Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen’s Fool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Шутът на кралицата

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009 г.

ИК „Еднорог“, 2009 г.

ISBN: 978-954-365-061-3

История

  1. — Добавяне

Лятото на 1556

Дълго и горещо беше това първо лято в Кале. Посрещах слънчевата светлина, сякаш бях езичница, готова да й се кланям като на божество, а когато Даниел ми каза, че бил убеден от новата теория, че земята се върти около слънцето в огромното необятно пространство, а не обратното, трябваше да призная, че и на мен това ми звучеше напълно логично, докато се разтварях като пъпка на цвете в горещината.

Разхождах се бавно по площадите и се шляех на рибарския кей, за да гледам ослепителната светлина на слънцето, която блестеше по надиплените води в пристанището. Наричаха го Le Bassin du Paradis[1], и на яркото слънце това място наистина ми приличаше на рай. Винаги, когато можех, си намирах оправдание да изляза от града и да се измъкна през портите, където небрежните пазачи гледаха сновящите напред-назад граждани и идващите хора от провинцията. Разхождах се край малките зеленчукови градини извън градските стени, за да вдъхна свежия мирис на растителността в топлата пръст, и копнеех да отида по-далеч, долу до пясъчната ивица, за да видя как вълните се разбиват в брега, да прекося мочурищата, където чаплите стояха и гледаха собствените си високи отражения, и още по-нататък, където можех да видя тъмни гори на фона на яркозелените ливади.

Лятото ми се стори дълго. За мен то беше и зашеметяващо тягостно. Даниел и аз бяхме под един и същи покрив, но трябваше да живеем като девойка и кандидат за ръката й, почти никога не ни оставяха насаме заедно. Копнеех за докосването му, за целувката му, и за насладата, която ми беше доставил в нощта, когато отплавахме за Франция. Но за него бе почти непоносимо да се приближи до мен, знаейки, че веднага трябва да се отдръпне, че не му е позволено нищо повече от някоя целувка по устните или по ръката. Дори уханието ми, когато минавах край него по стълбите или в тесните стаи, го караше да трепне, а когато докоснеше пръстите ми, докато ми подаваше блюдо или чаша, копнеех за ласката му. Никой от нас не показваше открито страстта си пред изпълнените му с живо любопитство сестри, но не можехме изцяло да я скрием, и начинът, по който погледът им бързо се местеше от единия от нас към другия, ми бе омразен.

Първата седмица махнах панталоните и облякох рокля, и скоро бях подложена на постоянни поучения как е редно да се държи една млада дама. Изглежда, съществуваше негласно споразумение между баща ми и майката на Даниел, че тя трябва да ме обучи на уменията, които една млада жена е редно да притежава. Изглежда, че когато избягахме от Испания, бях забравила всичко, свързано с домашните умения, на което ме беше научила майка ми. А оттогава никой не ме беше учил как да варя и пека, как да бия масло, как да отцеждам суроватката от сиренето. Никой не ме беше учил как да полагам ленените чаршафи в настлана с буника и лавандула ракла за чаршафи, как да подреждам маса, как да обирам каймака от млякото, за да направя сметана. Баща ми и аз бяхме живели в спокойно съгласие, като работещ човек и неговият чирак. В двора се бях научила да се дуелирам, да се премятам и да остроумнича от Уил, възприех политическата предпазливост и страстта — от Робърт Дъдли, математиката от Джон Дий, на потайност и заговорничене ме научи принцеса Елизабет. Явно нямах полезни умения за дома на един млад лекар. Самата аз не бях кой знае каква млада жена, нито кой знае каква съпруга. Майката на Даниел си беше поставила задачата да „ме вкара в пътя“.

Тя намери една нацупена и невъзприемчива ученичка. Нямах природни дарби за домакинстване. Не исках да знам как да изтъркам месингова тенджера с пясък, така че да заблести. Не исках да жуля с четка предните стъпала. Не исках да беля тънко картофи, така че нищо да не се губи, а с обелките да храня кокошките, които държахме в малка градина извън градските стени. Не исках да знам нищо от тези неща, и не разбирах защо трябва да ги уча.

— Като моя съпруга ще трябва да знаеш как да правиш такива неща — отбеляза съвсем основателно Даниел. Бях се измъкнала да го пресрещна на мястото, където пътят, по който се прибираше вкъщи от работа, пресичаше пазарния площад пред Стейпъл Хол, голямата сграда на търговските гилдии, за да мога да говоря с него, преди да влезе в къщата и двамата да попаднем под властта на майка му.

— Защо трябва да ги знам? Ти не ги правиш.

— Защото аз ще съм навън, на работа, а ти ще се грижиш за децата ни и ще им приготвяш храна — каза той.

— Мислех, че ще държа печатница и книжарница като баща ми.

— А кой ще ни готви и чисти?

— Не може ли да имаме прислужница?

Той потисна напушилия го смях.

— Може би, по-късно. Но отначало не бих могъл да си позволя да плащам надници на прислужница, знаеш, Хана. Не съм заможен човек. Когато започна собствена практика, ще трябва да живеем само от таксите, които вземам.

— А тогава ще имаме ли собствена къща?

Той придърпа ръката ми в сгъвката на лакътя си, сякаш се страхуваше, че при отговора му може да се отдръпна.

— Не — каза простичко. — Ще намерим по-голяма къща, може би в Генуа. Но аз винаги ще предлагам подслон на сестрите и майка си, също и на баща ти. Сигурен съм, че ти не искаш нищо по-различно, нали?

Не казах нищо. Честно казано, наистина исках да живея с баща си, и с Даниел. Струваше ми се трупно да понасям майка му и сестрите му. Но едва ли можех да му кажа, че бих предпочела да живея с баща си, но не и с майка му.

— Мислех, че ще живеем сами заедно — казах: това беше лъжа.

— Трябва да се грижа за майка си и сестрите си — каза той. — Това е свято задължение. Знаеш го.

Кимнах. Наистина го знаех.

— Зле ли се държат с теб?

Поклатих глава. Не можех да се оплача от отношението им към мен. Всяка нощ спях на сгъваемо легло в стаята на момичетата, и всяка нощ, когато заспивах, ги чувах да си шепнат в голямото легло до мен, и си представях, че говорят за мен. Сутрин те дърпаха завесите на леглото, за да не ги виждам, докато се обличат. Показваха се, за да срешат и сплетат взаимно косите си пред малкото огледало, и хвърляха коси погледи към растящата ми буйна гъста коса, само наполовина покрита от шапката. Всичките ми рокли и бельо бяха нови и бяха прицел на силна мълчалива завист, а от време на време — и тайно вземаха по нещо назаем. Накратко, бяха толкова злобни и груби, колкото могат да бъдат момичетата, действащи в съгласие, и през много нощи аз заравях лице в дюшека си и плачех мълчаливо, чисто и просто от безсилен гняв.

