Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen’s Fool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Шутът на кралицата

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009 г.

ИК „Еднорог“, 2009 г.

ISBN: 978-954-365-061-3

История

  1. — Добавяне

Зимата на 1552–1553

— Помня това! — казах развълнувано на баща ми, извръщайки се от парапета на плаващата по Темза баржа, докато бавно се придвижвахме нагоре срещу течението. — Татко! Спомням си това! Помня тези градини, спускащи се надолу към водата, и големите къщи, и деня, в който ме изпрати да предам няколко книги на лорда, на английския лорд, и аз се натъкнах на него и принцесата в градината.

Той успя да ми се усмихне, макар че лицето му бе изнурено от дългото пътуване.

— Наистина ли, дете? — попита той тихо. — Това лято беше щастливо за нас. Тя казваше… — той замлъкна насред изречението. Никога не споменавахме името на майка ми, дори когато бяхме сами. Отначало това беше предпазна мярка, за да ни защити от онези, които я бяха убили и щяха да се върнат да преследват и нас, но сега се криехме както от Инквизицията, така и от скръбта: а скръбта беше неумолим преследвач.

— Тук ли ще живеем? — попитах с надежда, като гледах към красивите крайречни дворци и равните ливади. Жадувах за нов дом след години на пътуване.

— Няма да е в някоя толкова великолепна сграда — каза внимателно той. — Ще трябва да започнем от нещо малко, Хана, просто в някой малък магазин. Трябва да изградим живота си отново. А след като се установим, ще зарежеш момчешките дрехи и отново ще се обличаш като момиче, и ще се омъжиш за младия Даниел Карпентър.

— А ще престанем ли да бягаме? — попитах, с много нисък глас.

Баща ми се поколеба. Бягахме от Инквизицията от толкова отдавна, че беше почти невъзможно да се надяваме, че сме стигнали до сигурно убежище. Избягахме същата нощ, когато майка ми беше призната за виновна в това, че е еврейка — лъжехристиянка, нечиста — от църковния съд, и вече отдавна бяхме заминали, когато я бяха предали на гражданския съд, за да бъде изгорена жива на кладата. Побягнахме от нея като две подобия на Юда Искариотски, отчаяно опитващи се да спасим собствените си кожи, макар баща ми да ми казваше по-късно, отново и отново, със сълзи в очите, че никога нямало да можем да я спасим. Ако бяхме останали в Арагон, те щяха да се върнат и за нас, и тогава и тримата щяхме да умрем, вместо двама от нас да се спасят. Отвърнах, че по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да живея без нея, а той каза много бавно и тъжно, че животът е най-ценното нещо от всичко на света и че един ден съм щяла да го разбера. Един ден съм щяла да разбера, че тя с радост би дала живота си, за да спаси моя.

Първо се прехвърлихме през границата в Португалия. Преведоха ни тайно бандити, които отмъкнаха и последната монета от кесията на баща ми и му оставиха ръкописите и книгите, само защото не можеха да открият начин да ги използват. После с кораб до Бордо — морето беше бурно, а ние пътувахме на палубата, без завет от навявания от вятъра дъжд и летящите водни пръски, и аз мислех, че ще умрем от студ или ще се удавим. Притискахме най-ценните книги към телата си, сякаш бяха деца, които трябваше да пазим на топло и сухо. Стигнахме по суша до Париж, като през цялото време се преструвахме на нещо, което не бяхме: ту на търговец и неговия млад чирак, ту на поклонници на път към Шартр, пътуващи търговци, дребен благородник и неговият паж, пътуващи за удоволствие; ученик и неговият възпитател, отиващи в големия университет в Париж: представяхме се за какво ли не, за да не признаем, че сме новопокръстени християни, подозрителна двойка, по чиито дрехи все още се долавя мирисът на дим от аутодафето, а нощните стражи все още ни преследваха в съня.

Срещнахме се с братовчедите на майка ми в Париж, а те ни изпратиха при роднините си в Амстердам, откъдето ни насочиха към Лондон. Щяхме да крием произхода си под английско небе, щяхме да станем лондончани. Щяхме да станем християни протестанти. Щяхме да се научим това да ни харесва. Аз трябваше да се науча да харесвам това.

Роднините — Народът, чието име не може да бъде изричано, чиято вяра е скрита, Народът, който е осъден да се скита, прокуден от всяка страна в християнския свят — процъфтяваха тайно в Лондон, както и в Париж, а също и в Амстердам. Всички живеехме като християни и съблюдавахме законите на църквата, празниците, постите, и ритуалите. Мнозина от нас, като майка ми например, приемаха искрено и двете вероизповедания, спазваха тайно Шабата, палеха тайно свещ, приготвили храната и свършили къщната работа, за да може денят да бъде отбелязан като свят празник с откъслеци от полузабравени еврейски молитви, а после, още на следващия ден, отиваха на литургия с чиста съвест. Майка ми ме научи на Библията и на всичко от Тората, което можеше да си спомни — всичко заедно, като един свещен урок. Предупреди ме, че семейните ни връзки и нашата вяра са тайна, дълбока и опасна тайна. Трябваше да бъдем предпазливи и да се уповаваме на Бог, на църквите, на които бяхме направили толкова щедри дарения, на приятелите си: монахините, свещениците и учителите, които познавахме толкова добре. Когато Инквизицията дойде, бяхме заловени като невинни пилета, чиито вратове трябва да бъдат извити, а не прерязани.

Други побягнаха, както бяхме сторили ние; и се озоваха, както бяхме направили ние, в останалите големи градове на християнския свят, за да открият близките си, да намерят убежище и помощ от далечни роднини или верни приятели. Нашето семейство ни помогна да стигнем до Лондон с препоръчителни писма до семейство Д’Израели, което живееше тук под името Карпентър, организира годежа ми със сина на семейство Карпентър, осигури на баща ми средства за покупка на печатарска преса и ни намери жилището над печатницата на Флийт Стрийт.

 

 

В месеците след пристигането ни се заех да уча как да се ориентирам из поредния нов град, докато баща ми отвори печатницата си, твърдо решен да оцелее и да се погрижи за мен. Запасът му от текстове веднага се оказа много търсен, особено копията от евангелията, които беше донесъл, скрити в колана на панталоните му, и сега превеждаше на английски. Той изкупи книгите и ръкописите, принадлежали някога на библиотеките на абатствата и манастирите — разрушени от Хенри, кралят, царувал преди младия крал Едуард. Цялото познание на вековете бе захвърлено на вятъра от стария крал, Хенри, и всеки дюкян на всеки ъгъл предлагаше купища листове, които можеха да се изкупуват с чували. Беше истински рай за библиографите. Баща ми излизаше всеки ден и се връщаше с нещо рядко и ценно, а след като го подредеше и снабдеше с азбучен показалец, всички искаха да купуват. В Лондон бяха луди по Светото Писание. Нощем, дори когато беше изтощен, той печаташе и пишеше съкратени варианти на евангелията и прости текстове, които вярващите да изучават, всичките на английски, всичките — ясни и прости. Хората в тази страна бяха твърдо решени да четат сами и да живеят без свещеници, така че можех да се радвам поне на това.

Продавахме текстовете евтино, на малко по-висока от реалната цена, за да разпространяваме словото Божие. Давахме да се разбере, че вярваме в правото на хората да имат достъп до Словото Божие, защото сега сме убедени протестанти. Не бихме могли да бъдем по-добри протестанти, дори ако животът ни зависеше от това.

Но разбира се, животът ни зависеше от това.

Изпълнявах поръчки, четях коректури, помагах с преводите, печатах, подшивах усърдно страници с острата игла, четях обърнатия огледално текст върху плочата на печатарската преса. В дните, когато не бях заета в печатницата, стоях отвън да подканвам минувачите. Още се обличах в момчешките дрехи, които бях използвала за бягството ни, и всеки би ме взел за безделничещ хлапак, с панталони, развяващи се около голите ми прасци, със стари обувки, обути на босо и накривена шапка. Облягах се небрежно на стената на магазина ни всеки път, щом слабото английско слънце се покажеше, попивах с кожата си лъчите му и лениво обхождах с поглед улицата. От дясната ми страна беше магазинът на друг книгопродавец, по-малък от нашия и с по-евтини стоки. Отляво беше един издател на евтини книги с народни песни и приказки, поеми и трактати, които продаваше на пътуващи амбулантни търговци и продавачи на балади, оттатък — художник на миниатюри и майстор на изящни играчки, а зад него — художник на портрети и илюстрации. Всички на тази улица работехме с хартия и мастило, и баща ми казваше, че трябва да съм благодарна, задето водя живот, който поддържа ръцете ми меки. Трябваше да бъда: но не бях.

Улицата беше тясна, по-бедна и мизерна дори от мястото, където се настанихме временно в Париж. Всяка къща беше плътно притисната към друга, всичките наклонени насам-натам като пияници, залитащи надолу към реката, прозорците на островърхите стрехи бяха надвиснали над калдъръма и закриваха небето, затова бледата слънчева светлина падаше по измазаните с пръст стени на ивици, подобно на прорези в ръкав. Улицата миришеше остро като двор на ферма. Всяка сутрин жените изхвърляха съдържанието на нощните гърнета и помията от надвисналите прозорци и изливаха кофите с насъбраната през нощта мръсотия във вадата насред улицата, където тя се разливаше с бавно бълбукане, оттичайки се по мръсната канавка към Темза.

Исках да живея на по-добро място от това, на някое място като градината на принцеса Елизабет, с дървета и цветя и изглед надолу към реката. Исках да бъда нещо по-добро — не чорлав и опърпан чирак на книгопродавец, не момиче, принудено да се крие, не жена, готова да се сгоди за непознат.

Докато стоях там и се греех като намусена испанска котка на слънцето, чух звън на шпори по калдъръмената настилка. Отворих рязко очи и веднага застанах нащрек. Пред мен, хвърляйки дълга сянка, стоеше млад мъж. Беше в скъпи дрехи, с висока шапка на главата, с развяваща се от раменете му пелерина, с тънка сребърна сабя на кръста. Беше най-смайващо красивият мъж, когото бях виждала.

Всичко това беше достатъчно смайващо: чувствах как съм се втренчила в него, сякаш беше слязъл на земята ангел. Но зад него стоеше друг мъж.

Той беше по-възрастен, почти трийсетгодишен, бледолик, каквито са обикновено учените, с тъмни хлътнали очи. Бях виждала такива като него и преди. Той беше като онези, които посещаваха книжарницата на баща ми в Арагон, които идваха при нас в Париж и които щяха да бъдат клиентите и приятелите на баща ми и тук, в Лондон. Беше учен, личеше си по приведения врат и присвитите рамене. Беше човек, който се занимаваше с писане — виждах трайното петно от мастило върху средния пръст на дясната му ръка; но беше и нещо по-възвишено: беше мислител, човек, готов да търси онова, което е скрито. Беше опасен човек: човек, който не се страхуваше от ереси, не се страхуваше от въпроси, винаги искаше да узнае още: мъж, който търсеше истината дори зад самата истина.

Някога познавах един йезуитски свещеник, който приличаше на този човек. Той идваше в книжарницата на баща ми в Испания и го молеше да намира ръкописи, стари ръкописи, по-стари от Библията, по-стари дори от Словото Божие. Познавах и един еврейски учен, който приличаше на този мъж: той също беше дошъл в книжарницата на баща ми и беше питал за забранените книги, останки от Тората, от Стария Завет. Йезуитът и ученият идваха често да купуват книги; после изведнъж престанаха да идват. На този свят идеите са по-опасни от изваден от ножницата меч, половината от тях са забранени, а другата половина могат да накарат човек да се усъмни дори в разположението на самата земя — на сигурно място в центъра на вселената.

Бях толкова заинтригувана от тези двамата — младият мъж, подобен на божество, другият — на свещеник — че не бях погледнала третия. Този трети мъж беше облечен целият в бяло, блестеше като полирано сребро. Едва го виждах — толкова ярко блестеше слънцето върху искрящия му плащ. Потърсих с поглед лицето му и видях само ослепителен блясък на сребро. Примигнах и въпреки това пак не го виждах. Тогава се опомних и осъзнах, че които и да бяха, те и тримата се бяха загледали във входа на съседната книжарница.

Един бърз поглед към собствения ни тъмен вход ми показа, че баща ми беше във вътрешната стая. Смесваше ново мастило и не беше забелязал неуспеха ми да привлека клиенти. Ругаейки се, че съм бездейна глупачка, скочих напред и изрекох ясно, с новопридобития си английски акцент:

— Добър ден, господа. Можем ли да ви помогнем? Разполагаме с най-прекрасната колекция от богоугодни и морални книги, която ще намерите в Лондон, най-интересните ръкописи на най-добрите цени и рисунки, изпълнени с най-голямо изящество и красота, които…

— Търся магазина на Оливър Грийн, печатаря — каза младият мъж.

В този миг тъмните му очи бързо се стрелнаха към моите. Почувствах как застивам, сякаш всички часовници в Лондон изведнъж бяха спрели и махалата им бяха утихнали. Обзе ме желание да го прегърна: както си стоеше там, под зимното слънце, в червения си жакет с прорези, и да останем така завинаги. Исках да ме погледне и да ме види, мен, каквато наистина бях: не хлапак с мръсно лице, а момиче, почти млада жена. Но погледът му пробегна с безразличие покрай мен към нашата книжарница, и аз се опомних, отворих вратата и я задържах, за да влязат тримата.

