Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (9)

Лятото на 1554

В средата на май, месецът, предложен за женитбата на кралицата, времето се затопляше, но ешафодът за Елизабет още не бе построен, Филип Испански все така не пристигаше. После, един ден, в Тауър настъпи внезапна промяна. Един благородник от Норфолк и неговите хора в сини ливреи нахлуха с маршова стъпка в Тауър, за да го превземат. Елизабет сновеше от вратата до прозореца, обезумяла от страх, притискайки лице към тясното прозорче и надничайки през ключалката на вратата, опитвайки се да разбере какво става. Най-сетне ме изпрати навън да попитам дали този човек е дошъл да надзирава екзекуцията й, и попита пазачите на вратата дали строят ешафода на моравата. Те се заклеха, че не е така, но тя ме изпрати да погледна. Не можеше да се довери никому, никога не можеше да се успокои, докато не види със собствените си очи, а нямаше да й позволят да види.

— Доверете ми се — казах кратко.

Тя улови ръцете ми в своите.

— Закълни се, че няма да ме излъжеш — каза тя. — Трябва да знам дали ще бъде днес. Трябва да се подготвя, не съм готова. — Тя прехапа устната си, вече напукана и възпалена от стотици захапвания. — Аз съм само на двайсет години, Хана, не съм готова да умра утре.

Кимнах и излязох. Моравата беше пуста, не се виждаха рендосани дъски, очакващи дърводелеца. Тя беше в безопасност за още един ден. Спрях при шлюза и подхванах разговор с един от мъжете в сини ливреи. Слухът, който той ми разказа, ме накара да хукна обратно към принцесата.

— Вие сте спасена — казах кратко, когато влязох през вратата на тясната й стая. Кат Ашли вдигна очи и направи кръстен знак: страхът я беше подтикнал към стария навик.

Елизабет, която бе застанала на колене до прозореца, загледана към кръжащите чайки, се обърна, с пребледняло лице и зачервени клепачи:

— Какво?

— Ще бъдете освободена и предадена на сър Хенри Бедингфийлд — казах. — И ще трябва да отидете с него в двореца Удсток.

На лицето й не изгря надежда.

— А после какво?

— Домашен арест — казах аз.

— Не съм обявена за невинна? Не съм приета в двора?

— Срещу вас няма да има съдебен процес и няма да бъдете екзекутирана — изтъкнах аз. — И ще бъдете далече от Тауър. Тук остават други затворници, в по-тежко положение.

— Ще ме погребат в Удсток — каза тя. — Това е хитрост — да ме махнат от града, за да може да бъда забравена. Когато изчезна от поглед, ще ме отровят и ще ме погребат далече от двора.

— Ако кралицата желаеше смъртта ви, можеше да изпрати палач — казах. — За вас това е свобода, поне частична свобода. Бих си помислила, че ще се зарадвате.

Лицето на Елизабет беше безизразно.

— Знаеш ли какво причини моята майка на нейната? — попита тя шепнешком. — Изпрати я в една къща в провинцията, а после в друга — по-малка, по-мизерна, а после в трета, още по-ужасна, докато накрая бедната жена се озова във влажна руина накрай света и издъхна болна, без лекар, умирайки от глад, тъй като нямаше пари да си купи храна, и плачейки за дъщеря си, на която не беше позволено да дойде при нея. Кралица Катерина умря в бедност и лишения, докато дъщеря й беше прислужница в моята детска стая, обслужвайки мен. Не мислиш ли, че дъщерята помни това? Няма ли и с мен да се случи именно това? Нима не виждаш, че това е отмъщението на Мери? Нима не виждаш как нещата се повтарят с абсолютна точност?

— Вие сте млада — казах. — Всичко може да се случи.

— Знаеш, че получавам болестни пристъпи, знаеш, че не мога да спя. Знаеш, че съм водила изключително опасен живот, още откакто ме обвиниха, че съм незаконородена, когато бях едва на две години. Не мога да преживея пренебрежението. Не мога да избегна отровата, нито ножа на платения убиец през нощта, не мисля, че ще мога да преживея още дълго сред самота и страх.

— Но, лейди Елизабет — казах умолително аз. — Нали вие ми казахте, че всяка минута, която имате, е спечелена минута. Когато си тръгнете оттук, ще сте си спечелила още мигове.

— Когато си тръгна оттук, отивам на скрита и позорна смърт — каза тя рязко. Извърна се от прозореца, отиде до леглото си и коленичи пред него, като закри лицето си с ръце и се притисна към бродираната покривка. — Ако ме убият тук, поне ще ми остане името на принцеса мъченица, ще бъда запомнена като втора, по-велика Джейн. Но те дори нямат смелостта да ме изпратят на ешафода. Ще дойдат при мен потайно и ще ме убият скритом.

 

 

Знаех, че не мога да си тръгна от Тауър, без да се опитам да видя лорд Робърт. Той все още беше в същите помещения, сгушени срещу голямата кула, където баща му и брат му бяха издълбали фамилния герб на полицата над огнището. Помислих си, че сигурно му е тежко да обитава тази стая, откъдето се виждаше моравата, където те бяха екзекутирани, мястото, където щеше да умре и той.

Броят на пазачите му беше удвоен. Претърсиха ме, преди да ме допуснат до вратата му, и за първи път не ме оставиха насаме с него. Службата ми при Елизабет беше опетнила репутацията ми на верен слуга на кралицата.

Когато отвориха вратата, той беше на писалището си до прозореца, топлите лъчи на вечерното слънце нахлуваха през прозореца. Той четеше, наклонил страниците на малката книга към светлината. Извърна се в стола си, когато вратата се отвори, за да види кой влиза. Когато ме видя, се усмихна — уморена и тъжна усмивка. Пристъпих в стаята и попих с поглед промяната у него. Беше натежал, лицето му — подпухнало от умора и отегчение, кожата му — бледа от месеците на затворничество, но тъмните му очи бяха спокойни, а устата му — извита нагоре в подобие на някогашната весела усмивка.

— Това е моята госпожица-момче — каза той. — Отпратих те заради собственото ти добро, дете. Защо проявяваш неподчинение към мен, като се връщаш?

— Заминах — казах, като влязох в стаята, смутена от присъствието на пазача зад гърба ми. — Но кралицата ми нареди да правя компания на лейди Елизабет, затова през всичкото това време бях в Тауър, но не ме пускаха да дойда при вас.

В тъмния му поглед припламна интерес:

— А тя добре ли е? — попита, с умишлено безразличен глас.

— Напоследък е болна и много нервна — казах. — Дойдох да ви видя сега, защото утре заминаваме. Тя ще бъда поставена под домашен арест и предадена на сър Хенри Бедингфийлд. Наредено ни е да отидем в двореца Удсток.

Лорд Робърт стана от мястото си и отиде до прозореца, за да погледне навън. Само аз можех да се досетя, че надеждата караше сърцето му да блъска като чук.

— Освободена — каза той тихо. — Защо ли Мери проявява милост?

Свих рамене. Беше против интересите на кралицата, но беше типично за нрава й.

— Тя храни нежни чувства към Елизабет дори сега — предположих. — Все още мисли за нея като за малката си сестра. Не би могла да изпрати сестра си на ешафода дори и за да угоди на новия си съпруг.

— Елизабет винаги е имала късмет — каза той.

— А вие, милорд?

Не можах да скрия обичта в гласа си.

Лорд Робърт се обърна и ми се усмихна:

— Сега съм по-уравновесен — каза той. — Животът и смъртта ми не са в моя власт и сега съзнавам това. Но се питах за бъдещето си. Веднъж ти ми каза, че ще умра в леглото си. Все още ли смяташ така?

