Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (10)

Есента на 1554

Кралицата не съобщи нищо на краля, нито на придворните, но Джейн я наблюдаваше с предаността на майка, и на следващия месец, през септември, когато кралицата отново пропусна месечното си кървене, тя ми отправи леко тържествуващо кимване и аз се усмихнах широко в отговор. Кралицата съобщи на краля тайно, но всеки, който беше видял удвоената му нежност към нея, сигурно се беше досетил, че тя носи неговото дете, и че това бе огромна скрита радост и за двамата.

Тяхното щастие осветяваше двореца. За първи път живеех в кралски двор, оживен от радост и задоволство. Хората от свитата на краля си оставаха все така горди и бляскави, както когато най-напред бяха влезли в Англия, фразата „горд като испански дон“ се превърна в обичайна поговорка. Невъзможно беше някой да види пищността на кадифените им дрехи и тежките им златни вериги и да не им се възхити. Когато излизаха на лов, имаха най-добрите коне, когато играеха комар, прахосваха по едно малко състояние, когато се смееха заедно, караха стените да се тресат, а когато танцуваха, ни показваха красивите бални танци на Испания.

Дамите на Англия се стичаха на служба при кралицата и до една чезнеха от любов към испанците. Всички четяха испанска поезия, пееха испански песни и учеха новите испански игри на карти. Дворът беше изпълнен с флиртове, музика и танци и празненства, а в сърцето на всичко това беше кралицата, блажено спокойна и усмихната, винаги с любящия си млад съпруг до себе си. Това беше най-начетеният, най-елегантният, най-пищният кралски двор в целия християнски свят, и ние го знаехме. С кралица Мери, грееща начело на този сияен двор, ние се изкачвахме, танцувайки на върха на насладите и самодоволството.

През октомври уведомиха кралицата, че Елизабет отново се е разболяла. Тя ме помоли да й прочета съобщението на сър Хенри Бедингфийлд, докато си почиваше на един диван. Удсток и Елизабет, и многобройните хитрости, които Елизабет използваше, за да привлече вниманието, изглеждаха много далечни, докато кралицата се взираше сънено през прозореца към градината, където дърветата се обагряха в жълто, златисто и бронзово.

— Може да бъде прегледана от моите лекари, щом настоява — каза тя разсеяно. — Ще се съгласиш ли да отидеш с тях, Хана? И да видиш дали тя наистина е толкова зле, колкото твърди? Не искам да бъда жестока към нея. Ако само склони да признае участието си в заговора, съм готова да я освободя. Не искам да бъда безпокоена с този въпрос, не и сега.

Сякаш собственото й щастие беше толкова голямо, че не можеше да остане несподелено.

— Но ако тя признае, че е допуснала грешка, нима съветът на краля няма да поиска тя да бъде изправена на съд? — предположих.

Кралица Мери поклати глава и каза:

— Тя би могла да си признае насаме, пред мен, и аз ще й простя. Нейните съучастници в заговора са мъртви или в изгнание, вече няма за какво да заговорничи. А аз нося наследник на трона, наследник за Англия и за цялата испанска империя, това ще бъде най-великият принц, когото светът е познавал. Елизабет може да признае прегрешението си и аз ще й простя. А после е редно тя да се омъжи: кралят предложи братовчед си, херцогът на Савоя. Кажи на Елизабет, че това време на чакане и подозрения може да приключи, кажи й, че чакам дете. Кажи й, че ще родя в началото на май. Каквито и надежди да е имала за трона, те ще приключат до другото лято. Погрижи се да разбере, Хана. Между нас имаше омраза, но може да я забравим, веднага щом Елизабет се съгласи.

Кимнах.

— Сър Хенри пише, че тя посещава литургията като добра дъщеря на църквата — каза тя. — Кажи й, че това ме радва. — Тя направи пауза. — Но той ми съобщава, че когато по време на службата идва моментът да се помолят за мен, тя никога не казва „амин“. — Тя замълча за миг. — Как се тълкува такова нещо? Тя никога не се моли за мен, Хана.

Мълчах. Ако кралицата говореше гневно, може би щях да се опитам да защитя Елизабет, и гордостта й, и независимия й дух. Но кралицата не беше разгневена. Изглеждаше само наскърбена.

— Знаеш, аз щях да се моля за нея, ако местата ни бяха разменени — каза тя. — Споменавам я в молитвите си, защото е моя сестра. Можеш да й кажеш, че се моля за нея всеки ден, и го правя още откакто се грижех за нея в Хатфийлд, защото е моя сестра и защото се опитвам да й простя, задето заговорничи против мен, и защото се опитвам да се подготвя за освобождаването й, и да се науча да се отнасям към нея благосклонно, да я съдя така милостиво, както се надявам да бъда съдена аз. Моля се за добруването й през всеки ден от живота й, а после научавам, че тя не желае да изрече дори едно „амин“ след молитва за мен!