Майката на Даниел никога не ми казваше дори една дума, от която можех да се оплача на сина й. Никога не казваше нищо, което можех да цитирам, ако се оплача. Коварно, почти безмълвно, тя ме караше да чувствам, че не съм достатъчно добра за Даниел, недостатъчно добра за семейството й, че не се справям подходящо с нито една домашна задача, че съм млада жена с неподходящ външен вид, млада жена с осъдителни религиозни убеждения, и непокорна дъщеря, която може би в бъдеще щеше да се окаже непокорна съпруга. Ако някога решеше да признае истината, щеше да каже, че не ме харесва: но ми се струваше, че тя твърдо се противопоставя да казва истината за каквото и да било.

— Тогава със сигурност можем да живеем щастливо заедно — каза Даниел. — Най-сетне в безопасност. Най-после заедно. Не си ли щастлива, любов моя?

Поколебах се:

— Не се разбирам много добре със сестрите ти, а майка ти не ме одобрява — казах тихо.

Той кимна. Не му казвах нищо ново.

— Те ще променят отношението си — каза топло. — Ще се осъзнаят. Трябва да останем заедно. Заради собствената си безопасност и оцеляване трябва да останем заедно, и всички ще се научим да променяме по малко поведението си и да бъдем щастливи.

Кимнах, криейки многобройните си съмнения.

— Надявам се — казах, и видях как се усмихна.

Оженихме се в края на юни, веднага щом всичките ми рокли бяха ушити, а косата ми стана достатъчно дълга, за да изглеждам — както каза майката на Даниел — прилично, в „Нотр Дам“, голямата църква в Кале, където колоните, поддържащи свода, напомняха на френска катедрала, но се издигаха нагоре към голяма типично английска църковна камбанария. Беше християнска сватба, последвана от литургия, и всички старателно спазихме църковните ритуали. След това, когато останахме сами в малката къща на Лъндън Стрийт, сестрите на Даниел държаха един шал като балдахин над главите ни, докато баща ми повтори седемте сватбени благословии, доколкото можеше да си ги спомни, а майката на Даниел сложи в краката му увита чаша, която да настъпи. После отново отворихме капаците на прозорците, разтворихме вратите и дадохме сватбено угощение за съседите, с дарове и танци.

Спорният въпрос къде ще спим като брачна двойка беше решен, след като баща ми се премести на походно легло при печатарската преса в малката стая, която направихме, като покрихме задния двор. Даниел и аз спяхме в старата стая на татко на най-горния етаж, с една тънка стена между нас и майка му, която не можеше да спи, от една страна, и любопитните му сестри, будни и подслушващи, от другата.

В брачната си нощ ние се нахвърлихме един върху друг като двойка развратни любовници, копнеещи за преживяване, което твърде дълго им е отказвано. Сложиха ни в леглото с много смях, шеги и престорено смущение, и щом си отидоха, Даниел залости вратата, затвори капаците на прозорците и ме придърпа в леглото. Отчаяно копнеещи за усамотение, ние издърпахме завивките изцяло върху главите си и се целувахме и галехме в горещата тъмнина, като се надявахме, че одеялата ще заглушат шепота ни. Но насладата от докосването му ме завладя и аз нададох тих вик. Веднага спрях рязко и затиснах устата си с ръка.

— Няма значение — каза той, като отдръпна пръстите ми от устните, за да ги целуне отново.

— Има — казах, изричайки единствено истината.

— Целуни ме — помоли ме той.

— Добре, много тихо…

Целунах го и почувствах как устата му се разтапя под моята. Той се претърколи под мен и ме напътстваше, докато го възседна. При първото докосване на втвърдения му член между краката ми простенах от удоволствие и захапах опакото на ръката си, като се опитвах да се приуча да пазя мълчание.

Той ме обърна, така че се озовах под него.

— Затисни устата ми с ръката си — настоях.

Той се поколеба:

— По този начин сякаш те насилвам — каза неловко.

Изсмях се леко и задъхано:

— Ако ме насилваше, щях да съм по-тиха — пошегувах се, но той не можеше да се засмее. Отдръпна се от мен и се отпусна по гръб, и ме придърпа да легна до него, с глава на рамото му.

— Ще изчакаме, докато всички заспят — каза той. — Не могат да будуват цяла нощ.

Чакахме и чакахме, но тежките стъпки на майка му се отправиха нагоре по стълбите чак късно през нощта, а после чухме, със смущаваща яснота, въздишката й, когато седна отстрани на леглото, потропващият звук, когато пусна на пода една обувка с дървена подметка, после друга. После чухме рязко — и това ни показа колко тънки трябва да са стените — приглушеното шумолене, докато се събличаше, а после скърцането на въжетата на леглото, докато се вмъкваше под завивките.

След това беше невъзможно. Дори ако само се обърнех, леглото скърцаше толкова силно, че знаех, че тя ще го чуе. Притиснах устни към ухото му и прошепнах:

— Нека се любим утре, когато всички са излезли — и почувствах как кимна мълчаливо в знак на съгласие. После останахме да лежим, изгарящи от желание, неспособни да заспим от страст, без да се докосваме, без дори да се гледаме, през първата си брачна нощ.

На сутринта те дойдоха да вземат чаршафите, и щяха да ги развеят като окървавено знаме от прозореца, за да докажат консумирането на брака, но Даниел ги спря.

— Няма нужда — каза той. — Не харесвам старите порядки.

Момичетата не казаха нищо, но повдигнаха вежди към мен, сякаш добре знаеха, че изобщо не сме споделили леглото си, и подозираха, че той не може да изпита желание към мен. Майка му, от друга страна, ме гледаше, сякаш това й доказваше, че не съм девствена и че синът й беше въвел в дома й блудница.

Беше лоша брачна нощ и неприятна първа брачна утрин и се случи така, че те не излязоха цял ден, а си останаха у дома, и този ден не можахме да се любим, нито на следната нощ, нито пък на по-следващата.

Само след няколко дни вече се бях научила да лежа като камък под съпруга си, а той се беше научил да получава удоволствие мълчаливо и възможно най-бързо. Само след няколко седмици вече се любехме колкото бе възможно по-рядко. Ранното обещание на онази нощ на кораба, която бяхме прекарали в правене на любов, и която ме беше оставила замаяна от задоволено желание, не можеше да бъде търсено или изпълнено в спалня, където подслушваха четири любопитни жени.