Неловко хвърлих поглед към пазача:

— Да — казах. — Така мисля, а вярвам и в още неща. Мисля, че ще бъдете възлюбен на кралица.

Той се опита да се засмее, но в тази малка стая нямаше място за радост.

— Наистина ли така мислиш, госпожице-момче?

Кимнах:

— И ще създадете владетел на Англия, който ще промени историята на света.

Той се намръщи:

— Сигурна ли си? Какво искаш да кажеш?

Пазачът прочисти гърло:

— Извинете — каза той смутено. — Не е позволено да се говори неразбираемо.

Лорд Робърт поклати глава на глупостта на мъжа, но овладя нетърпението си.

— Е — каза той и ми се усмихна. — Хубаво е да знам, че според теб няма да последвам баща си там — той кимна към моравата зад прозореца. — И започвам да се примирявам със затворническия живот. Имам книгите си, имам посетители, обслужват ме достатъчно добре, научих се да приемам скръбта за баща си и брат си — той протегна ръка към огнището и докосна издълбания там герб. — Съжалявам за тяхната измяна, но се моля да почиват в мир.

На вратата зад нас се потропа.

— Още не мога да си тръгна! — възкликнах, като се обърнах, но на прага не стоеше поредният пазач: беше жена. Беше хубава жена с кафява коса, с прекрасна млечнобяла кожа и меки кафяви очи. Беше облечена скъпо, обходих бързо с поглед бродерията на роклята й и обточените й с кадифе и коприна ръкави. Небрежно държеше в едната ръка панделките на шапката си, и кошница с пресни салатени листа в другата. Обхвана с поглед сцената: аз — с пламнали бузи и пълни със сълзи очи, лорд Робърт усмихнат в стола си — а после прекоси стаята и той се изправи да я посрещне. Тя го целуна хладно по двете бузи, и се обърна към мен, пъхнала длан под ръката му, сякаш за да каже: „Ти пък коя си?“

— Какво е това? — попита тя. — А! Ти трябва да си шутът на кралицата.

Измина един миг, преди да отговоря. Никога преди не бях имала нищо против титлата си. Но начинът, по който я изрече тя, ме накара да се сепна. Чаках лорд Робърт да каже, че съм юродива, че съм видяла ангели на Флийт Стрийт, че съм била гадателка на мистър Дий, но той не каза нищо.

— А вие трябва да сте лейди Дъдли — казах рязко, решила да се държа като шут, след като трябваше да приема тази титла.

Тя кимна.

— Можеш да си вървиш — каза тихо и се обърна към съпруга си.

Той я спря:

— Още не съм приключил работата си с Хана Грийн.

Настани я в стола си зад писалището и ме дръпна към другия прозорец, за да не ни чуват.

— Хана, не мога да те приема отново на служба при мен и вече си освободена от клетвата си да ме обичаш, но ще се радвам, ако ме помниш — каза той тихо.

— Винаги ще ви помня — прошепнах.

— И ако се застъпиш за мен пред кралицата.

— Милорд, правя го. Тя не желае да чуе нищо за който и да било от затворниците в Тауър, но ще опитам отново. Никога няма да престана да опитвам.

— А ако нещо се промени между принцесата и кралицата, ако успееш да се срещнеш с нашия приятел Джон Дий, ще се радвам да узная за това.

Усмихнах се на докосването му по ръката ми, на думите му, които говореха, че не само е жив, но и копнее за живот.

— Ще ви пиша — обещах му. — Ще ви разказвам всичко, каквото мога. Не мога да бъда нелоялна към кралицата…

— А сега вече и към Елизабет? — предположи той с усмивка.

— Тя е прекрасна млада жена — казах. — Невъзможно е да й служиш и да не й се възхищаваш.

Той се засмя:

— Дете, ти толкова искаш да обичаш всички и да бъдеш обичана, че винаги си едновременно на страната на всички.

Поклатих глава:

— Никой не би могъл да ме вини. Всички, които служат на кралицата, я обичат, а Елизабет… Тя си е Елизабет.

— Познавам я, откакто се помня — каза той. — Аз я научих да скача с първото си конче. Тогава тя беше изключително впечатлително дете, а когато порасна — стана истинска малка бъдеща кралица.

— Принцеса — напомних му.

— Принцеса — поправи се той. — Предай й моите най-добри пожелания, любовта ми и предаността ми. Кажи й, че ако можех да я поканя на вечеря, щях да го сторя.

Кимнах.

— Тя е истинска дъщеря на баща си — каза той нежно. — Бога ми, жал ми е за Хенри Бедингфийлд. Съвземе ли се веднъж от уплахата си, тя ще го подлуди. Той не е човекът, който може да командва Елизабет, дори не и с подкрепата на целия съвет. Тя ще го надхитри и надвие, и ще го подлуди.

— Съпруже?

Ейми се надигна от мястото си на масата.

— Милейди?

Той пусна ръката ми и пристъпи назад към нея.

— Бих искала да останем насаме — каза тя простичко.

Почувствах внезапен прилив на омраза към нея, а с него дойде и моментното видение, толкова страшно, че отстъпих назад и изсъсках, както котка изфучава внезапно на непознато куче.

— Какво има? — попита ме лорд Робърт.

— Нищо — казах. Тръснах глава, за да прогоня картината. Не беше нищо разбираемо: не бях успяла да видя ясно, нищо не можах да преценя. Бях видяла как Ейми пада, блъсната от Робърт Дъдли, и предположих, че моята пророческа дарба, замъглена от ревност и женска злоба, ми представя тази картина: как тя полита, блъсната в тъмнина, черна като смъртта. — Нищо — повторих.

Той ме погледна странно, но не настоя.

— По-добре си върви — каза тихо. — Не ме забравяй, Хана.

Кимнах и тръгнах към вратата. Пазачът ми я отвори, поклоних се на лейди Дъдли и тя ми отправи кратко пренебрежително кимване. Беше прекалено нетърпелива да остане насаме със съпруга си, за да си прави труда да бъде любезна към човек, който не беше много повече от слуга.

— Приятен ден, ваша светлост — казах, само за да я принудя да ми заговори.

Не можех да я накарам да забележи присъствието ми. Беше ми обърнала гръб: за нея вече не съществувах.

 

 

Унинието и страхът не напуснаха Елизабет, докато носилката не дойде до портата на Тауър и тя не излезе под тъмната вдигната решетка, озовавайки се в централната част на Лондон. Поехме през града. Аз и шепа придворни дами яздехме зад нея, но колкото по на запад отивахме, толкова повече пътуването се превръщаше в триумфално шествие. В малките селца, щом чуеха дрънченето от юздечките на конете и тропота на копита, хората излизаха тичешком и подскачаха и танцуваха по пътя, а децата плачеха да ги вдигнат, за да видят протестантската принцеса. Дори в градчето Уиндзор, в сянката на кралския замък, в Итън, а след това и в Уиткомб, хората се изсипваха от къщите си, за да й се усмихнат и да й помахат, а Елизабет, която никога не можеше да устои на публика, беше накарала да разбухнат възглавниците й, за да може да пътува седнала, та да ги вижда и да бъде виждана.

