Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen’s Fool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Шутът на кралицата

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009 г.

ИК „Еднорог“, 2009 г.

ISBN: 978-954-365-061-3

История

  1. — Добавяне

Пролетта на 1553

През април ми позволиха да си отида у дома при баща си и аз му занесох надниците си за тримесечието. Отидох, облечена в старите си момчешки дрехи, които ми беше купил, когато най-напред дойдохме в Англия, и открих, че китките ми се подаваха от ръкавите, и не мога да напъхам порасналите си крака в обувките. Трябваше да изрежа петите и да вървя с подпетени обувки през града.

— Скоро ще трябва да те облекат в рокля — отбеляза баща ми. — Вече си почти жена. Какви са новините от двора?

— Никакви — казах. — Всички казват, че кралят укрепва със затоплянето на времето.

Не добавих, че всички лъжеха.

— Бог да го благослови и да го пази — каза набожно баща ми. Погледна ме, сякаш искаше да узнае още. — А лорд Робърт? Виждаш ли го?

Почувствах как се изчервявам.

— От време на време.

Можех да му кажа с точност до часа и минутата кога за последен път съм видяла лорд Робърт. Той не беше говорил с мен, навярно дори не ме беше видял. Беше възседнал коня си, готвейки се да отиде на лов със соколи за чапли по заливаните от прилива части на речния бряг. Носеше черен плащ и черна шапка, с тъмно перо, забодено на панделката с кехлибарена брошка. На китката му бе кацнал красив сокол с покрита с качулка глава, и той яздеше, протегнал едната си ръка, за да държи птицата стабилно, а с другата ръка удържаше подскачащия кон, който в нетърпението си риеше с копита земята. Приличаше на принц от книжка с приказки, смееше се. Наблюдавах го, както бих наблюдавала чайка, понесла се по вятъра, който духаше по течението на Темза: като същество, толкова прекрасно, че осветяваше деня ми. Наблюдавах го не като жена, която желае мъж: а като момиче, отдаващо благоговейна почит пред икона, пред нещо напълно недосегаемо, но все пак въплъщение на съвършенството.

— Ще има голяма сватба — казах, за да запълня паузата. — Бащата на лорд Робърт я е уредил.

— Кой ще се жени? — попита баща ми с любопитството на човек, който обича клюките.

Отметнах на пръсти трите двойки:

— Лейди Катрин Дъдли ще се омъжва за лорд Хенри Хейстингс, а двете сестри Грей ще се омъжат за лорд Гилфорд Дъдли и лорд Хенри Хърбърт.

— И ти ги познаваш всичките! — заяви баща ми, горд като всеки родител.

Поклатих глава:

— Само семейство Дъдли — казах. — И никой от тях не би ме познал, когато не съм облечена в ливрея. Аз съм много низш слуга в двора, татко.

Той отряза филия хляб за себе си и една за мен. Хлябът беше стар. В една чиния бе сложил малко парче сирене. В другия край на стаята имаше парче месо, което щяхме да изядем по-късно, в разрез с английския обичай, според който цялата вечеря — месо, хляб, сладкиши — се поставяше едновременно на масата. Помислих си, че колкото и да се преструвахме, всеки, който случайно би влязъл в тази стая сега, щеше да види, че се опитваме да се храним по правилния начин: като отделяме млечните продукти от месото. Всеки, който погледнеше подобната на пергамент кожа на баща ми и тъмните ми очи, щеше да разбере, че сме евреи. Можеше и да настояваме, че сме покръстени, можеше да ходим на църква толкова старателно, колкото според гръмките хвалебствия правеше и самата лейди Елизабет, но всеки щеше да разбере, че сме евреи, и ако им трябваше оправдание да ни ограбят или разобличат, то щеше само да се пъхне в ръцете им.

— Не познаваш ли сестрите Грей?

— Почти не — казах. — Те са братовчедки на краля. Казват, че лейди Джейн не искала да се омъжва, живеела само за да изучава книгите си. Но майка й и баща й я били, докато се съгласила.

Баща ми кимна: насилственото принуждаване на една дъщеря към брак не беше нищо ново.

— И какво още? — попита той. — Какво ще кажеш за бащата на лорд Робърт, херцога на Нортъмбърланд?

— Съществува голяма неприязън към него — сниших гласа си до шепот. — Но той самият е като истински крал. Влиза и излиза от спалнята на краля и казва, че това или онова е желание на краля. Какво може да направи някой срещу него?