— Това е магазинът на Оливър Грийн, учен и подвързвач на книги. Заповядайте вътре, милорди — поканих ги и извиках към тъмната вътрешна стая: — Татко! Трима важни лордове са дошли да те видят!

Чух шума, когато той бутна назад високото си печатарско столче и излезе, бършейки ръце в престилката си: след него се носеше мирис на мастило и гореща изгладена с пресата хартия.

— Добре дошли — каза той. — Добре дошли на двама ви. Носеше обичайния си черен костюм. Ленът на маншетите беше изцапан с мастило. За миг го възприех през техните очи и видях мъж на петдесет години, с побеляла от преживяния ужас гъста коса, с набраздено от дълбоки бръчки лице: прегърбената му стойка, типична за учените, прикриваше високия му ръст.

Той ме подкани с кимване, и аз издърпах напред три високи столчета изпод тезгяха, но господата не седнаха: стояха и се оглеждаха наоколо.

— А с какво мога да ви услужа? — попита той. Само аз можех да забележа, че се страхуваше от тях, страхуваше се и от тримата: от красивия млад мъж, който с отривист жест свали шапката си и отметна тъмната къдрава коса от лицето си, от скромно облечения по-възрастен мъж и от мълчаливия лорд в блестящо бяло, зад тях.

— Търсим Оливър Грийн, книгопродавеца — каза младият лорд.

Баща ми кимна с глава:

— Аз съм Оливър Грийн — каза той тихо: испанският му акцент се долавяше много силно. — И съм готов да ви услужа по всеки възможен начин. По всеки начин, угоден на законите на страната, и на обичаите…

— Да, да — каза рязко младият мъж. — Научихме, че току-що сте пристигнал от Испания, Оливър Грийн.

Баща ми кимна отново:

— Наистина дойдох в Англия току-що, но напуснахме Испания преди три години, сър.

— Англичанин ли сте?

— Сега съм англичанин, ако ви е угодно — каза баща ми предпазливо.

— Името ви? Това име е твърде английско.

— Беше Верде — каза той с крива усмивка. — За англичаните е по-лесно да наричаме себе си „Грийн“[1].

— И сте християнин? И издател на християнски теологични и философски трудове?

Видях лекото движение в гърлото на баща ми, когато преглътна при този опасен въпрос, но гласът му беше овладян и силен, когато отговори:

— Несъмнено, сър.

— А към реформираната религия ли се придържате, или към старата традиция? — попита младият мъж, с много тих глас.

Баща ми не знаеше какъв отговор искат на този въпрос, нито можеше да знае какво може да виси на косъм в зависимост от отговора му. Всъщност, ние можеше да увиснем на въжето в зависимост от отговора, или да отидем на дръвника, или както там предпочитаха да се справят в днешно време с еретиците в тази страна под управлението на младия крал Едуард.

— Реформираната — каза той боязливо. — Макар в Испания да съм кръстен в старата вяра, сега следвам вярата на английската църква. — Настъпи пауза. — Хвала на Бога — каза той. — Аз съм добър слуга на крал Едуард, и не искам нищо повече, освен да работя занаята си и да живея според неговите закони, и да отдавам почит на Бога в неговата църква.

Усетих мириса на избилата го от ужас пот, лютив като дим, и това ме изплаши. Бързо прокарах опакото на ръката си под бузата, сякаш за да изтрия полепнали сажди.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че не им трябваме ние, а нашите книги — прошепнах полугласно на испански.

Баща ми кимна, за да покаже, че ме е чул. Но младият лорд веднага долови шепота ми.

— Какво каза момчето?

— Казах, че сте учени — излъгах на английски.

— Влез вътре, querida[2] — бързо се обърна към мен баща ми. — Трябва да простите на детето, господа. Жена ми умря само преди три години и детето не е съвсем с ума си, държа го тук само за да отваря вратата.

— Детето говори самата истина — отбеляза мило по-възрастният мъж. — Защото ние не сме дошли да ви безпокоим, няма нужда да се страхувате. Дошли сме само да видим книгите ви. Аз съм учен, а не инквизитор. Исках само да видя библиотеката ви.

Забавих се на прага и по-възрастният мъж се обърна към мен:

— Но защо каза „трима господа“? — попита той.

Баща ми щракна с пръсти, за да ме отпрати, но младият лорд каза:

— Почакайте. Нека момчето да отговори. С какво може да навреди това? Ние сме само двама, момче. Колко души виждаш?

Погледнах от по-възрастния мъж към красивия младеж и видях, че наистина бяха само двама. Третият, мъжът в бяло, сияещ ярко като излъскан калаен съд, беше изчезнал, сякаш никога не беше стоял там.

— Видях трети мъж зад вас, сър — казах на по-възрастния. — Навън на улицата. Съжалявам. Сега го няма.

— Тя не е наред с ума, но е добро момиче — каза баща ми, като ме отпрати с махване на ръка.

— Не, чакайте — каза младият мъж. — Чакайте малко. Мислех, че е момче. Момиче ли? Защо сте я облекли като момче?

— А кой беше третият мъж? — попита ме спътникът му.

Баща ми ставаше все по-нервен и по-нервен под дъжда от въпроси.

— Оставете я, ваша светлост — каза той жално. — Тя е само едно момиче, малко слабоумно момиче, все още потресена от смъртта на майка си. Мога да ви покажа книгите си, имам и някои чудесни ръкописи, които може би също ще ви се понравят. Мога да ви покажа…

— Наистина искам да ги видя — каза решително по-възрастният мъж. — Но първо искам да говоря с детето. Ще ми позволите ли?

Баща ми се подчини, неспособен да откаже на такива внушителни личности. По-възрастният мъж ме хвана за ръката и ме въведе в средата на малкия магазин. Светлината, проблясваща през прозореца с оловна рамка, падна върху лицето ми. Той постави пръст под брадичката ми и обърна лицето ми на една страна, а после на другата.

— Как изглеждаше третият мъж? — попита ме той тихо.

— Целият в бяло — изрекох през полузатворени устни. — И сияен.

— С какво беше облечен?

— Видях само бял плащ.

— А какво имаше на главата?

— Виждах само белота.

— А лицето му?

— От ярката светлина не можех да видя лицето му.

— Дете, мислиш ли, че той имаше име?

Почувствах как думата идва на устата ми, макар да не я разбирах.

— Уриил.

Ръката под брадичката ми беше съвсем неподвижна. Мъжът ме погледна в лицето, сякаш искаше да ме прочете като някоя от бащините ми книги:

— Уриил ли?

— Да, сър.

— Знаеш ли кой е Уриил?

Поклатих глава:

— Просто си помислих, че това е името на онзи, който влезе с вас. Но никога не съм чувала името, преди да го изрека току-що.

По-младият мъж се обърна към баща ми:

— Когато казвате, че не е с ума си, да не искате да кажете, че тя притежава Зрението?

— Тя говори несвързано — отвърна упорито баща ми. — Нищо повече. Добро момиче е, пращам я на църква през всеки ден от живота й. Не иска да обиди никого, просто говори каквото й хрумне. Не може да се сдържа. Тя е малоумна, нищо повече.

— А защо я обличате като момче? — попита мъжът.

Баща ми сви рамене:

— О, ваша светлост, времената са тревожни. Трябваше да я преведа през Испания и Франция, а след това през Ниските земи, без майка, която да я пази. Налага ми се да я пращам по поръчки и да я карам да работи като мой писар. За мен щеше да е по-добре, ако беше момче. Предполагам, че когато стане зряла жена, ще трябва да й позволя да носи рокля, но няма да знам как да се справям с нея. С момиче бих бил напълно объркан. Но с едно малко момче мога да се справя, като момче тя може да ми е полезна.

— Тя има Зрението — промълви по-възрастният мъж. — Боже мой, идвам да търся ръкописи, а намирам момиче, което вижда Уриил и знае святото му име — той се обърна към баща ми. — Има ли познания по светите въпроси? Чела ли е нещо повече от Библията и катехизиса? Чете ли вашите книги?

— Кълна се в Бога, не — изрече прочувствено баща ми. Лъжеше безкрайно убедително. — Кълна ви се, милорд, възпитал съм я като добро, невежо момиче. Тя не знае нищо, кълна ви се. Нищо.

По-възрастният мъж поклати глава:

— Моля ви — обърна се той любезно към мен, а после към баща ми, — не се страхувайте от мен. Можете да ми се доверите. Това момиче е надарено със Зрението, нали?

— Не — каза дръзко баща ми, отричайки дарбата ми заради собствената ми безопасност. — Тя е само едно малоумно момиче, бремето на моя живот. Създава ми повече грижи, отколкото струва самата тя. Ако имах роднини, при които да я изпратя — щях да го сторя. Тя не заслужава вниманието ви…

— Успокойте се — мило каза младият мъж. — Не сме дошли да ви създаваме неприятности. Този благородник е Джон Дий, моят възпитател. Аз съм Робърт Дъдли. Не трябва да се боите от нас.

Щом чу имената им, баща ми стана още по-неспокоен, както с право можеше да се очаква. Красивият младеж беше син на най-великия човек в страната: лорд Джон Дъдли, протектор на самия крал на Англия. Ако библиотеката на баща ми им се понравеше, тогава можеше да започнем да доставяме книги на краля, който беше начетен и обичаше науките, и щяхме да натрупаме състояние. Но ако намереха книгите ни за противодържавни, богохулни или еретични, тогава можехме да бъдем хвърлени в тъмница или изпратени в ново изгнание, или на смърт.

— Много сте любезен, сър. Да донеса ли книгите си в двореца? Светлината тук е много слаба за четене, няма нужда да се задоволявате с малкия ми магазин…

По-възрастният мъж не ме пускаше. Още държеше брадичката ми и ме гледаше в лицето.

— Имам тълкувания на Библията — продължи бързо баща ми. — Някои много стари на латински и гръцки, а също и книги на други езици. Имам някои рисунки на римски храмове с обяснение на пропорциите им. Имам копие от някои математически таблици за числа, които ми бяха дадени, но, разбира се, не съм достатъчно учен, за да ги разбера. Имам някои рисунки по анатомия от гръцките…

Най-сетне мъжът на име Джон Дий ме пусна.

— Може ли да видя библиотеката ви?

Забелязах нежеланието на баща ми да позволи на този човек да оглежда лавиците и чекмеджетата, на които бе подредена сбирката му. Страхуваше се, че сега, при новото управление, някои от книгите може да са забранени като еретични. Знаех, че книгите с тайна мъдрост на гръцки и староеврейски бяха винаги скрити, зад плъзгащата се задна част на библиотеката. Но дори изложените, онези, които бяха на показ, можеха да ни въвлекат в беда в тези несигурни времена.

— Да ви ги изнеса ли тук?

— Не, ще вляза вътре.

— Разбира се, милорд — предаде се той. — За мен ще бъде чест.

Той влезе пръв във вътрешната стая и Джон Дий го последва. Младият лорд, Робърт Дъдли, се настани на едно от столчетата и ме погледна с интерес.

— Значи си на дванайсет години?

— Да, сър — излъгах бързо, макар всъщност да бях почти на четиринайсет.

— И си девойка, макар и облечена като момче.

— Да, сър.

— Не е ли уговорено да се омъжиш?

— Не веднага, сър.

— Но скоро ще се сгодиш?

— Да, сър.

— И кого ти е избрал баща ти?

— Трябва да се омъжа за един братовчед от семейството на майка ми, когато стана на шестнайсет — отвърнах. — Не ми се иска твърде много.

— Ти си момиче — каза с насмешка той. — Всички млади момичета казват, че не им се иска.

Стрелнах го с поглед, който показваше твърде ясно неприязънта ми.

— Охо! Оскърбих ли те, госпожице-момче?

— Зная какво искам, сър — казах тихо. — И не приличам на другите момичета.

— Явно. Е, какво искаш, госпожице-момче?

— Не желая да се омъжвам.

— А как ще се изхранваш?

— Бих искала да имам собствена печатница, и да печатам книги.

— А смяташ ли, че едно момиче, дори красиво момиче в мъжки дрехи, може да се справи без съпруг?

— Сигурна съм, че бих могла — казах. — Вдовицата Уъртинг има магазин отсреща.

— Вдовицата е имала съпруг, който да й осигури състояние, не е трябвало да го припечелва сама.

— Едно момиче може и само да натрупа състояние — казах упорито. — Смятам, че едно момиче може да управлява магазин.

— И какво друго може да управлява едно момиче? — подразни ме той. — Кораб? Армия? Кралство?

— Ще видите жена да управлява кралство, ще видите, че една жена може да управлява кралство по-добре от всеки друг на света преди нея — изстрелях в отговор, а после спрях, когато видях изражението на лицето му. Покрих устата си с ръка. — Не исках да кажа това — прошепнах. — Знам, че една жена трябва винаги да бъде ръководена от баща си или от своя съпруг.

Той ме погледна, сякаш искаше да чуе още.

— Госпожице-момче, мислиш ли, че ще доживея да видя как жена управлява кралство?

— В Испания се е случвало — казах със слаб глас. — Веднъж. Кралица Изабела.

Той кимна и изостави темата, сякаш дърпаше и двама ни назад от ръба на нещо опасно.

— И така, знаеш ли как да стигнеш до двореца Уайтхол, госпожице-момче?

— Да, сър.

— Тогава, след като мистър Дий избере книгите, които иска да види, можеш да ги донесеш там, в моите покои. Ясно ли е?

Кимнах.

— Как върви магазинът на баща ти? — попита той. — Продава ли много книги? Идват ли много клиенти?

— Не много — казах предпазливо. — Но ние сме тук отскоро.