Те й носеха в дар храна и вино и скоро бяхме затрупани със сладкиши, захаросани плодове и китки крайпътни цветя. Режеха клонки и цветчета от глог и ги хвърляха на пътя пред носилката й. Хвърляха към нея букетчета от иглики и маргаритки. Сър Хенри, който яздеше нагоре-надолу покрай малката свита, отчаяно се опитваше да попречи на хората да се тълпят напред, опитваше се да възпре възгласите, обещаващи любов и преданост, но това беше все едно да язди срещу прииждаща река. Хората я обожаваха, и когато той изпрати войници пред нас в едно село, за да забрани на хората да излизат пред вратите си, те се надвесиха от прозорците си и викаха името й. А Елизабет, с медночервени коси, сресани така, че се спускаха по раменете й, с избила по бледото лице руменина, се обръщаше наляво и надясно, махаше с дългопръстата си ръка и изглеждаше — както само Елизабет умееше — едновременно като мъченица, която водят на екзекуция, и като принцеса, радваща се на обичта на своя народ.

На другия ден, и в деня след това, вестта за пътуването на принцесата ни изпревари, и в енорийските църкви в селата, през които минавахме, биеха камбаните. Много от свещениците на църквите, чиито камбани биеха за протестантската принцеса, се питаха как ще приеме това техният епископ, но онези, които биеха камбаните, бяха твърде многобройни, за да им се оказва съпротива, и единственото, което сър Хенри можеше да направи, бе да нареди на войниците си да яздят по-близо до носилката и да внимават поне никой да не се опита да освободи Елизабет.

За Елизабет възторгът на хората беше като хляба и водата. Подутите й пръсти и глезени вече се връщаха към нормалния си размер, лицето й руменееше в розово, очите й се оживиха, а умът й се изостри. Вечер тя се хранеше и спеше в къщи, където я посрещаха радушно като наследницата на трона, и тя се смееше и позволяваше на хората да забавляват кралската й особа. Денем се будеше рано и се чувстваше достатъчно добре да пътува. Слънчевата светлина я опиваше като вино и скоро кожата й вече блестеше на светлината. Всяка сутрин разресваха косата й по сто пъти, така че вълните й се стелеха и пръскаха искри по раменете й, носеше шапката си закачливо килната на една страна, с панделка в зеления цвят на Тюдорите. Усмихваше се на всеки войник, който отправяше добри пожелания, получаваше в отговор приветливо помахване с ръка. Елизабет, която прекосяваше покритата с ранни летни цветя Англия, макар на път към тъмницата, беше в стихията си.

 

 

Удсток се оказа рушащ се стар дворец, занемарен от години. Бяха пригодили за Елизабет стражевата кула край портите. Беше набързо свършена работа, след която в стаите все още минаваха течения, вятърът виеше през прозорците и под изпочупените дъски на пода. Беше по-добре от Тауър, но тя несъмнено беше все още затворничка. Отначало й беше позволен достъп само до четирите стаи на кулата, но след това — нещо типично за нея — тя успя да разшири границите на домашния си арест, докато получи позволение да се разхожда в цветните градини, а след това — и в голямата овощна градина.

Отначало трябваше да моли за всяко парче хартия и всяко перо, едно по едно, но времето минаваше, и тя не преставаше да отправя нови искания към изтормозения сър Хенри, и се сдобиваше с все повече и повече свободи. Настоя да пише на кралицата, изиска правото да се обърне и към съвета на кралицата. Със затоплянето на времето настоя за правото да се разхожда извън парка на двореца.

С всеки изминал ден се убеждаваше, че няма да бъде убита от сър Хенри, и вместо да се страхува от него, започна да храни към него пълно презрение. Горкият човек, точно както беше предрекъл милорд, бе посивял и отслабнал, преследван от властните искания на най-лишената от благосклонността на кралицата нейна затворничка, престолонаследницата на Англия.

 

 

После, един ден в началото на лятото, пристигна вестоносец от Лондон, с вързоп книжа за Елизабет и писмо за мен. Беше адресирано до „Хана Грийн, при лейди Елизабет в Тауър, Лондон“, и беше написано с почерк, който не познавах:

Скъпа Хана,

Целта на това писмо е да ти съобщя, че баща ти пристигна благополучно в Кале. Наехме къща и магазин, и той купува и продава книги и ръкописи. Майка ми поддържа домакинството му, а сестрите ми работят: едната — при един шапкар, другата — при един майстор на ръкавици, а третата — като домашна прислужница. Аз работя при един лекар, работата е трудна, но той е опитен и научавам много от него.

Съжалявам, че не дойде с нас, съжалявам и че ти говорих по такъв начин, че не можах да те разубедя. Ти ме намираш за рязък и понякога твърде взискателен. Трябва да помниш, че аз съм глава на семейството си вече от доста време и съм привикнал сестрите ми и майка ми да правят каквото им е наредено. Ти си била обичана и облагодетелствана единствена дъщеря и си свикнала да постигаш своето. В по-късния си живот си се сблъскала с много опасности, а сега си съвсем без господар. Разбирам, че не си склонна да правиш каквото ти наредя, разбирам, че не ти е ясно защо трябва аз да командвам. Такова поведение не подхожда на една девойка: но истината е, че си такава.

Нека се опитам да бъда ясен с теб: не мога да стана маша в нечии ръце. Не мога да правя каквото желаеш ти, и да те определя за господарка на нашия дом. Аз трябва да бъда мъжът и господарят в собственото си ложе и на собствената си трапеза и не мога да си представя никакъв друг начин, и съм убеден, че не бива да си представям никакъв друг начин. Бог ми е дал право да властвам над твоя пол. От мен зависи да прилагам тази власт чрез състрадание и доброта, и да те предпазвам от грешките ти и от моите собствени. Но аз съм предопределен да бъда твой господар. Не мога да ти преотстъпя правото да бъдеш господар в семейството ни: това е мой дълг и моя отговорност, не могат да бъдат твои.

Позволи ми да ти направя едно предложение. Ще ти бъда добър съпруг. Можеш да питаш сестрите ми — нямам лош нрав, не съм човек, който мени често настроенията си. Никога не съм вдигал ръка на никоя от тях, винаги съм добър с тях. Мога да намеря сили в себе си да бъда добър към теб, мисля, далеч по-добър, отколкото си представяш в момента. Наистина, искам да бъда добър към теб, Хана.

За да бъда кратък: съжалявам, че те освободих от годежа ни и с това писмо искам да те помоля да ми се вречеш отново. Искам да се оженя за теб, Хана.

Мисля непрекъснато за теб, искам да те видя, искам да те докосна. Страхувам се, че когато те целунах за сбогом, бях груб с теб и ти не желаеше целувката ми. Не исках да те отблъсна. В онзи миг изпитвах едновременно гняв и желание, и не ме беше грижа какво може да изпиташ ти. Моля се на Бога тази целувка да не те е изплашила. Виждаш ли, Хана, мисля, че съм влюбен в теб.

Казвам ти това, защото не знам какво друго да направя с този горещ водовъртеж от чувства в сърцето и тялото ми. Не мога да спя, не мога да ям. Правя всичко, което трябва да правя, и въпреки това не мога да се спра на нищо. Прости ми, ако това те обижда, но какво би трябвало да сторя? Нима не бива да ти го кажа? Ако бяхме женени, щяхме да споделим тази тайна в брачното ложе — а аз не мога дори да помисля да се оженя и да споделя легло с теб, кръвта ми започва да бушува дори само ако помисля за теб като за моя съпруга.

Моля те, отговори ми веднага щом прочетеш това, и ми кажи какво искаш. По-скоро ще скъсам това, отколкото да предизвикам присмеха ти с него. Навярно ще е по-добре, ако не го изпратя. Може да се присъедини към останалите писма, които ти написах, но така и не изпратих. Те са цели дузини. Не мога да ти кажа какво чувствам. Не мога да ти кажа в едно писмо какво искам. Не мога да ти кажа колко силни чувства изпитвам, колко много те желая.