Започнах да се мразя заради надигането на желанието си и последвалото смущение, че ще ни чуят. Беше ми непоносимо да знам, че всяка дума, която изричах, всеки затаен дъх, дори звукът от целувката ми, можеше да бъде чут от критични, застанали нащрек подслушвачи. Присвивах се при мисълта, че неговите сестри знаеха, че го обичам, трепвах при мисълта, че са толкова отблизо запознати с нещо, което трябваше да бъде съкровено, само наше. Първата сутрин, след като най-сетне се бяхме любили, когато Даниел слезе долу, долових погледа, който му хвърли бързо майка му. Беше поглед, изразяващ пълно притежание, както фермер може да гледа някой як бик за разплод. Беше чула приглушения ми вик на наслада предишната нощ и беше възхитена от мъжеството на сина си. За нея аз не бях нищо повече от крава, която скоро трябва да носи в утробата си теле, заслугата за всичко беше на сина й, славата на основателка на фамилия щеше да се падне на нея.

След това внимавах да не слизам долу по същото време като Даниел. Чувствах се като обгорена от блесналите погледи на сестрите му, които се стрелкаха бързо от неговото лице към моето и обратно, сякаш за да разчетат как приглушените думи и ласки, които си бяхме разменили през нощта, ни бяха преобразили в съпруг и съпруга. Ставах преди другите и слизах долу, като полагах подпалките върху снощните въглени, и слагах кашата за закуска да се вари, или чаках, докато той вече беше закусил и излязъл.

Когато слизах късно, сестрите му се мушкаха и си шепнеха.

— Виждам, че още спазваш същите часове като в двора — каза веднъж злобно Мери.

Майка й направи жест с ръка да я накара да млъкне.

— Остави я на мира, ще има нужда от почивка — каза тя.

Бързо я стрелнах с поглед: за първи път ме защитаваше от хапливия език на Мери — а после проумях, че не защитаваше мен, Хана, Дори не и съпругата на Даниел — сякаш всичко, което принадлежеше на Даниел, бе осветено от блясъка, който хвърляше той върху това домакинство — защитаваше ме, защото се надяваше, че очаквам дете. Тя искаше ново момче, още едно момче за Дома Израилев, още един малък Д’Израели, който да продължи рода. И ако можех да го родя скоро, докато тя беше още млада и дейна, тя щеше да го възпита като свой син, в собствената си къща, под свой надзор и да казва гордо: „малкото момче на сина ми, на моя син, доктора, нали знаете“.

Ако не бях служила три години в двора, щях да се бия като котка със свекърва си и трите си скъпи зълви: но бях виждала и по-лоши неща, бях чувала и по-лоши неща, и бях понесла много по-лоши неща, отколкото те можеха някога да си представят. Знаех, че веднага, щом се оплача от тях на Даниел, върху мен ще се стоварят цялата му тревога и цялата му обич — към мен, към тях, и към семейството, което се опитваше да създаде.

Той беше твърде млад, за да поеме такава отговорност — да осигури безопасността на едно семейство в такива трудни и опасни времена. Изучаваше лекарските умения, всеки ден трябваше да съветва мъже и жени, които гледаха смъртта в лицето. Не биваше да се прибира у дома при сборище от жени, разкъсвани от злоба и завист.

Затова си държах езика и когато сестрите му остроумничеха за моя сметка или дори открито критикуваха хляба, който бях купила на пазара, прахосничеството ми в кухнята, печатарското мастило по ръцете ми, книгите ми на кухненската маса, не казвах нищо. Бях живяла в двора и бях виждала как придворните дами се състезават за вниманието на кралицата. Знаех всичко за женската злоба, просто никога не бях мислила, че ще трябва да се справям с нея у дома.

Баща ми виждаше част от това и се опитваше да ме защити. Намери ми текстове за превеждане, и аз сядах на тезгяха на книжарницата и превеждах от латински на английски или от английски на френски, докато мирисът на мастило откъм пресата долиташе успокояващо от двора навън. Понякога му помагах да печата, но оплакванията от страна на госпожа Карпентър, ако изцапах с мастило престилката, или, по-лошо, роклята си, бяха толкова ожесточени, че и двамата с баща ми се опитвахме да не будим възмущението й.

Докато лятото се влачеше бавно и майката на Даниел ми даваше най-хубавата храна, гърдите на мършавите френски пилета, най-сочните сладки праскови, осъзнах, че тя очакваше да й кажа нещо. В последните дни на август вече не издържа.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, дъще? — попита тя.

Почувствах как се сковавам. Винаги трепвах, когато ме наричаше „дъще“. Никога не бях искала друга майка освен онази, която ме беше родила. Всъщност смятах за безочие от страна на тази неспособна да вдъхва любов жена да се опитва да предявява претенции за собственост върху мен. Аз бях дете на майка си, а не нейно, а ако бях искала друга майка, тогава щях да избера кралицата, която полагаше главата ми в скута си, галеше къдриците ми и ми казваше, че ми има доверие.

Освен това сега познавах майката на Даниел. Цяло лято я бях наблюдавала и бях опознала специалния й подход. Ако ме наричаше „дъще“ или ме хвалеше за начина, по който бях сресала косата си под шапчицата, значи се опитваше да изкопчи нещо: сведения, обещание, някаква проява на близост. Погледнах я без помен от усмивка, и зачаках.

— Имаш ли да ми кажеш нещо? — подтикна ме тя. — Една малка новина, която ще направи една стара жена много, много щастлива?

Осъзнах какво намеква.

— Не — казах кратко.

— Не си сигурна?

— Сигурна съм, че не чакам дете, ако това имаш предвид — казах рязко. — Месечното ми неразположение беше преди две седмици. Искаше ли да научиш още нещо?

Тя беше толкова погълната от това, което казвах, че не обърна внимание на грубостта ми.

— Но какво става с теб? — настоя тя. — Даниел е бил с теб поне по два пъти на седмица след сватбения ви ден. Никой не може да се съмнява в него. Болна ли си?

— Не — изрекох със студени устни. Тя, разбира се, знаеше точно колко често се любим. Беше подслушвала без никакъв срам, щеше да продължи да подслушва. Никога не би й дошло на ума, че може да не изпитвам удоволствие от докосването или целувката му, знаейки, че тя е точно от другата страна на невероятно тънката стена, наострила уши. Не би си и представила, че съм се надявала на удоволствие. Що се отнасяше до нея, въпросът опираше до удоволствието на Даниел и това, той да й направи внук.

— Тогава какво става? — повтори тя. — През всеки ден от последните два месеца чакам да ми кажеш, че очакваш дете.

