздите и почнахме да се спускаме; отдясно имаше скала, отляво такава пропаст, че цялото осетинско село на дъното й изглеждаше като гнездо на лястовички; аз потреперих, като си помислих, че често тук, в глуха нощ, по този път, дето две талиги не могат да се разминат, някой куриер десет пъти в годината минава, без да слиза от своята друсаща кола. Единият от нашите колари беше руски ярославски селянин, другият осетин: осетинът водеше средния кон за юздите с всичката възможна предпазливост, като отпрегна преди това страничните, а нашият безгрижен руснак дори не слезе от каруцата! Когато му забелязах, че би могъл да се обезпокои поне за моя куфар, за който аз съвсем не бих желал да пълзя в тази бездна, той отговори: „И, господарю! Бог ще ни помогне да стигнем не по-зле от тях: на нас това не ни е първица.“ И той беше прав: ние наистина бихме могли и да не стигнем, но все пак стигнахме, и ако всички хора повече разсъждаваха, биха се убедили, че животът не си струва да се грижим толкова много за него…

Но може би искате да знаете края на историята с Бела? Първо, аз пиша не повест, а пътни бележки: следователно не мога да накарам щабскапитана да разправя, преди сам той да почне разказа. И така, почакайте или ако искате, прелистете няколко страници, само че не ви съветвам да правите това, защото преминаването през Крестова планина (или както я наричаше ученият Гамба, е le Mont St.-Christophe) е достойно за вашето любопитство. И така ние се спуснахме от Гуд планина в Чертова долина… Виж ти романтично име! Вие вече виждате гнездото на злия дух между непристъпните скали — грешите: названието Чертова долина произлиза от думата „черта“, а не от „чëрт“^[12] — тъй като тука е била някога границата на Грузия. Тази долина беше затрупана със снежни преспи, които твърде живо напомняха Саратов, Тамбов и други мили места на нашето отечество.

— Ето и Крестова — каза ми щабскапитанът, когато слязохме в Чертова долина, като сочеше хълма, покрит с пелена от сняг; на върха му се чернееше каменен кръст и край него минаваше едва-едва забележим път, по който минават само тогава, когато страничният е засипан със сняг; нашите колари заявиха, че срутвания още няма и като хванаха конете, поведоха ни наоколо. При завоя срещнахме пет души осетини; те ни предложиха услугите си и като се хванаха за колелетата, с вик почнаха да бутат и придържат нашите каручки. И наистина пътят е опасен: отдясно над нашите глави висяха буци сняг, готови сякаш при първия напор на вятъра да се срутят в пропастта; тесният път тук-таме беше покрит със сняг, който на някои места се сипеше под краката, на други се превръщаше на лед от действието на слънчевите лъчи и нощните студове, така че ние самите с мъка се промъквахме; конете падаха; отляво зееше дълбока пукнатина, дето течеше поток, който ту се скриваше под ледената кора, ту с пяна подскачаше по черните камъни. За два часа едва смогнахме да обходим Крестова планина — две версти за два часа! Между това облаците се спуснаха, заваля градушка, сняг; вятърът, вмъквайки се в клисурата, ревеше, свиреше като Славея-Разбойник и скоро каменният кръст се скри в мъглата, чиито вълни, една от друга по-гъсти и припрени, налитаха от изток… Тук трябва да кажем, че за този кръст съществува странно, но всеизвестно предание; уж бил го поставил император Петър 1, когато минавал през Кавказ; но, първо, Петър е бил само в Дагестан и, второ, на кръста е написано с големи букви, че е поставен по заповед на генерал Ермолов, а именно в 1824 година. Но преданието, независимо от надписа, така се е вкоренило, че наистина не знаеш на какво да вярваш, още повече, че не сме свикнали да вярваме на надписи.

Трябваше да слизаме още пет версти по заледените скали и топящия се сняг, за да стигнем станция Коби. Конете се измъчиха, ние измръзнахме; виелицата бучеше все по-силно и по-силно, също като нашата родна, северната; само че нейните диви напеви бяха по-печални, по-отчаяни. „И ти, изгнанице — мислех си аз, — плачеш за своите широки, волни степи! Там има де да размахваш студените си крила, а тук ти е душно и тясно като на орела, който с крясък се блъска в решетката на желязната си клетка.“

— Лошо! — говореше щабскапитанът. — Гледайте, наоколо нищо не се вижда, само мъгла и сняг; току-виж, сме паднали в пропастта или сме заседнали в някое затънтено място, а там по-надолу навярно Вайдара така се е разиграла, че не можеш я и мина. Ох, тази пуста Азия! Едни хора, едни рекички — на нищо не можеш да се довериш!

