Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (8)

Пролетта на 1554

В дните, които последваха, сновях между покоите на кралицата и покоите на лейди Елизабет, но на нито едно от двете места не можех да се почувствам спокойна. Кралицата бе мълчалива и решителна. Тя знаеше, че Елизабет ще трябва да умре за държавна измяна, и въпреки това не можеше да понесе мисълта да изпрати момичето в Тауър. Членовете на съвета разпитаха принцесата и бяха убедени, че е знаела всичко за заговора, че наполовина го е направлявала, че е искала да задържи Ашридж на север за бунтовниците, докато те превземат Лондон от юг, и — и това беше най-лошото — че е искала помощ от Франция за бунта. Само благодарение на лоялността на лондонските граждани кралицата беше на трона и принцесата — арестувана, а не обратното.

Макар че всички настоятелно искаха това от нея, кралицата изпитваше неохота да обвини Елизабет в държавна измяна заради вълненията, които това щеше да предизвика в страната. Тя беше удивена от броя на хората, пожелали да участват в бунта на Елизабет; никой не можеше да предвиди колко души можеха да излязат на бунт, за да спасят живота й. Нови трийсет мъже бяха изпратени у дома, в Кент, за да бъдат обесени в родните си градове и села, но не можеше да има съмнение, че ще има стотици, готови да заемат мястото им, ако научеха, че протестантската принцеса ще бъде изпратена на ешафода.

Имаше и по-лошо: кралица Мери не можеше да се застави да действа решително. Беше се надявала, че Елизабет ще дойде в двора като разкаяла се грешница, и че биха могли да се помирят. Надяваше се Елизабет да е разбрала, че Мери е по-силна от нея, че можеше да командва столицата, дори и ако Елизабет можеше да свика на оръжие половин Кент. Но Елизабет отказваше да признае, отказваше да моли сестра си за милост. Надменна и непоколебима, тя продължаваше да се кълне, че е невинна за всичко, а Мери не можеше да понесе да я гледа, когато устните й изричаха лъжи. Час след час кралицата стоеше на колене пред молитвения си стол, подпряла брадичка на ръцете си, с очи, приковани върху разпятието, молейки се за напътствия как да постъпи с вероломната си сестра.

— Тя щеше да реши да ви обезглави за минути — каза безцеремонно Джейн Дормър, когато коленичилата кралица се изправи и отиде до огнището, облегна глава на каменната издадена част от стената около комина и се загледа в пламъците. — Тя щеше да ви свали главата от раменете в мига, когато усети короната на собствената си глава. Нямаше да я е грижа дали сте се провинили в завист или бунт. Щеше да нареди да ви убият просто заради това, че сте наследницата.

— Тя ми е сестра — отвърна Мери. — Аз я научих да ходи. Аз я държах за ръце, докато се препъваше. Нима сега трябва да я изпратя в ада?

Джейн Дормър изрази несъгласието си, като сви рамене, и взе ръкоделието си.

— Ще се моля за напътствия — каза тихо кралицата. — Трябва да намеря начин да живея с Елизабет.

 

 

През март времето се затопли. Небесата избледняваха по-рано сутрин и по-късно вечер. Дворът беше нащрек, в очакване да види какво ще стане с принцесата. Членовете на съвета я разпитваха почти всеки ден, но кралицата отказваше да се среща на четири очи с нея. „Не мога“, каза тя кратко и тогава разбрах, че тя събираше кураж, за да изпрати Елизабет на съд, защото оттам пътят до ешафода щеше да бъде кратък.

Имаха достатъчно доказателства да я обесят трикратно, но въпреки това кралицата чакаше. Точно преди Великден с радост получих писмо от баща си, в което ме питаше дали мога да се отделя от двора за седмица и да дойда в магазина. Пишеше, че не се чувства добре и имал нужда от някой, който да отваря и затваря магазина вместо него, но не бивало да се тревожа, било само обикновена треска, а Даниел идвал всеки ден.

Бях малко подразнена при мисълта, че Даниел ще бъде там постоянно, но занесох писмото на кралицата и когато тя ми даде разрешение, приготвих едни резервни панталони и нова, чиста ленена риза, и отидох в покоите на принцесата.

— Получих разрешение да си отида у дома, при баща ми — казах, като коленичих пред нея.

От стаята отгоре се чуваше шум. Готварницата на царствената братовчедка на лейди Елизабет, Маргарет Дъглас, беше преместена над спалнята на Елизабет, и никой не бе казал на слугите да работят тихо. Ако се съдеше от шума, бяха им дали допълнително метални съдове, които да блъскат едни в други. Вечно киселата лейди Маргарет, която също бе от рода на Тюдорите, щеше да има солидни основания да претендира за трона, ако Елизабет умреше, и имаше всички основания да докара принцесата до изтощение.

Елизабет трепна от някакъв внезапен трясък.

— Заминаваш? Кога ще се върнеш? — попита тя.

— Преди да е изтекла седмицата, ваша светлост.

Тя кимна и за своя изненада видях, че устата трепна, сякаш щеше да се разплаче.

— Трябва ли да заминеш, Хана? — попита тя със слаб глас.

— Да — казах. — Той е болен, има треска. Трябва да отида при него.

Тя се извърна и бръсна очи с опакото на ръката си.

— Мили Боже, слаба съм като дете, което губи бавачката си!

— Какво става? — попитах. Никога не я бях виждала така унила. Бях я виждала подпухнала и болна на легло, и все пак дори тогава бях виждала как очите й блестят от остроумно лукавство. — Какво има?