Моля се на Бог да ми пишеш. Моля се на Бог да мога да те накарам да разбереш треската, която ме измъчва.

Даниел

Една жена, готова за любов, би отговорила веднага, едно момиче, готово да се превърне в жена, щеше поне да изпрати някакъв отговор. Аз прочетох писмото много внимателно, а после го сложих най-отзад в огнището и го изгорих, сякаш исках да изпепеля страстта си заедно с писмото му. Поне бях достатъчно честна да призная желанието си. Бях го изпитала, когато ме беше прегърнал в обвитата в сенки стая с печатарската преса, то беше припламнало, докато той ме притисна силно към себе си, когато се разделихме при каруцата. Но знаех, че ако му отговоря, той ще дойде да ме вземе, и тогава щях да бъда негова съпруга и покорна жена. Това беше мъж, който вярваше, че Бог го е предопределил да бъде мой естествен повелител. Жената, която го обичаше, трябваше да се научи на покорство, а аз още не бях готова да бъда покорна съпруга.

Освен това нямах време да мисля за Даниел или за бъдещето си. Пратеникът от Лондон беше донесъл книжа както за Елизабет, така и за мен. Когато влязох в покоите й, я открих развълнувана до краен предел при мисълта за женитбата на сестра й, и собственото си лишаване от наследство. Сновеше из стаята като вбесена котка. Беше получила студено съобщение от шамбелана на кралицата, че Филип Испански е потеглил от своята страна и пътува по море към новия си дом в Англия, че дворът ще го посрещне в Уинчестър — но самата Елизабет не беше поканена. И — сякаш за да оскърбят още повече наранената гордост на Елизабет — й се нареждаше да ме изпрати да се присъединя към кралицата и двора незабавно след получаването на тези заповеди. Шутът беше по-високо ценен от принцесата. Трябваше да напусна службата при Елизабет, предположих, че тази служба ще бъде забравена, както бе забравена сега и самата Елизабет.

— Целта на това е да ме обиди — изсъска тя.

— Едва ли е дело на кралицата — казах с успокоителен тон. — Това ще бъде само едно събиране на двора.

— Аз съм част от нейния двор!

Не казах нищо, дипломатично премълчавайки многото случаи, когато Елизабет беше отказвала да се присъедини към двора, като се преструваше, че не е в добро здраве или отлагаше, защото имаше собствени причини да остане в дома си.

— Тя не се осмелява да посрещне Филип Испански, ако аз стоя до нея! — каза тя грубо. — Знае, че той ще премести поглед от старата кралица към младата принцеса и ще предпочете мен!

Не я поправих. Никой не би погледнал със страстно желание към Елизабет в този миг: тя отново бе подпухнала от болестта си, а очите й бяха възпалени и зачервени. Само гневът й помагаше да се държи на крака.

— Той е сгоден за нея — казах тихо. — Не е въпрос на желание.

— Тя не може да ме остави да гния тук цял живот! Ще умра тук, Хана! Бях почти смъртно болна, а тук няма кой да се погрижи за мен, тя не желае да ми изпрати лекари, надява се, че ще умра!

— Сигурна съм, че тя няма…

— Тогава защо не ме вика в двора?

Поклатих глава. Спорът се въртеше в кръг, също като яростните крачки на Елизабет из стаята. Внезапно тя спря и сложи ръка на сърцето си.

— Болна съм — каза тя. — Сърцето ми тръпне от тревога, и съм толкова зле, че сутрин не мога да стана от леглото. Наистина, Хана, дори когато никой не гледа. Не мога да издържам това, не мога да продължавам така. Всеки ден си мисля, че ще ми съобщят, че тя е решила да даде заповед за екзекуцията ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта, че войниците ще дойдат да ме отведат. Докога мога да живея така, как мислиш, Хана? Аз съм млада жена, аз съм само на двайсет години! Би трябвало да очаквам с нетърпение празненството в двора в чест на пълнолетието ми, би трябвало да получавам подаръци. Досега трябваше вече да съм сгодена! Как може да се очаква от мен да понасям такъв непрекъснат страх? Никой не знае какво е.

Кимнах. Единственият човек, който можеше да разбере, беше кралицата, защото тя също някога бе наследницата, която всички мразеха. Но Елизабет беше отхвърлила обичта на кралицата и щеше да й бъде трудно да я намери отново.

— Седнете — казах тихо. — Ще ви донеса малка чаша ейл.

— Не искам малка чаша ейл — каза тя ядосано, макар че краката й се подкосяваха. — Искам си мястото в двора. Искам свободата си.

— Тя ще дойде. — Донесох кана и чаша от бюфета и й налях питие. Тя отпи от него, а после ме погледна.

— За теб всичко е наред — каза тя злобно. — Ти не си затворничка. Дори не си моя прислужница. Можеш да идваш и да си отиваш, както пожелаеш. Тя те иска до себе си. Ще можеш да видиш отново всичките си важни приятели, ще се срещнеш с тях в Уинчестър на сватбеното пиршество. Несъмнено са приготвили нов жакет и панталони за теб — галения хермафродит. Несъмнено ще бъдеш в свитата на кралицата.

— Може би.

— Не можеш да ме оставиш, Хана — каза тя решително.

— Лейди Елизабет, трябва да отида, кралицата ми заповядва.

— Тя каза, че трябва да ми правиш компания.

— А сега казва, че трябва да си тръгна.

— Хана! — Тя млъкна рязко. Всеки момент щеше да се разплаче.

Коленичих бавно в краката й и се вгледах в лицето й. Елизабет винаги беше такава смесица от бушуващи чувства и пресметливост, че рядко можех да преценя поведението й.

— Милейди?

— Хана, тук нямам никого освен теб, Кат и онзи глупак сър Хенри. Аз съм млада жена, в разцвета на красотата и остроумието си, а живея сама, като затворничка, без никаква компания освен една дойка, един шут и един глупак.

— Тогава едва ли шутът ще ви липсва — казах сухо.

Намерението ми беше да я разсмея, но когато ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Шутът ще ми липсва — каза тя. — Нямам нито един приятел, нямам с кого да разговарям. Нямам никой, когото да го е грижа за мен.

Тя се изправи и заповяда:

— Придружи ме!

Минахме през порутения дворец, през вратата, която висеше, наполовина откачила се от пантите, и излязохме в градината: тя се облегна на мен и аз почувствах колко е слаба. Тревата беше израснала в безпорядък върху пътеката, във всички канавки беше прораснала коприва. Елизабет и аз си проправяхме път през съсипаната градина като две старици, вкопчени една в друга. За миг си помислих, че страховете й са верни: че затворничеството щеше да я погуби, дори ако кралицата не изпратеше за палача с неговата брадва. Минахме през люлеещата се порта и излязохме в овощната градина. Венчелистчетата на цветовете бяха разпръснати по тревата като сняг, клоните се привеждаха, натегнали от млечнобял цвят. Елизабет се огледа из градината, преди да ме хване под ръка и да ме притегли към себе си.

— Свършено е с мен — каза тя. — Ако тя му роди син, с мен е свършено. — Извърна се и тръгна през тревата: опърпаната й черна рокля докосваше влажните цветчета, които полепваха по края на полите. — Син — промърмори тя, като дори в огорчението си внимаваше да снишава гласа си. — Проклет син на испанец. Проклет син на испанец католик. А Англия ще бъде преден пост на испанската империя. Англия, моята Англия пионка в испанската политика. И ще се върнат католическите свещеници, ще пламнат кладите, и бащината ми вяра и бащиното ми наследство ще бъдат изкоренени от земята на Англия, още преди да имат време да разцъфнат. Проклета да е. Проклета да е, нека върви в ада, а с нея — и проклетото й дете.