— Значи твоята дарба не го направлява в занятието му?

Поклатих глава:

— Не е дарба. По-скоро е като някаква лудост, както казва той.

— Проговаряш неволно? И виждаш неща, които другите не могат да видят?

— Понякога.

— А какво видя, когато погледна мен?

Гласът му беше много нисък, сякаш искаше да ми подскаже да му отговоря с шепот. Вдигнах очи от ботушите му, от силните му крака и красивата му връхна дреха, към меките гънки на бялата му надиплена яка, към чувствената му уста и наполовина закритите от ресниците му тъмни очи. Той ми се усмихваше, сякаш разбираше, че чувствам бузите, ушите и дори косата си сгорещени, сякаш той бе испанското слънце, огряло върху главата ми.

— Когато ви видях за първи път, си помислих, че ви познавам.

— Отпреди? — попита той.

— От едно бъдно време — казах неловко. — Помислих си, че ще ви познавам в дните, които тепърва предстоят.

— Не и ако си момче! — Той се усмихна леко на похотливата мисъл, скрита в думите му. — Е, какъв ще бъда, когато ще ме познаваш, госпожице-момче? Велик човек ли ще бъда? Дали ще управлявам кралство, докато ти управляваш книжарница?

— Наистина вярвам, че ще бъдете велик човек — казах сковано. Не исках да казвам нищо повече, тези дружелюбни закачки не трябваше да ме залъгват да си мисля, че е безопасно да му се доверя.

— Какво мислиш за мен? — попита той с копринен глас.

Тихо си поех дъх:

— Мисля, че ще създадете неприятности на млада жена, която не се облича като момче.

При тези думи той се разсмя високо:

— Дано даде Бог това да е истинско прозрение — каза той. — Но аз никога не се боя от неприятности с момичетата, бащите им са тези, които ме изпълват с ужас.

Не можах да се сдържа и се усмихнах в отговор. В начина, по който играеха очите му, когато се смееше, имаше нещо, от което и на мен ми се приискваше да се засмея, което ме караше да искам да кажа нещо изключително остроумно и зряло, така че той да ме погледне и да ме види не като дете, а като млада жена.

— А случвало ли се е някога да предскажеш бъдещето и предсказанието ти да се сбъдне? — попита той, станал внезапно сериозен.

Самият въпрос беше опасен в тази страна, в която всички се дебнеха за магьосничество.

— Нямам такива сили — казах бързо.

— Но възможно ли е да виждаш бъдещето, без да използваш такива сили? На някои от нас е дадено като свята дарба, да знаят какво може да се случи. Моят приятел, мистър Дий, вярва, че ангели направляват пътя на човечеството и понякога могат да ни предупредят да се предпазим от греха, точно както разположението на звездите може да покаже на човек каква може да е съдбата му.

При тези опасни приказки поклатих тъпо глава, твърдо решена да не му отговарям.

Той изглеждаше замислен:

— Можеш ли да танцуваш или да свириш на някакъв инструмент? Да научиш роля в поетична драма и да си казваш репликите?

— Не много добре — казах неуслужливо.

Той се засмя на неохотата ми.

— Е, ще видим, госпожице-момче. Ще видим какво можеш да правиш.

Направих лекия си момчешки поклон и внимавах да не кажа нищо повече.

 

 

На другия ден, понесла пакет с книги и внимателно навит свитък с ръкопис, тръгнах през града, покрай Темпъл Бар и покрай зелените поля на Ковънт Гардън, към двореца Уайтхол. Беше студено, сипеше се суграшица, която ме принуждаваше да вървя със сведена глава и да смъкна шапката си ниско над ушите. Вятърът откъм реката беше толкова леденостуден, сякаш идваше право от степите на Русия: той ме отвя нагоре по Кингс Стрийт, чак до самите порти на двореца Уайтхол.

Никога преди не бях влизала в кралски дворец, и си мислех, че просто ще предам книгите на стражите пред портата, но когато им показах бележката, която лорд Робърт беше надраскал набързо, с фамилния печат на Дъдли с мечката и жезъла в долния край, те ме пропуснаха през портата с поклон, сякаш бях гостуващ принц, и наредиха на един мъж да ме упъти.

Вътре зад портите, дворецът представляваше поредица от вътрешни дворове, всеки заобиколен с красиви сгради, с голяма градина в средата, пълна с ябълкови дървета, беседки и пейки. Войникът от портата ме преведе през първата градина, без да ми даде време да спра и да се вгледам в прекрасно облечените лордове и дами, които играеха на кегли на моравата, загърнати в кожи и кадифе, за да се предпазят от студа. От вътрешната страна на вратата, която други двама войници отвориха със замах, имаше още изтънчени хора в голяма стая, а зад тази голяма стая — друга, а после и трета. Моят водач ме преведе през безброй врати, докато се озовахме в дълъг коридор, и видях Робърт Дъдли в далечния му край. Бях толкова облекчена да го открия, него, единствения човек, когото познавах в целия дворец, че изтичах няколко крачки към него и се провикнах:

— Милорд!

Стражът се поколеба, сякаш искаше да ми попречи да се приближа повече, но Робърт Дъдли му махна с ръка да се дръпне встрани.

— Госпожице-момче! — възкликна той. Изправи се и тогава видях спътника му. Беше младият крал, крал Едуард, петнайсетгодишен и прекрасно облечен в синьо плюшено кадифе, но лицето му беше болезнено бледо, с цвета на суроватка, а беше и по-слаб от всяко момче, което бях виждала преди.

Отпуснах се на едно коляно, като едновременно държах здраво книгите на баща ми и се опитвах да докосна почтително шапката си. Лорд Робърт отбеляза:

— Това е момичето-момче. Не мислите ли, че от нея ще стане прекрасна актриса?

Не вдигнах очи, но чух гласа на краля, изтънял от болка.

— Какви неща си измисляте, Дъдли. Защо й е да става актриса?

— Гласът й — каза Дъдли. — Такъв глас, много сладък, и този акцент, отчасти испански и отчасти лондонски — мога да я слушам цяла вечност. А осанката й! Държанието й е като на принцеса в дрехи на просякиня. Не мислите ли, че е възхитително дете?

Държах главата си сведена, за да не види как засиях от удоволствие. Притиснах думите като скъп дар към слабичките си гърди: „принцеса в дрехи на просякиня“, „сладък глас“, „възхитителна“.

Младият крал ме върна в истинския свят.

— Но каква роля би могла да играе? Момиче, играещо ролята на момче, което се преструва на момиче. Освен това Светото Писание не позволява едно момиче да се облича като момче — гласът му заглъхна в кашлица, която го разтресе, както мечка разтърсва куче.

Вдигнах очи и видях Дъдли да посяга към младия мъж, сякаш искаше да го прегърне. Кралят свали кърпичката от устата си и аз зърнах тъмно петно, по-тъмно от кръв. Той побърза да я скрие, за да не се вижда.

— Не е грях — каза Дъдли с успокоителен тон. — Тя не е грешница. Това момиче е споходено от свещена лудост. Тя видя ангел да върви по Флийт Стрийт. Можете ли да си представите? Бях там, тя наистина го видя.

По-младият мъж се обърна веднага към мен, с лице, грейнало от любопитство:

— Можеш да виждаш ангели?

Застанала все така на едно коляно, сведох поглед:

— Баща ми казва, че съм слабоумна — осмелих се да кажа. — Съжалявам, ваша светлост.

— Но наистина ли видя ангел на Флийт Стрийт?

Кимнах, със сведени очи. Не можех да отрека дарбата си.

— Да, сир. Съжалявам. Сгреших. Не исках да правя нищо нередно…

— Какво можеш да видиш за мен? — прекъсна ме той.

Вдигнах очи. Всеки можеше да види сянката на смъртта върху лицето му, във восъчната му кожа, в подпухналите му очи, в болезнено слабото му тяло, дори без доказателството на петното върху кърпичката му и треперенето на устните му. Опитах се да излъжа, но почувствах как думите излизат от устата против волята ми:

— Виждам да се отварят райските двери.

Робърт Дъдли отново направи онзи малък жест, сякаш искаше да докосне момчето, но ръката му се отпусна отстрани до тялото.

Младият крал не бе разгневен. Той се усмихна:

— Това дете казва истината, когато всички останали ме лъжат — каза той. — Всички вие, останалите, непрекъснато намирате нови начини да лъжете. Но това дете… — той се задъха и ми се усмихна.

— Ваше величество[3], дверите на рая са отворени още от раждането ви — каза успокояващо Дъдли, — когато майка ви се възнесе на небето. Момичето не казва нищо повече от това — той ме стрелна с гневен поглед. — Нали?

Младият крал посочи към мен:

— Остани в двора. Ще бъдещ мой шут.

— Трябва да се върна у дома при баща си, ваше величество — казах възможно най-тихо и смирено, без да обръщам внимание на гневния поглед на лорд Робърт. — Днес дойдох само да донеса на лорд Робърт книгите, които поръча.

— Ще бъдеш мой шут и ще носиш ливреята на моя дом — нареди младият крал. — Робърт, признателен съм ти, че ми я намери. Няма да го забравя.

Това беше отпращане. Робърт Дъдли се поклони, щракна с пръсти да ме повика, завъртя се на пета и излезе от стаята. Поколебах се, обзета от желание да откажа на краля, но не можех да направя нищо друго, освен да му се поклоня и да изтичам след Робърт Дъдли, докато той прекосяваше огромната зала за аудиенции, отблъсвайки небрежно двамата мъже, които се опитаха да го спрат и да попитат за здравето на краля.

— Не сега — каза той.

Тръгна надолу по дълъг коридор, към двойни врати, охранявани от още войници с пики, които разтвориха вратите, щом се приближихме. Дъдли мина през вратите, докато войниците му отдаваха чест, а аз го последвах тичешком, като някоя любима хрътка, подтичваща по петите на господаря си. Най-после стигнахме до други двойни врати, където войниците носеха ливреите на рода Дъдли, и влязохме.

— Татко — каза Дъдли и се отпусна на едно коляно.

До огнището в голямата вътрешна зала седеше мъж, загледан в пламъците. Той се обърна и направи с два пръста вял жест на благословия над главата на сина си. Аз също се отпуснах на едно коляно и останах така, дори когато почувствах как Робърт Дъдли се изправя до мен.

— Как е кралят тази сутрин?

— По-зле — каза Робърт с равен тон. — Кашляше лошо, изхвърли черна жлъчка, задъхва се. Едва ли ще изкара дълго, татко.

— А това ли е момичето?

— Това е дъщерята на книгопродавеца, твърди, че е на дванайсет, предполагам, че е по-голяма: облича се като момче, но със сигурност е момиче. Според Джон Дий е надарена със Зрението. Заведох я при краля, както наредихте, измолих да я вземе като шут. Тя му каза, че видяла портите на рая да се отварят за него. Хареса му. Тя ще бъде негов шут.

— Хубаво — каза херцогът. — А осведомихте ли я за задълженията й?

— Доведох я право тук.

— Стани, шуте.

Изправих се на крака и видях за първи път бащата на Робърт Дъдли, херцога на Нортъмбърланд, най-великият човек в кралството. Запечатах в съзнанието си чертите му: издължено костеливо лице, подобно на конска муцуна, тъмни очи, оплешивяваща глава, наполовина закрита от скъпа кадифена шапчица с голяма сребърна брошка, изобразяваща фамилния му герб: мечката и жезълът. Подрязани по испанската мода брада и мустаци около пълни устни. Погледнах го в очите и не видях… нищо. Това беше човек, чието лице умееше да крие мислите му: дори самите мисли на този човек се наговаряха да крият мислите му.

— Е? — запита ме той. — Какво виждаш с тези твои големи черни очи, шуте мой, който си едновременно момиче и момче?

— Ами не виждам зад вас никакви ангели — казах рязко и бях възнаградена с развеселена усмивка от херцога и изблик на смях от сина му.

— Отлично — каза той. — Добра работа. — Той се обърна към мен: — Слушай, шуте — как ти е името?

— Хана Грийн, милорд.

— Слушай, шуте Хана, ти си измолена за шут и кралят те прие, в съгласие с нашите закони и обичаи. Знаеш ли какво значи това?

Поклатих глава.

— Ти ставаш негова собственост, като някое от неговите кученца, като някой от неговите войници. Твоята работа, подобно на кученце и за разлика от войник, е да бъдеш себе си. Казвай първото нещо, което ти дойде на ума, прави, каквото пожелаеш. Това ще го развеселява. Ще забавлява нас, и ще ни накара да мислим за Божиите дела, което ще му бъде угодно. Ти ще казваш истината в този двор от лъжци, ще бъдеш нашето невинно създание в този покварен свят. Разбираш ли?

— Как да бъда такава? — Бях напълно объркана. — Какво искате от мен?

— Трябва да бъдеш себе си. Говори, както ти диктува твоята дарба. Казвай, каквото пожелаеш. В момента край краля няма блажен безумец, а той обича в двора да има някое невинно същество. Той нареди да те доведем. Сега ти си кралски шут. Член на свитата. Ще ти се плаща да бъдеш негов шут.

Чаках.

— Разбираш ли, шуте?

— Да. Но не приемам.

— Не можеш да приемаш или да не приемаш. Ти си измолена за шут, нямаш законни права, нямаш глас. Твоят баща те предаде на лорд Робърт, а той те предаде на краля. Сега ти принадлежиш на краля.

— Ако откажа?

Почувствах, че треперя.

— Не можеш да откажеш.

— Ако избягам?