— Смразена съм от страх до мозъка на костите — каза Елизабет. — Казвам ти, Хана, ако страхът е студ и тъмнина, то все едно че живея в руските степи. Никой не идва при мен, освен за да ме разпитва, никой не ме докосва, освен за да ме настани на стола за разпит. Никой не ми се усмихва, взират се в мен, сякаш искат да видят сърцето ми. Единствените ми приятели в целия свят са изпратени в изгнание, хвърлени в тъмница или обезглавени. Аз съм само на двайсет години, а съм напълно сама. Аз съм само една млада жена, и въпреки това не мога да разчитам на ничия любов и грижа. Никой не се приближава до мен, освен Кат и ти, а сега ти ми казваш, че заминаваш.

— Трябва да видя баща си — казах. — Но ще се върна веднага щом състоянието му се подобри.

Когато се обърна към мен, тя не беше непоколебимата принцеса, мразената протестантска неприятелка на този страстно католически двор. Лицето, което обърна към мен, беше лице на млада жена, сама, без майка и баща, без приятели. Млада жена, опитваща се да намери смелостта да посрещне смъртта, която трябваше да дойде скоро.

— Ще се върнеш при мен, нали, Хана? Свикнах с теб. А около себе си нямам никого, освен теб и Кат. Моля те за това като приятелка, не като принцеса. Ще се върнеш, нали?

— Да — обещах. Поех ръката й. Не беше преувеличила с думите, че изпитва студ: беше толкова ледена, сякаш вече беше мъртва. — Кълна се, че ще се върна.

Хладните й влажни пръсти стиснаха моите в отговор.

— Навярно ще ме помислиш за страхливка — каза тя. — Но кълна ти се, Хана, че не мога да запазя смелостта си без приятелско лице до мен. А мисля, че скоро ще имам нужда от цялата смелост, която мога да събера. Върни се при мен, моля те. Върни се бързо.

 

 

Магазинът на баща ми беше затворен, макар да беше едва рано следобед. Ускорих крачка, когато свърнах надолу по улицата, и за първи път почувствах как страх сграбчва сърцето ми при мисълта, че и той е смъртен човек, точно както Робърт Дъдли, и че никой от нас не може да каже колко дълго ще живеем.

Даниел залостваше последния от капаците и се обърна при звука на бързите ми стъпки.

— Добре е, че си тук — каза той кратко. — Ела вътре.

Сложих длан върху ръката му:

— Много ли е болен, Даниел?

Той покри за миг ръката ми със своята.

— Ела вътре.

Влязох в магазина. Книгите бяха разчистени от тезгяха, в стаята с печатарската преса цареше тишина. Качих се по паянтовите стълби в задната част на магазина и погледнах към малкото ниско легло в ъгъла на стаята, боейки се, че ще го видя там, твърде болен, за да се изправи.

Леглото бе затрупано с книжа и малка купчина дрехи. Баща ми стоеше пред него. Веднага разпознах признаците — опаковаше багаж за дълго пътуване.

— О, не — казах.

Баща ми се обърна към мен:

— Време е да вървим — каза той. — Позволиха ли ти да заминеш за седмица?

— Да — казах. — Но очакват да се върна. Дотичах тук, обзета от ужас, че си болен.

— Това ни дава една седмица — каза той, без да обръща внимание на оплакването ми. — Повече от достатъчно време да стигнем до Франция.

— Не отново — казах рязко. — Каза, че ще останем в Англия.

— Не е безопасно — настоя Даниел, като влезе в стаята зад гърба ми. — Женитбата на кралицата ще се състои, и принц Филип Испански ще въведе Инквизицията. Бесилките вече са издигнати по уличните ъгли, а във всяко село има доносник. Не можем да останем тук.

— Ти каза, че ще бъдем англичани — умолително се обърнах зад него към баща ми. — А бесилките са за предателите, не за еретиците.

— Днес тя ще беси предатели, а утре — еретици — каза Даниел твърдо. — Открила е, че единственият начин да си осигури безопасност на трона е чрез кръв. Тя екзекутира собствената си братовчедка, ще екзекутира родната си сестра. Можеш ли да се усъмниш и за миг, че би се поколебала да обеси теб?

Поклатих глава:

— Тя няма да екзекутира Елизабет, полага усилия да прояви милост към нея. Не става въпрос за религията на Елизабет, става дума за нейното покорство. А ние сме покорни поданици. И тя е привързана към мен.

Даниел ме хвана за ръката и ме отведе до леглото, покрито с ръкописни свитъци.

— Виждаш ли тези свитъци? Сега всеки един от тях е забранена книга — каза той. — Те са състоянието на баща ти, те са твоята зестра. Когато баща ти дойде в Англия, те представляваха неговата библиотека, неговата огромна сбирка, сега могат да послужат само като доказателство срещу него. Какво трябва да направим с тях? Да ги изгорим, преди да изгорят нас?

— Да ги опазим на сигурно място за по-добри времена — казах, като непоправима дъщеря на книжовник.

Той поклати глава:

— Никъде няма сигурно място за тях, и никъде няма безопасно място за техния собственик в страна, управлявана от Испания. Трябва да заминем и да ги вземем с нас.

— Но къде трябва да отидем сега? — изплаках. Беше вопъл на дете, пътувало твърде дълго.