— Миналата седмица отведоха съседа ни, рисувача на портрети — отбеляза баща ми. — Мистър Тълър. Казаха, че бил католик и еретик. Отведоха го за разпит и не се е върнал. Преди няколко години беше направил копие на картина с образа на Богородица, някой претърсил една къща и го намерил скрито, с неговото име, написано в долния край — баща ми поклати глава. — Това е безсмислено от гледна точка на закона — каза той обезкуражено. — Каквото и да е убеждението им, няма смисъл. Когато е нарисувал картината, това е било позволено. Сега е ерес. Когато е нарисувал картината, тя е била произведение на изкуството. Сега е престъпление. Картината не се е променила, това, което се е променило, е законът и те прилагат този закон към годините, когато не е съществувал, годините, преди да е написан. Тези хора са варвари. Лишени са от всякакъв разум.

И двамата хвърлихме поглед към вратата. Улицата беше тиха, вратата — заключена.

— Мислиш ли, че трябва да заминем? — попитах тихо. За първи път осъзнах, че сега искам да остана.

Той замислено дъвчеше хляба.

— Не още — каза предпазливо. — Освен това, кое е безопасното място, където можем да отидем? По-скоро бих предпочел да бъда в протестантска Англия, отколкото в католическа Франция. Сега сме добри християни от реформираната църква. Ходиш на църква, нали?

— По два, понякога по три пъти на ден — уверих го. — В този двор изискванията на вярата се съблюдават много строго.

— Аз гледам да ме забелязват, че ходя. И давам милостиня, и плащам задълженията си към енорията. Не можем да направим нищо повече. И двамата сме кръстени. Какво може да каже някой срещу нас?

Не казах нищо. И двамата знаехме, че всеки можеше да каже всичко срещу нас. В страните, които бяха превърнали църковния ритуал в нещо, заради което можеше да отидеш на кладата, никой не можеше да е сигурен, че няма да прегреши чрез начина, по който се моли, дори чрез това в коя посока се обръща, когато се моли.

— Ако кралят заболее и умре — прошепна баща ми, — тогава на престола ще седне лейди Мери, а тя е римокатоличка. Дали ще накара цялата страна отново да приеме римокатолическата вяра?

— Кой знае какво ще се случи? — попитах, мислейки си как бях назовала следващата наследница като „Джейн“ и как Робърт Дъдли изобщо не се изненада. — Не бих заложила и грош в полза на възкачването на лейди Мери на трона. В тази игра има по-големи играчи от теб и мен, татко. И не знам какво планират те.

— Ако лейди Мери наследи престола и страната отново стане римокатолическа, тогава има някои книги, от които ще трябва да се отърва — каза разтревожено баща ми. — А ние сме познати като благочестиви книгопродавци лютерани.

Вдигнах ръка и потрих бузата си, сякаш бръснах сажди оттам. Той веднага докосна ръката ми:

— Не прави това, querida. Не се тревожи. Всички в страната ще трябва да се променят, не само ние. Всички ще бъдат в еднакво положение.

Хвърлих поглед към запалената в чест на Шабата свещ, която гореше под обърнатата с дъното нагоре кана: светлината й беше скрита, но пламъкът й гореше за нашия Бог.

— Но не и ние — казах простичко.

 

 

Джон Дий и аз четяхме заедно всяка сутрин като отдадени на работата си учени. Най-често той ми нареждаше да чета Библията на гръцки, а после — същия пасаж на латински, така че да може да сравни преводите. Той работеше върху най-старите части от Библията, като се опитваше да разбули тайните на истинското сътворение на света и да ги отдели от цветистата реч. Седеше, подпрял главата си с ръка, нахвърляйки бележки, докато аз четях, като понякога вдигаше ръка, за да ме помоли да спра, щом го осенеше някоя мисъл. За мен тази работа беше лесна, можех да чета, без да разбирам прочетеното, а когато не знаех как да произнеса някоя дума (а такива думи имаше много), просто я изричах по букви и мистър Дий я разпознаваше. Не можех да не го харесвам, той беше толкова мил и внимателен човек: хранех и нарастващо възхищение към огромните му умения. Той ми се струваше човек, притежаващ почти божествени познания. Когато беше сам, той четеше съчинения по математика, играеше игри с кодове и числа, съчиняваше неимоверно сложни акростихове и загадки. Обменяше теории и писма с най-великите мислители в християнския свят, като вечно успяваше да бъде само с крачка пред папските инквизитори, които забраняваха дори самите въпроси, които работата на всички тези учени загатваше.

Беше измислил собствена игра, която само той и лорд Робърт можеха да играят, наречена „Шах на много нива“, за която мистър Дий беше изобретил дъска на три нива, изработена от дебело, скосено изрязано стъкло, при която, освен да движат фигурите напред-назад по дъската, играчите можеха да се качват и да слизат. Играта беше толкова трудна, че той и лорд Робърт играеха една и съща партия по цели седмици. Друг път той се оттегляше във вътрешния си кабинет и през целия следобед или цялата сутрин цареше тишина. Аз знаех, че се взира в огледалото за гадаене и се опитва да види какво може да съществува в света отвъд нашия, в света на духовете, за който той знаеше, че трябва да съществува, но който зърваше само понякога.