— Ще бъдеш наказана в съответствие с волята на краля, бита като куче. Ти беше собственост на баща си, сега си наша. И ние те измолихме за шут на краля. Той те притежава. Разбираш ли?

— Баща ми не би ме продал — казах упорито. — Не би ме пуснал да си отида.

— Той не може да ни се възпротиви — каза тихо Робърт зад гърба ми. — А аз му обещах, че ще бъдеш в по-голяма безопасност тук, отколкото на улицата. Дадох му думата си и той прие. Сделката беше сключена, докато поръчвахме книгите, Хана. Свършено е.

— Сега — продължи херцогът, — за разлика от някое кученце, и за разлика от един шут, ти имаш и друга задача.

Чаках.

— Ти ще бъдеш наш васал.

При тази непозната английска дума хвърлих поглед към Робърт Дъдли.

— Ще ни служиш и ще бъдеш на нашите заповеди, ще ни служиш до живот — обясни той. — Това е да бъдеш наш васал. Ще идваш и ще ми съобщаваш всичко, което чуеш и което видиш. Всичко, за което кралят се моли, всичко, което го разплаква, всичко, което го разсмива — ще идваш и ще ми го съобщаваш или ще го казваш на Робърт. Ти ще си нашите очи и нашите уши при краля. Ясно ли е?

— Милорд, трябва да се прибера у дома при баща си — казах отчаяно. — Не мога да бъда шут на краля, нито ваш васал. Имам работа за вършене в книжарницата.

Херцогът повдигна вежда към сина си. Робърт се наведе към мен и заговори много тихо:

— Госпожице-момче, собственият ти баща не може да се грижи за теб. Той каза това в твое присъствие, помниш ли?

— Да, но, милорд, той искаше да каже само, че му създавам трудности…

— Госпожице-момче, мисля, че твоят баща изобщо не е добър християнин от добро християнско семейство, а евреин. Мисля, че сте дошли от Испания, защото сте били прогонени от испанците заради греха, че сте евреи, и ако съседите ви и добрите граждани на Лондон узнаят, че сте евреи, няма да изкарате много дълго в новия си малък дом.

— Ние сме „марано“[4], нашето семейство се е покръстило преди много години — прошепнах. — Аз съм кръстена, сгодена съм и ще се омъжа за млад мъж, избран от баща ми, англичанин от християнската вяра…

— Не бих се опитал да се измъкна с подобни уверения — предупреди ме рязко Робърт Дъдли. — Отведеш ли ни при този млад мъж, предполагам, че ще ни отведеш до еврейска фамилия, живееща в самото сърце на Англия, а оттам до — къде каза? Амстердам? А след това — Париж?

Отворих уста да отрека, но не можех да говоря от страх.

— Всички — прокудени евреи, преструващи се до един, че са християни. Всички палят свещ в петък вечер, всички избягват свинското и до един живеят с примка на шията си.

— Сър!

— Всички те ви помогнаха и ви доведоха дотук, нали? Всички до един евреи, всички — практикуващи тайно забранена религия, всички си помагат един на друг. Тайна мрежа, точно както твърдят наплашените християни.

— Милорд!

— Наистина ли искаш да бъдеш разковничето, което ще накара този най-християнски от всички крале да открие кои сте? Не знаеш ли, че реформираната църква може да запали също толкова ярка клада, колкото и папистите? Нима искаш да изпратиш на нея всичките си роднини? И всички техни приятели? Усещала ли си някога мириса на препичаща се човешка плът?

Треперех, обзета от ужас, гърлото ми беше толкова пресъхнало, че не можех да кажа нищо. Просто го гледах и знаех, че очите ми са потъмнели от страх и че той ще види тънкия слой пот, избила по челото ми.

— Аз знам. Ти знаеш. Баща ти знае, че не може да те опази в безопасност. Но аз мога. Достатъчно. Няма да кажа и дума повече.

Той замълча. Опитах се да кажа нещо, но успях единствено да изхриптя слабо от ужас. Робърт Дъдли кимна, съзнавайки дълбочината на малодушието и силата на страха ми.

— Сега, за твой късмет, твоето Зрение ти спечели най-безопасното и най-високото място, за което можеш да мечтаеш. Служи добре на краля, служи добре на семейството ни, и баща ти ще бъде в безопасност. Провалиш ли ни дори само в едно нещо, той ще бъде подхвърлян в одеяло, докато очите му хлътнат назад в главата, а ти ще бъдеш омъжена за някой червендалест, редовно ходещ на църква лютерански свинар. Можеш да избираш.

Измина кратък миг. После херцогът на Нортъмбърланд ме отпрати с махване на ръка. Дори не ме изчака да направя избора си. Не му беше нужно Зрението, за да разбере какъв ще бъде моят избор.

 

 

— И ще живееш в двора? — поиска да се увери баща ми.

Ядяхме вечерята си — малък пай, донесен от пекарницата в края на улицата. Непознатият вкус на английската храна засядаше в гърлото ми, баща ми с усилие преглътна соса, подправен с късчета бекон.

— Ще спя при слугините — казах мрачно. — И ще нося ливреята на кралските пажове. Ще бъда негов компаньон.

— Това е по-добро от всичко, което бих могъл да осигуря за теб — каза баща ми, като се опитваше да звучи бодро. — Няма да спечелим достатъчно пари, за да платим наема за тази къща за следващите три месеца, освен ако лорд Робърт не поръча още книги.

— Мога да ти изпращам надниците си — предложих. — Ще ми плащат.

Той ме потупа по ръката.

— Ти си добро момиче — каза. — Никога не забравяй това. Никога не забравяй майка си, никога не забравяй, че си едно от чедата Израилеви.

Кимнах, без да кажа нищо. Видях го как загреба с лъжицата малко от гъстата плънка и я преглътна.

— Трябва да отида в двореца утре — прошепнах. — Трябва да започна веднага. Татко…

— Всяка вечер ще идвам на портата да те виждам — обеща той. — А ако си нещастна или се отнасят зле с теб, ще избягаме. Можем да се върнем в Амстердам, можем да отидем в Турция. Ще намерим някое място, querida. Имай смелост, дъще. Ти си една от Избраните.

— Как ще спазвам постите? — запитах, внезапно обзета от скръб. — Те ще ме карат да работя през Шабата. Как ще казвам молитвите? Те ще ме карат да ям свинско!

Той ме погледна в очите, а после сведе глава.

— Аз ще спазвам закона тук и заради теб — каза той. — Бог е добър. Той разбира. Помниш ли какво казваше онзи германски учен? Че Бог ни позволява по-скоро да нарушим законите, отколкото да изгубим живота си. Ще се моля за теб, Хана. И дори да се молиш на колене в християнския параклис, Бог пак те вижда и чува молитвата ти.

— Татко, лорд Робърт знае кои сме. Знае защо сме напуснали Испания. Знае кои сме.

— На мен не ми каза нищо открито.

— Заплаши ме. Знае, че сме евреи и каза, че ще пази тайната ни, докато му се подчинявам. Заплаши ме.

— Дъще, никъде не сме в безопасност. А ти поне си под негово покровителство. Той ми се закле, че ще бъдеш в безопасност в домакинството му. Никой няма да се усъмни в един от слугите му. Никой няма да се усъмни в шута на самия крал.

— Татко, как можа да ме оставиш да си отида? Защо се съгласи да ме отведат от теб?

— Хана, как можех да ги спра?

 

 

В белосаната стая под стрехите на покрива на двореца аз прегледах купчината с новите си дрехи и прочетох описа от канцеларията на главния иконом:

Първо: една жълта ливрея на паж.

И още: един чифт тесни панталони до коляното, тъмночервени.

И още: един чифт тесни панталони до коляното, тъмнозелени.

И още: една туника, дълга.

И още: две ленени ризи за носене отдолу.

И още: два чифта ръкави, един чифт червени и един чифт зелени.

И още: една черна шапка.

И още: един черен плащ за езда.

И още: чифт обувки, подходящи за танцуване.

И още: чифт ботуши, подходящи за езда.

И още: чифт ботуши, подходящи за ходене пеш.

Всичко — употребявано, но чисто, закърпено и доставено на шута на краля, Хана Грийн.

— Наистина ще изглеждам като смешник.

 

 

Онази нощ шепнешком разказах на баща ми за изминалия ден, докато той стоеше пред страничната порта в крепостната стена, а аз стоях облегната в рамката на вратата, наполовина вън и наполовина вътре.

— В двора вече има двама шутове — едно джудже на име Томазина и мъж на име Уил Сомърс. Той беше мил с мен и ми показа къде ще трябва да седя — до него. Той е остроумен човек, разсмиваше всички.

— А ти какво правиш?

— Засега още нищо. Не съм измислила какво да кажа.

Баща ми хвърли поглед наоколо. В тъмнината на градината избуха кукумявка, почти като сигнал.

— Можеш ли да измислиш нещо? Няма ли да искат от теб да измислиш нещо?

— Татко, не мога да се заставя да имам видения, не мога да командвам Зрението. То просто идва или не идва.

— Видя ли лорд Робърт?

— Той ми намигна.

Облегнах се на студения камък и загърнах раменете си с новата си топла наметка.

— А краля?

— Нямаше го дори на вечеря. Беше болен, изпратиха му храна в покоите. Поднесоха голяма вечеря, сякаш той беше на масата, но изпратиха в покоите му малко блюдо. Херцогът зае неговото място начело на масата, само дето не седна на трона.

— А херцогът държи ли те под око?

— Сякаш изобщо не ме забеляза.

— Забравил ли те е?

— О, на него не му се налага да гледа, за да знае кой къде се намира и какво прави. Едва ли ме е забравил. Той е човек, който не забравя нищо.

 

 

Херцогът беше решил, че по случай Сретение Господне трябва да се постави поетична драма, и представи решението си като заповед на краля, затова всички трябваше да носим специални костюми и да си научим репликите. Уил Сомърс, кралският шут, който беше дошъл в двора преди двайсет години, когато бил момче на същата възраст като мен, трябваше да представи изпълнението и да рецитира римувани стихове, кралските хористи щяха да пеят, а аз трябваше да изпълня поема, специално съчинена за случая. Костюмът ми щеше да представлява нова ливрея, специално ушита за мен в запазения за дворцовите шутове жълт цвят. Старата ливрея, която ми бяха дали, ми беше твърде тясна в гърдите. Бях онова чудато хермафродитно създание, каквото е момичето на прага на превръщането си в жена. Някой ден, на определена светлина, когато обърнех глава пред огледалото, зървах непозната красавица. В други дни бях съвсем обикновена и невзрачна.

Дворцовият отговорник за увеселенията ми връчи малка сабя и нареди двамата с Уил да се подготвим за схватка, която щеше да се вмести някъде в историята, разказвана от поетичната драма.

Срещнахме се за първото си упражнение в едно от преддверията на голямата зала. Бях тромава и изпълнена с неохота. Не исках да се уча да се бия със саби като момче, не исках да ставам прицел на шеги заради това, че съм била победена пред всички. Никой в двора освен Уил Сомърс не можеше да ме убеди да го направя, но той се отнасяше към урока ни така, сякаш беше нает да подобри познанията ми по гръцки. Държеше се, сякаш това беше умение, което непременно трябваше да усвоя, и той искаше да го усвоя добре.

Започна със стойката ми. Като отпусна ръце на раменете ми, той внимателно ги приглади, хвана брадичката ми и я повдигна.

— Дръж си главата високо изправена, като принцеса — каза той. — Виждала ли си някога лейди Мери да се прегърбва? Някога да си виждала лейди Елизабет да навежда глава? Не. Те пристъпват, сякаш са родени и възпитани като принцеси: изящно като две кози.

— Кози ли? — попитах, като се опитвах да вдигна глава, без да повдигам раменете.

Уил Сомърс се усмихна на затруднението ми да разбера шегата.

— В един миг горе, в следващия — долу — каза той. — В един миг — наследница, в следващия — копеле. Нагоре по планината, и после отново надолу. Принцесите и козите — те всички си приличат. Трябва да имаш стойка на принцеса, и да танцуваш като коза.

— Виждала съм лейди Елизабет — казах, без да ме питат.

— Така ли?

— Веднъж, когато бях малка. Баща ми ме доведе на посещение в Лондон и трябваше да предам няколко книги на адмирала лорд Сиймор.

Уил внимателно сложи ръка на рамото ми:

— Колкото по-малко кажеш, толкова по-малко вреда ще нанесеш — посъветва ме той тихо. После се плесна по челото и ми отправи веселата си усмивка. — Ама и аз съм един, да казвам на жена да си държи езика! Наистина съм глупак!

Урокът продължи. Той ми показа правилната стойка при фехтовка — с ръка на хълбока, за да запазя равновесие, — как да се плъзгам напред, без да отделям водещия си крак от пода, за да не се препъна или падна, как да се отдръпвам зад сабята и да я оставям да отстъпи към мен. После се заловихме с финтовете и ударите.

Най-напред Уил ми нареди да замахна към него. Поколебах се:

— Ами ако те улуча?

— Тогава ще отнеса някоя треска от дървото, а не смъртоносен удар — изтъкна той. — Острието е дървено, Хана.

— Приготви се тогава — казах нервно и се хвърлих напред.

За мое удивление Уил отбягна удара ми и се озова до мен, опрял дървения си меч в гърлото ми.

— Мъртва си — каза той. — В крайна сметка изобщо не те бива толкова да предвиждаш бъдещето.

Изкикотих се:

— Не ме бива в тази работа — признах. — Да опитаме пак.