— Венеция — каза той кратко. — Франция, после Италия, а после Венеция. Ще уча в Падуа, баща ти ще може да отвори печатница във Венеция, и там ще бъдем в безопасност. Италианците обичат науката, градът е пълен с учени. Баща ти ще може отново да купува и продава текстове.

Зачаках: знаех какво ще последва.

— И ще се оженим — каза той. — Ще се оженим веднага щом пристигнем във Франция.

— А майка ти и сестрите ти? — попитах. Именно съжителството с тях бе онова, от което се ужасявах не по-малко, отколкото от женитбата.

— Сега приготвят багажа — каза той.

— Кога заминаваме?

— След два дни, призори. На Цветница.

— Защо толкова скоро? — ахнах.

— Защото вече дойдоха да задават въпроси.

Взирах се в Даниел, неспособна да възприема думите, но вече изпълнена с ужас, докато най-лошите ми страхове започваха да приемат форма.

— Дошли са за баща ми?

— Дойдоха в магазина ми да търсят Джон Дий — каза тихо баща ми. — Знаеха, че е изпращал книги на лорд Робърт. Знаеха, че се е виждал с принцесата. Знаеха, че е предсказал смъртта на младия крал, а това е държавна измяна. Поискаха да видят книгите, които той ме помоли да съхранявам тук.

Кършех ръце:

— Книги ли? Какви книги? Скрити ли са?

— Държа ги на сигурно място в мазето — каза той. — Но ще ги открият, ако вдигнат дъските на пода.

— Защо съхраняваш забранени книги? — изкрещях в безсилен гняв. — Защо съхраняваш книги на Джон Дий по негова молба?

Лицето му беше спокойно.

— Защото всички книги са забранени, когато една страна започне да бъде управлявана със силата на страха. Ешафодите по ъглите, списъкът на книги, които не са позволени за четене. Тези неща винаги вървят заедно. Джон Дий и лорд Робърт, и дори Даниел и аз, дори ти, дете мое, до един сме хора на науката, посветили се на познание, което внезапно стана незаконно. За да ни възпрат да четем забранени книги, ще трябва да изгорят всички ръкописи. Но за да ни попречат да имаме забранени мисли, ще трябва да ни отсекат главите.

— Не сме виновни в държавна измяна — казах упорито. — Лорд Робърт е още жив, Джон Дий също. А обвиненията са в държавна измяна, не в еретично мислене. Кралицата е милостива…

— А какво ще стане, когато Елизабет признае? — изсъска Даниел. — Когато назове останалите изменници, не само Томас Уайът, но и Робърт Дъдли, Джон Дий, навярно дори теб. Никога ли не си носила съобщение или изпълнявала поръчка по нейна молба? Можеш ли да се закълнеш в това?

Поколебах се.

— Тя никога няма да признае. Тя знае какво ще й донесе признанието.

— Тя е жена — каза пренебрежително той. — Ще я сплашат, а след това ще й обещаят помилване, и тя ще бъде готова да признае всичко.

— Ти не знаеш нищо за нея, не разбираш нищо от това! — избухнах гневно. — Познавам я. Тази млада жена не се плаши лесно, и нещо повече — страхът не я докарва до сълзи. Ако се страхува, ще се бие като разярена котка. Тя не е момиче, което се предава и плаче.

— Тя е жена — повтори той. — И се е забъркала с Дъдли, и Дий, и Уайът, и останалите. Предупредих те за това. Казах ти, че ако играеш двойна игра в двора, навличаш опасност на себе си и на всички нас, и сега ти доведе опасността пред вратата ни.

От ярост бях останала без дъх.

— Каква врата? — запитах. — Ние нямаме врата. Имаме открития път, имаме морето между нас и Франция, а после трябва да прекосим Франция като семейство просяци, защото ти, като страхливец, се боиш от собствената си сянка.

За миг помислих, че Даниел ще ме удари. Ръката му се издигна нагоре, а после той замръзна.

— Съжалявам, че ме наричаш страхливец пред баща си — той почти изплю думите. — Съжалявам, че имаш толкова ниско мнение за мен, бъдещия ти съпруг и човека, който се опитва да спаси теб и баща ти да не загинете като предатели. Но каквото и да мислиш за мен, аз ти нареждам да помогнеш на баща си да си приготви багажа и да бъдеш готова.

Поех си дъх. Сърцето ми все още се блъскаше силно в ребрата от ярост.

— Няма да дойда — казах категорично.

— Дъще! — подхвана баща ми.

Обърнах се към него:

— Ти върви, татко, ако желаеш. Но аз няма да бягам от опасност, която не виждам. Аз съм любимка на кралицата в двореца и нищо не ме заплашва от нейна страна, а съм твърде маловажна, за да привлека вниманието на съвета. Не вярвам, че и вие сте в опасност. Моля те, не захвърляй онова, което започнахме тук. Моля те, не настоявай отново да бягаме.

Баща ми ме взе в обятията си и облегна главата ми на рамото си. Почувствах как се отпускам, облегната на него, и за миг закопнях да бъда отново малкото момиче, което се обръщаше към него за помощ, което знаеше, че неговата преценка е винаги правилна.

— Каза, че ще останем тук — прошепнах. — Каза ми, че това ще бъде моят дом.

— Querida, трябва да заминем — каза той тихо. — Наистина вярвам, че ще дойдат първо за бунтовниците, после за протестантите, а след това — за нас.

Повдигнах глава и се отдръпнах от него.

— Татко, не мога да прекарам живота си в бягане. Искам дом.

— Дъще, ние сме хора, които нямат дом.

