Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (14)

Есента на 1555

Кралицата се оттегли в един усамотен свят на безмълвно страдание в двореца, който някога бе най-весел от всички дворци: Гринич. Раздялата с краля беше истинска агония за нея. Като мъж той се беше скрил от отчаянието й в сложната официалност на сбогуването: беше се погрижил с тях винаги да има някого, за да не може тя да плаче насаме пред него. Уреди раздялата им така, че тя се сбогува с него като кралица кукла: кукла, чиито ръце, крака и уста се задвижваха от безразличен кукловод. Когато той най-сетне си отиде, конците сякаш бяха прерязани и тя се свлече на пода, точно като разпаднала се кукла.

Елизабет се беше разделила с него с усмивка, която намекваше на някои, че тя има по-добра представа кога той ще се върне в Англия, отколкото собствената му съпруга, и че е успокоена от плановете му. Той имаше благоприличието да не я прегърне на раздяла, но когато се качи на кораба, се наведе над борда и помаха, като целуна ръката си — това беше двусмислен жест, насочен и към принцесата, и към сломената кралица.

Кралицата не напускаше затъмнените си покои и я обслужвахме само Джейн Дормър или аз, а дворът се превърна в свърталище на призраци, из което витаеше нейното нещастие. Малцината испански благородници, останали след заминаването на краля си, отчаяно искаха да се присъединят към него, нетърпението им да си тръгнат събуждаше у всички ни чувството, че английската женитба не е била нищо повече от антракт в живота им, и освен това — грешка. Когато се обърнаха към кралицата за позволение да се присъединят към краля, тя изпадна в безумен пристъп на ревност, като нареждаше, че те заминават, защото тайно знаят, че няма смисъл да го чакат в Англия. Започна да им крещи, а те се поклониха и побягнаха пред яростта й. Придворните й дами избягаха от стаята или се притискаха плътно към столовете си, опитвайки се да не чуват и виждат нищо, само Джейн и аз отидохме при нея, като я умолявахме да се успокои. Тя беше извън себе си: докато траеше бурята, Джейн и аз трябваше да стискаме ръцете й, за да й попречим да удря глава в покритите с ламперия стени на личния си кабинет. Беше докарана до умопомрачение от страстта си към краля, движена от убеждението, че го е изгубила завинаги.

Когато яростта на кралицата се уталожи, стана по-лошо, защото тя се отпусна на пода, притисна колене към гърдите си и зарови лице в тях, като малко момиченце, което са набили. С часове не можехме да я накараме да се изправи и дори да отвори очи. Тя криеше лицето си от нас, потънала в дълбоко отчаяние и изпълнена със срам от мисълта колко низко я беше накарала да падне любовта. Седнала до нея на студения дървен под, без да мога да кажа нищо, което да й помогне в страданието й, виждах как полата на роклята й бавно потъмнява, докато сълзите се просмукваха в кадифето, а тя не издаваше нито звук.

Тя не говори в продължение на едно денонощие, а в деня след това лицето й беше каменно като на статуя на отчаянието. Когато излезе, за да седне на трона си в празната стая, тя откри, че испанците открито се опълчваха срещу това, че са принудени да останат, и че всички английски придворни, и мъже, и жени също са разгневени. Животът на служба при кралицата не беше същият, както по времето, когато кралят беше пристигнал и я беше приел с любов; дворът не беше такъв, какъвто би трябвало да е един кралски двор. Вместо занимания с литература и музика, танци и игри, тук цареше атмосфера на метох, управляван от смъртно болна игуменка. Никой не говореше с глас, по-висок от шепот, не се провеждаха пиршества, нямаше забавления и веселие, а кралицата седеше на трона в крайно нещастен вид, и при всяка възможност се оттегляше в покоите си, за да бъде сама. Животът в двора се беше превърнал в дълги дни на безнадеждно очакване кралят да се завърне. Всички знаехме, че той никога няма да го направи.

След като нямаше мъж, когото да измъчва, и никаква възможност да направи кралицата по-нещастна, отколкото тя вече беше, принцеса Елизабет се възползва от възможността да напусне двора в Гринич и да отиде в двореца си в Хатфийлд. Кралицата й позволи да замине, без нито една мила дума. Всякаква обич, която беше изпитвала към детето Елизабет, беше заличена от непочтеността на младата жена Елизабет. Флиртуването на Елизабет с краля, докато Мери мъчително понасяше последните седмици на една безплодна бременност, беше последният акт на преднамерена жестокост, който можеше да нарани сестра й. В сърцето си Мери видя това като окончателното доказателство, че Елизабет е дъщеря на блудница и свирач на лютня. Кое друго момиче би се отнесло към сестра си така, както беше сторила Елизабет? В сърцето си тя отрече родството си с Елизабет, отхвърли я като своя сестра, отхвърли я като своя наследница. Тя си взе назад обичта, която постоянно засвидетелстваше на по-младата жена, и я изхвърли от сърцето си. Беше доволна да я види, че си отива, и нямаше да я е грижа, ако не я видеше никога повече.