Във вътрешната си стая той имаше малка каменна пейка, с малко огнище, издълбано в камъка. Палеше огън от дървени въглища и окачваше над него големи стъклени съдове, пълни с накиснати във вода билки. Чрез сложна мрежа от стъклени тръби прецеждаше течност от едната бутилка в другата, а после оставаше да се охлажда. Понякога той оставаше там с часове и единственото, което чувах, докато преписвах страница след страница с числа за него, беше тихото звънтене от допира на едната стъкленица в другата, докато наливаше течност в съд, или съскането на меха, когато разпалваше малкия огън.

Следобедите Уил Сомърс и аз се упражнявахме във фехтовка, като изоставяхме комичните трикове и се съсредоточавахме върху истинските двубои, докато той ми каза, че за шут си служа похвално добре с меча, и че ако някога попадна в беда, мога да се измъкна, сражавайки се. „Като горд идалго“, каза той.

Макар че се радвах да усвоя някакво полезно умение, смятахме, че уроците ще се окажат напразни, тъй като кралят продължаваше да боледува: докато през май ни заповядаха да се явим на големите сватбени тържества в Дърам Хаус на Странд. Херцогът искаше паметна сватба за семейството си, и Уил и аз щяхме да участваме в сложно замислени забавления по време на вечерята.

— Човек би си помислил, че е кралска сватба — каза ми дяволито Уил.

— Как така кралска? — попитах.

Той допря пръст към устните си.

— Майката на Джейн, Франсес Брандън, е племенница на крал Хенри, дъщеря на сестра му. Джейн и Катрин са братовчедки на краля.

— Да — казах. — И следователно…?

— А Джейн ще се омъжи за човек от рода Дъдли.

— Да — казах, без изобщо да следвам мисълта му.

— Кой има повече кралска кръв от семейство Дъдли? — запита настоятелно той.

— Сестрите на краля — посочих. — Майката на самата Джейн. А също и други.

— Не и ако мериш с мярката на желанието — обясни Уил със сладък гласец. — По мярката на желанието няма никой с по-безспорно кралско потекло от херцога. Той обича трона толкова много, че само дето не усеща вкуса му. Готов е да го погълне.

Уил беше стигнал твърде далеч за мен. Изправих се на крака.

— Не разбирам — казах рязко.

— Благоразумно дете си, щом схващаш толкова бавно — каза той и ме потупа по главата.

 

 

Нашият дуел беше предшестван от танци и поетична драма и последван от жонгльори. Ние се представихме добре. Гостите се смееха гръмогласно на премятанията на Уил и моето победоносно умение, и на контраста между външния ни вид: Уил — толкова висок и дългурест, размахващ бясно меча си насам-натам, и аз, ловка и решителна, докато танцувах около него, мушках с малкия си меч, и парирах ударите.

Първата невеста беше бяла като пришитите към златистата й рокля перли. Женихът й седеше по-близо до майка си, отколкото до младоженката. Булката и женихът не си размениха дори една дума. Сестрата на Джейн беше омъжена за годеника си по време на същата церемония и двамата вдигнаха наздравици един за друг и пиха страстно от една и съща „чаша на любовта“. Но когато се надигна викът за тост в чест на Джейн и Гилфорд, видях, че лейди Джейн положи голямо усилие, за да вдигне златния бокал към новия си съпруг. Очите й бяха зачервени и възпалени, а под очите й имаше тъмни сенки от изтощение. По двете страни на врата й имаше белези, които приличаха на отпечатъци от палци. Изглеждаше така, сякаш някой я беше разтърсвал за врата, докато се съгласи да изрече брачните клетви. Тя едва докосна с устни сватбения ейл. Не я видях да преглъща.

— Какво мислиш, шуте Хана? — провикна се към мен през залата херцогът на Нортъмбърланд. — Тя ще бъде ли щастлива невеста?

Съседите ми се обърнаха към мен и аз усетих познатото замайване, което беше знак, че ме спохожда Зрението. Опитах се да го пропъдя: дворът не беше най-подходящото място на света, където да изрека истината. Но не можах да възпра думите.

— Никога няма да е по-щастлива, отколкото днес — казах.

Лорд Робърт бързо ми хвърли предупредителен поглед, но не можех да си взема думите назад. Бях изрекла каквото чувствах, не с умението на придворна. Усещах, че късметът на Джейн, който и без това почти я бе изоставил сега, когато се омъжваше със синина на шията, занапред щеше да се стопи напълно. Но херцогът прие това като комплимент към сина си, усмихна ми се, и вдигна високата си чаша. Гилфорд, който не беше много повече от пълен глупак, се обърна с грейнала усмивка към майка си, докато лорд Робърт поклати глава и притвори очи, сякаш му се искаше да е някъде другаде.