— Тогава съжалявам, че трябва да ви разочаровам — казах студено като принцеса Елизабет в някое от високомерните си настроения.

С едно внезапно движение тя сграбчи китката ми и я изви, така че бях принудена да се обърна и да я погледна в лицето: пръстите й се впиваха в кожата ми.

— Нали не вземаш нещо? — изсъска тя. — Нямаш някоя отвара, която да пиеш, за да попречиш на детето да се появи? Нещо, научено от хитрите ти приятелки в двора? Някой трик на развратница?

— Разбира се, че не! — казах, разгневена. — Защо бих го направила?

— Бог знае какво би или не би направила! — възкликна тя, истински разстроена, като ме отблъсна от себе си. — Защо искаше да отидеш в двора? Защо не пожела да дойдеш с нас в Кале? Защо си толкова неестествена, толкова лишена от женственост, защо приличаш повече на момче, отколкото на момиче? Защо идваш сега, твърде късно, когато Даниел можеше да избира между всички момичета в Кале? Защо ти е било изобщо да идваш, ако няма да родиш?

Бях зашеметена от гнева й: той ме лиши от дар слово. За миг не казах нищо. После бавно намерих думите:

— Бях измолена за шут, изборът не беше мой — казах. — Ако имате смелост, би трябвало да упрекнете за това баща ми, не мен. Носех момчешки дрехи, за да защитя себе си, както добре знаете. И не дойдох с вас, защото се бях заклела на принцеса Елизабет, че ще бъда с нея във времето на изпитания. Повечето жени биха сметнали, че това е проява на вярност, а не измяна. А дойдох сега, защото Даниел ме искаше, а аз исках него. И не вярвам и на една дума, която казвате. Не е вярно това, че би могъл да има най-добрите момичета в Кале.

— Би могъл и още как! — каза тя, обуздавайки гнева си. — Хубави момичета, и при това плодовити. Момичета, които идват със зестра, а не в мъжки дрехи, момиче, което щеше да има бебе в люлката още това лято и да си знае мястото, и да бъде щастливо, че живее в къщата ми, и гордо, че може да ме нарича „майко“.

Почувствах силен студ, подобен на страх, някаква ужасна несигурност.

— Мислех, че говорите общо — казах. — Да не искате да кажете, че има определено момиче, което харесва Даниел?

Госпожа Карпентър никога не би ми казала цялата истина за каквото и да е. Тя се извърна от мен и отиде до гърнето от закуската, окачено до огнището, и го свали от куката, сякаш се готвеше да излезе навън с него и да го изтърка отново.

— На това „чисто“ ли му казваш? — запита тя ядосано.

— Значи Даниел харесва някакво момиче тук, в Кале? — попитах.

— Никога не й е предлагал брак — отвърна тя неохотно. — Винаги е казвал, че двамата с него сте сгодени и ти е дал дума.

— Еврейка ли е, или не? — прошепнах.

— Не е еврейка — каза тя. — Но е готова да приеме нашата религия, ако Даниел се ожени за нея.

— Да се ожени за нея ли? — възкликнах. — Но вие току-що казахте, че винаги е казвал, че е сгоден за мен!

Тя занесе гърнето до кухненската маса.

— Не беше нищо сериозно — каза тя, като се опитваше да се измъкне от собствената си недискретност. — Просто нещо, което тя ми каза веднъж.

— Говорили сте с нея дали Даниел би я взел за жена?

— Трябваше! — избухна тя. — Тя дойде вкъщи, когато той беше в Падуа, изпъчила корем, и искаше да разбере какво ще направим за нея.

— Корем ли? — повторих сковано. — Тя е чакала дете?

— Тя има син от него — каза майката на Даниел. — И то чудесно момченце, истинско копие на баща си като бебе. Никой не може да се усъмни чие дете е, нито дори за миг, дори тя да не беше прекрасно момиче, добро момиче, каквото е всъщност.

Отпуснах се на столчето до масата и объркано вдигнах поглед към нея.

— Защо не ми е казал?

Тя сви рамене:

— Защо му е да ти казва? Нима ти си му казвала нещо през всичките тези дълги години, през които го накара да те чака?

Помислих си за прикованите в мен тъмни очи на лорд Робърт, и за докосването на устните му по шията ми.

— Не съм лягала с друг мъж и не съм зачевала дете — казах тихо.

— Даниел е красив млад мъж — каза тя. — Наистина ли мислеше, че ще те чака като отшелник? Или изобщо не мислеше за него, докато се правеше на шут, обличаше се като блудница и тичаше Бог знае след кого?

Не казах нищо, докато слушах омразата в гласа й и наблюдавах гневната руменина по бузите й и пяната, избила по устните й от гневната й реч.

— Той вижда ли детето си?

— Всяка неделя в църквата — каза тя. Долових бързо прикритата й тържествуваща усмивка. — А два пъти седмично, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата й да вечеря с нея и да види детето си.

Надигнах се от масата.

— Къде отиваш? — попита тя, внезапно разтревожена.

— Ще го пресрещна, докато се прибира вкъщи — казах. — Искам да говоря с него.

— Не го разстройвай — каза тя настойчиво. — Не му казвай, че знаеш за тази жена. Няма да е от полза за теб, ако се скарате. Помни, че той се ожени за теб. Би трябвало да бъдеш добра съпруга и да не мислиш за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите и не са обръщали внимание на нищо.

Спомних си изражението на безмълвна болка върху лицето на кралица Мери, когато чуваше кръшния смях на Елизабет, докато кралят шепнеше в ухото й.

— Да — казах. — Но вече нямам желание да бъда добра съпруга. Не знам какво да мисля, или за какво трябва да ме е грижа.

Внезапно забелязах гърнето с петното от каша отстрани, грабнах го и го запратих към задната врата. То се удари в дървото с отекващо дрънчене и се търкулна на пода.

— Можете сама да си изтъркате проклетото гърне! — изкрещях в стреснатото й лице. — Можете освен това вечно да си чакате внук от мен.

 

 

Излетях гневно от къщата и през пазарния площад, без да виждам сергиите и обичайните търговци. Проправих си път през рибарския кей, без дори да чувам дюдюкането на рибарите заради забързаната походка и непокритата ми глава. Стигнах тичешком до вратата на къщата на лекаря и тогава осъзнах, че не можех да заблъскам по нея и да настоявам да видя Даниел. Щеше да се наложи да почакам. Покачих се на ниския каменен зид на отсрещната къща и се настаних да го чакам. Когато минувачите ми се усмихваха или ми намигаха, аз им отправях гневен поглед, без да ми мигне окото, сякаш отново носех момчешките си дрехи и бях забравила как да приглаждам полите си и да свеждам свенливо очи.