Коларите с викове и ругатни пердашеха конете, които пръхтяха, опираха се и не искаха за нищо на света да мръднат от мястото си въпреки красноречието на камшиците.

— Ваше благородие — каза най-после един, — то сега до Коби няма да стигнем; няма ли да заповядате, докато може, да свием наляво? Ето там на склона нещо се чернее — навярно са сакли: там винаги се спират пътниците, когато е лошо времето; те казват, че ще ни преведат, ако им дадете за почерпка — прибави той, като сочеше осетините.

— Зная, братче, зная и без тебе! — каза щабскапитанът. — Ах, тези мошеници! Използуват всеки случай, само да смъкнат за водка.

— Признайте обаче — казах аз, — че без тях щяхме да бъдем по-зле.

— Така е, така е — измърмори той, — омръзнаха ми тези водачи. Веднага подушват, кога без тях не можем да се оправим и скубят колкото могат.

Свихме наляво и как да е, след много мъки, стигнахме до мизерния приют, който се състоеше от две сакли, направени от плочи и камъни и обградени също от такава стена. Дрипавите стопани ни приеха радостно. После узнах, че правителството им плаща и ги храни, при условие да приемат застигнатите от буря пътници.

— Всяко зло за добро! — казах аз, като седнах край огъня. — Сега ще ми доразкажете вашата история за Бела; сигурен съм, че не е свършила дотам.

— А защо сте така сигурен? — отвърна ми щабскапитанът, като примигваше с хитра усмивка.

— Защото не е в реда на нещата: което почва по необикновен начин, трябва и така да свърши.

— Познахте…

— Много се радвам.

— Добре ви е на вас да се радвате, а на мене ми е просто тъжно, като си спомня. Славно момиче беше тази Бела! Аз накрая така свикнах с нея, като с дъщеря, и тя ме обикна. Трябва да ви кажа, че аз нямам семейство: за баща си и майка си вече дванадесет години нямам известие, а да се оженя, не се сетих по-рано, пък сега вече, знаете, не върви; и се радвах, че намерих кого да глезя. Понякога тя ни пееше песни или танцуваше лезгинка… А пък как танцуваше! Виждал съм аз нашите губернски госпожици, а веднъж бях такована и в Москва в благородното събрание, преди двадесет години — само че къде ти! Съвсем друго нещо са те!… Григорий Александрович я гиздеше като кукла, трепереше над нея и я галеше, и тя така разцъфна при него — чудо; от ръцете и лицето й изчезна загара, бузите й поруменяха… А каква беше понякога весела и все с мене, немирницата, си правеше шеги… Бог да й прости!…

— А какво стана, когато й съобщихте за смъртта на баща й?

— Дълго криехме това от нея, докато свикна с положението си; а когато й казахме, два дни си поплака и после забрави.

Четири месеца всичко вървя от добре по-добре. Григорий Александрович, аз вече мисля, че казах, страстно обичаше лова; преди нещо ей тъй го теглеше към гората за глигани или кози — а сега просто не излезе зад крепостния вал. Но ето, значи, гледам, почна отново да се замисля, ходи из стаята с ръце на гърба; после веднъж, без да каже някому, отишъл да стреля — цялата сутрин се губи; веднъж, втори път, все по-често и по-често… „Не е хубаво — помислих си, — навярно черна котка им е минала път!“

 

 

Една сутрин отивам при тях — като че сега е пред очите ми: Бела седеше на леглото в черен копринен бешмет, бледничка, такава една печална, че просто се изплаших.

— А къде е Печорин? — попитах.

— На лов.

— Днес ли отиде?

Тя мълчеше, като че й беше трудно да проговори.

— Не, още вчера — каза тя най-после и въздъхна тежко.

— Да не се е случило нещо с него?