— Лейди Елизабет! — възкликнах. — Не говорете така!

Тя се нахвърли върху ми, с вдигнати ръце и стиснати юмруци. Ако бях по-близо, щеше да ме удари. Беше толкова разгневена, че не знаеше какво прави.

— Проклета да е, проклета да си и ти, че оставаш нейна приятелка!

— Трябва да сте знаели, че това може да се случи — започнах. — Бракът беше уговорен, той нямаше да отлага вечно…

— Как да предположа, че тя ще се омъжи? — процеди Елизабет. — Кой би я взел? Стара и невзрачна, заклеймявана като копеле през половината си живот, половината принцове на Европа вече я отхвърлиха. Ако не беше проклетата й испанска кръв, Филип никога не би я взел. Сигурно е умолявал да го освободят от това задължение. Сигурно е паднал на колене и се е молил за всяка друга участ, вместо това, да бъде принуден да се люби с тази съсухрена стара девица.

— Елизабет! — възкликнах: бях искрено потресена.

— Какво? — Очите й пламтяха от гняв. За миг повярвах, че не съзнава какво говори. — Какво лошо има да кажа истината? Той е млад, красив мъж, който ще наследи половин Европа, тя е жена, остаряла преждевременно, а и без друго си е достатъчно стара. Отвратително е, като си помислиш за тях двамата, как се съешават, като младо прасенце върху стара свиня. Това е отвратително. А ако е като майка си, тя ще ражда само мъртви бебета.

Запуших ушите си с ръце.

— Държите се противно — казах искрено.

Елизабет се извъртя рязко към мен.

— А ти си нелоялна! — изкрещя тя. — Би трябвало да ми бъдеш приятелка, и да останеш моя приятелка, каквото и да се случи, каквото и да казвам. Ти беше измолена за мой шут, редно е да бъдеш на моя страна. А аз казвам единствено истината. Аз бих се срамувала да преследвам един млад мъж като нея. По-скоро бих умряла, отколкото да ухажвам мъж, достатъчно млад да ми бъде син. По-скоро бих умряла сега, отколкото да стигна до нейната възраст и да бъда нежелана стара мома, негодна за нищо, непривлекателна за всички, безполезна!

— Не съм нелоялна — казах спокойно. — И съм ваша компаньонка, тя не ме е измолила като шут, за да бъда при вас. Готова съм да ви бъда приятелка. Но не мога да ви слушам как я ругаете като продавачка на риба от Билингсгейт.

При тези думи тя нададе вопъл и рухна на земята, с лице, бяло като ябълков цвят, с разпилени по раменете коси, притиснала ръце към устата си.

Коленичих до нея и взех ръцете й. Бяха ледени, тя изглеждаше на косъм от припадъка.

— Лейди Елизабет — казах успокоително. — Успокойте се. Този брак ще бъде сключен, това е неизбежно, и вие не можете да направите нищо по този въпрос.

— Но дори да не ме покани…

Тя изплака тихо.

— Това е грубо. Но тя беше милостива към вас. — Направих пауза. — Спомнете си, че той искаше от нея да нареди да ви обезглавят.

— И трябва да съм благодарна за това?

— Можете да бъдете спокойна. И да чакате.

Лицето, което вдигна към мен, внезапно беше станало леденостудено.

— Ако тя му роди син, тогава аз няма да имам какво да очаквам, освен принудителен брак с някой папистки принц — или смърт.

— Казахте ми, че всеки ден, в който можете да останете жива, е победа — напомних й.

Тя не се усмихна в отговор. Поклати глава.

— Важното не е да остана жива — каза тя тихо. — Никога не е било. Аз оцелявах заради Англия. Оцелявах, за да бъда принцеса на Англия. Оцелявах, за да наследя престола.

Не я поправих: тези думи бяха верни за нея сега, макар да смятах, че познавам Елизабет твърде добре, за да я виждам като жена, оцеляваща единствено заради страната си. Но не исках да я хвърлям в някой от гневните й пристъпи.

— Трябва да го направите — казах успокоително. — Да останете жива заради Англия. И да чакате.

 

 

На следващия ден тя ме пусна да си вървя, макар че негодуванието й бе силно като на дете, което са пропуснали да поканят на пиршество. Не знаех кое я разстрои повече: тежкото й положение на единствена протестантска принцеса в римокатолическа Англия, или това, че не беше поканена на най-важното събитие в християнския свят след срещата на баща й с Франсоа Първи на така наречените „Позлатени поля“^[1]. Когато ме отпрати с махване на ръка, без нито една дума, обръщайки нацупено глава, аз си помислих, че вероятно пропускането на празненството беше най-лошото нещо за нея тази сутрин.

Ако хората на сър Хенри не знаеха пътя за Уинчестър, можехме да го намерим, следвайки тълпите. Като че ли всеки мъж, жена и дете искаха да видят как кралицата най-сетне си взема съпруг, и пътищата бяха претъпкани с фермери, докарали продуктите си на най-големия пазар в страната, актьори, които разпъваха шатрите си по целия път, уличници, мошеници и амбулантни търговци с разни лекове, гъсарки и перачки, колари и ездачи, които водеха по няколко резервни коня. После идваше и цялата онази пъстрота, съпътстваща кралския двор, потеглил на път: сновящите в двете посоки вестоносци, мъжете в ливреи, войниците, ездачите, които съпровождаха екипажите, и онези, които препускаха с все сили да ги настигнат.

Хората на сър Хенри носеха на съветниците на кралицата доклади относно Елизабет, затова се разделихме на входа на двореца Улвси — голямата къща на епископа, където бе отседнала кралицата. Отидох направо в покоите на кралицата и открих на всеки вход тълпи от хора, които си пробиваха път напред с прошения, с надежда тя да ги удовлетвори. Плъзгах се под лакти, между рамене, промъквах се между облицовани с ламперия стени и едри лакеи, докато стигнах до стражите на вратата и застанах пред кръстосаните им алебарди.

— Шутът на кралицата — представих се. Един от мъжете ме позна. Той и другарят му пристъпиха напред и ме оставиха да се стрелна зад тях и да отворя вратата, докато те удържаха напиращата тълпа.

В залата за аудиенции беше почти също толкова претъпкано, но тук повечето дрехи бяха от коприна и бродирана кожа, а споровете се водеха както на английски, така и на френски и на испански. Тук бяха амбициозните, желаещи да се издигнат в обществото мъже и жени на кралството, домогващи се до място в двора и нетърпеливи да бъдат забелязани от новия крал. Той щеше да създаде нов двор, който трябваше — дай Боже! — да включва поне няколко чистокръвни англичани, освен стотиците испанци, които беше настоял да доведе като своя лична свита.

Пообиколих из залата, като подслушвах откъслеците от разговори — най-вече скандални коментари по въпроса как младият принц ще възприеме старата кралица. Открих, че докато стигнах до вратата на личните й покои, бузите ми бяха пламнали от гняв, а зъбите — стиснати.

Стражът ме пусна да мина, кимвайки в знак, че ме е познал, но дори в личните покои на кралицата нямаше спокойствие. Тук имаше още придворни дами и слуги, музиканти, певци, членове на свитата и обикновени зяпачи, които никога преди не бях виждала с нея. Огледах се за нея, но тя не беше там: столът до огнището, който й служеше за трон, беше празен. Джейн Дормър беше в прозоречната ниша и шиеше, на вид също толкова подчертано безразлична, колкото и в деня на първата ми среща с нея, когато кралицата беше една болна жена в двор, изпълнен със сенки, без надежда да се възкачи на трона.