Не обмислях какво ще му кажа, нито имах представа какво мога да направя. Просто чаках, както куче чака господаря си. Просто чаках, изпълнена с болка, както чака куче, чиято лапа е заклещена в капан, и не може да направи нищо, освен да чака, без да разбира защо е тази болка, без да знае какво може да се направи. Просто търпи. Просто чака.

Чух как часовникът удари четири, а после — четири и половина, преди страничната врата да се отвори и Даниел да излезе, като се провикна, за да се сбогува, и затвори вратата зад себе си. В едната си ръка държеше плоско шише с някаква зелена течност, и когато стигна до портата, се отправи в друга посока, не към дома. Изпитах внезапен ужас, че отива да посети любовницата си, и че аз, подобно на някоя мнителна съпруга, ще бъда заловена да го шпионирам. Веднага прекосих пътя и изтичах към него.

— Даниел!

— Хана! — Задоволството, че ме вижда, беше неподправено. Но след един бърз поглед към побелялото ми лице каза: — Нещо не е наред ли? Болна ли си?

— Не — казах, с трепереща устна. — Просто исках да те видя.

— И ето че сега ме виждаш — каза той небрежно. Хвана ме под ръка. — Трябва да занеса това в къщата на вдовицата Джерин, ще дойдеш ли с мен?

Кимнах и закрачих редом с него. Не можех да вървя съвсем в крак с него. Плътната фуста под роклята ми пречеше да правя същите големи крачки, както когато бях паж. Повдигнах полите си настрани, но те все още ме караха да се клатушкам, сякаш бях кобила, приклещена в пръстена за обяздване на коне. Даниел забави крачка и тръгнахме мълчаливо. Той ми хвърли крадешком един поглед и от мрачното ми изражение се досети, че не всичко е наред, но реши да свърши първо с доставянето на лекарството.

Къщата на вдовицата беше една от по-старите постройки във вътрешността на пресичащите се улици на стария град. Къщите бяха нагъсто подредени под закрилящата ги грамада на крепостта, а малките улички до една бяха засенчени от издадените напред еркери на къщите, редящи се от двете им страни, простиращи се на север и юг и пресечени от съседния път, който се простираше на изток и запад.

— Когато най-напред дойдохме тук, си мислех, че никога няма да се науча да се ориентирам — каза той, за да завърже разговор. — А после научих имената на кръчмите. Не забравяй, че този град е в английски ръце от двеста години. На всеки уличен ъгъл има някой „Храст“ или „Прасе и свирка“, или „Почивка на пътешественика“. На тази улица има кръчма, наречена „Зелениковият храст“. Ето я.

Той посочи към сградата, пред която се полюшваше олющена табела.

— Ще се забавя само миг.

Той свърна към тесен вход и потропа на вратата.

— А, доктор Даниел! — долетя отвътре дрезгав женски глас. — Влезте, влезте!

— Не мога, госпожо — каза той с приятната си усмивка. — Съпругата ми ме чака и ще се прибера вкъщи с нея.

От вътрешността на къщата се дочу смях и забележка, че това момиче е щастливка да има мъж като него, а после Даниел се появи, като прибираше монета в джоба си.

— Сега — каза той. — Да ви отведа ли у дома покрай градските стени, милейди? Да подишате малко морски въздух?

Опитах се да му се усмихна, но бях твърде наскърбена. Оставих го да ме отведе до края на улицата, а после по една тясна алея. В самия край на алеята беше извисяващата се градска стена, плитки каменни стъпала водеха нагоре по нея. Изкачихме се по тях, все по-нагоре, докато стигнахме до бойниците и можехме да погледнем на север към хоризонта, където се намираше Англия. Англия, кралицата, принцесата, милорд Робърт: всички те изглеждаха много далечни. В този момент ми се струваше, че бях познавала по-добър живот, когато бях шут на кралицата, отколкото когато позволих на Даниел, коравосърдечната му майка и злобните му сестри да ме направят на глупачка.

— Хайде — каза той, изравнявайки стъпките си с моите, докато вървяхме покрай стената, а чайките крякаха над главите ни и вълните се плискаха в камъните. — Какво има, Хана?

Не извъртах безкрайно разговора, както би сторила една жена. Минах направо към същността му, сякаш все още бях разтревожен паж, а не измамена съпруга.

— Майка ти ми каза, че си имаш някаква жена от Кале, и че тя има дете от теб — казах рязко. — И че виждаш нея и детето й три пъти седмично.

Почувствах как забавя крачка, а когато вдигнах поглед към него, бузите му бяха пребледнели.

— Да — каза той. — Вярно е.

— Трябваше да ми кажеш.

Той кимна, опитвайки се да си събере мислите.

— Предполагам, че трябваше. Но ако ти бях казал, щеше ли да се омъжиш за мен и да дойдеш да живееш с мен тук?

— Не знам. Не, вероятно не.

— Тогава разбираш защо не ти казах.

— Ти ме измами и се ожени за мен с лъжа.

— Казах ти, че си голямата любов на живота ми, и това наистина е така. Казах ти, че според мен трябва да се оженим, за да се погрижим за майка ми и за баща ти, и все още мисля, че постъпихме правилно. Казах ти, че е редно да се оженим, за да можем да живеем заедно, като Чедата Израилеви, и че мога да те опазя в безопасност.

— На сигурно място в бордей! — избухнах.

При тези думи Даниел се сви: за първи път му казвах направо, че презирам малката му къща.

— Съжалявам, че мислиш така за дома си. Казах ти, че се надявам да намеря нещо по-добро по-късно.

— Ти ме излъга — повторих.

— Да — каза той простичко. — Трябваше.

— Обичаш ли я? — попитах. Долових жалната нотка в гласа си и издърпах ръката си от неговата, изпълнена с негодувание, че любовта ме кара да се принизявам толкова, та да хленча при мисълта за измамата. Отдръпнах се на една крачка от него, за да не може да ме притисне към себе си и да ме прегърне и утеши. Вече не исках да бъда влюбено момиче.

— Не — каза той безцеремонно. — Но когато дойдохме най-напред в Кале, бях самотен, а тя беше хубава и дружелюбна, и приятна компания. Ако бях проявил разум, нямаше да отида с нея, но го сторих.

— Повече от веднъж? — попитах, наранявайки себе си.

— Повече от веднъж.

— И предполагам, че с нея не си се любил, затискайки устата й с ръка, за да не чуват майка ти и сестрите ти?

— Не — каза той кратко.

— А синът й?