— Аз вчера целия ден мислих, мислих — отвърна тя през сълзи, — премислях си разни нещастия: ту ми си струваше, че го е ранил див глиган, ту че чеченец го е отвлякъл в планината… А сега вече ми се струва, че той не ме обича.

— Наистина, миличка, как можа да измислиш такова нещо!

Тя заплака, после гордо вдигна глава, изтри сълзите си и продължи:

— Ако не ме обича, кой му пречи да ме прати у дома? Аз не го принуждавам. Ако пък това продължава така, сама ще си отида: аз не съм му робиня, аз съм княжеска дъщеря!…

Почнах да я уговарям:

— Слушай, Бела, но той не може цял живот да седи тука като пришит за роклята ти: той е млад човек, обича да гони дивеч — ще походи и ще си дойде; но ако ти тъжиш, скоро ще му омръзнеш.

— Вярно, вярно! — отвръщаше тя. — Ще бъда весела. — И с висок смях хвана дайрето си, почна да пее, да танцува и скача около мене; само че и това не беше за дълго, тя пак падна на леглото и закри лице с ръцете си.

Какво трябваше да я правя? Аз, знаете, никога не съм се разправял с жени; мислих, мислих с какво да я утеша и нищо не измислих; известно време и двамата мълчахме… Много неприятно положение!

Най-после й казах:

— Искаш ли да идем да се поразходим по вала, времето е много хубаво! — Това беше през септември. И наистина денят беше чудесен, ясен и негорещ; всички планини се виждаха като на тепсия. Отидохме, походихме по крепостния вал мълчаливо назад и напред; най-после тя седна на един чим и аз седнах до нея. Наистина, смешно ми е да си спомня: грижех се за нея също като някоя бавачка.

Нашата крепост беше на високо място и гледката от вала беше прекрасна: от една страна широко поле, прорязано от няколко долчинки, завършващо с гора, която се разстилаше до самото възвишение на планината; тук-там по полето димяха аули, скитаха табуни; от другата страна бързаше малка рекичка и до нея беше прилепнал гъст храсталак, който покриваше каменистите хълмове, съединяващи се с главната верига на Кавказ. Ние седяхме на ъгъла на бастиона, така че можехме да виждаме всичко от двете страни. Ето, гледам: от гората излезе някой на сив кон, все по-близо и по-близо и най-после спря от другата страна на рекичката, на сто сажена от нас и почна да върти коня си като бесен. Какво ли е пък това!…

— Я погледни, Бела — казах аз, — ти имаш млади очи, какъв е този джигит: кого е дошъл да забавлява?…

Тя погледна и извика:

— Това е Казбич!

— Ах, разбойникът! Дошъл е да ни се надсмива или какво? — Вглеждам се, наистина Казбич: неговата мургава мутра, окъсан, мръсен както винаги.

— Това е конят на баща ми — каза Бела и ме хвана за ръката; трепереше като лист и очите й святкаха.

„Аха! — помислих си аз. — И в тебе, душичке, не стои мирно разбойническата кръв!“

— Я ела тука! — казах аз на часовоя. — Прегледай си пушката и ми свали онзи юнак — ще получиш сребърна рубла.

— Слушам, ваше високоблагородие; само че не стои на едно място…

— Заповядай му! — казах аз на смях…

— Ей, любезни! — почна да вика часовоят, като му махаше с ръка. — Почакай мъничко, какво се въртиш като пумпал?

Казбич наистина се спря и почна да се вслушва: навярно си е мислел, че ще започнем преговори с него — да има да взема!… Моят гренадир се прицели… буз!… не би — само пламна барутът на подсипа; Казбич смушка коня си и той отскочи настрана. Изправи се на стремената, извика нещо посвоему, заплаши с камшика си — и дим да го няма.

— Как не те е срам! — казах аз на часовоя.

— Ваше високоблагородие! Отиде да мре — отвърна той. — Такъв проклет народ не се убива изведнъж.

След четвърт час Печорин се върна от лов; Бела се хвърли на шията му и ни едно оплакване, ни един упрек за дългото отсъствие… Дори аз вече бях му се разсърдил.