Слязох до голямата порта да се сбогувам с принцесата. Тя носеше строгата си рокля в черно и бяло, облеклото на протестантска принцеса, тъй като пътят й минаваше през Лондон и гражданите на Лондон щяха да излязат да я приветстват. Намигна ми дяволито, докато поставяше обутия си в ботуш крак в свитите в шепи ръце на един коняр, за да й помогне да се качи на седлото.

— Обзалагам се, че би предпочела да дойдеш с мен — каза тя язвително. — Не ми се вярва да изкараш твърде весела Коледа тук, Хана.

— Ще служа на господарката си в добри и лоши времена — казах спокойно.

— Сигурна ли си, че твоят млад човек ще те чака? — подразни ме тя.

Свих рамене:

— Казва, че ще чака — нямах намерение да казвам на Елизабет, че като гледах Мери, съкрушена от любовта към съпруга си, бракът не беше голяма примамка за мен. — Обещах му, че ще се омъжа за него, когато мога да напусна кралицата.

— Е, можеш да дойдеш при мен, по всяко време, ако желаеш — каза тя.

— Благодаря, принцесо — казах и се изненадах от удоволствието, което ми достави поканата й, но наистина никой не можеше да устои на чара на Елизабет. Дори в сянката на един помръкнал кралски двор Елизабет беше искрица слънчева светлина, с усмивка, напълно непомрачена от загубата, понесена от сестра й.

— Не чакай много, за да не стане твърде късно — предупреди ме тя с престорена сериозност.

Приближих се до шията на коня й, за да мога да вдигна поглед към нея.

— Твърде късно ли?

— Когато стана кралица, всички ще се втурнат да искат служба при мен, ти трябва да си начело на опашката — каза тя искрено.

— Това може да стане и след години — отвърнах.

Тя поклати глава: в тази свежа есенна утрин беше изключително самоуверена.

— О, не мисля така — каза. — Кралицата не е здрава жена, не е и щастлива жена. Мислиш ли, че крал Филип ще дотича у дома при нея при първа възможност, и ще й направи син и наследник? Не. А ми се струва, че в негово отсъствие бедната ми сестра просто ще се стопи от скръб. И когато това стане, ще ме намерят да изучавам Библията, а аз ще кажа… — тя замлъкна за миг. — Какво смяташе да каже сестра ми, когато й съобщят, че е кралица?

Поколебах се. Помнех много ясно думите на Мери в онези изпълнени с оптимизъм дни, когато тя бе обещала, че ще бъде кралицата-дева и ще върне Англия от времето на майка си към истинската й вяра и щастие.

— Смяташе да каже: „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни“, но в крайна сметка получи вестта, докато бягахме, и трябваше да се пребори сама за трона си, вместо да бъде удостоена с него.

— Това ми харесва — каза одобрително Елизабет. — „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни“. Отлично. Ще кажа това. Ще искаш да бъдеш с мен, когато това се случи, нали?

Огледах се бързо наоколо, за да се уверя, че не са ни подслушали, но Елизабет знаеше, че наблизо няма никой, който да ни чуе. През цялото време, откакто я познавах, тя никога не се беше излагала на риск — винаги приятелите й бяха тези, които в крайна сметка попадаха в Тауър.

Малката кавалкада беше готова да потегли. Елизабет сведе поглед към мен: дребното й лице беше будно и оживено под черната кадифена шапка.

— В такъв случай, по-добре ще е да дойдеш при мен скоро — напомни ми тя.

— Ако мога да дойда, ще го направя. Бог да ви пази, принцесо.

Тя се наведе надолу и потупа ръката ми с прощален жест.

— Ще чакам — каза тя, с играещи очи. — Ще оцелея.