Настъпи мълчание.

— Не искам да принадлежа към народ, който няма дом — казах. — Имам дом в двора, и приятели в двора, и място там. Не искам да ходя във Франция, а после — в Италия.

Той направи пауза.

— Страхувах се, че ще кажеш това. Не искам да те принуждавам. Свободна си да вземеш сама решение, дъще. Но желанието ми е да дойдеш с мен.

Даниел извървя няколкото крачки до таванското прозорче, после се обърна и ме погледна:

— Хана Верде, ти си моя годеница и аз ти нареждам да дойдеш с мен.

Изправих се и го погледнах:

— Не желая да дойда.

— Тогава с годежа ни ще бъде свършено.

Баща ми вдигна ръка в знак на несъгласие, но не каза нищо.

— Така да бъде — казах. Почувствах студ.

— Желаеш годежът ни да бъде прекратен? — попита той отново, сякаш не можеше да повярва, че бих го отблъснала. Тази нотка на арогантност ми помогна да стигна до решението си.

— Желанието ми е на годежа ни да се сложи край — казах, гласът ми беше също толкова спокоен като неговия. — Освобождавам те от обещанието ти към мен и те моля да ме освободиш.

— Това е лесно да се направи — гневно каза той. — Освобождавам те, Хана, и се надявам, че никога няма да имаш причина да съжаляваш за това решение — той се обърна рязко и тръгна към стълбите. Спря за миг и каза: — Но въпреки това ще помогнеш на баща си — забелязах, че още ми заповядва. — А ако размислиш, може да дойдеш с нас. Няма да храня лоши чувства към теб. Можеш да дойдеш като негова дъщеря и като непозната за мен.

— Няма да размисля — казах ожесточено. — И не е нужно ти да ми казваш да помогна на баща си. Аз съм му добра дъщеря и ще бъда добра съпруга на подходящия мъж.

— И кой ли ще да е този подходящ мъж? — подметна насмешливо Даниел. — Женен мъж и осъден предател?

— Хайде, хайде — каза тихо баща ми. — Споразумяхте се да се разделите.

— Съжалявам, че мислиш толкова лошо за мен — казах ледено. — Ще се погрижа за баща си и ще му помогна да тръгне, когато докараш каруцата.

Даниел слезе с тропот по стълбите, после чухме как вратата на магазина се затръшна, и той си отиде.

 

 

През следващите два дни работехме в почти непрекъснато мълчание. Помогнах на баща ми да завърже книгите си, ръкописите навихме на свитъци, пъхнахме ги в цилиндрични кутии и ги тикнахме зад пресата в стаята за печатане. Той можеше да вземе само основната част на библиотеката си; щеше да се наложи останалите книги да го последват по-късно.

— Иска ми се да можеше да дойдеш и ти — каза той сериозно. — Твърде млада си да те оставя тук сама.

— Аз съм под закрилата на кралицата — казах. — А стотици хора в кралския двор са на същата възраст като мен.

— Ти си една от избраните да бъдат свидетели — прошепна той ожесточено. — Редно е да бъдеш при народа си.

— Избрани да бъдат свидетели? — запитах горчиво. — По-скоро избрани никога да нямат дом. Избрани винаги да опаковат най-ценните си вещи и да изоставят останалото? Избрани да бъдат винаги с един скок пред огъня или пред примката на палача?

— По-добре с един скок напред — каза иронично баща ми.

Работихме през цялата последна нощ, и когато той не пожела да спре, за да се нахрани, разбрах, че скърбеше за мен като за дъщеря, която беше загубил. На зазоряване чух скърцането на колелата по улицата и погледнах навън през прозореца на долния етаж. Там се виждаше тъмният силует на каруцата, която идваше бавно към нас, докато Даниел водеше яките, набити коне.

— Ето ги — казах тихо на баща си и започнах да изнасям сандъците с книги през вратата. Каруцата спря до мен и Даниел внимателно ме отмести.

— Аз ще го направя — каза. Вдигна сандъците и ги сложи отзад в каруцата, където зърнах четири бледи лица: майка му и трите му сестри.

— Здравейте — казах неловко, а после се върнах в магазина.

Чувствах се толкова жалка, че едва успях да изнеса сандъците от задната част на печатницата до каруцата и да ги подам на Даниел. Баща ми не правеше нищо. Стоеше, облегнал чело на стената на къщата.

— Пресата — каза той тихо.

— Ще се погрижа да бъде свалена, покрита и съхранена на сигурно място — обещах. — Заедно с всичко останало. И когато решиш да се върнеш, тя ще те чака тук и ще можем да започнем отново.

— Няма да се върнем — каза Даниел. — Тази страна ще стане зависима от Испания. Как можем да сме в безопасност тук? Как можеш ти да си в безопасност тук? Мислиш ли, че Инквизицията няма памет? Мислиш ли, че имената ви не са в архивите им като еретици и бегълци? Те ще дойдат тук в цялата си мощ, ще има съдилища във всеки голям град из цялата страна. Мислиш ли, че ти и баща ти ще се спасите? Новопристигнали от Испания? С името Верде? Наистина ли мислиш, че ще минеш за английско момиче на име Хана Грийн? С говора си, и с външността си?

Вдигнах ръце към лицето си. Почти запуших уши с тях.

— Дъще — каза баща ми.

Беше непоносимо.

— Добре — казах яростно, обзета от гняв и отчаяние. — Достатъчно! Добре! Ще дойда.