Този път се хвърлих много по-енергично и закачих подгъва на жакета му, когато отскочи настрани.

— Отлично — каза задъхано той. — И отново.

Упражнявахме се, докато вече можех да го пробода убедително, а после той започна да напада към мен и да ме учи да се снишавам на една или друга страна. След това разстла един дебел килим на пода и ми показа как да се премятам презглава.

— Забавно — каза той, като се изправи до седнало положение, с кръстосани крака, като дете, седнало да чете книга.

— Не много — казах аз.

— Е, но ти си блажен безумец, а не смешен шут — каза той. — Ти нямаш усет за смешните неща.

— Имам — казах, засегната. — Просто работата е там, че ти не си забавен.

— Аз съм най-забавният човек в Англия от близо двайсет години насам — настоя той. — Дойдох в двора, когато Хенри обичаше Ан Болейн, и веднъж ми удари плесница, задето отправих шега срещу нея. Но по-късно шегата излезе за нейна сметка. Аз бях най-забавният човек в Англия, още преди да си се родила.

— Защо, на колко години си? — попитах, като се вгледах в лицето му. Бръчките от смях бяха дълбоко врязани от двете страни на устата му, покрай очите му имаше ситна мрежа от бръчици. Но тялото му беше издължено и гъвкаво като на момче.

— Толкова стар, колкото е езикът ми, и малко по-стар от зъбите си — каза той.

— Не, наистина.

— На трийсет и три съм. Защо, да не искаш да се омъжиш за мен?

— Ни най-малко. Благодаря ти.

— Ще се венчаеш за най-остроумния глупак на света.

— Бих предпочела да не се омъжвам за глупак.

— Е, това вече е неизбежно. Мъж, който е с ума си, остава ерген.

— Не успя да ме разсмееш — казах предизвикателно.

— А, ти си момиче. Жените нямат чувство за комичното.

— Аз имам — настоях.

— Добре известно е, че жените, тъй като не са създадени по Божие подобие, нямат усещане за това, кое е забавно, и кое — не.

— Аз имам! Аз имам!

— Разбира се, че жените не притежават това усещане! — заяви тържествуващо той. — Та как иначе една жена би се свързала в брак с мъж? Виждала ли си някога как изглежда един мъж, когато желае някоя жена?

Поклатих глава. Уил сложи дървената сабя между краката си и леко се втурна към единия край на стаята, после към другия.

— Той не може да мисли, не може да говори, не може да владее мислите или желанията си, тича накъдето го води „човката“ му, както куче тича след подушената диря, може единствено да вие. Аууу!

Смеех се с глас, докато Уил тичаше из стаята, протягайки се назад, сякаш за да удържи дървената си сабя, облягайки се назад, сякаш за да поеме тежестта й. Той спря рязко и ми се усмихна:

— Разбира се, че жените нямат ум — каза той. — Коя жена с ум в главата би приела мъж?

— Във всеки случай, не и аз — казах.

— Тогава дано Бог те благослови и те опази девица, момиче-момче. Но как ще се сдобиеш със съпруг, ако не искаш да имаш мъж?

— Не искам съпруг.

— Тогава наистина си глупачка. Защото, ако нямаш съпруг, кой ще ти дава прехрана?

— Аз ще си я изкарвам сама.

— Тогава отново си глупачка, защото единственият начин, по който можеш да се прехранваш, е като се държиш глупаво. Това те прави трикратна глупачка. Веднъж, защото не искаш съпруг, втори път, защото мислиш, че можеш да се изхранваш без него, и трети път — защото си изкарваш прехраната, като правиш и говориш глупости. Аз поне съм само шут, но ти си трикратна глупачка.

— Ни най-малко! — влизайки в тон с неговата реч. — Защото ти си шут от години, бил си шут при двама крале, а аз съм шут само от няколко седмици.

Когато чу това, той се разсмя и ме тупна по рамото.

— Внимавай, момиче-момче, иначе вече няма да бъдеш блажен безумец, а забавен шут, а, казвам ти, да се правиш на смешен и да измисляш шеги всеки ден е по-трудна работа, отколкото да изтърсваш нещо изненадващо веднъж в месеца.

Засмях се при мисълта, че работата ми е да казвам нещо изненадващо веднъж в месеца.

— Да скачаме и да се залавяме за работа! — каза Уил Сомърс, като ме издърпа обратно на крака. — До Сретение Господне трябва да измислим как да ме убиеш по забавен начин.

 

 

Успяхме да подготвим танца си със саби навреме и той наистина изглеждаше много забавен. В края на поне две упражнения и двамата изпаднахме в пристъп на кикот, когато преценихме погрешно момента за нападение и си сблъскахме главите, или и двамата финтирахме едновременно, залитахме назад и се прекатурвахме. Но един ден отговорникът за дворцовите тържества подаде глава в стаята и каза:

— Няма да има нужда от вас. Кралят няма да организира поетична драма.

Обърнах се, все още с дървената сабя в ръка:

— Но ние сме съвсем готови!

— Болен е — каза мрачно отговорникът за тържествата.

— А лейди Мери все още ли се кани да дойде в двора? — попита Уил, като нахлузи късото си палто, за да се предпази от студения въздух, който нахлуваше със свистене през отворената врата.

— Твърди се, че да — каза церемониалмайсторът. — Този път ще получи по-хубави покои и по-добра храна, не мислиш ли, Уил?

Той затвори рязко вратата, преди Уил да успее да отговори, а аз се обърнах и попитах:

— Какво иска да каже?

Лицето на Уил беше мрачно:

— Иска да каже, че онези в двора, които клонят към престолонаследника и се отдръпват от краля, ще предприемат своя ход сега.

— Защото…?

— Защото мухите налитат на най-горещата купчина с тор. Цоп, цоп, бръм.

— Уил! Какво искаш да кажеш?

— Ах, дете. Лейди Мери е наследницата. Тя ще стане кралица, ако изгубим краля, Бог да го благослови, бедното момче.

— Но тя е ере…

— От католическата вяра — поправи ме гладко той.

— А крал Едуард…

— Сърцето му ще бъде разбито при мисълта да остави кралството на наследница от католическата вяра, но той не може да направи нищо по въпроса. Така нареди преди смъртта си крал Хенри. Бог да го благослови, сигурно би се преобърнал в погребалния си саван, ако можеше да види, че се е стигнало до това. Той мислеше, че крал Едуард ще порасне, че ще стане силен и весел мъж и ще има половин дузина малки принцове в детската стая. Това те кара да се замисляш, нали? Ще има ли някога спокойствие в Англия? Двама млади силни крале — бащата на Хенри, самият Хенри, всеки от тях — прекрасен като слънцето, пък и похотливи си бяха като врабчета, а не ни оставиха нищо, освен едно момче, слабо като момиче, и една стара мома, която да го наследи?

Той ме погледна и видях как потрива лицето си, сякаш за да бръсне с ръка събрала се около очите му влага.

— За теб това не значи нищо — каза той рязко. — Ти си пристигнала наскоро от Испания, проклето чернооко момиче. Но ако беше англичанка, сега щеше да си един разтревожен човек — ако беше мъж и то ако беше разумен мъж, вместо момиче, а при това и глупав шут.

Той отвори със замах вратата и закрачи с дългите си крака към голямата зала, като кимна на войниците, които му подвикнаха добродушно за поздрав.

— А какво ще стане с нас? — запитах аз със съскащ шепот, като подтичвах след него. — Ако младият крал умре и сестра му заеме престола?

Уил ми хвърли крива усмивка:

— Тогава ще бъдем шутове на кралица Мери — каза той простичко. — А ако успея да я накарам да се разсмее, това наистина ще бъде нещо ново.

 

 

Онази нощ баща ми дойде до страничната порта и доведе със себе си още някого — млад мъж, облечен в наметало от тъмна вълна, с коса, която се спускаше на тъмни букли почти до яката му, с тъмни очи и свенлива момчешка усмивка. Трябваше ми един миг да го разпозная: беше Даниел Карпентър, моят годеник. Виждах го едва за втори път, и се смутих, задето не успях да го позная веднага; а после изпитах огромен срам да бъда видяна от него в златистожълтата си ливрея на паж, цветът, отреден за блажения безумец. Загърнах се с наметката си, за да скрия панталоните си, и направих лек, несръчен поклон.

Той беше млад мъж, на двайсет години, обучаваше се да стане лекар като баща си, който беше починал миналата година. Родът му беше дошъл в Англия от Португалия преди осемдесет години като фамилията Д’Израели. Бяха сменили името си с най-английското, което бяха успели да намерят, криейки образованието и чуждестранния си произход зад име на работник[5]. Остроумното хрумване да изберат занаята на най-прочутия от всички евреи — Иисус, беше типично за тях. Бях разговаряла с Даниел само веднъж, когато той и майка му ни приветстваха с добре дошли в Англия, поднасяйки ни хляб и малко вино, и не знаех почти нищо за него.

Той нямаше по-голям избор по отношение на женитбата си, отколкото аз, и не знаех дали мисълта за нея му е също толкова омразна, или дори повече. Бяха го избрали за мен, защото бяхме внуци на шести братовчеди, и с подходяща разлика във възрастта. Това беше всичко, което бе нужно, и беше по-добро, отколкото би могло да бъде. В Англия нямаше достатъчно братовчеди, чичовци и племенници, та човек да може да придиря за кого да се ожени. В Лондон имаше не повече от двайсет семейства от еврейски произход, и още около половината от този брой, пръснати из градовете на Англия. Тъй като бяхме длъжни да се женим помежду си, имахме много малък избор. Даниел можеше да е петдесетгодишен, полусляп, дори полумъртъв, и аз пак щях да се омъжа и да споделя легло с него до шестнайсетия си рожден ден. По-важно от всичко друго на света, по-важно от богатството или това, дали сме подходящи един за друг, или не, беше тайната ни обвързаност. Той знаеше, че майка ми е изгорена жива като еретичка, обвинена, че тайно практикува еврейски ритуали. Знаех, че под елегантния си английски панталон той е обрязан. Дали в сърцето си се беше обърнал към възкръсналия Иисус и вярваше в думите на проповедите, които се изнасяха в местната им църква всеки ден и по два пъти в неделите, беше нещо, което може би щях да открия за него по-късно, както с времето той трябваше да опознае мен. Онова, което знаехме със сигурност един за друг, беше, че нашата християнска вяра бе нова, а нашият народ бе древен, и че ние бяхме мразени в Европа вече от над триста години и че на евреите все още бе забранено да стъпват в повечето страни от християнския свят, включително и в тази, тази Англия, която щяхме да наречем свой дом.

— Даниел помоли да те види насаме — каза баща ми неловко, и се отдръпна леко назад, където не можеше да ни чува.

— Научих, че си била измолена за шут — каза Даниел. Погледнах го и видях как лицето му бавно почервенява, докато дори ушите му пламнаха. Той имаше лице на млад мъж, с кожа, мека и гладка като на момиче, наболи като пух мустаци, в същия цвят като копринено гладките му тъмни вежди над дълбоко разположените очи. На пръв поглед приличаше повече на португалец, отколкото на евреин, но очите с тежки клепачи биха го издали на всеки, който се загледа.

Плъзнах поглед надолу от лицето му и запечатах в съзнанието си слабо тяло с широки рамене, тесен кръст, дълги крака: красив млад мъж.

— Да — казах кратко. — Имам работа в двора.

— Когато станеш на шестнайсет, ще трябва да напуснеш двора и да се върнеш у дома — каза той.

Повдигнах вежди към този млад непознат.

— Кой заповядва това?

— Аз.

За миг се възцари ледено мълчание.

— Не смятам, че имаш някаква власт над мен.

— Когато стана твой съпруг…

— Тогава да.

— Аз съм твой годеник. Ти си ми обещана. Имам известни права.

Погледнах го намръщено.

— Приемам нареждания от краля, приемам нареждания от херцога на Нортъмбърланд, приемам нареждания от неговия син, лорд Робърт Дъдли; подчинявам се на баща си: със същия успех можеш да се включиш и ти. Изглежда, всеки мъж в Лондон си мисли, че може да ми заповядва.

Той преглътна леко, за да възпре неволния си смях, и изведнъж лицето му просветна, като на момче. Стисна леко рамото ми, сякаш бях негов другар сред група младежи. Открих, че отвръщам на усмивката му.

— О, горката девойка — каза той. — Горката обещана девойка.

Поклатих глава:

— Всъщност глупачка.

— Не искаш ли да се махнеш от всички тези властни мъже?

Свих рамене:

— За мен е по-добре да живея тук, отколкото да бъда бреме за баща си.

— Можеш да дойдеш у дома с мен.

— Тогава ще бъда бреме за теб.

— След като приключа чиракуването си и стана лекар, ще направя дом за нас.

— А кога ще бъде това? — запитах го с рязката жестокост на младо момиче. Отново проследих бавното мъчително надигане на руменината по лицето му.

— Преди да са изтекли две години — каза той сковано. — Вече ще бъда в състояние да издържам съпруга по времето, когато ти ще си готова за женитба.

— Ела да ме вземеш тогава — казах неприветливо. — Ела със заповедите си тогава, ако все още съм тук.

— Междувременно оставаме сгодени — настоя той.

Опитах се да разчета изражението му.

— Така, както и досега. Изглежда, че стариците са го уредили така, че ако не ние, поне те да са доволни. Нещо повече ли искаше?