— Ваше величество, тя е млада и много самотна жена — казах тихо. — Няма си кой да я съветва. — Честно казано, срамувах се от твърдоглавието и дребнавата злоба на Елизабет.

— Опитай се да я научиш на малко от твоята мъдрост, шуте мой — предложи кралицата с усмивка.

Коленичих пред нея и сведох глава.

— Ще ми липсва съжителството с вас — казах искрено. — Особено сега, когато сте толкова щастлива.

Тя положи ръка върху главата ми.

— Ти също ще ми липсваш, мой малки шуте — каза тя. — Но ти ще се върнеш за коледното празненство, а след това ще ми правиш компания, когато се затворя в покоите си в очакване на раждането.

— Ваше величество, за мен ще бъде голямо удоволствие да бъда с вас.

— Пролетно бебе — каза тя замечтано. — Едно малко пролетно ангелче. Няма ли да е прекрасно, Хана? Наследник за Англия и за Испания.

Напускането на Уайтхол, отиването в Удсток, беше за мен като пътуване до друга страна. Напуснах един щастлив двор, отдаден на забавления, ликуващ, изпълнен с оптимизъм в очакване на наследник, и пристигнах в малък затвор, снабдяван и управляван от старите слуги на Елизабет, които дори не биваха допускани в порутената стражева кула да я обслужват, а трябваше да вършат цялата си работа в общото помещение на близкия хан, където си имаха работа с всевъзможни наистина странни личности.

В Удсток намерих Елизабет много болна. Никой не би могъл да се усъмни в слабостта й. Тя беше на легло, изтощена и подпухнала, изглеждаше с години по-стара от своите двайсет и една. Изглеждаше по-стара от по-голямата си сестра. Помислих си, че по-раншните й заядливи подмятания за младостта и красотата й, и за бездетната старост на кралицата й се връщаха изключително жестоко тази есен, когато изглеждаше подпухнала, дебела като старата Ана Клев, а кралицата цъфтеше като Церера. С подпухнали от болестта страни Елизабет приличаше зашеметяващо на портретите на баща си в по-късните му години. Ужасяващо бе да се види как момичешката й хубост се изменя, наподобявайки неговите противни черти. Ясното очертание на челюстта й беше изчезнало сред надиплена тлъстина, очите й бяха скрити под червените клепачи, красивата й, подобна на розова пъпка уста беше скрита от издутата плът на бузите й и от носа към брадичката се спускаха вдълбани бръчки.

Дори красивите й ръце бяха дебели. Не носеше пръстените си — не й ставаха на пръстите, дори самите нокти бяха почти скрити от чудовищно разрасналата се плът.

Изчаках лекарите да я прегледат, да й пуснат кръв и да си почине, преди да вляза в спалнята й. Тя ми хвърли един сърдит поглед и остана да лежи неподвижно на леглото си, без да казва нищо. Кат Ашли се измъкна бързо от вратата и застана отвън да ни пази от подслушвачи.

— Не се бави твърде дълго — подхвърли тя, когато мина покрай мен. — Много е слаба.

— Какво й е? — прошепнах.

Тя сви рамене:

— Не знаят. Никога не са знаели. Това е някаква болест, която се получава от излишък на вода, тя подпухва, защото тялото й се изпълва с вода и тя не може да се освободи от нея. Състоянието й се влошава, когато е нещастна, а тук я карат да се чувства много нещастна.

— Лейди Елизабет — казах аз и се отпуснах на колене до леглото.

— Невярна — каза тя, като едва отвори очи.

Трябваше да задуша кикота, който ме напуши пред постоянната й склонност да драматизира.

— О, милейди — казах укорително. — Знаете, че трябва да отивам там, където ми кажат. Не забравяйте, че дойдох при вас в Тауър, когато не биваше да идвам изобщо.

— Знам, че изприпка в Уинчестър за сватбата, и не съм те виждала оттогава.

Гласът й се усили заедно с гнева й.

— Кралицата ми нареди да отида с нея в Лондон, а сега ме изпрати при вас. И нося съобщение.

Тя се понадигна на възглавниците.

— Прекалено болна съм, за да слушам, така че ми кажи накратко. Ще бъда ли освободена?

— Ако признаете вината си.

Тъмните й очи припламнаха под подпухналите клепачи.