 

 

Крал Филип пишеше често, но писмата му не бяха отговор на нежните обещания на Мери за любов и настояванията й той да се върне при нея. Бяха резки писма с делови съобщения и нареждания за съпругата му какво да прави в своето кралство. Той не отговаряше на молбите й да се прибере у дома, дори не и за да й каже поне кога да очаква завръщането му, нито й позволяваше да отиде при него. Отначало той пишеше топло, нареждайки й да прави неща, с които да се разсейва, да очаква дните, когато той отново ще бъде с нея; но сетне, тъй като всеки ден получаваше ново писмо, умоляващо го да се върне, предупреждаващо го, че тя е сломена от нещастие, поболяла се от загубата му, стана по-делови. Писмата му бяха просто указания относно това как съветът да реши един или друг въпрос, и кралицата беше принудена да отива на срещите на съвета с писмото му в ръце и да излага пред съветниците заповедите на един човек, който бе крал само по име, и да прокарва изпълнението на тези заповеди със силата на собствения си авторитет. Съветниците не я посрещаха с охота, когато влизаше със зачервени очи в стаята, и открито се съмняваха, че един испански принц, който водеше собствени войни, взема присърце английските интереси. Кардинал Поул беше единственият й приятел и другар: но той беше живял в изгнание извън Англия толкова дълго и беше така мнителен по отношение на толкова много англичани, че Мери започна да се чувства като кралица в изгнание сред врагове, вместо владетелка на английските сърца, каквато бе някога.

Един ден през октомври търсех Джейн Дормър преди вечеря, и след като не я открих никъде другаде, надникнах през вратата на параклиса на кралицата, в случай че почетната дама на кралицата се беше отдала на молитва за няколко мига. За своя изненада видях Уил Сомърс, коленичил пред една статуя на Девата, да пали свещ в краката й, със сведена глава; заострената шапка на шут беше смачкана в ръката му, беше покрил звънчето със свития си юмрук, за да го заглуши.

Никога не бях смятала Уил за набожен човек. Отстъпих назад и го изчаках на прага. Гледах го как сведе ниско глава, а след това се прекръсти. С тежка въздишка, той се изправи на крака и тръгна надолу по пътеката леко прегърбен, и с вид на по-стар от трийсет и петте си години.

— Уил — казах, като се запътих да го посрещна.

— Дете.

Обичайната му мила усмивка веднага се появи на устните му, но очите му още бяха мрачни.

— В беда ли си?

— Ах, не се молех за себе си — каза той кратко.

— За кого тогава?

Той се огледа из пустия параклис, а после ме придърпа на една скамейка.

— Имаш ли някакво влияние над нейно величество, как мислиш, Хана?

Замислих се за миг, после искрено, и със съжаление, поклатих глава:

— Тя се вслушва само в кардинал Поул и краля — казах. — И преди всичко, в собствената си съвест.

— Ако говориш, подтиквана от дарбата си, би ли те послушала?

— Възможно е — казах предпазливо. — Но не мога да заповядвам на дарбата си да ми служи, знаеш това, Уил.

— Мислех си, че можеш да се престориш — каза той безцеремонно.

Свих се ужасено.

— Това е свещен дар! Ще бъде богохулство да се преструвам!

— Дете, този месец в тъмницата има трима Божи служители, обвинени в ерес, и ако не греша, те ще бъдат изведени и изгорени живи: клетият архиепископ Кранмър, епископ Латимър и епископ Ридли.

Чаках.

— Кралицата не може да изгаря благочестиви мъже, ръкоположени за епископи в църквата на баща й — каза рязко шутът. — Това не трябва да се случи.

Той ме погледна, обви ръка около рамото ми и ме прегърна.

— Кажи й, че Зрението те е дарило с видение, и че те трябва да бъдат изпратени в изгнание — настоя той. — Хана, ако тези мъже умрат, кралицата ще си създаде враг в лицето на всеки състрадателен човек. Това са благочестиви мъже, почтени мъже, избрани от собствения й баща. Те не са променили вярата си, променил се е светът около тях. Те не бива да умират по заповед на кралицата, тя ще бъде опозорена завинаги, ако направи това. Историята няма да запомни нищо освен това, че тя е била кралицата, която е изгаряла епископи.

Поколебах се:

— Не смея, Уил.

— Ако се съгласиш да го направиш, аз ще бъда там — обеща ми той. — Ще ти помогна. Ще се справим някак с това.

— Ти сам ми каза никога да не се меся — прошепнах настойчиво. — Сам ми каза никога да не се опитвам да променя решението на владетеля. Твоят господар е обезглавил две съпруги, за епископи пък да не говорим, а ти не си го спрял.

— И ще бъде запомнен като човек, който убива съпругите си — предрече Уил. — А всичко друго за него, за неговата смелост, справедливост и добрите му дела, ще бъде забравено. Ще забравят, че той донесе мир и благоденствие на страната, че създаде една Англия, която всички ние можехме да обичаме. Единственото, което ще запомнят за него, е, че е имал шест съпруги и е обезглавил две от тях.