Изражението му изведнъж стана топло:

— Той е бебе на около пет месеца — каза. — Силно и здраво.

— Тя с твоето име ли си служи?

— Не. Запазила е своето.

— Със семейството си ли живее?

— На служба е.

— И те й позволяват да задържи детето?

— Държат се добре с нея, те са стари хора. Харесва им да имат дете вкъщи.

— Знаят ли, че ти си бащата?

Той кимна.

Олюлях се, потресена.

— Всички ли знаят? Сестрите ти, свещеникът? Съседите? Хората, които дойдоха на сватбеното ни угощение и ми пожелаха хубави неща? Всички?

Даниел се поколеба:

— Градът е малък, Хана. Да, мисля, че всички знаят за това. — Той се усмихна. — А сега, мисля, всички ще разберат, че си ми разгневена с право, и че те моля за прошка. Трябва да свикнеш да бъдеш част от едно семейство, част от един град, част от Народа. Ти вече не си само Хана, сама за себе си. Ти си дъщеря и съпруга, и се надявам, че един ден ще бъдеш майка.

— Никога! — възкликнах: гневът и разочарованието ми към него изтръгнаха думата от устните ми. — Никога.

Той ме придърпа към себе си и ме притисна плътно.

— Не изричай това — каза. — Дори не и в пристъп на гняв към мен, когато искаш да кажеш нещо, за да ме наскърбиш в отговор. Нито дори, когато заслужавам наказание. Знаеш, че те чаках и те обичах и ти имах доверие, дори когато мислех, че си влюбена в друг мъж и може никога да не дойдеш при мен. Сега си тук и сме женени, и аз благодаря на Бог за това. А сега, когато си тук, ще изградим живота си, колкото и трудно да ни е било да бъдем заедно. Ще бъда твой съпруг и твой любим, и ти ще ми простиш.

Изтръгнах се от хватката му и го погледнах в лицето. Кълна се, че ако имах сабя, щях да го пронижа.

— Не — казах. — Никога повече няма да легна с теб. Ти си измамник, Даниел, и ме призова да ти се доверявам, докато изричаше лъжи. Не си по-добър от другите мъже, а мислех, че си. Казваше ми, че си.

Той щеше да ме прекъсне, но думите се изсипваха от устата ми като дъжд от камъни.

— И аз наистина съм Хана, сама за себе си. Не принадлежа на този град. Не принадлежа към Народа. Мястото ми не е при майка ти или семейството ти, а ти ми показа, че мястото ми не е и при теб. Отхвърлям те, Даниел. Отхвърлям семейството ти, отхвърлям и твоя народ. Няма да принадлежа на никого и ще бъда сама.

Обърнах се рязко и се отдалечих с бързи крачки от него, докато горещите сълзи се стичаха по студените ми бузи. Очаквах да го чуя как бърза след мен, но той не дойде. Остави ме да си отида и аз се отдалечих с едри крачки, сякаш исках да си отида направо у дома, прекосявайки увенчаните с гребени от пяна сиви вълни до Англия, чак до Робърт Дъдли, и да му кажа, че ще бъда негова любовница още тази нощ, ако желае, тъй като не ми беше останало нищо за губене. Бях вкусила от почтената любов, и тя не се беше оказала нищо друго, освен лъжи и безчестие: труден път, при това заплатен накрая с фалшива монета.

 

 

Крачех яростно покрай стените, докато направих пълен кръг около града и се озовах на същото място — загледана към морето, там, където се бяхме скарали. Даниел си беше отишъл: не очаквах да го намеря, където го бях оставила. Сигурно се беше прибрал вкъщи да вечеря, и се беше показал пред семейството си спокоен и владеещ чувствата си както винаги. Или може би беше отишъл да вечеря с другата си жена, майката на детето му, както ми бе казала майка му, че прави два пъти седмично, през вечерите, когато бях стояла на прозореца да гледам как ще се зададе, и го бях съжалявала, че работи до късно.

Краката ми, в глупавите момичешки обувки с високи токове, които трябваше да нося сега, ме боляха от обикалянето около градските стени, и аз се отправих с куцане надолу по тесните каменни стълби към портичката до кея, предвидена за внезапни излизания на малки отряди, които да нападат обсаждащите. Шепа рибарски лодки се готвеха да опънат платна във вечерния прилив, един от многобройните малки търговски кораби, които редовно прекосяваха морето между Франция и Англия, качваше товар: двуколка, пълна с домакински вещи за семейство, което се връщаше в Англия, бъчви с вино за лондонските винари, кошници с късни праскови, ранни сливи, стафиди, големи денкове с изтъкано платно. Една жена на кея се разделяше с майка си: жената прегърна дъщеря си, и сложи качулката си на главата на момичето, сякаш за да я топли, докато успеят да се съберат отново. Момичето трябваше да се отскубне и да изтича нагоре по мостчето, а после се наведе през борда да й целуне ръка и да помаха. Момичето може би отиваше на служба в Англия, може би напускаше дома си, за да се омъжи. Помислих си със самосъжаление, че аз не бях изпратена в света с майчина благословия. Никой не беше планирал сватбата ми, мислейки за предпочитанията ми. Сватовникът беше избрал съпруга ми така, че да създам безопасен дом за баща си и мен, и да даря майката на Даниел с внук. Но никой дом не можеше да е безопасен за нас, а тя вече имаше петмесечен внук.

Обзе ме внезапен порив да изтичам при капитана на кораба и да го попитам колко ще ми вземе за пътуването. Ако се съгласеше да му дължа сумата, можех да му платя, щом стигна в Лондон. Изпитвах желание, остро като забит в корема ми нож, да изтичам при Робърт Дъдли, да се върна при кралицата, да се върна в двора, където бях ценена от мнозина и желана от негова светлост, и където никой не можеше да ми изневери и да ме посрами, където можех да бъда господарка на себе си. Бях изпълнявала службата на шут: слугиня, по-низша от придворна дама, по-нищожна от музикант, наравно може би с някое любимо скъпо кученце; но дори като такава бях по-свободна и по-горда, отколкото бях сега, застанала на кея без пари в джоба, без да имам къде да отида, освен в дома на Даниел, съзнавайки, че ми е бил неверен в миналото и че това можеше да се случи отново.

 

 

Здрачаваше се, когато отворих вратата и пристъпих прага на къщата ни. Даниел тъкмо си слагаше наметалото, когато влязох в магазина: баща ми го чакаше.

— Хана! — възкликна баща ми, а Даниел прекоси стаята с две крачки и ме взе в обятията си. Позволих му да ме прегърне, но погледнах зад него към баща ми.