В триумфа си Даниел не каза нищо, дори не се усмихна. Баща ми промърмори: „Слава Богу“, вдигна един сандък, сякаш беше двайсетгодишен носач, и го натовари отзад в каруцата. След броени минути всичко беше готово и аз вече заключвах предната врата на магазина.

— Ще платим наема за следващата година — реши Даниел. — Тогава можем да вземем останалите неща.

— Ще пренасяш печатарска преса през цяла Англия, Франция и Италия? — попитах заядливо.

— Ако се налага — каза той. — Да.

Баща ми се качи отзад в каруцата и ми подаде ръка. Поколебах се. Трите бели лица на сестрите на Даниел се обърнаха към мен, изпълнени с враждебност.

— Значи сега реши, че ще идва, така ли? — попита една от тях.

— Можеш да ми помагаш с конете — каза бързо Даниел и аз слязох от задната част на каруцата и отидох до главата на най-близкия кон.

Поведохме ги, подхлъзвайки се малко тромаво по калдъръма на страничната улица, докато излязохме на солидната настилка на Флийт Стрийт и се отправихме към централната част на града.

— Къде отиваме? — попитах.

— На доковете — каза той. — Има кораб, който чака прилива. Запазил съм места за пътуването ни до Франция.

— Имам пари да си платя сама пътя — казах.

Той ми хвърли мрачна усмивка:

— Вече платих за теб. Знаех, че ще дойдеш.

Изскърцах със зъби при тази негова арогантност, дръпнах юздите на едрия кон и казах: „Хайде, давай!“, сякаш конят беше виновен. Когато почувства равния терен на улицата под копитата си, той започна да върви уверено и спокойно и аз се метнах на капрата на каруцата. Няколко мига по-късно Даниел се присъедини към мен.

— Не исках да те дразня — каза сковано той. — Само исках да кажа, че знаех, че ще постъпиш правилно. Не можеше да изоставиш баща си и своя народ, и да избереш да живееш вечно сред чужденци.

Поклатих глава. В студената утринна светлина с кълбящата се откъм Темза мъгла виждах големите дворци, които гледаха към реката, с техните градини на удоволствията, спускащи се надолу досами водата. Всички те бяха места, на които се бях забавлявала като любима гостенка в свитата на кралицата. Влязохме в града, който едва се пробуждаше, за да посрещне деня. Видях дима от пещите, който се виеше от комините на лекарките, отвъд църквата „Сейнт Пол“, която отново ухаеше на тамян, а после се отправихме по познатия път към Тауър.

Даниел знаеше, че мислех за Робърт Дъдли, когато сянката на крепостната стена падна върху нашата малка каруца. Плъзнах очи покрай стената до мястото, където голямата бяла кула се издигаше като вдигнат юмрук, размахан заканително към небето, сякаш за да каже, че който държи Тауър, държи Лондон, и справедливостта и милостта нямат нищо общо с това.

— Може би ще се измъкне на свобода — каза Даниел.

Извърнах глава:

— Заминавам, нали? — казах, без връзка. — Това би трябвало да ти е достатъчно.

На един от прозорците примигваше светлина — пламъче на свещ. Помислих си за масата на Робърт Дъдли, придърпана до прозореца, и стола му пред нея. Представих си как не може да заспи през нощта, опитвайки се да се подготви за собствената си смърт, оплаквайки онези, които бе довел до тяхната, изпълнен със страх за онези, които още чакаха, като принцеса Елизабет, очакваха сутринта, в която щяха да им кажат, че това е последният им ден. Запитах се дали чувства присъствието ми там, навън в тъмнината, отдалечаваща се от него, копнееща да съм с него, предавайки го с всяка стъпка на копитата на едрите коне.

— Стой — каза тихо Даниел, сякаш се бях раздвижила на седалката. — Не можеш да направиш нищо.

Отпуснах се на мястото си и се загледах безизразно в дебелите стени и мрачните, тежки затворени порти, докато заобиколихме Тауър по цялата дължина на стените и най-сетне се върнахме край реката.

Една от сестрите на Даниел подаде глава от дъното на каруцата.

— Пристигаме ли вече? — попита тя, гласът й беше изтънял от страх.

— Почти — каза тихо Даниел. — Поздрави новата си сестра, Хана. Това е Мери.

— Здравей, Мери — казах аз.

Тя ми кимна и се втренчи в мен, сякаш бях някакво чудато създание от панаира в деня на свети Вартоломей. Обхвана с поглед скъпото ми наметало и фините ми дрехи, а после очите й се сведоха към лъснатите ми ботуши и бродираните панталони. После, без да каже и дума повече, се обърна, отпусна се в каруцата и зашепна на сестрите си. Чух приглушения им смях.

— Стеснителна е — каза Даниел. — Не иска да бъде груба.

Бях напълно сигурна, че е твърдо решена да бъде груба, но нямаше смисъл да му го казвам. Вместо това се загърнах малко по-плътно с наметалото и се загледах в движението на тъмната вода, докато колата се движеше тежко надолу по пътя към доковете.

Хвърлих поглед назад срещу течението и тогава видях гледка, която ме накара да протегна ръка към Даниел:

— Спри!

Той не опъна юздата.

— Защо? Какво има?

— Казах, спри! — троснах се. — Видях нещо по реката.