— Кажи ми точно какво каза тя.

С точността на писар й повторих какво беше предложила кралицата. Не й спестих нищо, нито новината за бременността, нито тъгата на сестра й поради омразата на Елизабет, нито готовността й отново да бъдат приятелки.

Мислех си, че ще изпадне в ярост, когато чу, че кралицата чака дете, но тя дори не коментира новината. Тогава осъзнах, че е знаела това още преди да й го съобщя. В такъв случай тя имаше шпионин, и то толкова приближен до престола, че знаеше тайна, за която смятах, че е известна само на краля, на кралицата, на Джейн Дормър и на мен. Елизабет, подобно на притиснато в ъгъла куче, не биваше никога да бъде подценявана.

— Ще помисля за това, което ми съобщи — каза тя, следвайки обичайния си инстинкт да печели време. — При мен ли ще останеш? Или трябва да се върнеш при нея с отговор?

— Не съм длъжна да се връщам в двора до Коледа — казах. С изкусителен тон добавих: — Ако се съгласите да я помолите за прошка, навярно ще можете да бъдете в двора за Коледа. Сега е много весело, принцесо, дворът е пълен с красиви испански благородници, и всяка вечер има танци, а кралицата е весела.

Тя извърна глава от мен.

— Не бих танцувала с испанец, дори и да отида. — За миг тя започна да си представя картината. — Могат да се тълпят около мен и да ме умоляват да танцувам, а аз няма дори да стана на крака.

— И ще бъдете единствената принцеса там — напомних й в опит да я убедя. — Единствената принцеса в двора. Дори да откажете да танцувате, всички ще се въртят около вас. И ще има нови рокли. Вие ще бъдете единствената принцеса-дева в Англия, в най-великия кралски двор на света.

— Не съм дете, което да изкушаваш с играчки — каза тя със сдържано достойнство. — И не съм глупачка. Можеш да си вървиш сега, Хана, ти си й служила и си правила каквото ти нареди. Но през остатъка от престоя си тук ще служиш на мен.

Кимнах и се изправих на крака. За миг се поколебах: тя наистина изглеждаше много болна, докато лежеше на леглото си, принудена да избира между признание, че се е провинила в държавна измяна, и вечно затворничество и немилост.

— Нека Бог упъти ваша светлост — казах с внезапно съчувствие. — Нека Бог ви направлява, принцесо Елизабет, и ви изведе благополучно оттук.

Тя затвори очи и видях, че миглите й бяха потъмнели от сълзи. После прошепна!

— Амин!

Тя не го направи. Не призна. Знаеше, че упоритостта й я обрича да остане в Удсток, навярно завинаги, и се опасяваше, че здравето й няма да издържи на омразата на кралицата. Но да признае означаваше да се остави напълно във властта на кралицата, а тя не желаеше да стори това. Не се доверяваше на милостта на Мери, а непреклонната упоритост на Тюдорите ръководеше и двете сестри. Мери беше назована като наследница, а после обявена за незаконородена, а след това — отново посочена за наследница. Елизабет беше подложена точно на същото изпитание. И двете бяха решили никога да не се предават, винаги да отстояват рожденото си право, никога да не се отчайват и да вярват, че ще получат короната. Елизабет нямаше да изостави един навик, изграждан цял живот, дори заради възможността да блесне в един богат, щастлив двор и да бъде приета с почести. Може би беше виновна, може би не, но никога нямаше да направи признания.

— Какво да кажа на кралицата? — попитах я в края на една дълга седмица. Лекарите бяха обявили, че отново е на път да се възстанови, можеха да отнесат съобщение от мен, когато се върнеха в двора. Ако положението на Елизабет продължеше да се подобрява, тя можеше триумфално да пристигне в двора за Коледа, стига само да си признаеше.

— Можеш да й кажеш една гатанка — каза Елизабет с немощна злоба в гласа. Седеше на един стол, облегната на възглавница, с одеяло, увито около гореща тухла под студените й крака.

Зачаках.

— Ти си шут стихоплетец, нали?

— Не, принцесо — казах тихо. — Както знаете, нямам такива шутовски умения.

— Тогава ще те науча на едно стихче — каза тя яростно. — Можеш да го напишеш на кралицата, ако желаеш. Можеш да го гравираш на всеки проклет прозорец в тази адска дупка, ако искаш. — Тя ми се усмихна мрачно. — Звучи ето така:

Във безброй злини ме подозират,

как да го докажат, не намират,

казва твоята затворничка Елизабет.

— Не мислиш ли, че е хубаво?

Поклоних се и отидох да напиша писмото си до кралицата.