— Искам да бъда наясно с положението си — каза той упорито. — Чаках теб и баща ти да пристигнете от Париж, а после от Амстердам. В продължение на месеци никой от нас не знаеше дали сте живи или мъртви. Когато най-сетне дойдохте в Англия, мислех, че ще се радваш… ще се радваш… да имаш дом. А после научавам, че ти и баща ти ще си устроите дом заедно, че няма да дойдеш да живееш при майка ми и мен, и че не си се отказала от момчешките си дрехи. После научавам, че работиш като негов син. След това чувам, че си напуснала сигурността на бащината си къща. А сега те намирам в двора.

Не Зрението ми помогна да издържа всичко това, а острата интуиция на момиче на прага на женствеността.

— Мислеше си, че ще се втурна при теб — казах раздразнено. — Мислеше си, че ще ме избавиш, че ще съм изплашено момиче, копнеещо да се вкопчи в някой мъж, готово да се хвърли към теб!

Внезапното потъмняване на руменината по лицето му и рязкото движение на главата му ми подсказаха, че съм попаднала в целта.

— Е, узнай тогава следното, млади бъдещ докторе: виждала съм гледки и съм пътувала до страни, които не можеш да си представиш. Била съм изплашена и съм се намирала в опасност, и никога дори за миг не съм помисляла, че ще се втурна за помощ към мъж.

— Поведението ти не е… — той не можеше да намери думи, задавен от възмущение, каквото може да изпитва само един млад мъж. — Поведението ти… не подобава на девойка.

— Благодаря на Бога за това.

— Ти не си… покорно момиче.

— Благодаря на майка си за това.

— Не си… — гневът започваше да го надвива. — Не би била първият ми избор!

Това ме накара да млъкна и ние се погледнахме донякъде стреснати. Доста далеч бяхме стигнали за толкова малко време.

— Друго момиче ли искаш? — попитах, леко смутена.

— Не искам друго момиче — каза той навъсено. — Но не искам момиче, което не ме иска.

— Не към теб изпитвам неприязън — осмелих се да кажа. — А към самата женитба. Изобщо не бих избрала женитбата. Какво друго е тя, ако не слугуване с надежда за безопасност от страна на жените, на мъже, които дори не могат да ги опазят?

Баща ми любопитно хвърли поглед през рамо и видя двама ни, лице в лице, застинали в мълчание. Даниел се отдръпна от мен и направи две крачки встрани. Аз се облегнах на студения камък на колоната на вратата и се запитах дали той ще се отдалечи в нощта и дали това ще е последния път, в който ще го видя. Зачудих се колко ли недоволен от мен щеше да бъде баща ми, ако изгубех едно добро предложение заради дръзкото си държание, и дали изобщо щяхме да останем в Англия, ако Даниел и семейството му се сметнеха за обидени от новодошлите. Може и да бяхме едно семейство и да бяхме длъжни да помагаме на родствениците си, но водещите скрит и потаен живот евреи в Англия бяха като херметично затворен малък свят, и ако решаха да ни изключат от своята общност, нямаше къде другаде да отидем, освен отново да поемем на път.

Даниел се овладя и се върна при мен.

— Погрешно постъпваш, като ме дразниш, Хана Грийн — каза той, с глас, треперещ от напрежение. — Независимо от всичко, ние сме обещани един на друг. Ти държиш живота ми в ръцете си, а аз държа твоя в своите. Не бива да се караме. Този свят е опасен за нас. Трябва да се държим заедно заради собствената си безопасност.

— Не съществува безопасност — казах студено. — Живял си твърде дълго в тази спокойна страна, ако си мислиш, че изобщо може да съществува безопасност за такива като нас.

— Можем да си устроим дом тук — каза той искрено. — Ти и аз можем да се оженим и да имаме деца, които ще бъдат англичани. Те няма да познават нищо друго, освен този живот, не е нужно дори да им казваме за майка ти, за нейната вяра. Нито за нашата собствена.

— О, ти ще им кажеш — предрекох. — Сега казваш, че няма; но щом вече имаме дете, няма да можеш да устоиш. И ще намериш начини да палиш свещта в петък вечер и да не работиш по време на Шабата. Тогава ще си лекар, ще обрежеш тайно момчетата и ще ги научиш на молитвите. Ще ме накараш да науча момичетата да правят безквасен хляб и да не смесват млякото и месото и да изцеждат кръвта от говеждото. В мига, когато имаш собствени деца, ще поискаш да ги научиш. И така продължава до безкрайност, като някаква болест, която си предаваме един на друг.

— Не е болест — прошепна той пламенно. Дори насред кавгата, нищо не би ни накарало да повишим глас. Винаги си давахме сметка за сенките в градината, винаги бяхме нащрек за възможността някой да ни подслушва. — Оскърбление е да го наричаш болест. Това е нашият дар, ние сме избрани да пазим вярата.

Щях да възразя, само заради удоволствието да му противореча, но това би било в разрез с по-дълбоко вкоренената обич към майка ми и към нейната вяра.

— Да — казах, отстъпвайки пред истината. — Това не е болест, но ни убива като болест. Тя уби баба ми и леля ми, а също и майка ми. А ти ми предлагаш именно това. Цял живот, изпълнен със страх, не толкова на Избрани, колкото на прокълнати хора.

— Ако не искаш да се омъжваш за мен, тогава можеш да се омъжиш за християнин и да се преструваш, че не знаеш нищо — изтъкна той. — Никой от нас няма да те издаде. Ще те оставя да си отидеш. Можеш да отхвърлиш вярата, заради която загинаха майка ти и баба ти. Само кажи, и ще съобщя на баща ти, че желая да бъда освободен от годежа.

Поколебах се. При все че се бях хвалила с куража си, не се осмелявах да кажа на баща си, че ще проваля плановете му. Не се осмелявах да кажа на старите жени, които бяха уредили всичко това с мисълта за моята безопасност и бъдещето на Даниел, че не желая да имам нищо общо с него. Исках да бъда свободна: не исках да бъда пропъдена.

— Не знам — казах умолително, по момичешки. — Не съм готова да кажа… още не знам.

— Тогава приеми напътствията на онези, които знаят — каза той рязко. Видя ме как при тези думи настръхнах. — Виж, не можеш да се бориш с всички — посъветва ме той. — Трябва да избереш къде ти е мястото и да се установиш там.

— За мен това е твърде голяма цена — прошепнах. — За теб това е добър живот, домът се изгражда около теб, идват децата, ти седиш начело на масата и водиш молитвите. За мен това означава да изгубя всичко, което бих могла да бъда и всичко, което бих могла да направя, и да си остана само твоя жена и твоя слугиня.

— Това не е бремето да бъдеш евреин, това е бремето да бъдеш момиче — каза той. — Независимо дали ще се омъжиш за християнин или за евреин, ти ще бъдеш негова слугиня. Какво друго може да бъде една жена? Нима ще отречеш и пола си, така, както отхвърляш религията си?

Не казах нищо.

— Ти не си жена, способна на вярност — каза той бавно. — Ти ще предадеш себе си.

— Това, което казваш, е ужасно — прошепнах.

— Но е вярно — настоя той. — Ти си еврейка, и млада жена, и си моя годеница, а си готова да отхвърлиш всички тези неща. За кого работиш в двора? За краля? За семейство Дъдли? Вярна ли си им?

Помислих си как бях обещана като васал, измолена за шут и назначена за шпионин.

— Просто искам да бъда свободна — казах. — Не искам да бъда никаква на никого.

— В облеклото на шут?

Видях баща ми да гледа към нас. Сигурно долавяше, че съвсем не става дума за ухажване. Видях го как прави малко предпазливо движение, сякаш се канеше да ни прекъсне, но после се отказа.

— Да им кажа ли, че не можем да стигнем до съгласие, и да те помоля да ме освободиш от годежа ни? — попита сковано Даниел.

В пристъп на своенравие се готвех да се съглася, но неподвижността му, мълчанието му, търпеливото очакване на отговора ми, ме накараха да се вгледам по-внимателно в този млад мъж, този Даниел Карпентър. Светлината се оттегляше от небето и в полумрака виждах мъжа, в какъвто щеше да се превърне. Щеше да бъде красив, щеше да има смугло изразително лице, бърз наблюдателен поглед, чувствителна уста, силен прав нос като моя, гъста черна коса като моята. И щеше да бъде благоразумен мъж, беше благоразумен младеж, беше ме видял, беше ме разбрал и бе възразил срещу самата ми същност, и въпреки това още стоеше и чакаше. Щеше да ми даде възможност. Щеше да бъде великодушен съпруг. Щеше да се постарае да бъде мил.

— Остави ме сега — казах немощно. — Не мога да кажа сега. Вече казах твърде много. Съжалявам, че говорих така дръзко. Съжалявам, ако съм те разгневила.

Но гневът го беше напуснал толкова бързо, колкото и се бе появил, а това беше още нещо, което харесвах у него.

— Да дойда ли отново?

— Добре.

— Все още ли сме сгодени?

Свих рамене. Твърде много неща зависеха от отговора ми.

— Не съм развалила годежа ни — казах, намирайки най-лесния изход. — Все още не е разтрогнат.

Той кимна:

— Ще трябва да знам — предупреди ме той. — Ако няма да се женя за теб, тогава мога да се оженя за друга. Желанието ми е да се оженя преди да изтекат две години, за теб или за друго момиче.

— Сред толкова много ли можеш да избираш? — подразних го, знаейки, че не може.

— В Лондон има много момичета — отвърна той. — Лесно мога да се оженя и за момиче извън нашия род.

— Представям си как ще допуснат това! — възкликнах. — Ще трябва да се ожениш за еврейка, няма начин да избягаш от това. Ще ти изпратят някоя дебела парижанка или момиче от Турция с кожа с цвят на кал.

— Бих се опитал да бъда добър съпруг дори на дебела парижанка или на младо момиче от Турция — каза той спокойно. — И е по-важно да обичаш и цениш съпругата, която Бог ти дава, отколкото да тичаш подир някое глупаво момиче, което не знае какво иска.

— За мен ли говориш? — попитах остро.

Очаквах по лицето му да избие руменина, но този път той не се изчерви. Срещна открито погледа ми и аз бях тази, която първа извърна очи.

— Мисля, че си глупаво момиче, ако се отвръщаш от любовта и закрилата на мъж, който ще ти бъде добър съпруг, заради измамния живот в двора.

Баща ми се приближи до Даниел, преди да успея да отговоря, и сложи ръка на рамото му:

— И така, значи вие двамата се опознавате — каза той с надежда. — Какво мислиш за бъдещата си съпруга, Даниел?

Очаквах Даниел да се оплаче на баща ми от мен. Повечето млади мъже щяха да бъдат вбесени заради засегнатата си гордост, но той ми отправи лека печална усмивка.

— Мисля, че започваме да се опознаваме — каза той внимателно. — Преодоляхме положението на любезни непознати и стигнахме до несъгласие много бързо, не мислиш ли, Хана?

— Забележително бързо — казах, и бях възнаградена с топлата му усмивка.

 

 

Лейди Мери дойде в Лондон за празника Сретение Господне, както беше уговорено: изглежда, никой не й беше съобщил, че брат й е твърде болен, за да стане от леглото. Тя влезе през портата на двореца Уайтхол, следвана от голяма свита, и беше посрещната на самия праг на двореца от херцога, заедно със синовете му, включително лорд Робърт, до него, а членовете на съвета се поклониха ниско пред нея. Както бе седнала високо на коня си, свела дребното си решително лице към морето от покорно сведени глави, ми се стори, че видях как по устните й премина усмивка на неподправено удоволствие, преди да поднесе ръката си за целувка.

Бях чувала толкова много за нея, любимата дъщеря на краля, която бе отхвърлена по волята на Ан Болейн, блудницата. Принцесата, която бе унижена до дъно, скърбящото момиче, на което бе забранено да види умиращата си майка. Бях очаквала трагична фигура: тя бе понесла живот, който би сломил повечето жени: но това, което видях, бе набита, упорита, дребна жена, достатъчно съобразителна, за да се усмихва на придворните, които се кланяха доземи, защото изведнъж тя се оказваше наследницата с огромни изгледи за бъдещето.

Херцогът се отнасяше към нея, сякаш тя вече беше кралица. Помогнаха й да слезе от коня си и я отведоха вътре на пиршеството. Кралят беше в покоите си, кашляше и се разтърсваше от напъни за повръщане в малкото си легло: но въпреки това пиршеството се състоя и аз видях как лейди Мери оглежда грейналите лица, сякаш за да се убеди, че когато звездата на наследницата е във възход, един крал може да лежи болен и сам, и никой няма да помисли да възрази.

След вечерята имаше танци, но тя не стана от мястото си, макар да потропваше в такт и явно се наслаждаваше на музиката. Уил я разсмя няколко пъти, и тя му се усмихваше, сякаш той беше познато лице в един опасен свят. Тя го бе познавала, когато бе служил като шут при баща й и беше носил брат й на гърба си, а на нея бе пял безсмислени песнички и се бе кълнял, че са на испански. Когато оглеждаше сега в двора суровите лица на мъжете, които бяха станали свидетели как собственият й невръстен брат я подлага на обиди и унижения, сигурно за нея все пак беше малка утеха да знае, че поне Уил Сомърс винаги е непоколебимо добросърдечен.