Тогава той спря, конете се обърнаха леко, докато забавяха ход, и ние видяхме кралската баржа, но без развяващо се знаме. Беше личната баржа на кралица Мери, но кралицата я нямаше на борда. Чувахме барабанните удари, които поддържаха ритъма на гребците. В предния край на лодката се очертаваше тъмна фигура. Видяхме и още двама мъже с качулки, един отзад, един — на носа, които оглеждаха бреговете, нащрек за неприятности.

— Сигурно водят Елизабет — предположих.

— Невъзможно е да се разбере — каза Даниел. Стрелна ме с поглед. — Дори наистина да я водят, какво от това, то няма нищо общо с нас. Непременно ще трябва да я арестуват сега, когато Уайът…

— Ако свърнат и влязат в Тауър, това означава, че на борда е тя и я водят на смърт — казах с равен тон. — И лорд Робърт също ще умре.

Той посегна да дръпне юздите, за да накара коня да продължи, но аз стиснах китката му.

— Остави ме да видя, проклет да си — изсъсках му.

Той почака за миг. Докато гледахме, баржата зави, пребори се с прииждащия прилив, а след това се отправи към Тауър. Тежката подвижна вертикална решетка, която защитаваше Тауър откъм реката, се вдигна: предварително бе уредено това влизане да бъде тайно и безшумно. Баржата влезе, решетката се спусна, възцари се пълна тишина, ако не се броеше плискането на тъмната вода, която течеше край нас. Сякаш тихата баржа и двамата мрачни бдящи мъже на носа и на кърмата никога не бяха съществували.

Смъкнах се от каруцата и се облегнах на предното колело, затворила очи. Можех да си представя сцената толкова ярко, сякаш беше пладне: как Елизабет спори, отлага и се бори за всяка допълнителна минута, по целия път от шлюза до стаята, която сигурно й бяха приготвили в Тауър. Виждах я как се бори за всяко зрънце пясък в пясъчния часовник, както бе правила винаги, както щеше да прави винаги. Виждах я как разменя дума срещу минута. И накрая я виждах и в стаята й в Тауър, как гледа надолу към моравата, където главата на майка й е била светкавично отделена от тялото с най-острия френски меч, който могли да намерят, и си я представях как гледа, докато строят ешафода, който щеше да бъде мястото на собствената й смърт.

Даниел беше до мен.

— Трябва да отида при нея — казах. Отворих очи, сякаш се бях събудила от сън. — Трябва да отида. Обещах й, че ще се върна при нея, а сега тя е близо до смъртта. Не мога да изменя на обещание, дадено на умираща жена.

— Ще те обвинят като заговорница заедно с нея и с него — прошепна той разпалено. — Когато започнат да наказват слугите, ти ще бъдеш сред тях.

Дори не му отговорих: нещо глождеше ума ми.

— Какво беше това, което каза за Уайът?

Той пламна. Разбрах, че съм го хванала натясно.

— Нищо.

— Каза. Когато видях баржата. Каза нещо за Уайът. Какво за него?

— Бил е съден, признат за виновен и осъден на смърт — каза рязко Даниел. — Разполагат с признанията му, за да осъдят Елизабет.

— Знаел си това? И си го скрил от мен?

— Да.

Придърпах наметалото около тъмните си панталони, заобиколих и отидох до задната част на каруцата.

— Къде отиваш?

Той протегна ръка и ме сграбчи за лакътя.

— Прибирам си багажа, отивам в Тауър, отивам при Елизабет — казах простичко. — Ще остана с нея до смъртта й, а после ще се върна да те намеря.

— Не можеш да пътуваш до Италия сама — каза той във внезапен пристъп на гняв. — Не можеш да проявяваш такова неподчинение спрямо мен. Ти си моя годеница. Казах ти какво ще направим. Виждаш ли, сестрите ми, майка ми, до една ми се подчиняват. Ти трябва да правиш същото.

Изскърцах със зъби и застанах войнствено пред него, сякаш наистина бях млад мъж, а не момиче в панталони.

— Разбери, аз не ти се подчинявам — казах безцеремонно. — Разбери, аз не съм момиче като сестрите ти. Разбери, дори да ти стана съпруга, ще откриеш, че не съм покорна. А сега махни ръката си от рамото ми. Не съм момиче, с което можеш да се държиш грубо. Аз съм на кралска служба, държавна измяна е да ме докосваш. Пусни ме!

Баща ми слезе от каруцата, а сестрата на Даниел, Мери, се измъкна тромаво след него, с лице, светнало от възбуда.

— Какво става? — попита баща ми.

— Лейди Елизабет току-що беше отведена в Тауър — обясних аз. — Видяхме кралската баржа да влиза през шлюза. Сигурна съм, че тя беше на борда. Обещах й, че ще се върна при нея. Щях да наруша това обещание, за да дойда с вас. Но сега тя е в Тауър и я очаква смъртна присъда. Не мога да я оставя. Честта ме задължава да отида при нея, и аз ще отида.

Баща ми се обърна към Даниел, в очакване на решението му.

— Това няма нищо общо с Даниел — продължих, като се опитвах да сдържа яростта в гласа си. — Няма нужда да гледаш към него. Това решение е мое.

— Ще отидем във Франция, както планирахме — каза овладяно Даниел. — Но ще те чакаме в Кале. Ще изчакаме екзекуцията на Елизабет, а после ще дойдеш при нас.

Поколебах се. Кале беше английски град, пълен с английски заселници — това бе всичко, останало от великото английско кралство, владяло голяма част от Франция.

— Не се ли страхувате от Инквизицията в Кале? — попитах. — Ако стигнат дотук, техните разпоредби ще важат и там.