— Единственото, което ще запомнят за тази кралица, ще бъде, че е донесла на страната наводнения, глад и огън. Тя ще бъде запомнена като проклятието на Англия, а трябваше да бъде нашата кралица-дева, спасителката на Англия.

— Тя няма да ме изслуша…

— Трябва да слуша — настоя той. — Иначе ще бъде презряна и забравена, и хората ще запомнят Бог знае кого! Елизабет! Мери Стюарт! — някое блудно момиче, вместо тази чистосърдечна кралица.

— Тя не е сторила нищо, освен да следва съвестта си — защитих я.

— Тя трябва да следва нежното си сърце — каза той. — Съвестта й не е добър съветник напоследък. Вместо нея трябва да следва доброто си сърце. А ти трябва да изпълниш дълга, който ти налага обичта ти към нея, и да й кажеш това.

Надигнах се от скамейката: открих, че коленете ми треперят.

— Страхувам се, Уил — казах със слаб глас. — Твърде много се страхувам. Видя каква беше, когато заговорих открито преди… не мога да позволя да ме обвини. Не мога да допусна някой да пита откъде съм дошла, кои са близките ми…

Той замълча, после каза:

— Джейн Дормър отказва. Вече опитах да говоря с нея. Кралицата няма друг приятел освен теб.

Направих пауза. Усещах как неговата воля и моята съвест притискат главата ми, принуждавайки ме да направя каквото е редно, въпреки страховете ми.

— Добре, ще говоря с нея — произнесох с усилие. — Но ще го направя сама. Ще направя най-доброто, което мога.

Той ме спря, като сложи ръка върху моята, и дръпна ръката ми да я види. Треперех, пръстите ми се тресяха.

— Дете, толкова ли се страхуваш?

Погледнах го за миг и видях, че и двамата се страхувахме. Кралицата беше създала страна, в която всеки мъж и жена се страхуваше да не каже или направи нещо погрешно, което да го отведе до клада на някой пазарен площад, до купчина сурови подпалки, които горяха бавно, с лютив пушек.

— Да — казах искрено, като издърпах ръка от неговата, за да бръсна от бузата си късче сажди. — Прекарах живота си, бягайки от този страх, а сега изглежда, че трябва да се изправя очи в очи с него.

 

 

Изчаках, докато кралицата започна да се приготвя за лягане онази вечер, и коленичи пред молитвения си стол в ъгъла на спалнята си. Коленичих до нея, но не започнах да се моля. Премислях какво мога да кажа, за да я убедя да не извършва това ужасно нещо. В продължение на цял час тя остана на колене, и когато надникнах през полузатворените си клепачи, видях, че лицето й беше извърнато нагоре към фигурата на разпнатия Христос, а сълзите се лееха по бузите й.

Най-сетне тя се изправи и отиде при стола си до огнището. Измъкнах ръжена от разжарените въглени, където се топлеше, и го пъхнах в чашата с ейл, за да я стопля. Когато сложих чашата в ръцете й, пръстите й бяха леденостудени.

— Ваше величество, искам да ви помоля за нещо — казах много тихо.

Тя ме погледна, сякаш едва ме виждаше.

— Какво има, Хана?

— Никога не съм ви молила за нищо през годините, откакто съм с вас — напомних й.

Тя се намръщи леко:

— Не, не си. Какво искаш сега?

— Ваше величество, научих, че във вашите тъмници по обвинения в ерес са затворени трима благочестиви мъже. Епископ Латимър, епископ Ридли, и архиепископ Кранмър.

Тя обърна лице към малкия огън в огнището, така че не можех да видя изражението й, но гласът й беше равен.

— Да. Вярно е, че срещу тези мъже са повдигнати обвинения.

— Искам да ви помоля да проявите милост — казах простичко. — Ужасно е да изпратиш на смърт един добър човек. А всички казват, че това са добри мъже. Просто мъже, които са сгрешили… просто изразяващи несъгласие с поученията на църквата. Но те служеха добре на брат ви, ваше величество, и са ръкоположени епископи на англиканската църква.

Дълго време тя не каза нищо. Не знаех дали да продължа да настоявам, или да се откажа. Мълчанието започна леко да ме плаши: отпуснах се и седнах на пети: чаках я да заговори и чувах чак собственото си дишане — твърде бързо, твърде повърхностно за невинен човек. Чувствах как се задава опасността, която заплашваше самата мен, като куче, тръгнало по следа, която е надушило, и мирисът, който то следваше, беше потта на страха ми, която избиваше на бодливи капчици по подмишниците ми и се стичаше, студена и влажна, надолу по гърба ми.