Тя не пи много, и яде съвсем малко: не беше прочута с чревоугодничество като баща си. Подобно на останалите от двора, я оглеждах от глава до пети: тази жена, която можеше да е следващата ми господарка. Тя беше подкарала вече трийсет и седмата си година, но цветът на лицето й все още бе хубав като на момиче: имаше бледа кожа и бузи, които лесно се покриваха с руменина. Носеше шапчицата си, наклонена назад, за да разкрива квадратното й открито лице, и излагаше на показ косата си, тъмнокафява с лек оттенък на червения цвят, типичен за Тюдорите. Най-чаровното у нея беше усмивката й: тя изгряваше бавно, а очите й бяха топли. Но онова, което ме впечатли най-много у нея, беше прямото й излъчване. Тя изобщо не отговаряше на представата ми за принцеса — след като бях прекарала няколко седмици в двора, си мислех, че всички там се усмихват, но очите им гледат сурово и казват едно, а имат предвид тъкмо обратното. Но тази принцеса сякаш не изричаше нищо, което не мислеше наистина, сякаш копнееше да вярва, че другите също са честни и искаше да бъде пряма и искрена.

В покой дребното й лице беше мрачно, но чертите й изцяло се смекчаваха от усмивката: усмивката на най-обичаната принцеса, първото от децата на баща си, родена, когато той бил млад и още обожавал съпругата си. Тя имаше бързо стрелкащи се тъмни очи, испански очи, които бе наследила от майка си, и като нея умееше бързо да оценява всичко около себе си. Седеше с изправен гръб в стола си, тъмната яка на роклята обрамчваше раменете и врата й. Носеше на шията си голям украсен със скъпоценни камъни кръст, сякаш за да изложи на показ религията си в този отявлено протестантски двор, и аз си помислих, че трябва да е или много смела, или много безразсъдна, за да настоява на вярата си, когато служителите на брат й изгаряха на клада еретици за далеч по-дребни неща. Но после видях как потрепери ръката й, когато посегна за златния си бокал, и си представих, че подобно на много жени се беше научила да си придава вид на по-смела, отколкото може би се чувстваше.

Когато танците прекъснаха за миг, Робърт Дъдли се появи до нея и й зашепна нещо, а тя хвърли поглед към мен и той ми направи знак да изляза напред.

— Научих, че си от Испания, и си новият шут на брат ми — каза тя на английски.

Поклоних се ниско:

— Да, ваша светлост.

— Говори на испански — нареди ми лорд Робърт, и аз отново се поклоних и казах на испански на принцесата, че се радвам да бъда в двора.

Когато вдигнах очи, видях удоволствието, изписано на лицето й от това, че чува майчиния си език.

— От коя част на Испания? — попита тя нетърпеливо на английски.

— Кастилия, ваша светлост — излъгах веднага. Не исках да ме разпитват за нас и за разрушаването на дома на семейството ми в Арагон.

— А защо дойдохте в Англия?

Бях подготвена за този въпрос. С баща ми бяхме обсъдили опасностите, които криеше всеки отговор, и се бяхме спрели на най-безопасния:

— Баща ми е много начетен и учен човек — казах. — Той искаше да отпечата книги от библиотеката си с ръкописи, и искаше да работи в Лондон, който е такъв важен център на познанието.

Усмивката й изведнъж помръкна, а лицето й стана по-сурово:

— Предполагам, че прави преписи на Библията за заблудени хора, които не я разбират ни най-малко — каза тя сърдито.

Погледът ми се плъзна към Робърт Дъдли, който беше купил една от библиите на баща ми, току-що преведена на английски.

— Само на латински — каза гладко той. — Много чист превод, лейди Мери, и с много малко грешки. Предполагам, че Хана може да ви донесе един, ако желаете.

— За баща ми ще бъде чест — казах.

Тя кимна:

— А ти си придворна гадателка на брат ми — каза тя. — Имаш ли някакви мъдри думи за мен?

Поклатих безпомощно глава:

— Иска ми се да можех да получавам видения, когато пожелая, ваша светлост. Мисля, че далеч не съм толкова мъдра като вас.

— Тя каза на моя възпитател Джон Дий, че вижда заедно с нас да върви ангел — вметна Робърт.

Лейди Мери ме погледна с повече уважение.

— Но после каза на баща ми, че не вижда ангели зад него.

Изведнъж лицето й се присви от смях:

— Не! Наистина ли? А какво каза баща ви? Съжаляваше ли, че няма ангел до себе си?

— Не мисля, че бе твърде изненадан — каза Робърт, също усмихнат. — Но тя е добро малко момиче, и мисля, че има истинска дарба. Беше голяма утеха на вашия брат в болестта му. Тя има дарба да вижда истината и да говори правдиво, а на него това му харесва.

— Дори това само по себе си е дар, какъвто рядко се намира в двора — каза лейди Мери. Тя ми кимна любезно и аз се дръпнах назад и музиката засвири отново. Не откъсвах поглед от Робърт Дъдли, докато той изведе една млада дама, а после друга да танцуват пред лейди Мери, и бях възнаградена, когато след няколко минути той хвърли поглед през рамо към мен и ми отправи тайна одобрителна усмивка.

 

 

Онази вечер лейди Мери не видя краля, но сред камериерките се мълвеше, че когато влязла в стаята му на следния ден, излязла отново, бяла като платно. Дотогава не знаела, че малкият й брат е толкова близо до смъртта.

След това нямаше причина да остава. Тя потегли, както и беше дошла, следвана от голяма свита, докато всички придворни й се кланяха възможно най-ниско, за да покажат новата си вярност: половината от тях се молеха мълчаливо, когато младият крал умре и тя се възкачи на престола, да бъде благословена с умението бързо да забравя и да си затвори очите за свещениците, които те бяха изгорили на кладата, и църквите, които бяха ограбили.

Наблюдавах тази шарада на унижението от един от прозорците на двореца, когато усетих леко докосване по ръкава. Обърнах се. До мен стоеше лорд Робърт, който бе свел глава към мен и ми се усмихваше.

— Милорд, мислех, че сте с баща си и се сбогувате с лейди Мери.

— Не, дойдох да те намеря.

— Мен?

— Да те попитам дали би ми направила една услуга?

Усетих как бузите ми се обливат в червенина.

— Каквото пожелаете… — заекнах.

Той се усмихна:

— Нещо съвсем дребно. Ще бъдеш ли така добра да ме придружиш до покоите на моя възпитател, за да видим дали можеш да му помогнеш в един от неговите експерименти?

Кимнах, лорд Робърт взе ръката ми и, като я вмъкна в сгъвката на лакътя си, ме поведе към личните покои на Нортъмбърланд. Големите врати се охраняваха от мъже в ливреята на рода Нортъмбърланд. Веднага щом видяха любимия син на херцога, те застанаха мирно и разтвориха със замах двойните врати. Голямата зала отвъд беше пуста, васалите и придворните от рода Нортъмбърланд бяха в градината на Уайтхол да засвидетелстват огромната си почит към заминаващата лейди Мери. Лорд Робърт ме поведе нагоре по величественото стълбище, през един коридор, до собствените си покои. Джон Дий седеше в библиотеката, от която се разкриваше изглед към вътрешна градина.

Той вдигна ръка, когато влязохме в стаята.

— А, Хана Верде.

Беше ми толкова странно да чуя истинското си име, произнесено изцяло, че за миг не реагирах, а след това се поклоних леко.

— Да, сър.

— Тя казва, че е готова да помогне. Но не съм й казал какво искате — каза лорд Робърт.

Мистър Дий се надигна от масата.

— Имам едно специално огледало — каза той. — Мисля, че е възможно човек, притежаващ онова особено Зрение, да види лъчи от светлина, които не са видими за обикновеното око, разбираш ли?

Не разбирах.

— Смятам, че точно както не можем да видим един звук или миризма, но долавяме съществуването им, е възможно планетите и ангелите да изпращат светлинни лъчи, които бихме могли да видим, ако имахме подходящото стъкло, в което да погледнем.

— О — казах безизразно.

Възпитателят замлъкна с усмивка.

— Няма значение. Не е нужно да ме разбираш. Само си мислех, че след като си видяла ангела Уриил онзи ден, може да видиш подобни лъчи в това огледало.

— Нямам нищо против да погледна, ако такова е желанието на лорд Робърт — осмелих се да кажа.

Той кимна:

— Подготвил съм го. Влез — тръгна пред мен и влезе в една вътрешна стая. Прозорецът бе защитен от плътна завеса, изцяло препречваща достъпа на студената зимна светлина. Пред него бе поставена квадратна маса, четирите й крака бяха поставени върху четири восъчни печата. Върху масата имаше необикновено огледало, много красиво, с рамка от ковано злато, с назъбен ръб. По амалгамата пробягваше златист проблясък. Приближих се до него и видях себе си, отразена в златисто. Изглеждах не като момчето-момиче, каквото бях, а като млада жена. За миг си помислих, че виждам да ме гледа майка ми, прекрасната й усмивка и движението, с което обръщаше глава.

— О! — възкликнах.

— Видя ли нещо? — попита Дий: долових вълнението в гласа му.

— Стори ми се, че видях майка ми — прошепнах.

Той спря за момент.

— Чуваш ли я? — попита, с треперещ глас.

Почаках за миг, като копнеех с цялото си сърце тя да дойде при мен. Но отсреща ме погледна само собственото ми лице, с разширени и потъмнели от неизплаканите сълзи очи.

— Тя не е тук — казах тъжно. — Бих дала всичко да чуя гласа й, но не мога. Просто ми се стори, че я видях за миг: но това в огледалото е собственото ми лице.

— Искам да затвориш очи — каза той — и да слушаш внимателно молитвата, която ще прочета. Когато кажеш „амин“, можеш да отвориш отново очи и да ми кажеш какво виждаш. Готова ли си?

Затворих очи и го чух как духна тихо няколкото свещи, осветяващи потъналата в сенки стая. Зад гърба си усещах лорд Робърт, седнал мълчаливо на дървен стол. Исках само да му угодя.

— Готова съм — прошепнах.

Беше дълга молитва на латински. Разбрах я въпреки английското произношение, с което мистър Дий изричаше латинските думи. Беше молитва за напътствие и молба към ангелите да дойдат и да закрилят делото, което щяхме да вършим. Прошепнах „амин“ и после отворих очи.

Всички свещи бяха угаснали. Огледалото бе като езеро от мрак, черно, отразено в чернота. Не виждах нищо.

— Покажи ни кога ще умре кралят — прошепна мистър Дий иззад гърба ми.

Гледах, в очакване нещо да се случи, с взиращи се в мрака очи.

Нищо.

— Денят на смъртта на краля — прошепна отново Дий.

Наистина не виждах нищо. Чаках. Не ме спохождаше никакво видение. И как би могло? Не бях някоя сибила на хълм в Гърция, не бях светица, пред която се разкриваха мистерии. Взирах се в тъмнината, докато очите ми станаха горещи и сухи, и знаех, че не съм блажен безумец, а чисто и просто глупачка, която гледаше към нищото, към отражение на нищото, докато най-великият ум в кралството очакваше моя отговор.

Трябваше да кажа нещо. Нямаше как да се върна назад и да им кажа, че Зрението ме спохожда толкова рядко и така непредсказуемо, че щяха да сторят по-добре, ако ме бяха оставили да се подпирам на стената в бащиния ми магазин. Те знаеха коя съм, бяха ми обещали убежище от опасността. Те ме бяха купили и сега очакваха някаква облага от сделката. Трябваше да кажа нещо.

— Юли — казах тихо: не по-лош отговор от всеки друг.

— Коя година? — подтикна ме мистър Дий: гласът му беше тих и мек като коприна.

Дори само здравият разум предполагаше, че младият крал не може да живее още много дълго.

— Тази година — казах неохотно.

— Денят?

— Шести — прошепнах в отговор, и чух дращенето на перото на лорд Робърт, докато записваше фалшивото ми пророчество.

— Назови името на следващия владетел на Англия — прошепна мистър Дий.

Канех се да отвърна: „Кралица Мери“, повтаряйки като ехо собствения му хипнотизиран тон.

— Джейн — казах простичко, изненадвайки самата себе си.

Обърнах се към лорд Робърт.

— Не знам защо казах това. Много съжалявам, милорд. Не знам…

Джон Дий бързо сграбчи челюстта ми и обърна главата ми обратно към огледалото.

— Не говори! — нареди той. — Просто ни кажи какво виждаш.

— Не виждам нищо — казах безпомощно. — Съжалявам, съжалявам, милорд. Съжалявам, не мога да видя нищо.

— Кралят, който идва след Джейн — подтикна ме той. — Погледни, Хана. Кажи ми какво виждаш. Джейн има ли син?

Исках да кажа „да“, но езикът отказваше да се помръдне в пресъхналата ми уста.

— Не мога да видя — казах смирено. — Наистина, не мога да видя.

— Заключителна молитва — каза мистър Дий, като ме задържа в стола ми, сграбчвайки ме здраво за раменете. Помоли се отново на латински делото да бъде благословено, виденията да се окажат истински, и никой ни на този свят, ни в някой друг да не пострада от нашите гадания.

— Амин — казах, по-пламенно сега, когато знаех, че това е опасно дело, може би дори предателско дело.

Почувствах как лорд Робърт се изправя да излезе от стаята, изтръгнах се от мистър Дий и затичах след него.

— Това ли искахте? — запитах.

— Значи каза това, което си мислеше, че искам да чуя?

— Не! Говорих така, както дойдоха в ума ми думите.

Помислих си, че това е вярно за внезапно появилата се дума „Джейн“.

Той ме погледна остро:

— Заклеваш ли се? Госпожице-момче, няма да бъдеш от полза нито на Джон Дий, нито на мен, ако подбираш думите си, за да ми угодиш. Единственият начин, по който можеш да ми угодиш, е като виждаш правдиво и казваш истината.