— Тъкмо тръгвахме да те търсим. Толкова закъсня! — възкликна баща ми.

— Съжалявам — казах. — Не мислех, че ще се разтревожите за мен.

— Разбира се, че се разтревожихме. — Майката на Даниел слезе на половината път по стълбите и се наведе през перилото да ме сгълчи. — Една млада дама не може да тича из града по здрач. Трябваше да се прибереш веднага.

Стрелнах я със замислен поглед, но не казах нищо.

— Съжалявам — каза Даниел, доближил устни до ухото ми. — Нека поговоря с теб. Не се разстройвай, Хана.

Вдигнах очи към него: мургавото му лице беше смръщено от тревога.

— Добре ли си? — попита баща ми.

— Разбира се — казах. — Разбира се, че съм добре.

Даниел смъкна наметалото от раменете си.

— Казваш „разбира се“ — възропта той. — Но градът е пълен с всевъзможни грубияни и войници, а сега си облечена като жена, нямаш закрилата на кралицата и дори не можеш да се ориентираш.

Освободих се от обятията на Даниел и измъкнах едно столче от тезгяха на магазина.

— Оцелях, прекосявайки половината християнски свят — казах меко. — Смятам, че мога да се справя за два часа в Кале.

— Сега си млада дама — напомни ми баща ми. — Не дете, което се преструва на момче. Не е редно дори да излизаш сама навън вечер.

— Изобщо не би трябвало да излизаш, освен за да отидеш на пазар или на църква — допълни троснато майката на Даниел, както стоеше на стълбите.

— Мълчи — каза й тихо Даниел. — Хана е невредима, това е главното. И гладна, сигурен съм. Какво ни е останало за нея, майко?

— Всичко свърши — каза тя нелюбезно. — Ти сам изяде последното месо със зеленчуци, Даниел.

— Не знаех, че има само толкова! — възкликна той. — Защо не запазихме малко за Хана?

— Е, кой можеше да знае кога ще се прибере? — зададе майка му очевидния въпрос. — Или пък дали не вечеря някъде навън?

— Хайде — нетърпеливо се обърна към мен Даниел, като задърпа ръката ми.

— Къде? — попитах, смъквайки се от столчето.

— Ще те заведа в кръчмата да вечеряш.

— Мога да й намеря малко хляб и резен говеждо — предложи веднага майка му при мисълта, че двамата ще излезем заедно да вечеряме.

— Не — каза Даниел. — Тя ще вечеря нещо топло, както е редно, а аз ще изпия чаша ейл. Не стой будна да ни чакаш, майко, нито пък вие, сър.

Той покри раменете ми с наметалото си и бързо ме избута през вратата, преди майка му да успее да предложи също да дойде, и излязохме на улицата, преди сестрите му да имат време да отбележат, че не съм подходящо облечена за вечер навън.

Отидохме мълчаливо до кръчмата в края на пътя. В предната част на сградата имаше общо помещение, но отзад се намираше хубав салон за пътници. Даниел поръча бульон и хляб, блюдо с различни видове месо и две малки чаши ейл, ние седнахме на една от пейките с високи облегалки, и за първи път, откакто бях дошла в Кале, почувствах, че можем да говорим насаме и без да ни прекъсват за повече от един откраднат миг.

— Хана, толкова съжалявам — каза той веднага след като прислужницата сложи напитките пред нас и си отиде. — Изключително дълбоко съжалявам за онова, което направих.

— Тя знае ли, че си женен?

— Да, знаеше, че бях сгоден, когато се срещнахме за първи път, и й казах, че отивам в Англия да те взема и ще се оженим, когато се върнем.

— Тя не възразява ли?

— Не и сега — каза той. — Свикнала е.

Не казах нищо. Струваше ми се изключително невероятно жена, която се е влюбила в мъж и му е родила дете, да свикне за по-малко от година с мисълта, че той се е оженил за друга.

— Нима не изпита желание да се ожениш за нея, когато узна, че тя носи твоето дете?

Той се поколеба. Съдържателят донесе бульона, хляба и месото и се засуети около масата, което ни даде възможност да помълчим. После си тръгна, а аз загребах пълна лъжица бульон и си напълних устата с хляб. Пресядаше ми на гърлото, но не исках да изглеждам, сякаш съм изгубила апетит заради сломеното си сърце.

— Тя не принадлежи към Народа — каза Даниел простичко. — И във всеки случай, аз исках да се оженя за теб. Когато разбрах, че чака дете, изпитах срам от онова, което бях сторил; но тя знаеше, че не я обичам и че съм ти дал дума. Не очакваше да се оженя за нея. Затова й дадох малка сума пари за зестра и й плащам всеки месец за издръжката на момчето.

— Искал си да се ожениш за мен, но не достатъчно, за да стоиш далече от другите жени — отбелязах горчиво.

— Да — призна той. Не трепна от истината, дори когато тя беше изречена дръзко от устата на разгневена жена. — Исках да се оженя за теб, но не се отдръпнах от една друга жена. Но какво ще кажеш ти? Напълно чиста ли е съвестта ти, Хана?

Не обърнах внимание на думите му, макар обвинението да бе справедливо.

— Как се казва детето?

Той си пое дъх.

— Даниел — каза и забеляза как трепвам.

Напълних си устата с бульон, натъпках хляба след него и задъвках, макар да ми се искаше да го заплюя с него.

— Хана — каза той много тихо.

Забих зъби в парче месо.

— Съжалявам — повтори той. — Но можем да превъзмогнем това. Тя не предявява претенции към мен. Ще издържам детето, но не е нужно да ходя да я виждам. Момчето ще ми липсва, надявах се да го видя как расте, но ще те разбера, ако ти е непоносимо да я виждам. Ще се откажа от него. Ние с теб сме млади. Ще ми простиш, ще имаме собствено дете, ще намерим по-хубава къща. Ще бъдем щастливи.

Свърших да дъвча хапката си и я прокарах с глътка ейл.

— Не — казах кратко.

— Какво?

— Казах: „Не“. Утре ще си купя момчешки дрехи и с баща ми ще намерим ново помещение за книжарницата. Отново ще работя като негов чирак. Няма да нося обувки с високи токове никога повече, докато съм жива. Стискат ми на краката. Никога вече няма да се доверя на мъж, докато съм жива. Ти ме нарани, Даниел, излъга ме и ми измени, и аз никога няма да ти простя.

Той пребледня силно:

— Не можеш да ме напуснеш — каза. — Ние сме женени пред Бога, нашия Бог. Не можеш да нарушиш обет, даден в името на Бога. Не можеш да нарушиш обещанието си към мен.

Изправих се, когато чух това, сякаш беше предизвикателство.