Когато се обърна към мен, тя изобщо не приличаше на онази Мери, която обичах. Лицето й приличаше на снежна маска.

— Те не са добри мъже, защото отричат словото Божие и Божията власт, а печелят и други за греха, който вършат — изсъска тя. — Те могат да се разкаят за греховете си и да бъдат помилвани, или могат да умрат. С тях би трябвало да говориш, Хана, не с мен. Такъв е законът: не човешки закон, не какъвто и да е закон, не моят закон, а законът на църквата. Ако не искат да бъдат наказани от църквата, тогава не бива да вършат грях. Не аз съм тази, която определя себе си за съдник тук, църквата е тази, която решава, и те трябва да й се подчинят, както се подчинявам аз.

Тя замълча за миг, но не можех да оборя с нищо убеждението й.

— Именно мъже като тях навлякоха на Англия Божия гняв — каза тя. — Няма добра жътва, няма плодородна година, откакто баща ми се обърна срещу църквата, и в люлката на Англия не се е раждало здраво дете, откакто той изостави майка ми.

Виждах как ръцете й се тресат, а гласът й трепери от надигащия й се гняв.

— Нима не виждаш? — запита тя. — Тъкмо ти? Нима не виждаш, че той изостави майка ми, и никога след това не се сдоби със здраво законно дете?

— Принцеса Елизабет? — промълвих.

Кралицата се изсмя високо и рязко.

— Тя не е негова — каза тя подигравателно. — Погледни я. Тя е Смийтън, от главата до петите. Майка й се опита да представи своето копеле като родно дете на краля, но сега, когато Елизабет порасна и се държи като дъщеря на свирач на лютня и блудница, всеки може да види произхода й. Бог даде на баща ми едно здраво дете: мен; а сетне настроиха горкия ми баща против мен и майка ми. От този ден насам тази страна и за миг не е имала благоденствие. Убедиха го да унищожи словото Божие, абатствата и манастирите, а после брат ми въвлече Англия още по-дълбоко в греха. Виждаш ли цената, която платихме? Глад в страната и болести в градовете.

— Бог трябва да бъде умилостивен. Едва когато грехът бъде изкоренен от страната, ще мога да зачена дете и ще мога да родя. В страна като тази не може да се роди свят принц. Злото, чието начало баща ми постави, което брат ми продължи, трябва да бъде отклонено. Всичко трябва да се върне назад.

Тя замълча рязко, задъхана. Не казах нищо. Бях зашеметена от пламенността й.

— Знаеш ли, понякога мисля, че нямам сили да го направя — продължи тя. — Но Бог ми дава сили. Дава ми решителност, за да заповядвам изпълнението на тези ужасни присъди, да казвам, че те трябва да продължат. Бог ми дава силите да върша Неговото дело, да изпращам грешниците на кладите, за да може страната да бъде пречистена. А после ти — на която се доверявах! — ти идваш тук при мен, когато се моля, за да ме изкушиш и да ме въведеш в грешка, в слабост, като ме молиш да отхвърля Бог и святата работа, която върша за Него.

— Ваше величество…

Гласът ми заседна в гърлото. Тя се изправи на крака и аз скочих. Десният ми крак беше изтръпнал и схванат, защото бях стояла на колене толкова дълго, и поддаде под мен, така че се проснах на земята. Лежах наполовина на пода, вдигнала поглед към нея, а тя ме гледаше, сякаш сам Бог ме беше сразил.

— Хана, дете мое, ти самата си на половината път към смъртния грях, като ме молиш за това. Не прави дори крачка по-нататък, или ще изпратя свещениците да се преборят с душата ти.

Усетих мириса на дима: опитах се да си внуша, че е от огъня в огнището, но знаех, че беше димът от горящото тяло на майка ми, димът от други английски мъже и жени, които изгаряха по пазарните площади надлъж и нашир из страната, че скоро щяха да изведат епископ Латимър и епископ Ридли, и тълпата щеше да ги гледа, а доктор Ридли щеше да каже на приятеля си да не пада духом, защото те сега ще запалят в Англия такава свещ, която никога няма да бъде угасена. Гърчех се в краката на кралицата като сакат просяк, а тя отдръпна полите си от мен, сякаш й беше непоносимо да я докосвам, и излезе от стаята, без да каже и дума повече, оставяйки ме на пода, преследвана от мириса на дим и разплакана от истински, неподправен ужас.