— Така е! Направих го! — Нетърпеливото ми желание да му угодя и страхът ми от огледалото, взети заедно, бяха твърде много за мен и аз леко изхълцах. — Направих го, милорд.

Изражението му не се смекчи.

— Кълнеш ли се?

— Да.

Той отпусна ръка на рамото ми. Главата ми пулсираше така силно, че копнеех да облегна буза върху хладния му ръкав, но си помислих, че не бива. Стоях напълно неподвижна като момче, каквото ме наричаше той, за да се изправя пред проницателния му поглед.

— Тогава си ми направила много добра услуга — каза той. — Точно това исках.

Мистър Дий излезе от вътрешната стая с грейнало лице.

— Тя притежава Зрението — каза той. — Наистина го притежава.

Лорд Робърт погледна възпитателя си:

— Това ще промени ли много работата ви?

По-възрастният мъж сви рамене:

— Кой знае? Всички сме чеда на тъмнината. Но тя притежава Зрението — той замълча, а после се обърна към мен. — Хана Верде, трябва да ти кажа нещо.

— Да, сър?

— Ти имаш Зрението, защото си чиста по сърце. Моля те, заради себе си и заради дарбата, която носиш, отказвай всякакви предложения за женитба, устоявай на всяко прелъстяване, пази себе си чиста.

Зад гърба ми лорд Робърт изсумтя развеселено. Почувствах как червенината бавно се надига от шията ми чак до ушите и слепоочията ми.

— Нямам плътски желания — казах с глас, по-нисък от шепот. Не смеех да погледна към лорд Робърт.

— Тогава ще виждаш истината — каза Джон Дий.

— Но не разбирам — възразих. — Коя е Джейн? Лейди Мери е тази, която ще бъде кралица, ако негово величество умре.

Лорд Робърт допря пръст до устните ми и аз изведнъж замлъкнах.

— Седни — каза той и ме натисна в един стол. Придърпа едно столче и седна до мен, с лице, близо до моето. — Госпожице-момче, днес ти видя две неща, заради които всички можем да бъдем обесени, ако се узнаят.

Сърцето ми заби бясно от страх.

— Милорд?

— Само като погледна в огледалото, ти постави всички ни в опасност.

Ръката ми се вдигна към бузата, сякаш за да изтрия петънце от сажди.

— Милорд?

— Не трябва да казваш и дума за това. Държавна измяна е да се изготвя хороскоп на някой крал, а държавната измяна се наказва със смърт. Днес ти изготви неговия хороскоп и предсказа деня на смъртта му. Искаш ли да ме видиш на ешафода?

— Не! Аз…

— Искаш ли самата ти да умреш?

— Не! — Дочух как гласът ми потрепери. — Милорд, страхувам се.

— Тогава никога не казвай и думица за това никому. Нито дори на баща си. Колкото до тази Джейн в огледалото…

Чаках.

— Просто забрави всичко, което си видяла, забрави, че изобщо съм искал от теб да погледнеш в огледалото. Забрави огледалото, забрави стаята.

Погледнах го сериозно:

— Няма да ми се налага да го правя отново?

— Никога няма да ти се налага да го правиш отново, освен ако не се съгласиш. Но сега трябва да го забравиш — той ми отправи нежната си прелъстителна усмивка. — Защото аз те моля за това — прошепна той. — Защото аз те моля за това като твой приятел. Поставил съм живота си в ръцете ти.

Бях объркана.

— Добре — казах.

 

 

Дворът се премести в двореца Гринич през февруари. Бе разгласено, че кралят е по-добре. Но той никога не пращаше да повикат мен, нито Уил Сомърс, не искаше музика, нито компания, нито пък идваше в голямата зала да се храни. Лекарите, които първоначално бяха непрекъснато на разположение, с развети мантии, чакаха във всяко ъгълче на двора, разговаряха помежду си и даваха предпазливи отговори на всички въпроси, сякаш започнаха да изчезват незабелязано, докато дните се влачеха бавно и не идваха вести за възстановяването му, и дори бодрите им предсказания, че пиявиците прочиствали кръвта на младия човек, а внимателно прилаганите дози отрова убивали болестта му, не звучаха твърде правдоподобно. Бащата на лорд Робърт, херцогът на Нортъмбърланд, беше почти като истински крал на мястото на Едуард. Седеше отдясно на празния трон по време на вечеря, заемаше стола начело на масата на съвета всяка седмица, но казваше на всички, че кралят е добре, че състоянието му непрекъснато се подобрява, че очаква с нетърпение по-хубавото време и подготвя пътуване това лято.

Не казвах нищо. Плащаха ми като на шут да изричам изненадващи и неуместни неща, но не ми хрумваше нищо по-неуместно и изненадващо от истината — че младият крал бе наполовина пленник на своя регент, че умираше, лишен от приятели и грижи, и че всички в този двор, всеки виден човек в тази страна, мислеше за короната, а не за момчето; и че беше проява на огромна жестокост спрямо едно момче, само малко по-голямо от мен и без майка или баща, които да се грижат за него, да бъде оставено да умре само. Оглеждах мъжете, които се уверяваха взаимно, че петнайсетгодишният младеж, който се раздираше от кашлица, скрит нейде в двореца, ще бъде в състояние да си вземе жена това лято, и си мислех, че наистина щях да съм глупачка, ако не виждах, че те са сбирщина от лъжци и измамници.

Докато младият крал повръщаше черна жлъчка в покоите си, мъжете отвън тихомълком си разпределяха пенсиите, възнагражденията от службите, рентите от манастирите, които бяха затворили за богомолците, а след това — ограбили от алчност, и никой не казваше и дума срещу това. Наистина щях да съм глупачка да казвам истината в този двор от лъжци: щях да изглеждам толкова нелепо, колкото и един ангел на Флийт Стрийт. Държах главата си наведена, седях близо до Уил Сомърс на вечеря, и си мълчах.

Имах ново задължение за вършене. Възпитателят на лорд Робърт, мистър Дий, ме потърси и ме попита дали ще се съглася да чета заедно с него. Очите му били уморени, каза той, а баща ми му бил изпратил някои ръкописи, които млади очи можели да разчитат по-лесно.

— Не ме бива много в четенето — казах предпазливо.

Той крачеше пред мен в една от слънчевите галерии с изглед към реката, но при думите ми се обърна и се усмихна.

— Ти си много предпазлива млада жена — каза той. — И това е благоразумно в тези несигурни времена. Но с мен и лорд Робърт си в безопасност. Предполагам, че можеш да четеш гладко на английски и латински, прав ли съм?

Кимнах.

— И на испански, разбира се, а може би и на френски?

Залазих мълчание. Беше очевидно, че говорех и четях на испански, като мой роден език, а той сигурно се досещаше, че съм понаучила малко френски по време на престоя ни в Париж.

Мистър Дий дойде малко по-близо и наведе глава, за да прошепне в ухото ми:

— Можеш ли да четеш гръцки? Имам нужда от някой, който да ми чете на гръцки.

Ако бях по-възрастна и по-разумна, щях да отрека познанията си. Но аз бях само на четиринайсет и се гордеех със способностите си. Майка ми сама ме бе научила да чета на гръцки и староеврейски, а баща ми ме наричаше своята малка учена, не по-лоша от което и да е момче.

— Да — казах. — Мога да чета на гръцки и староеврейски.

— Староеврейски? — възкликна той: интересът му се изостри. — За Бога, дете, какви текстове си виждала на староеврейски? Виждала ли си Тората?

Веднага разбрах, че не е бивало да казвам нищо. Ако отговорех утвърдително, ако кажех, че съм виждала законите на евреите и техните молитви, щях извън всяко съмнение да разкрия себе си и баща си като евреи, и при това — изповядващи вярата на евреи. Спомних си как майка ми казваше, че суетата ми ще ме вкара в беда. Винаги си мислех, че има предвид любовта ми към изисканите дрехи и панделките за коса. Сега, облечена като момче в дрехи на шут, бях се провинила в греха на суетата, бях се показала горда с познанията си и наказанието можеше да бъде изключително тежко.

— Мистър Дий… — прошепнах, ужасена.

Той ми се усмихна:

— Досетих се, че сте избягали от Испания, още щом те видях — каза той тихо. — Предположих, че сте покръстени евреи. Но не беше моя работа да го казвам. И не е в природата на лорд Робърт да преследва хора заради вярата на бащите им, особено вяра, от която са се отказали. Ходите на църква, нали? И съблюдавате празниците? Вярвате в Иисус Христос и Неговата милост?

— О, да, милорд. Несъмнено.

Безсмислено бе да подчертавам, че няма по-набожен християнин от евреин, който се опитва да остане незабелязан.

Мистър Дий направи пауза:

— Колкото до мен, аз се моля да дойде време, когато ще сме прекрачили отвъд подобни разделения, ще сме прекрачили отвъд тях до самата истина. Някои смятат, че не съществува нито Бог, нито Аллах, нито Елоим…

Когато той изрече святото име на единствения Бог, аз леко ахнах от изненада:

— Мистър Дий! Нима принадлежите към Избрания народ?

Той поклати глава:

— Вярвам, че има създател, велик създател на света, но не зная неговото име. Знам имената, които му дава човекът. Защо трябва да предпочитам едно име пред друго? Онова, което искам да познавам, е Неговата Свята Природа, онова, което искам, е помощта на неговите ангели, онова, което искам да правя, е да продължавам неговото дело, да правя злато от обикновен метал, да превръщам Вулгарното в Свято — той замълча на средата на изречението. — Разбираш ли това, което ти говоря?

Лицето ми остана безизразно. В библиотеката на баща ми в Испания имаше книги, които разказваха тайните на създаването на света, и имаше хора като онзи учен, който бе идвал да ги чете, и йезуитът, който искаше да узнае тайни отвъд онези на неговия орден.

— Алхимия ли? — попитах много тихо.

Той кимна:

— Създателят ни е дал свят, пълен със загадки — каза той. — Но аз вярвам, че някой ден те ще ни се разкрият. Сега разбираме малко, а църквата на папата, и църквата на краля, и законите на страната до един твърдят, че не бива да задаваме въпроси. Аз мисля, че той е създал този свят като огромна и бляскава механична градина, в която всичко действа по свои собствени закони, расте по свои собствени закони, и че един ден ние ще се научим да я разбираме. Алхимията — изкуството на промяната — е начинът, по който ще се научим да разбираме света, и когато знаем как се правят нещата, ще можем да ги правим сами, ще имаме познанието на Бог, нашата собствена субстанция ще бъде преобразена, ще бъдем ангели…

Той замлъкна насред изречението.

— Баща ти притежава ли много трудове по алхимия? Той ми показа само онези, посветени на религията. Той има ли текстове по алхимия на староеврейски? Ще ми ги прочетеш ли?

— Познавам само позволените книги — казах предпазливо. — Баща ми не държи забранени книги. — Дори този мил човек, който ми поверяваше собствените си тайни, не можеше да ме подмами да изрека истината. Бях възпитана да пазя пълна тайна, никога нямаше да изгубя навика на изпълненото със страх двуличие. — Мога да чета староеврейски, но не знам еврейските молитви. Баща ми и аз сме добри християни. И той не ми е показвал никакви книги по алхимия, не държи такива. Твърде млада съм да разбирам подобни книги. Не знам дали той би искал да ви чета на староеврейски, сър.

— Ще го помоля, и той със сигурност ще позволи — каза той спокойно. — Да четеш на староеврейски е Божи дар, умението да си служиш с езиците е признак на чисто сърце. Староеврейският е езикът на ангелите, това е най-близкият начин за общение с Бога, който ние, смъртните, можем да постигнем. Нима не знаеше това?

Поклатих глава.

— Но, разбира се — продължи той, грейнал от въодушевление. — Бог говорел на Адам и Ева в Райската градина преди грехопадението, и те станали първите хора на земята. Те трябва да са говорели староеврейски, трябва да са разбирали Бог на този език. Съществува език отвъд староеврейския, който е езикът, на който Бог говори с небесните същества, и именно този език се надявам да открия. А пътят към него трябва да минава през староеврейския, гръцкия и персийския — той замлъкна за миг. — Не знаеш да говориш или четеш персийски, нали? Или някой от арабските езици?

— Не — казах.

— Няма значение — отвърна той. — Всяка сутрин ще идваш и ще четеш с мен по един час, и ще постигнем голям напредък.

— Ако лорд Робърт ми позволи — поставих условие аз.

Мистър Дий ми се усмихна:

— Млада лейди, ти ще ми помогнеш да разбера не какво да е, а значението на всички неща. Съществува ключ към вселената, и ние едва сега започваме да го овладяваме. Съществуват правила, непроменими правила, които ръководят движението на планетите, приливите и отливите на морето и делата на човеците, и аз знам, напълно съм убеден, че всички тези неща са тясно свързани помежду си: морето, планетите, и историята на човека. С Божията милост и умението, което можем да овладеем, ние ще открием тези закони, а когато ги узнаем… — той направи пауза. — Ще знаем всичко.

Бележки

[1] Verde (исп.), green (англ.) — зелен. — Бел.прев.

[2] Скъпа (исп.). — Бел.прев.

[3] В хартиеното копие в 80% от случаите обръщението към краля или кралицата беше „ваша светлост“. — Бел. Dave

[4] Marrano (исп.) — свиня, мръсен. В Испания — обидно определение за евреи, принудени да приемат християнството, но продължаващи да се придържат тайно към юдаизма. — Бел.ред.

[5] Carpenter (англ.) — дърводелец. — Бел.прев.