— Дойдох при кралицата — казах й аз с лек поклон.

— Ти си една от многото — каза тя кисело.

— Видях ги — казах аз. — Все така ли е, откакто пристигнахте от Лондон?

— Всеки ден има все повече хора — каза тя. — Сигурно си мислят, че и умът й е мек като сърцето. Дори да раздаде трикратно кралството си, пак няма да успее да задоволи исканията им.

— Да вляза ли?

— Тя се моли — каза Джейн. — Но ще иска да те види.

Надигна се от мястото си в прозоречната ниша и тогава видях, че се беше разположила така, че никой да не може да влезе през тясната врата на кралицата, без първо да мине покрай нея. Тя отвори вратата и надзърна вътре, после ми махна да вляза.

Кралицата се молеше пред изящна икона от злато и седеф, но сега седеше отпусната назад на петите си, лицето й беше спокойно и сияеше. Излъчваше радост, както бе коленичила там, толкова спокойна и мила в щастието си, че всеки, който я погледнеше, щеше да познае в нейно лице една невеста в сватбения й ден: жена, която се готви за любов.

Когато чу вратата да се затваря зад мен, тя бавно обърна глава и се усмихна:

— А, Хана! Колко се радвам, че дойде, тъкмо навреме.

Прекосих стаята и коленичих пред нея.

— Бог да благослови ваше величество в този изключително щастлив ден.

Тя сложи ръка на главата ми, за да ме благослови, с онзи познат любящ жест.

— Това е щастлив ден, нали?

Вдигнах очи: сиянието около нея блестеше ярко като слънчева светлина.

— Така е, ваше величество — казах. Изобщо не се съмнявах в това. — Виждам, че за вас този ден е прекрасен.

— Това е началото на новия ми живот — каза тя тихо. — Началото на живота ми като омъжена жена, като кралица с мъж до себе си, с моята страна, в която цари мир, и с най-силната държава в християнския свят, родината на майка ми, като наш съюзник.

Вдигнах поглед с усмивка: още бях на колене пред нея.

— А ще имам ли дете? — попита тя с тих шепот. — Можеш ли да прозреш това за мен, Хана?

— Сигурна съм в това — казах с глас, тих като нейния.

Радост озари лицето й.

— Сърцето ли ти казва това, или дарбата ти? — попита ме тя бързо.

— И двете — казах простичко. — Сигурна съм в това, ваше величество.

Тя затвори очи за миг, и аз знаех, че благодари на Бог за увереността ми и за обещанието за бъдеще за Англия, в което щеше да има мир и край на религиозното разделение.

— Сега трябва да се приготвя — каза тя, като се изправи на крака. — Хана, помоли Джейн да ми изпрати камериерките. Искам да се облека.

 

 

Не можах да видя много от самата брачна церемония. Зърнах принц Филип, когато пристъпи към блесналия в злато олтар на Уинчестърската катедрала, но после човекът, който стоеше пред мен, едър дворянин от Съмърсет, се премести и ми препречи изгледа и можех вече само да чувам извисяващите се гласове на хористите на кралицата, които пееха химните от брачната литургия, а после тихото ахване, когато епископ Гардинър вдигна сключените ръце на двойката, за да покаже, че венчавката е приключила и че кралицата-дева на Англия сега е омъжена жена.

Мислех си, че ще видя принца ясно на сватбеното угощение, но докато бързах на път към залата, чух дрънченето на оръжията на испанската гвардия и се отдръпнах назад в една прозоречна ниша, докато преминат войниците, а после след тях шумно се зададоха неговите придворни, със самия принц в средата. А после, сред цялата тази суматоха, нещо се случа с мен. Беше породено от вихрушката от коприна и кадифе, бродерия и диаманти, от смуглата, ярка пищност на испанския двор. Беше породено от мириса на помадата, с която бяха намазани косите и брадите им, и топките ароматни треви, които носеха закрепени със златни токи към колана си. Дължеше се на дрънченето на скъпоценните инкрустирани брони на войниците, потропването на красиво изработените саби по камъка на стените, на бързата смяна на езика, който звучеше като гукане в роден гълъбарник за мен, която от толкова отдавна бях чужденка в чужда земя. Усещах мириса на испанците, и ги виждах, чувах и усещах по начин, по който не бях възприемала нищо друго досега, и се запрепъвах назад, търсейки опипом студената стена зад мен, за да се закрепя, като едва не припаднах, връхлетяна от мъка по дома и копнеж за Испания, толкова силен, че беше почти като болка в стомаха. Мисля, че дори извиках, и един мъж ме чу, един мъж обърна тъмни, познати очи и погледна към мен.

— Какво има, момче? — попита той, видял златистото ми облекло на паж.

— Това е свещеният глупак на кралицата — отбеляза един от хората му на испански. — Някаква играчка, към която е привързана. Момче-момиче, някакъв хермафродит.

— Мили Боже, съсухрена стара девица, обслужвана от нещо, което изобщо не е девица — подметна духовито някой, с кастилски акцент. Принцът каза: „Тихо“, но разсеяно, сякаш не защитаваше жената, за която се беше оженил току-що, а отправяше упрек за прекалено фамилиарна забележка.

— Болна ли си, дете? — попита ме той на испански.

Един от спътниците му пристъпи напред и ме хвана за ръката.

— Принцът пита дали си болна? — настоя той на предпазлив английски.

Почувствах как ръката ми потреперва при докосването му: докосването на испански благородник по испанската ми кожа. Очаквах да ме познае веднага, да узнае, че разбирах всяка дума, която изричаше, че отговорът ми на испански напираше с по-голяма готовност на езика ми, отколкото този на английски.

— Не съм болна — казах на английски, като говорех много тихо и се надявах, че никой няма да долови следите от акцента ми. — Бях удивена от вида на принца.

— Само сте я удивили с вида си — засмя се той, като се обърна към принца и заговори на испански. — Дано даде Бог да успеете да удивите и господарката й.

Принцът кимна, безразличен към мен като към слугиня, недостойна за вниманието му, и отмина нататък.

— По-вероятно е тя да го стресне — отбеляза тихо някой от задните редици. — Да ни пази Господ, как ще сложим нашия принц да си легне с такава стара дама?

— Че и девица — отвърна някой друг. — Дори не и отзивчива и охотно отдаваща се вдовица, която знае какво й е липсвало. Тази кралица ще смрази нашия господар, той ще увехне в леглото й.

— И е толкова скучна — продължаваше първият.

Принцът чу това, спря за миг и погледна назад към свитата си.

— Достатъчно — каза той с ясен глас, като говореше на испански, мислейки, че единствено те ще го разберат. — Свършено е. Аз се венчах за нея, и ще споделя легло с нея, а ако чуете, че не мога да го направя, тогава можете да размишлявате върху причината. Междувременно нека цари мир. Не е почтено към англичаните да идваме в страната им и да обиждаме тяхната кралица.

— Те не се отнасят честно към нас… — подхвана някой.

— Страна на глупаци…

— Бедни и злонравни…

— И алчни!

— Достатъчно — каза той.

Последвах ги надолу по галерията до стълбите, които водеха към голямата зала. Последвах ги, сякаш теглена на верига: не можех да се отделя от тях, дори животът ми да зависеше от това. Бях отново сред собствените си хора, чувах ги как говорят, макар всяка дума, която изричаха, да бе злословие срещу единствената жена, която беше проявила добрина към мен, или срещу Англия, моята втора родина.