Имаше танци, но макар че една невяста трябваше да танцува на собствената си сватба, лейди Джейн седеше в стола си, упорита като бяло муле. Лорд Робърт я поведе нежно към танцуващите. Видях го да й шепне, и тя успя да се усмихне немощно и сложи ръката си в неговата. Запитах се какво ли й казваше, за да я ободри. В миговете, когато танцьорите спираха и чакаха реда си в кръга, устата му беше толкова близко до ухото й, та си мислех, че сигурно усеща топлината на дъха му върху голия си врат. Наблюдавах без завист. Не копнеех да съм на нейно място, дългите му пръсти да държат ръката ми, или тъмните му очи да се впиват в лицето ми. Взирах се в тях, както бих гледала два красиви портрета: лицето му беше обърнато към нея, заострено в профил като клюн на ястреб, бледността й се стопляше под нежността му.

Дворът танцува до късно, сякаш подобни сватби бяха повод за голяма радост, а после трите двойки бяха отведени в спалните си и сложени да си легнат, с много пръскане на розова вода и разхвърляне на листенца от рози. Но всичко това бе просто представление, не по-истинско от дуела с дървени мечове между мен и Уил. Засега никой от браковете нямаше да бъде консумиран. На другия ден лейди Джейн се прибра с родителите си в двореца Съфолк, Гилфорд Дъдли се прибра у дома с майка си, като се оплакваше от стомашни болки и подуване, а лорд Робърт и херцогът станаха рано, за да се върнат при краля в Гринич.

— Защо брат ви не създава дом със съпругата си? — попитах лорд Робърт. Срещнах го на портата към двора с конюшните, и той зачака до мен, докато изведат едрия му кон.

— Е, в това няма нищо необичайно. Аз не живея с моята — отбеляза той.

Видях покривите на Дърам Хаус да се накланят на фона на небето, когато залитнах назад и се хванах за стената, докато светът отново стана стабилен.

— Имате съпруга?

— Охо, нима не знаеше това, моя малка пророчице? Мислех, че знаеш всичко!

— Не знаех… — започнах аз.

— О, да, женен съм още откакто бях момче. И благодаря на Бога за това.

— Защото я харесвате толкова много? — заекнах, усетила странна болка и нещо като гадене под ребрата си.

— Защото ако не бях вече женен, аз щях да бъда онзи, който щеше да се ожени за Джейн Грей, и да танцувам по повеля на баща си.

— Съпругата ви никога ли не идва в двора?

— Почти никога. Предпочита да живее само в провинцията, Лондон не й се нрави, не можем да постигнем съгласие… и е по-лесно за ме… — той млъкна насред изречението и хвърли поглед към баща си, който възсядаше едър черен ловен кон и даваше на конярите си нареждания за останалите коне. Веднага разбрах, че за лорд Робърт е по-лесно да ходи ту тук, ту там по работи на баща си, ако не е придружаван от съпруга, чието лице би могло да ги издаде.

— Как се казва?

— Ейми — каза той небрежно. — Защо?

Нямах отговор. Сковано поклатих глава. Изпитвах много неприятно чувство в корема. За миг си помислих, че съм прихванала стомашното подуване на Гилфорд Дъдли. Изгаряше ме отвътре като жлъчка.

— Имате ли деца?

Ако беше казал, че има деца, ако беше казал, че има момиче, любима дъщеря, мисля, че щях да се превия на две и да повърна на калдъръма в краката му.

Но той поклати глава:

— Не — каза кратко. — Някой ден трябва да ми кажеш кога ще се сдобия със син и наследник. Можеш ли да направиш това?

Вдигнах поглед и се опитах да се усмихна въпреки паренето в гърлото си:

— Не мисля, че мога.

— Страхуваш ли се от огледалото?

Поклатих глава:

— Не се страхувам, ако и вие сте там.

Той ми се усмихна:

— Притежаваш цялата хитрост на жена, съчетано с уменията на един блажен безумец. Наблюдаваш ме внимателно, нали, госпожице-момче?

Поклатих глава:

— Не, сър.

— Не ти хареса мисълта, че съм женен.

— Само се изненадах.

Лорд Робърт постави облечената си в ръкавица ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми към себе си, така че бях принудена да срещна тъмния му поглед.

— Не се дръж като жена, като лъжовна жена. Кажи ми истината. Измъчват ли те желанията на едно момиче, малка моя госпожице-момче?