— Моля ви се — казах, — ей сега оттатък реката беше Казбич и ние стреляхме по него; като нищо можеше да се сблъскате с него. Тези планинци са отмъстителен народ: мислите, той не се сеща, че вие все пак помогнахте на Азамат? Бас държа, че днес той позна Бела. Знам, че преди една година тя страшно му харесваше — самият той ми е говорил — и ако се надяваше да събере достатъчно откуп, навярно щеше да я поиска…

Печорин се замисли.

— Да — отвърна той, — трябва да бъдем по-предпазливи… Бела, от днес ти не трябва вече да ходиш по крепостния вал.

Вечерта имах с него дълго обяснение: яд ме беше, че той се беше променил към това нещастно момиче; не стига, че половината ден прекарваше на лов, но и отношението му към нея стана студено, рядко я ласкаеше и тя видимо почна да съхне, личицето й се удължи, големите й очи помръкнаха. Понякога я попитам: „За какво въздъхна, Бела? Мъчно ли ти е?“ — „Не!“ — „Искаш ли нещо?“ — „Не!“ — „Да не ти е мъчно за близките ти?“ — „Аз нямам близки.“ Случваше се по цели дни освен „да“ и „не“ от нея нищо повече не можеш да откопчиш.

Ей за това почнах да му говоря. „Слушайте, Максим Максимич — отвърна той, — аз имам нещастен характер: възпитанието ли ме е направило такъв, бог ли така ме е създал, не зная; зная само, че ако аз съм причина за нещастието на другите, и самият аз съм не по-малко нещастен. Разбира се, това за тях е лоша утеха — но там е работата, че е така. В първата си младост, от минутата, когато се освободих от опеката на близките си, почнах бясно да се наслаждавам на всички удоволствия, които можеха да се доставят с пари, и, разбира се, тези удоволствия ми опротивяха. После се впуснах във висшето общество и скоро и то ми омръзна; влюбих се в светски хубавици и бях тях любим — но тяхната любов само дразнеше въображението и самолюбието ми, а сърцето оставаше празно… Почнах да чета, да се уча — и науките ми омръзнаха; видях, че нито славата, нито щастието ни най-малко не зависят от тях, защото най-щастливите хора са невежи, а славата е сполука и за да я постигнеш, трябва само да бъдеш ловък. Тогава ми стана скучно… Скоро ме преместиха на Кавказ; това е най-щастливото време от моя живот. Надявах се, че скуката не вирее под чеченските куршуми — напразно: след месец така свикнах с тяхното бръмчене и с близостта на смъртта, че наистина обръщах по-голямо внимание на комарите — и ми стана още по-скучно от преди, защото загубих почти последната надежда. Когато видях Бела у дома, когато за пръв път, държейки я на коленете си, целувах черните й къдрици, аз, глупакът, помислих, че тя е ангел, пратен ми от състрадателната съдба… Пак се излъгах: любовта на дивачката не е много по-добра от любовта на знатните госпожици; невежеството и простосърдечието на едната също така омръзва, както и кокетството на другата. Ако искате да знаете, аз още я обичам, благодарен съм й за няколкото твърде сладки минути и ще си дам живота за нея, само че ми е скучно с нея… Глупак ли съм или злодей, не зная; но вярното е, че и аз съм достоен за съжаление, може би повече, отколкото тя: душата ми е покварена от света, въображението ми е неспокойно, сърцето ненаситно; на мене всичко ми е малко; към скръбта също лесно привиквам, както към наслаждението, и от ден на ден животът ми става по-празен; остава ми едно средство: да пътешествувам. Щом ми се удаде възможност, ще тръгна — само че не в Европа — боже упази! — ще ида в Америка, в Арабия, в Индия — дано умра някъде по пътя! Във всеки случай уверен съм, че тази последна утеха няма да се изтощи скоро благодарение на бурите и лошите пътища.“ Така той дълго говори и неговите думи се врязаха в паметта ми, защото за пръв път чувах подобно нещо от двадесет и пет годишен човек и, дай боже, за последен… Какво е това чудо! Кажете ми, моля ви се — продължи щабскапитанът, като се обръщаше към мене, — ето вие, струва ми се, сте били в столицата, и то неотдавна: тамошната младеж цялата ли е такава?