 

 

Уил Сомърс беше онзи, който ме извади от унеса. Той ме хвана за ръката над лакътя, докато се канех да последвам испанците в голямата зала, и леко ме разтърси:

— Какво има, девойче? Размечта ли се?

— Уил — казах и го сграбчих за ръкава, сякаш за да се закрепя. — О, Уил.

— Спокойно — каза той, като ме потупваше нежно по гърба, сякаш наистина бях развълнуван паж. — Глупаво малко момиче.

— Уил, испанците…

Той ме издърпа от главните врати и обгърна раменете ми с топлата си ръка.

— Внимавай, малки шуте — предупреди ме той. — Дори стените в Уинчестър имат уши и никога не знаеш кого ще оскърбиш.

— Толкова са… — не можех да намеря думите. — Те са толкова… красиви! — изтърсих.

Той се разсмя високо, пусна ме и плесна с ръце.

— Красиви, така ли? Ти си оглупяла от любов към сеньорите, точно като нейно величество, Бог да я благослови?

— Заради… — отново направих пауза. — Заради парфюма им е — казах простичко. — Миришат толкова прекрасно.

— О, малка девойко, време ти е да се венчаеш — каза той престорено сериозно. — Щом тичаш след мъжете и душиш дирите им като малка кучка по време на лов, тогава един ден ще повалиш плячката и вече няма да бъдеш свещен глупак.

Той замълча за миг, като ме гледаше преценяващо.

— Ах, бях забравил. Ти беше от Испания, нали?

Кимнах. Безсмислено беше да заблуждавам един шут.

— Напомнят ти за дома ти — предположи той. — Това ли е?

Кимнах.

— Е, добре — каза той. — Тогава за теб този ден е по-добър, отколкото за онези англичани, които цял живот са мразили испанците. Отново ще имаш испански господар. За останалите от нас това е нещо като края на света.

Той ме притегни малко по-близо:

— А как е принцеса Елизабет? — попита тихо.

— Разгневена — казах. — Неспокойна. През юни беше болна, сигурно си научил, че искаше кралицата да й изпрати лекарите си, и беше огорчена, когато не дойдоха.

— Да я пази Господ — каза той. — Кой би си помислил, че на този ден тя ще е там, и че ние ще сме тук? Кой би помислил, че този ден ще дойде?

— Кажи ми в замяна новините — започнах.

— Лорд Робърт?

Кимнах.

— Още е в тъмницата, и няма кой да се застъпи за него в двора, а и без друго няма кой да изслуша застъпничеството.

Изсвириха фанфари: кралицата и принцът бяха влезли в залата и бяха заели местата си.

— Време е да вървим — каза Уил. Той лепна на лицето си широка усмивка и преувеличи обичайната си тромава походка. — Ще бъдеш удивена, дете, научих се да жонглирам.

— Добре ли го правиш? — попитах, като подтичвах, за да го настигна, докато крачеше към големите отворени врати. — Умело?

— Всъщност много зле — каза той с тиха наслада. — Много комично.

Разнесе се бурен смях, когато той влезе в стаята, и аз се дръпнах назад, за да го оставя да продължи.

— Ти няма да разбереш, тъй като си само една обикновена девойка — каза през рамо. — Всички жени се смеят много злобно.

 

 

Не бях забравила Даниел Карпентър и писмото му до мен, при все че бях го хвърлила в огъня само след едно прочитане. Със същия успех можех да го сгъна и да го прибера в късото си палто, близо до сърцето, понеже помнех всяка дума, която беше написал, сякаш препрочитах всяка нощ писмото като изгарящо от любов момиче.

Открих, че мисля за него по-често след пристигането на испанския двор. Никой, който можеше да види кралицата, не можеше да мисли лошо за брака: още от сутринта, в която стана от брачното си ложе, тя сияеше с топлота, която никой не беше виждал у нея преди. У нея имаше някакво уверено спокойствие, изглеждаше като жена, която е намерила най-сетне сигурен пристан. Тя беше влюбена жена, беше обичана съпруга, имаше съветник, на когото можеше да се довери, силен мъж, посветил се на нейното благополучие. Най-сетне, след детство и зряла възраст, изпълнени с тревога и страхове, тя можеше да се отпусне спокойна в прегръдките на мъж, който я обичаше. Наблюдавах я и си мислех, че щом една жена, така отявлено непорочна и толкова силно отдадена на духовното като кралицата, можеше да намери любовта, тогава навярно аз също можех. Може би щеше да се окаже, че женитбата не означава краят за една жена, краят на истинската й същност, а нейното разцъфване. Може би щеше да се окаже, че една жена може да бъде съпруга, без да се налага да потъпква гордостта и духа си. Една жена можеше да разцъфне, превръщайки се в съпруга, вместо да подрежат крилете й, за да кротува на мястото си. Това ме накара да кажа, че Даниел можеше да е мъжът, към когото бих могла да се обърна, на когото можех да се доверя, Даниел, който ме обичаше, който ми каза, че не може да спи от мисли за мен, чието писмо бях прочела веднъж и бях хвърлила в огъня, но никога не бях забравила — всъщност, можех да го рецитирам дума по дума.

Освен това се сещах за него заради страховете и предупрежденията му, макар че навремето бях гледала на тях с насмешка. Макар че испанският двор ме привличаше, както магнитът клони на север, знаех, че той ми носи опасност и смърт. Разбира се, в Англия Филип не беше същият като в Испания. В Англия Филип беше миролюбив, нетърпелив да въдвори мир, твърдо решен да не оскърбява новото си кралство и да не подбужда вражди по религиозни въпроси. Но въпреки това Филип беше израснал в страна, в която господстваха поравно управлението на баща му и исканията на Инквизицията. Именно законите на бащата на Филип бяха изгорили майка ми на кладата и биха станали причина да изгорят и мен, и баща ми, ако ни бяха заловили. Даниел имаше право да бъде предпазлив, дори смятах, че е бил прав да изведе семейството си и баща ми от страната. Аз можех да се скрия зад самоличността на шута на кралицата, дете, осенено със свещена лудост, нейна спътница от мрачните дни, но всеки, който не притежаваше подобна закрила, можеше да очаква, че ще бъде разследван в някакъв момент в бъдеще. Това беше все още началото, но имаше признаци, че пословичната доброта на кралицата — толкова великодушна към онези, които бяха оспорили правото й на трона — може би нямаше да се разпростре и към онези, които оскърбяваха вярата й.

Много внимавах да ходя на литургия с кралицата и придворните й дами всеки ден, по три пъти дневно, и бях добросъвестна до дребнавост в онези малки подробности от съблюдаването на ритуалите, които бяха издали толкова много от моите родственици в Испания — обръщането към олтара в точния момент, свеждането на глава при вдигането на нафората, внимателното изричане на молитвите. Не ми беше трудно да правя това. Вярата ми в Бога на моя народ, Бога на пустинята и на горящия храст, Бога на изгнаниците и потиснатите, никога много пламенна или много силна, беше дълбоко скрита в сърцето ми. Не смятах, че съм Го предала с няколко леки престорени кимания и изричания на „Амин“. Всъщност, смятах, че каквато и да е била великата Му цел, когато е превърнал хората от моя народ в най-окаяните изгнаници в християнския свят, Той щеше да прости свеждането на моята тъй незначителна глава.