Бях твърде млада, за да го скрия. Почувствах как сълзите избиват в очите ми и застанах неподвижно, оставяйки го да ме държи.

Той видя сълзите и разбра какво означават.

— Желание? И то към мен?

Продължавах да мълча, гледайки го като онемяла със замъглен поглед.

— Обещах на баща ти, че няма да допусна да те сполети никакво зло — каза той внимателно.

— То вече ме споходи — казах, изричайки неизбежната истина.

Той поклати глава, в тъмните му очи имаше топлота:

— О, това е нищо. Това е едва зародила се любов, просто увлечение. Грешката, която аз допуснах в младостта си, беше да се оженя именно по такава неубедителна причина. Но ти, ти ще преживееш това, а по-нататък ще се омъжиш за годеника си и ще имаш пълна къща тъмнооки деца.

Поклатих глава, но гърлото ми беше твърде свито, за да говоря.

— Не любовта е онова, което има значение, госпожице-момче, а какво избираш да правиш с нея. Ти какво ще избереш да правиш със своята?

— Мога да ви служа.

Той взе едната от студените ми ръце и я вдигна към устните си. Замаяна, почувствах как устните му докосват връхчетата на пръстите ми — докосване, по-интимно от всяка целувка по устните. Собствената ми уста омекна, устните ми се издадоха напред от копнеж, сякаш исках да ме целуне още там, във вътрешния двор, пред всички тях.

— Да — каза той нежно, без да вдига глава: шепнеше, допирайки с устни пръстите ми. — Можеш да ми служиш. Любящият слуга е голям дар за всеки. Ще бъдеш ли моя, госпожице-момче? От сърце и душа? И ще правиш ли всичко, което поискам от теб?

Мустаците му докоснаха леко ръката ми, меки като перата на гърдите на неговия ястреб.

— Да — казах, почти без да осъзнавам колко огромно е обещанието, което давам.

— Каквото и да поискам от теб?

— Да.

Изведнъж той се изправи, внезапно изпълнен с решителност.

— Добре. Тогава имам за теб нов пост, нова работа.

— Не в двора? — попитах.

— Не.

— Вие ме измолихте за краля — напомних му. — Аз съм негов шут.

За миг устата му се изкриви в гримаса на съжаление.

— Клетото момче няма да усети липсата ти — каза той. — Ще ти обясня всичко. Ела в Гринич утре, с останалите, и тогава ще ти кажа.

Той се засмя тихо, сякаш бъдещето беше приключение, което той искаше да започне веднага.

— Ела в Гринич утре — подхвърли през рамо, докато крачеше към коня си. Конярят му сви ръцете си в шепи, за да стъпи в тях господарят му, и лорд Робърт скочи на високото седло на ловния си кон. Загледах го как обърна коня си и напусна с тропот конюшнята, излезе на Странд и препусна под студеното английско утринно слънце. Баща му го следваше отзад по-бавно, и аз видях, че макар когато те минаха, всички мъже да свалиха шапки и сведоха глави, за да отдадат на херцога почитта, която му се полагаше, лицата им бяха смръщени.

 

 

Влязох с тропот във вътрешния двор на двореца в Гринич, възседнала по мъжки един от впрегатните коне, които теглеха каруцата с провизиите. Беше прекрасен пролетен ден, полята, простиращи се надолу към реката, бяха като море от златисти и сребристи нарциси, и ми напомниха за желанието на мистър Дий да превръща обикновен метал в злато. Когато спрях за миг, усещайки по-топлия ветрец върху лицето си, един от слугите на Дъдли подвикна към мен:

— Шутът Хана?

— Да?

— Да се яви при лорд Робърт и баща му в личните им покои веднага. Веднага, момче!

Кимнах и влязох в двореца тичешком, покрай кралските покои до други, не по-малко пищни, охранявани от войници в ливреята на рода Дъдли. Те ми отвориха със замах двойните врати и аз се озовах в приемния салон, където херцогът изслушваше прошенията на обикновените хора. Минах през нови две врати, а после през още две: стаите ставаха все по-малки и по-усамотени, докато последните двойни врати се отвориха и аз видях лорд Робърт, наведен над едно писалище с разгънат пред него свитък, докато баща му гледаше над рамото му. Веднага познах почерка на мистър Дий. Това беше карта, която той бе изготвил отчасти въз основа на древни карти на Британия, взети назаем от баща ми, и отчасти от негови собствени изчисления, които се основаваха на направените от моряците чертежи на крайбрежието. Мистър Дий беше изготвил картата, защото вярваше, че най-голямото богатство на Англия са моретата около крайбрежието: но херцогът я използваше с различна цел.