Отвърнах, че има много хора, които говорят същото; че има вероятно и такива, които говорят истината, че разочарованието впрочем като всички моди, почнало от висшите слоеве на обществото, е слязло към низшите, които го доизносват, и че днес онези, които всъщност повече от всички скучаят, се мъчат да скрият това нещастие като порок. Щабскапитанът не разбра тези тънкости, поклати глава и се усмихна лукаво.

— Ама, види се, французите въведоха тази мода да се скучае?

— Не, англичаните.

— Аха, видиш ли ти!… — отвърна той. — Та те винаги са били отчаяни пияници!

Неволно си спомних за една московска госпожа, която твърдеше, че Байрон не е бил нищо друго освен един пияница. Впрочем забележката на щабскапитана беше по-извинителна: за да се въздържа от пиенето, той, разбира се, се мъчеше да увери себе си, че всички нещастия идват от пиянството.

Между другото той продължи своя разказ:

— Казбич не дойде вече. Само че, не зная защо, не можах да избия от главата си мисълта, че той не току-така дохожда и замисля нещо лошо.

Веднъж Печорин ме придумва да отида с него на лов за глигани; дълго отказвах — за мен глиганите не бяха нищо особено. Все пак ме отмъкна със себе си. Взехме четири-пет войника и заминахме рано сутринта. До десет часа се вряхме из тръстиките и из гората — никакъв звяр. „Ей, няма ли да се връщаме? — казах аз. — Защо да се инатим? Явно, че днес не ни върви!“ Само Григорий Александрович въпреки горещината и умората не искаше да се върне без плячка… Такъв човек беше: каквото намисли — трябва да стане; види се, като малък е бил разглезен от майка си… Най-после по пладне намерихме проклетия глиган; бум! Бум!… — не улучихме: избяга в тръстиките… Никак не ни вървеше!… Та като починахме малко, тръгнахме си за дома.

Яздехме един до друг мълчаливо, отпуснали юздите, и бяхме вече почти до самата крепост; само един храсталак я затуляше от нас. Изведнъж — изстрел… Ние се спогледахме: порази ни еднакво подозрение… Тутакси препуснахме по посока на изстрела — гледаме: на вала войници се събрали на купчина и сочат към полето, там стремглаво лети конник и държи нещо бяло на седлото си. Григорий Александрович извика не по-лошо от кой да е чеченец; измъкна пушката от калъфа и препусна; аз — след него.

За щастие поради несполучливия лов нашите коне не бяха изморени: летяха като стрели и с всеки миг все повече и повече наближавахме… И най-после аз познах Казбич, само че не можах да разбера какво държи пред себе си. Изравних се с Печорин и му викам: „Това е Казбич!…“ Той ме погледна, кимна с глава и удари коня с камшика си.

Най-после се приближихме на пушечен изстрел от него; изморен ли беше конят на Казбич, или по-лош от нашите, но въпреки всичките си усилия не можеше много да напредва. Аз мисля, че в този момент той си е спомнил за своя Карагьоз…

Гледам: Печорин при пълен галоп почна да се цели… „Не стреляйте! — викам му аз. — Пазете заряда; и така ще го догоним.“ Ах, тази младеж! Винаги не навреме се горещи… Но гърмежът се разнесе и куршумът прониза задния крак на коня; както се беше засилил, той направи още десетина скока, спъна се и падна на колене. Казбич скочи и тогава видяхме, че държи в ръцете си жена, обвита в яшмак… Това беше Бела… нещастната Бела! Той почна да ни вика нещо на своя език и вдигна кинжала си над нея… Нямаше време за губене: аз гръмнах на свой ред, наслуки; куршумът сигурно попадна в рамото му, защото той изведнъж отпусна ръката си… Когато димът се разнесе, на земята лежеше раненият кон и до него Бела; а Казбич хвърли пушката си и като котка се закатери по храсталаците на скалата; искаше ми се да го сваля оттам, но нямах готов заряд! Скочихме от конете и се спуснахме към Бела. Горкичката, тя лежеше неподвижно и кръвта й течеше на струйки от раната… Такъв злодей: да беше я ударил поне в сърцето, изведнъж да свърши, а то в гърба… най-разбойническият удар! Тя беше в безсъзнание. Разкъсахме яшмака и превързахме раната колкото се може по-стегнато; напразно Печорин целуваше студените й устни — нищо не можеше да я свести.