Но вниманието, което дворът обръщаше на подобни въпроси, ме караше да бъда благодарна на Даниел за неговата предпазливост. Накрая си помислих, че е редно да му пиша, а също и на баща ми, и да изпратя писмото по някого от многобройните войници, които заминаваха за Кале да укрепят отново града срещу французите, сега двукратни наши врагове, тъй като имахме крал испанец. За съчиняването на писмото щеше да е нужно усилие: ако попаднеше в ръцете на многото шпиони — английски, френски, испански, венециански или дори шведски — то трябваше да мине за невинно писмо от девойка до нейния любим. Налагаше се да разчитам, че той ще чете между редовете.

Скъпи Даниел,

Не ти отговорих по-рано, защото не знаех какво да кажа, а освен това бях с принцесата в Удсток и не можех да изпратя писмо. Сега съм с кралицата в Уинчестър и скоро ще отидем в Лондон, когато ще мога да ти изпратя това писмо.

Много се радвам, че делата ти са те отвели в Кале, и предлагам да се присъединя към теб и баща ми, когато положението ми тук се промени, точно както се споразумяхме. Мисля, че ти прецени много правилно кога трябваше да заминеш, и съм напълно готова да се присъединя скоро към теб.

Прочетох писмото ти много внимателно, Даниел, и често мисля за теб. Ако трябва да ти отговоря честно, още не жадувам за женитба, но когато ми говориш както в писмото си, и когато ме целуна на раздяла, почувствах не страх или отвращение, а наслада, която не мога да назова, не от престорена скромност, а защото не зная нейното име. Ти не ме изплаши, Даниел, целувката ти ми хареса. Готова съм да те приема за свой съпруг, Даниел, след като бъда освободена от задълженията си, когато моментът е подходящ, и ние и двамата сме еднакво готови. Не мога да не изпитвам леко безпокойство при мисълта да стана съпруга, но след като видях колко щастлива е кралицата от своята женитба, започвам да очаквам с нетърпение моята. Приемам предложението ти да се сгодим, но трябва да разчистя пътя си към женитбата.

Не искам да те превръщам в зависим човек в собствения ти дом, грешно е да се опасяваш от това и да ме упрекваш, приписвайки ми желание, което не изпитвам. Не искам да господствам над теб, но и не искам ти да господстваш над мен. Имам нужда да бъда пълноправна жена, а не само съпруга. Знам, че възгледите на майка ти не са такива, и вероятно дори тези на баща ми не са такива, но, както каза, аз съм свикнала нещата да стават така, както искам: в такава жена се превърнах. Пътувала съм къде ли не и съм живяла по свое усмотрение, и изглежда, че заедно с панталоните съм се сдобила и с момчешка гордост. Не искам да захвърля и гордостта, когато се откажа от ливреята. Надявам се, че твоята любов към мен може да се пригоди към жената, в която ще се превърна. Не желая да те заблуждавам по този въпрос, Даниел: не мога да бъда слугиня на един съпруг, ще трябва да бъда негов приятел и другар. Пиша ти, за да те попитам дали би могъл да приемеш такава съпруга?

Надявам се това да не те наскърби: много ми е трудно да пиша тези неща, но често, когато говорехме за тях, се карахме — затова може би писмата са начин, по който можем да постигнем съгласие? А би трябвало да искам да постигна съгласие с теб: ако ще бъдем сгодени, това трябва да стане при условия, на които и двамата можем да се доверим.

Прилагам писмо за баща ми, той ще ти разкаже останалите ми новини. Уверявам те, че съм в безопасност и щастлива в двора, и че ако това някога се промени, ще дойда при теб, както обещах. Не забравям, че си тръгнах от теб само за да бъда с принцесата в Тауър. Сега тя е освободена от Тауър, но все пак е затворничка и, да ти призная честно, все още смятам, че би трябвало да удържа думата си, че ще служа на кралицата и на принцесата, и да бъда с тази от двете, при която бъда изпратена. Ако нещата тук се променят, ако кралицата вече няма нужда от мен, ще дойда при теб. Но такива са задълженията ми. Знам, че ако бях обикновено сгодено момиче, нямаше да имам други задължения, освен към теб — но, Даниел, аз не съм такова момиче. Искам да приключа службата си при кралицата, и тогава, и само тогава, да дойда при теб. Надявам се, че можеш да разбереш това.

Но бих искала да се сгодим отново, ако можем да постигнем съгласие…

Хана

Препрочетох писмото и открих, че дори аз, която го бях написала, се усмихвам на странната смесица от настъпление и отстъпление. Искаше ми се да пиша по-ясно, но това би било възможно единствено ако можех да виждам по-ясно. Сгънах писмото и го прибрах, готова да го изпратя на Даниел, когато дворът се преместеше в Лондон през август.

 

 

Кралицата беше планирала триумфално влизане в Лондон за своя нов съпруг; и градът, винаги добре настроен към Мери, а сега — освободен от гледката и вонята на големите общи бесилки, които бяха заместени с триумфални арки, полудя от нетърпение да я види. Изборът й на испанец за съпруг никога не можеше да бъде радушно приет, но да видят кралицата в златната й рокля, щастливо усмихната, и да знаят, че решението е изпълнено и че сега страната можеше да се успокои и да се радва на известна стабилност и мир — всичко това радваше видните личности в града. Освен това, имаше и известни облаги в една женитба, която щеше да отвори Испанска Нидерландия за английските търговци, които като всички богаташи искаха да увеличат богатствата си.

Кралицата и новият й съпруг се настаниха в двореца Уайтхол и започнаха да изграждат ежедневието на управлявания от тях кралски двор.

Бях в стаята й рано една сутрин, докато я чаках да дойде на литургия, когато тя излезе по нощница и коленичи мълчаливо пред молитвения стол. Нещо в мълчанието й ми подсказа, че е дълбоко развълнувана, и аз коленичих зад нея, сведох глава и зачаках. Джейн Дормър излезе от спалнята на кралицата, в която тя спеше, когато кралят не беше със съпругата си, и също коленичи със сведена глава. Явно нещо много важно се беше случило. След поне половин час безмълвни молитви, докато кралицата все още стоеше, унесена, на колене, предпазливо затътрих крака към Джейн и се облегнах на рамото й, за да прошепна с глас, толкова нисък, че не можеше да обезпокои кралицата:

— Какво става?

— Тя пропусна цикъла си — каза Джейн, с едва доловим глас.

— Цикъла си?

— Месечното си кървене. Възможно е да чака дете.

Самата аз почувствах как стомахът ми се сви, сякаш някой положи студена ръка, току под лъжичката ми.

— Възможно ли е да стане толкова скоро?

— Достатъчен е само един път — каза Джейн грубо. — А, Бог да ги благослови, при тях е било повече от веднъж.

— И тя чака дете? — Бях го предсказала, но ми беше трудно да го повярвам. И не изпитвах радостта, която би била естествена при мисълта, че мечтите на Мери ще се сбъднат. — Наистина чака дете?

Тя дочу съмнението в гласа ми и ме погледна сурово.

— В какво се съмняваш, шуте? В моята честна дума? В нейната? Или смяташ, че знаеш нещо, което ние не знаем?

Джейн Дормър се обръщаше към мен с „шуте“ само когато ми беше ядосана.

— Не се съмнявам в никого — казах бързо. — Дай Боже да е така. И никой не би могъл да го иска повече от мен.

Джейн поклати глава:

— Никой не би могъл да го иска повече от нея — каза тя, като кимна към коленичилата кралица, — защото тя се моли за този миг почти от година. Честно казано, тя се моли да роди син за Англия още откакто стана достатъчно голяма, за да се моли.