Беше поставил малка купчинка пулове там, където беше Лондон, и още — в нарисуваното синьо море. В северната част на страната — там, където бяха шотландците, помислих си — имаше купчинка пулове с различен цвят — и друга малка купчинка, подобна на шахматните фигури на лорд Робърт, в източната част на страната. Поклоних се дълбоко пред лорд Робърт и баща му.

— Трябва да се направи бързо — отбеляза херцогът, като се мръщеше. — Ако се направи веднага, преди някой да има възможност да възрази, тогава можем да се справим със Севера, с испанците и с онези от васалите, които й останат верни, в избран от нас момент.

— А тя? — попита тихо лорд Робърт.

— Тя не може да направи нищо — каза херцогът. — А ако се опита да избяга, вашата малка шпионка ще ни предупреди. — При тези думи той вдигна поглед към мен. — Хана Грийн, изпращам те да шпионираш лейди Мери. Ще бъдеш неин шут, докато не те повикам обратно в двора. Синът ми ме уверява, че умееш да си мълчиш. Прав ли е?

Кожата на тила ми изстина.

— Мога да пазя тайна — казах неуслужливо. — Но не обичам да го правя.

— И няма да изпаднеш в транс и да говориш за предсказания, дим и кристали и да издадеш всичко?

— Вие ме наехте заради моите изпадания в транс и предсказания — напомних му. — Не мога да заповядвам на Зрението.

— Често ли го прави? — запита той сина си.

Лорд Робърт поклати глава:

— Рядко, и никога неуместно. Страхът й е по-голям от дарбата. Достатъчно умна е да представи всичко, както пожелае. Освен това, кой би се вслушал в един шут?

Херцогът издаде резкия си, подобен на лай смях:

— Друг шут — предположи той.

Робърт се усмихна.

— Хана ще опази тайните ни — каза той внимателно. — Тя ми е изцяло предана, от сърце и душа.

Херцогът кимна:

— Добре тогава. Кажи й останалото.

Поклатих глава — исках да попреча на слуха си да възприеме думите, — но лорд Робърт заобиколи масата и взе ръката ми. Застана близо до мен и когато вдигнах очите си, с които изучавах пода, срещнах тъмния му поглед.

— Госпожице-момче, необходимо ми е да отидеш при лейди Мери, да ми пишеш и да ми съобщаваш какво мисли тя, къде ходи и с кого се среща.

Примигнах:

— Да я шпионирам?

Той се поколеба:

— Да се сприятелиш с нея.

— Да я шпионираш. Именно — каза безцеремонно баща му.

— Ще направиш ли това за мен? — попита лорд Робърт. — Това ще бъде много голяма услуга. Това е услугата, която искам от твоята любов.

— Ще бъда ли в опасност? — попитах. В ума си чувах как хората на Инквизицията хлопат по тежката дървена врата, и тропота на стъпките им, когато прекрачват прага ни.

— Не — обеща ми той. — Гарантирах безопасността ти, докато си на служба при мен. Ще бъдеш мой шут, под моя закрила. Никой не може да ти причини зло, ако служиш на Дъдли.

— Какво трябва да правя?

— Да следиш лейди Мери и да ми докладваш.

— Искате да ви пиша? Никога ли няма да ви виждам?

Той се усмихна:

— Ще идваш при мен, когато изпратя да те повикат — каза той. — А ако се случи нещо…

— Какво?

Той сви рамене:

— Времената са вълнуващи, госпожице-момче. Кой знае какво може да се случи? Ето защо се нуждая от теб да ми съобщаваш какво прави лейди Мери. Ще направиш ли това за мен, госпожице-момче? За да бъда в безопасност?

Кимнах.

— Да.

Той пъхна ръка в жакета си и извади писмо. Беше от баща ми до херцога, с което му обещаваше доставянето на някакви ръкописи.

— Ето ти една загадка — каза мило лорд Робърт. — Виждаш ли първите двайсет и шест букви от първото изречение?

Огледах ги набързо.

— Да.

— Те ще бъдат твоята азбука. Когато ми пишеш, искам да използваш тях. С думата „милорд“, започва твоята азбука. Буквата „М“ от „ми“ ти замества буквата „А“. „И“-то е „Б“. И така нататък, разбираш ли? Когато една буква, се повтаря два пъти, я използваш само веднъж. Използвай първата поредица за първото си писмо до мен, а втората — за второто си писмо, и така нататък. Аз имам копие от писмото и когато съобщението ти стигне до мен, мога да го преведа.

Той видя как очите ми пробягват надолу по страницата. Имаше само едно нещо, което търсех, и то беше колко дълго ще мога да ползвам тази система. Имаше достатъчно изречения, за да се преведат цяла дузина писма: той ме отпращаше за цели седмици.

— Трябва да пиша шифровано? — попитах плахо.