Печорин се качи на коня; аз я вдигнах от земята и криво-ляво я наместих при него на седлото; той я прегърна и тръгнахме обратно. След няколко минути мълчание Григорий Александрович ми каза: „Слушайте, Максим Максимич, така ние няма да я занесем жива.“ — „Вярно“ — казах аз и ние препуснахме с всички сили. Пред вратата на крепостта ни очакваше тълпа народ; внимателно пренесохме ранената в стаята на Печорин и пратихме за лекар. Той, макар да беше пиян, дойде; прегледа раната и каза, че повече от един ден няма да живее; но се излъга…

— Оздравя ли? — попитах аз щабскапитана, като го хванах за ръката, неволно зарадван.

— Не — отвърна той, — излъга се в това, че тя още два дни живя.

— Но обяснете ми, по какъв начин я е отмъкнал Казбич?

— Ами ето как: въпреки забраната на Печорин тя излязла от крепостта към рекичката. Било, знаете, много горещо; седнала на един камък и си спуснала краката във водата. Ето че Казбич я издебнал — хоп, сграбчил я, запушил й устатата и я помъкнал в храсталака, а после скочил на коня си и офейкал! Тя все пак успяла да извика; часовоите се разтичали, стреляли, но не го улучили, а ние тъкмо тогава довтасахме.

— Но защо Казбич е искал да я отвлече?

— Боже господи! Та тези черкези са известен крадлив народ: каквото им попадне, не могат да не го отмъкнат; може и да не им трябва, но пак ще го откраднат… Така си е! Още повече, че тя отдавна му харесваше.

— И Бела умря ли?

— Умря; само че дълго се мъчи, а и ние с нея бая се измъчихме. Към десет часа вечерта дойде на себе си; ние седяхме до леглото й; щом отвори очи, почна да вика Печорин. „Аз съм тука, при тебе, моя джанечка (тоест, на наш език, душичке)“ — отвърна той, като я хвана за ръката. „Аз ще умра!“ — каза тя. Почнахме да я утешаваме, казахме и, че лекарят е обещал да я излекува непременно; тя поклати глава и се обърна към стената: не й се искаше да умира!…

През нощта почна да бълнува; главата и гореше, от време на време по цялото й тяло пробягваха трескави тръпки; приказваше несвързани думи за баща си, брат си. Искаше й се да отиде в планината, у дома си… После говореше също и за Печорин, наричаше го с разни нежни имена или пък го упрекваше, че е разлюбил своята джанечка.

Той я слушаше мълчаливо, отпуснал глава в ръцете си; само че през цялото време не забелязах нито една сълза в очите му: наистина ли не можеше да плаче, или се владееше — не зная; колкото до мене, нищо по-жално от това не съм виждал.

Към разсъмване бълнуването мина; около един час лежа неподвижна, бледна и така отслабнала, че едва можеше да се забележи как диша; после й стана по-добре и почна да говори, само че как смятате, за какво?… Такава мисъл идва наистина само на умиращи!… Почна да скърби, че не е християнка и че на оня свят душата й никога няма да се срещне с душата на Григорий Александрович, и че друга жена ще бъде негова другарка в рая. На мене ми хрумна мисълта да я покръстим преди смъртта й; предложих й това; тя ме погледна нерешително и дълго не можа дума да продума; най-после отвърна, че ще умре с вярата, с която се е родила. Така измина целият ден. Как се промени през този ден! Бледите й бузи хлътнаха, очите станаха големи, големи, устните горяха. Тя чувствуваше вътрешен огън, като че в гърдите й имаше разтопено желязо.

Настъпи втората нощ; не мигнахме, не се отделяхме от леглото й. Тя ужасно се измъчваше, стенеше и щом болката започваше да стихва, мъчеше се да увери Григорий Александрович, че й е по-добре, придумваше го да отиде да спи, целуваше ръката му, не я изпускаше от своите. Към сутринта започна да чувствува предсмъртни мъки, взе да се мята, махна превръзката и кръвта отново потече. Когато превързахме раната, за минута се успокои и почна да моли Печорин да я целуне. Той коленичи пред кревата, вдигна главата й от възглавницата и притисна своите устни към нейните изстиващи устни; тя здраво обви шията му с треперещите си ръце, сякаш с тази целувка искаше да му предаде своята душа… Не, хубаво направи, че умря! Какво щеше да стане с нея, ако Григорий Александрович я оставеше? А това щеше да се случи рано или късно…

До обяд на следния ден беше тиха, мълчалива и послушна, както и да я мъчеше нашият лекар с топли компреси и лекарства… „Моля ви се! — казвах му аз. — Нали сам твърдяхте, че непременно ще умре, тогава защо са всички тези ваши препарати?“ — „Все пак по-добре е, Максим Максимич — отвръщаше той, — да ми е чиста съвестта.“ Хубава съвест!