— Изобщо не ме е грижа за твоя Бог, нито за теб. Утре ще те напусна.

 

 

Прекарахме безсънна нощ. Нямаше къде другаде да отидем, освен у дома, и лежахме един до друг, напълно неподвижни в тъмната спалня, докато майка му бе нащрек зад едната стена, а сестрите му възбудено слухтяха от другата страна. На сутринта изведох баща ми от къщата и му казах, че съм взела решение и че няма да живея с Даниел като негова съпруга.

Той реагира така, сякаш на раменете ми беше израснала втора глава, сякаш се бях превърнала в чудовищно, странно създание от някой далечен остров.

— Хана, какво ще правиш с живота си? — попита той тревожно. — Не мога да бъда винаги с теб, кой ще те закриля, когато си отида?

— Ще се върна на кралска служба, ще отида при принцесата или при моя господар — казах.

— Твоят господар е признат за предател, а принцесата ще се омъжи за някой от испанските принцове, преди да е изтекъл месецът.

— Не и тя! Тя не е глупачка. Няма да се омъжи и да се довери на мъж! Тя е достатъчно благоразумна и няма да повери сърцето си на мъж.

— Тя не може да живее сама, също както и ти не можеш да живееш сама.

— Татко, моят съпруг ми измени и ме посрами. Не мога да го приема обратно, сякаш нищо не се е случило. Не мога да живея със сестрите и майка му, които до една шушукат, закрили устата си с ръце, всеки път, когато той се прибере късно у дома. Не мога да живея и да се преструвам, че мястото ми е тук.

— Дете мое, къде е мястото ти, ако не тук? Ако не при мен? Ако не при съпруга ти?

Имах готов отговор:

— За мен няма място никъде.

Баща ми поклати глава:

— Една млада жена винаги трябва да има определено място, тя не може да живее, ако не е заета да служи някому.

— Татко, моля те, нека си направим малко собствено магазинче, както беше в Лондон. Нека ти помагам в печатницата и книжарницата. Позволи ми да живея с теб и ние ще можем да бъдем спокойни и да изкарваме прехраната си тук.

Той се поколеба за един дълъг миг, и внезапно го видях така, както би го видял някой непознат. Той беше стар човек, а аз исках да го отведа от един дом, където беше започнал да се чувства удобно.

— Как ще се обличаш? — попита той накрая.

Идваше ми да се изсмея на глас — толкова маловажно беше това за мен. Но осъзнах, че за него имаше значение дали има дъщеря, която изглежда така, сякаш се вписва в света, или вечно няма да бъде в крак с този свят.

— Ще нося рокля, ако пожелаеш — казах, за да му угодя. — Но под нея ще нося ботуши. Ще нося отгоре късо палто и жакет.

— И венчалния си пръстен — постанови той. — Няма да се отричаш от брака си.

— Татко, той се е отричал от него всеки ден.

— Дъще, той е твой съпруг.

Въздъхнах.

— Много добре. Но можем да заминем, нали? И то веднага?

Той положи ръка върху лицето ми:

— Дете, мислех си, че имаш добър съпруг, който те обича, и че ще бъдеш щастлива.

Стиснах зъби, та сълзите да не избият в очите ми и да го накарат да си помисли, че може да се размекна, че все още мога да бъда млада жена, с възможност да намери любовта.

— Не — казах простичко.

 

 

Не беше лесна работа да разглобим отново пресата и да я преместим от двора. Щях да взема със себе си единствено новите си дрехи и бельо. Татко също имаше малък сандък със собствените си дрехи, но трябваше да преместим всички книги и ръкописи и всички принадлежности за печатане: чистата хартия, буретата с мастило, кошниците с конци за подвързване. На носачите им беше нужна седмица да свършат с пренасянето на всичко от къщата на семейство Карпентър до новия магазин, и през всеки ден от тази седмица баща ми и аз трябваше да се храним мълчаливо на масата, докато сестрите на Даниел ме гледаха със смесица от страх и ужас, а майката на Даниел тръшкаше чиниите върху масата с пълно презрение, сякаш хранеше две бездомни кучета.

Даниел странеше от къщи, спеше в къщата на наставника си и се прибираше у дома само да си смени дрехите. В тези моменти непременно си намирах работа при баща ми отзад, или опаковах книги под тезгяха на книжарницата. Той не се опитваше да спори с мен или да ме умолява и, водена от упоритостта си, аз смятах, че това доказва правотата на решението да го напусна. Смятах, че ако ме беше обичал, щеше да дойде да ме потърси, да ме помоли отново, да ме умолява да остана. Със силата на волята си се заставях да забравя упоритостта и гордостта му, и много грижливо внимавах да не насочвам мислите си към живота, който си бяхме обещали, когато казахме, че ще бъдем такива хора, каквито искаме да бъдем, че няма да сме обвързани от правилата на евреите, или на хората от нееврейски произход, или на света изобщо.

Бях намерила малък магазин при южната градска порта: отлично място за пътници, които се готвеха да напуснат Кале и да пътуват през намиращите се под английско владение земи около града, за да се опитат да влязат във Франция. Това беше последната им възможност да купят книги на родния си език, а за онези, които искаха карти или съвети за пътуване през Франция или Испанска Нидерландия, ние имахме добра сбирка от разкази на пътешественици — главно измислени, трябва да се признае, но добро четиво за лековерните. Баща ми вече имаше утвърдена репутация в града и старите му клиенти скоро откриха новото място. През повечето дни той седеше на слънце пред магазина на ниско столче, а аз работех вътре, стоях наведена над пресата и поставях метални форми — сега нямаше кой да ме хока, че папам престилката си с мастило.

Баща ми беше уморен: преместването му в Кале и разочарованието от провалената ми женитба го бяха изтощили. Радвах се, че може да седи и да си почива, докато аз работех за двама ни. Отново усвоих умението да чета огледално. Отново се научих как да прокарвам по хартията топките от еленова кожа и конски косъм, с които се попиваше мастилото, отново усвоих бързото обръщане на чистия лист и плавното повдигане на дръжката на пресата, така че лицевата част на печатарската буква само да докосне леко като целувка бялата хартия и да е чиста, когато се отдели.

Баща ми се тревожеше много за мен, за злощастния ми брак и за бъдещия ми живот, но когато видя, че съм наследила цялото му умение и цялата му любов към книгите, започна да вярва, че дори и утре да умреше, аз може би все пак щях да оцелея с този занаят.

— Но трябва да спестим пари, querida — казваше той. — Трябва да бъдеш осигурена.

Бележки

[1] Райският вир (фр.). — Бел.прев.