Топлата му ръка покри студените ми пръсти.

— Само за да предотвратим слуховете — каза той успокояващо. — За да можем да си пишем неща, които да бъдат известни само на нас.

— Колко време трябва да остана далеч оттук? — прошепнах.

— О, не чак толкова дълго.

— Ще ми отговаряте ли?

Той поклати глава:

— Само ако трябва да те питам нещо, а ако го правя, аз също ще използвам тази система на буквени съответствия. Първото ми писмо ще бъде с първите двайсет и шест букви, второто — със следващата поредица. Не запазвай писмата ми, изгаряй ги веднага след като ги прочетеш. И не прави преписи на своите до мен.

Кимнах.

— Ако някой намери това писмо, казваш, че то просто е било изпратено от баща ти до мен, което си донесла и си забравила у себе си.

— Да, сър.

— Обещаваш ли да направиш всичко точно както те моля?

— Да — казах нещастно. — Кога трябва да отида?

— До три дни — каза херцогът от мястото си зад масата. — Една каруца ще замине при лейди Мери да откара някои продукти. Можеш да яздиш редом с нея. Момиче, ще ти дам един от моите коне, и ти можеш да го държиш в дома на лейди Мери за връщането си. А ако се случи нещо, което ти се струва, че застрашава мен или лорд Робърт, нещо наистина много сериозно, можеш да дойдеш веднага да ни предупредиш. Ще го направиш ли?

— Та какво би ви заплашвало? — попитах мъжа, който управляваше Англия.

— Аз съм този, който ще пита откъде идва заплахата. Ти ще си тази, която трябва да ме предупреди, ако нещо ме заплашва. Ти ще бъдеш очите и ушите на Робърт в дома на лейди Мери. Той ми казва, че може да ти се довери: постарай се наистина да бъде така.

— Да, сър — казах покорно.

 

 

Лорд Робърт каза, че мога да повикам баща си да се сбогувам с него, и той дойде надолу по реката до двореца Гринич с малка рибарска лодка, когато започна приливът. Даниел седеше до него.

— Ти! — възкликнах без въодушевление, когато го видях как помага на баща ми да слезе от поклащащата се лодка.

— Аз — отвърна той с бързо мярнала се усмивка. — Нима това не е постоянство?

Отидох при баща си и почувствах как ръцете му ме обгръщат.

— О, папа — прошепнах на испански. — Иска ми се изобщо никога да не бяхме идвали в Англия.

Querida, наскърби ли те някой?

— Трябва да отида при лейди Мери, а се страхувам от пътуването, страхувам се да живея в дома й, страхувам се от… — спрях насред изречението, когато усетих вкуса на многобройните лъжи върху езика си и осъзнах, че никога повече няма да мога да кажа на никого истината за себе си. — Предполагам, че просто се държа глупаво.

— Дъще, ела у дома, при мен. Ще помоля лорд Робърт да те освободи, можем да затворим магазина, можем да напуснем Англия. Не си хваната в капан тук…

— Лорд Робърт лично ме помоли да отида — казах простичко. — И аз вече обещах да го сторя.

Ръката му нежно помилва късо подстриганата ми коса.

— Нещастна ли си, querida?

— Не съм нещастна — казах, като успях да му се усмихна. — Държа се глупаво. Защото, виж, изпращат ме да живея с наследницата на престола, и лично лорд Робърт ме помоли да отида.

Той се успокои само отчасти.

— Аз ще бъда тук, и ако изпратиш да ме повикат, ще дойда при теб. Или Даниел ще дойде и ще те отведе. Нали, Даниел?

Обърнах се в обятията на баща ми да погледна годеника си. Той се беше облегнал на дървения парапет, който заобикаляше кея. Чакаше търпеливо, но беше блед и се мръщеше от тревога.

— Бих предпочел да те отведа сега.

Баща ми ме пусна и аз пристъпих към Даниел. Зад гърба му, полюшваща се на кея, ги чакаше тяхната лодка. По движението на водата разбрах, че приливът е готов да се обърне в отлив: можехме да потеглим нагоре по течението почти веднага. Беше изчислил много внимателно този момент.

— Съгласих се да отида да служа на лейди Мери — казах му тихо.

— Тя е папистка в протестантска страна — каза той. — Не би могла да избереш друго място, където вярата и ритуалите, които спазваш, да бъдат по-зорко следени. Аз съм онзи, който е кръстен на пророк Даниил, не ти. Защо ти е да влизаш в самата бърлога на лъвовете? И какво ще вършиш за лейди Мери?

Той пристъпи по-близо до мен, за да можем да шепнем.

— Ще бъда нейна компаньонка, ще бъда неин шут. — Помълчах, после реших да му кажа истината. — Трябва да шпионирам за лорд Робърт и баща му.