Следобед почна да я мъчи жажда. Отворихме прозорците, но навън беше по-горещо, отколкото в стаята; поставихме лед около леглото — нищо не помагаше. Аз знаех, че тази непоносима жажда е признак на приближаващия край и казах това на Печорин. „Вода, вода!…“ — говореше тя с пресипнал глас, като се надигна от леглото.

Той пребледня като платно, взе чашата, наля и й я подаде. Аз закрих очите си с ръка и почнах да чета молитва, не помня каква… Да, приятелю, виждал съм много пъти как умират хората в лазаретите и на бойното поле, но това беше друго, съвсем друго!… И да си призная, още ми е мъчно, че преди смъртта си нито веднъж не си спомни за мене; а, струва ми се, обичах я като баща… Ех, бог да й прости!… И право да си кажем: какво съм аз, та да си спомня за мене преди смъртта си?…

Щом изпи водата, стана й по-леко, а след три-четири минути свърши. Турихме огледало до устните й — нищо!… Изведох Печорин от стаята и отидохме на крепостния вал; дълго ходихме напред-назад един до друг, без да си кажем ни дума, скръстили отзад ръце; неговото лице нищо особено не изразяваше и мене ме хвана яд: на негово място бих умрял от мъка. Най-после той седна на земята, на сянка, и почна да чертае нещо с клечка по пясъка. Аз, знаете, повече за приличие исках да го утеша, почнах да му говоря; то вдигна глава и се засмя… Тръпки ме побиха от този смях… Отидох да поръчам ковчег.

Да си призная, по-скоро за да се поразсея, се заех с това. Имах парче термалама^[13], обвих ковчега й и го украсих с черкезките сребърни ширити, които Григорий Александрович й беше купил.

На другия ден рано сутринта я погребахме зад крепостта край рекичката, близо до мястото, дето за последен път беше седяла; около гробчето сега са се разраснали храсти от бели акации и бъз. Исках да поставя кръст, но знаете, неудобно: все пак тя не беше християнка…

— А какво стана с Печорин? — попитах аз.

— Печорин дълго не се чувствуваше добре, отслабна, нещастният, само че никога оттогава не говорехме за Бела; виждах, че това ще му бъде неприятно, тогава защо? След около три месеца го назначиха в Е-ския полк и той замина за Грузия. Оттогава не сме се срещали… Да, спомням си, неотдавна някой ми казваше, че се върнал в Русия, но в заповедите по корпуса го нямаше. Впрочем до наша милост известията късно дохождат.

Тук той се впусна в дълга дисертация за това, колко неприятно е да се научават новините с година по-късно — вероятно за да заглуши печалните си спомени.

Аз не го прекъсвах и не го слушах.

След един час стана възможно да пътуваме; виелицата утихна, небето се проясни и ние тръгнахме. По пътя неволно пак започнах разговор за Бела и за Печорин.

— А не сте ли чули какво е станало с Казбич? — попитах.

— С Казбич ли? Наистина не зная… Чувах, че на десния фланг при шапсугите има някой си Казбич, храбрец, който с червен бешмет бавно кръстосва под нашите гърмежи и много вежливо се кланя, когато някой куршум пропищи наблизо; но едва ли е същият!…

В Коби се разделихме с Максим Максимич; аз тръгнах с пощенска кола, а той, поради тежкия си багаж, не можа да тръгне с мене. Не се надявахме вече да се срещнем, но се срещнахме и ако желаете, ще ви разправя: това е цяла история… Признайте обаче, че Максим Максимич е човек, достоен за уважение!… Ако признаете това, аз ще бъда напълно възнаграден за своя може би твърде дълъг разказ.