— Ако стане така, можем да избягаме във Франция — каза той. — А и ще бъдем предупредени. Обещаваш ли, че ще се присъединиш към нас?

— Да — казах, чувствайки как гневът и страхът ме напускат. — Да, мога да обещая, че ще дойда, когато всичко свърши: когато Елизабет е в безопасност или ще бъде екзекутирана, ще дойда при вас.

— Ще се върна за теб, когато науча, че е мъртва — каза той. — Тогава ще можем да вземем печатарската преса и останалите книжа наведнъж.

Баща ми взе ръцете ми в своите.

— Нали ще дойдеш, querida? — попита той тихо. — Няма да излъжеш?

— Обичам те, татко — прошепнах. — Разбира се, че ще дойда при теб. Но обичам и лейди Елизабет, а тя е уплашена, а аз обещах да остана близо до нея.

— Обичаш я? — попита той, изненадан. — Една протестантска принцеса?

— Тя е най-смелата и най-умна жена, която съм познавала някога, смела е като лъв, и има бърз ум — казах. — Обичам кралицата, никой не може да не обича кралицата, но принцесата привлича като пламък, никой не може да устои на желанието да бъде близо до нея. А сега тя сигурно се бои, очаквайки смъртта, и аз трябва да бъда с нея.

— Какво прави сега? — настоя една от сестрите на Даниел с ожесточен съскащ шепот от задната част на каруцата. Мери пристъпи настрани, и ги чух да си шепнат възмутено.

— Дай ми торбата и ме остави да си вървя — казах кратко на Даниел. Пристъпих до задния край на каруцата и казах: „Довиждане“ на всички.

Даниел пусна торбата ми на калдъръма.

— Ще дойда за теб — напомни ми той.

— Да, знам — казах, с толкова малко топлина в гласа, колкото имаше и в неговия.

Баща ми ме целуна по челото и положи длан върху главата ми да ме благослови, а сетне се обърна, без да каже и дума повече, и се качи отново в каруцата. Даниел го изчака, докато се настани вътре, а после протегна ръка към мен. Исках да се отдръпна, но той ме придърпа плътно и ме целуна ожесточено по устата — целувка, толкова изпълнена с желание и гняв, че трепнах и се отдръпнах от него. Едва когато той рязко ме пусна и се метна на капрата, осъзнах, че исках тази целувка от него и че исках още. Но беше твърде късно да кажа нещо, твърде късно да направя нещо. Даниел дръпна юздите и каруцата мина покрай мен, а аз останах в студеното лондонско утро само с една малка торба в краката, болезнено горящи устни и с обещанието да изпълня дълга си към една предателка.

 

 

Онези дни, а след това — и седмици в Тауър с принцесата бяха най-тежките от живота ми в Англия, най-тежките и за Елизабет. Тя изпадна в някакъв транс от униние и страх, от който нищо не можеше да я извади. Знаеше, че ще умре, и то точно на същото място, където бяха обезглавили майка й Ан Болейн, леля й Джейн Рочфорд, братовчедка й Катрин Хауърд и братовчедка й Джейн Грей. Кръвта на мнозина от семейството й вече се беше просмукала в тази земя, която скоро щеше да попие и нейната. Това място на моравата между стените на Тауър, неотбелязано по никакъв начин, засенчено от Бялата кула, беше лобното място за жените от семейството й. Тя се почувства обречена в мига щом се доближи до него, беше сигурна, че вижда със зачервените си очи мястото на своята смърт.

Комендантът на Тауър, отначало изплашен от драматичността на пристигането й — която Елизабет бе изцедила докрай, като бе седнала на стълбите край решетката и беше отказала да върви нататък под дъжда — се разтревожи още повече, когато тя изпадна в ужас и отчаяние, още по-убедителни от театралното й поведение. Позволиха й да се разхожда в градината на коменданта, в безопасност сред високите стени, но тогава едно малко момче надникна през портата с китка цветя, а на втория ден беше пак там. На третия ден съветниците на кралицата, в страха и злобата си решиха, че не е безопасно да позволяват на Елизабет дори утехата от тази малка разходка, и тя беше върната в покоите си. Сновеше нагоре-надолу като лъва, на който я бях оприличила, а после лягаше на леглото си и вперваше поглед нагоре в балдахина в продължение на дълги, скучни часове, без да казва нищо.

Мислех си, че се подготвяше за смъртта, и я попитах дали иска да говори със свещеник. Тя ми отправи напълно безжизнен поглед, сякаш вече тялото й умираше от очите надолу. Цялата й жизненост бе изцедена от нея, беше останал единствено ужас.

— Те ли ти казаха да ме попиташ? — прошепна тя. — За последно причастие ли ще дойде? Утре ли ще е денят?

— Не! — възкликнах припряно, като се сгълчах, че съм влошила положението. — Не! Просто си мислех, че може би ще искате да се помолите за успешното си избавление.

Тя обърна глава към тясното стреловидно прозорче, което й показваше късче сиво небе и й позволяваше глътка студен въздух.

— Не — каза тя кратко. — Не и със свещеника, който тя ще ми изпрати. Тя измъчваше Джейн с изгледи за помилване, нали?

— Надяваше се тя да приеме католическата вяра — казах, опитвайки се да бъда честна.

— Тя й предложи живот в замяна на вярата й — Елизабет изви презрително устни. — Да направиш подобна сделка с едно младо момиче. Нека й бъде за урок това, че Джейн имаше смелостта да откаже. — Очите й потъмняха отново и тя обърна лице към покривката на леглото. — Аз нямам тази смелост. Аз не разсъждавам така. Аз трябва да живея.