Главата му беше толкова близо до моята, че усещах топлата му буза, опряна в челото ми, когато той се наведе по-плътно, за да шепне в ухото ми.

— Да шпионираш лейди Мери?

— Да.

— И ти се съгласи?

Поколебах се.

— Те знаят, че татко и аз сме евреи — казах.

Той замълча за миг. Усещах яките му гърди, опрени в рамото ми. Ръката му обгърна талията ми, за да ме притисне по-плътно към него, и аз почувствах топлината на прегръдката му. Когато ме прегърна, ме обзе почти непознато чувство на сигурност, и за миг останах неподвижна.

— Смятат ли да предприемат нещо срещу нас?

— Не.

— Но ти си заложница.

— В известен смисъл. По-скоро изглежда така, сякаш лорд Робърт знае моята тайна и ми поверява своята в замяна. Чувствам се обвързана с него.

Даниел кимна: протегнах врат, за да се вгледам в смръщеното му лице. За миг си помислих, че е ядосан, после осъзнах, че мисли усърдно.

— Той знае ли името ми? — запита. — Имената на майка ми, на сестрите ми? Всички ли сме изложени на опасност?

— Знае, че съм сгодена, но не знае името ти. И не знае нищо за семейството ти — казах, в бърз прилив на гордост. — Не съм ти навлякла опасност.

— Не, пазиш я изцяло за себе си — каза той с тъжна усмивка. — А ако те подложат на разпит, няма да успееш да пазиш задълго тайна.

— Няма да те предам — казах бързо.

Изражението му беше тревожно.

— Никой не може да запази мълчание, когато го разпънат на дибата, Хана. Премазани под купчина камъни, повечето хора, биха признали истината — той се загледа над главата ми надолу към реката. — Хана, би трябвало да ти забраня да отидеш.

Почувства как на мига понечих да изразя несъгласие.

— Не се карай с мен по нищожна причина, заради неумело изречени думи — каза той бързо. — Нямах предвид да ти забраня като господар. Исках да кажа, че би трябвало да те помоля да не отиваш — така по-добре ли е? Този път води право към опасността.

— В опасност съм, каквото и да правя — казах. — А така лорд Робърт ще ме закриля.

— Но само докато правиш каквото ти нареди.

Кимнах. Не можех да му кажа, че доброволно бях нагазила в тази опасност, и че бих поела и по-големи рискове от обич към лорд Робърт.

Той внимателно ме пусна.

— Съжалявам, че си тук, и то беззащитна — каза той. — Ако беше пратила да ме повикат, щях да дойда по-рано. Това е бреме, което не би трябвало да ти се налага да понасяш сама.

Помислих си за ужаса на детството ми, за безумното ми чиракуване, за страха, който ни преследваше по време на бягството ни през цяла Европа.

— Това е моето бреме.

— Но сега имаш роднини, имаш мен — каза той с гордостта на мъж, поел твърде млад ролята на глава на семейството. — Аз ще нося твоето бреме вместо теб.

— Аз нося своето собствено — казах упорито.

— О, да, ти си господарка на себе си. Но ако благоволиш да пратиш да ме повикат, ако си в опасност, ще дойда и може би ще ми позволиш да ти помогна да избягаш.

Изкикотих се, като чух думите му.

— Обещавам да го сторя — подадох му ръка в жест, който прилягаше на момчешките ми дрехи. Но той взе ръката ми, отново ме притегни към себе си и наведе глава. Целуна ме много нежно, право по устните, и аз почувствах топлината на устата му върху моята.

После ме пусна и пристъпи обратно към лодката. Открих, че съм леко замаяна, сякаш бях изпила наведнъж чаша силно вино.

— О, Даниел! — промълвих, но той се качваше в лодката и не ме чу. Обърнах се към баща ми и го видях как прикрива усмивката си.

— Бог да те благослови, дъще, и да те върне невредима у дома, при нас — каза баща ми тихо. Коленичих на дървения кей, за да получа благословията му, и почувствах как ръката му се отпуска върху главата ми в познатата, обичана ласка. Той улови ръцете ми и ме повдигна. — Даниел наистина е привлекателен млад мъж, нали? — запита той и в тона му се долавяше лек смях. После се загърна в наметалото си и слезе по стълбите до рибарската лодка.

Те потеглиха и малката лодка се понесе бързо през потъмняващата вода, оставяйки ме сама на дървения кей. Надвисналата над реката мъгла и сгъстяващата се тъмнина скриха силуетите им, и скоро единственото, което чувах, беше плясъкът и скърцането на веслата. После и този звук заглъхна и остана само лекото плискане на прииждащия прилив и тихото свирене на вятъра.