Два пъти през времето, докато очакваше процеса си, отидох до двореца, за да взема дрехите си и да науча новини. Първия път видях за кратко кралицата, която ме попита студено как е затворничката.

— Опитай се да й внушиш желание да се покае. Само това може да я спаси. Кажи й, че ако признае, ще я помилвам и ще се спаси от дръвника.

— Ще го направя — обещах. — Но можете ли да й простите, ваше величество?

Тя вдигна очи към мен. Бяха пълни със сълзи.

— Не и в сърцето си — каза тя меко. — Но ако мога да я спася от смърт на предателка, ще го сторя. Не искам да виждам как дъщерята на баща ми умира като престъпница. Но тя трябва да признае вината си.

При второто ми посещение в двора кралицата беше заета със съвета, но намерих Уил да гали някакво куче на една пейка в голямата зала.

— Не си ли заспал? — попитах.

— Не си ли обезглавена? — отвърна той.

— Трябваше да отида с нея — казах кратко. — Тя помоли за мен.

— Да се надяваме, че това няма да бъде последната й молба — каза той сухо. — Да не реши случайно да те изяде като последна вечеря.

— Ще умре ли? — прошепнах.

— Със сигурност — каза той. — Уайът отрече вината й на ешафода, но всички доказателства сочат срещу нея.

— Но нали я е оневинил? — попитах с надежда.

Уил се разсмя:

— Той оневини всички. Оказва се, че това е било бунт на един човек и армията на бунтовниците ни се е привидяла. Той оневини дори Кортни, който вече беше признал! Не мисля, че гласът на Уайът ще бъде от особено значение. А и няма да го чуем отново. Той няма да повтори думите си.

— Кралицата ще отсъди ли против нея?

— Доказателствата отсъдиха срещу нея — каза той. — Кралицата не може да обеси сто души и да пощади водача им. Елизабет развъжда предателство, както старото месо развъжда ларви. Няма голяма полза да биеш мухите, а да оставяш месото да гние на открито.

— Скоро ли? — попитах, ужасена.

— Попитай я сама… — той млъкна насред изречението и кимна към вратата на залата за аудиенции. Тя се отвори и кралицата излезе. Усмихна се искрено от удоволствие, когато ме видя, а аз пристъпих напред и паднах на едно коляно пред нея.

— Хана!

— Ваше величество — казах. — Радвам се да ви видя отново.

По лицето й премина сянка.

— От Тауър ли дойде?

— Както заповядахте — казах бързо.

Тя кимна:

— Не искам да знам как е тя.

Забелязала студеното й изражение, стиснах устни и сведох глава.

Тя прие с кимване покорството ми.

— Можеш да дойдеш с мен. Отиваме да яздим.

Присъединих се към свитата й. Имаше две-три нови лица, дами и господа, но много скромно облечени за кралски двор, а бяха и много тихи за млади хора, излезли на езда за удоволствие. В този двор се бе възцарила неловкост.

Изчаках, докато всички бяхме вече на конете и излизахме от града на север, покрай красивата Саутхемптън Хаус и нататък към откритата околност, и едва след това доведох коня си редом до този на кралицата.

— Ваше величество, мога ли да остана с Елизабет, докато… — замлъкнах насред изречението. — До края? — заключих.

— Толкова много ли я обичаш? — попита горчиво тя. — На нея ли отдаде верността си сега?

— Не — казах. — Съжалявам я, както бихте я съжалили и вие, ако само пожелаехте да я видите.

— Не желая да я виждам — каза тя твърдо. — И не смея да я съжалявам. Но да, можеш да й правиш компания. Ти си добро момиче, Хана, и аз не забравям, че влязохме заедно в Лондон през онзи първи ден. — Тя хвърли поглед назад. Сега улиците на Лондон бяха много различни, с голяма бесилка на всеки ъгъл, с обесен на нея предател, и с гарвани по всички покриви, които дебелееха от богатата плячка. Вонята в града напомняше на вятъра, довяващ чума, така миришеше измяната в Англия. — Тогава имах големи надежди — каза тя кратко. — Тези времена ще се върнат, знам го.

— Сигурна съм в това — казах: празни думи.

— Когато Филип Испански пристигне, ще направим много промени — увери ме тя. — Ще видиш, тогава нещата ще се подобрят.

— Скоро ли ще пристигне той?

— Този месец.

Кимнах. Това беше датата на смъртната присъда на Елизабет. Той се беше зарекъл, че няма да дойде в Англия, докато протестантската принцеса е жива. Не й оставаха повече от двайсет и четири дни живот.

— Ваше величество — казах колебливо. — Предишният ми господар, Робърт Дъдли, е все още в Тауър.

— Знам това — каза тихо кралица Мери. — Заедно с други предатели. Не желая да чувам за никого от тях. Онези, които са признати за виновни, трябва да умрат, за да опазим страната.

— Знам, че ще бъдете справедлива, и знам, че ще бъдете милостива — казах с надежда.

— Със сигурност ще бъда справедлива — повтори тя. — Но някои, а сред тях и Елизабет, вече са изчерпали възможностите си да получат милост от мен. За нея ще бъде по-добре, ако се моли да получи Божията милост.

Тя докосна хълбока на коня си с камшика, придворните препуснаха в лек галоп след нея и вече нямаше какво да бъде казано.