Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (26)

Зимата на 1558

Лорд Робърт пристигна в двора със съветниците на кралицата, за да настоява пред нея да подпише завещанието си и да посочи наследника си. Всички членове на съвета бяха посетили Хатфийлд предишния месец, всичките им съвети към кралица Мери се диктуваха от бъдещата кралица.

— Тя е твърде болна, за да приема когото и да било — каза рязко Джейн Дормър.

Двете с нея стояхме рамо до рамо на вратата за покоите на кралицата. Лорд Робърт ми намигна, но аз не се усмихнах в отговор.

— Това е неин дълг — каза внимателно лорд-канцлерът. — Тя трябва да изготви завещание.

— Тя го направи — каза рязко Джейн. — Преди да се оттегли в очакване да роди последния път.

Лорд-канцлерът поклати глава и придоби смутено изражение.

— Тя посочи детето си за наследник, а краля — за регент — каза той. — Но дете нямаше. Сега тя трябва да посочи принцеса Елизабет, без да определя регент.

Джейн се поколеба, но аз останах твърда.

— Твърде болна е — заявих. Беше вярно: кралицата кашляше и изхвърляше черна жлъчка, не беше в състояние да лежи, тъй като тя изпълваше устата й. Освен това не исках да я видят болна и прикована на легло, все още страдаща за съпруга си, от поражението, което Елизабет беше нанесла на надеждите й.

Лорд Робърт ми се усмихна, сякаш разбираше всичко това.

— Мистрес Карпентър — каза той. — Вие знаете. Тя е кралица. Не й се полагат спокойствието и усамотението на една обикновена жена. Тя знае това, ние знаем това. Тя има дълг към страната си и вие не бива да заставате на пътя й.

Поколебах се, и те забелязаха това.

— Отдръпнете се — каза херцогът, Джейн и аз се дръпнахме неохотно назад и ги пуснахме да влязат при кралицата.

 

 

Те не се забавиха дълго, а след като си отидоха, влязох да видя кралицата. Тя лежеше подпряна на възглавниците си, до нея имаше купа, в която да се стича черната жлъчка, която избликваше от устата й, щом се закашляше, кана със сок изстискани лимони и захар, за да прогонва горчивия вкус, и една прислужница. Но никой друг. Беше по-самотна от просякиня, която умираше, раздирана от кашлица, на прага на някой непознат.

— Ваше величество, изпратих писмото до съпруга ви — казах тихо. — Дай Боже да го прочете и да се върне у дома при вас, и все пак да прекарате весела Коледа с него.

Кралица Мери дори не се усмихна на картината, която нарисувах.

— Няма да се върне — каза тя с безразличие. — А и аз бих предпочела да не го виждам как ме подминава и поема към Хатфийлд.

Тя се закашля и притисна парче плат към устата си. Прислужницата пристъпи напред, взе го от нея, поднесе й купата, а после я отдръпна.

— Имам друга задача за теб — каза кралицата, когато успя да проговори отново. — Искам да отидеш с Джейн Дормър в Хатфийлд.

Чаках.

— Поискай от Елизабет да се закълне в безсмъртната си душа, че ако наследи кралството, ще запази истинската вяра — каза тя: гласът й едва се долавяше, но думите й звучаха твърдо както винаги.

Поколебах се.

— Няма да се закълне — казах, познавайки Елизабет.

— Тогава няма да я посоча за своя наследница — каза тя решително. — Мери Стюарт във Франция ще предяви претенции към трона и французите ще я подкрепят. Елизабет има избор. Може да си проправи с борба път до трона, ако успее да намери достатъчно глупаци да я последват, а може и да се възкачи на него с моята благословия. Но трябва да се закълне да поддържа вярата. И трябва наистина да го мисли.

— Как ще разбера, че наистина го мисли? — попитах.

Тя беше твърде отпаднала, за да обърне глава към мен.

— Вгледай се в нея с дарбата си, Хана — каза тя. — Това е последния път, когато ще те помоля да прозреш в бъдещето заради мен. Вгледай се в нея с дарбата си и ми кажи какво е най-доброто за моята Англия.

Щях да възразя, но простото съжаление към нея ме накара да си замълча. Това беше жена, вкопчила се в живота, висящ на най-тънък косъм. Единствено желанието й да изпълни своя дълг към Бог, към Бога на майка си, и към страната на баща си, я поддържаше жива. Ако успееше да си осигури обещанието на Елизабет, можеше да умре със знанието, че е направила най-доброто по силите си, за да задържи Англия на сигурно място, в лоното на католицизма.

Поклоних се и излязох от стаята.

 

 

Джейн Дормър, самата тя все още възстановяваща се от треската си и изтощена от грижите за кралицата, пътуваше в носилка, а аз с Дани, яхнал коня по мъжки пред мен. Движехме се на север към Хатфийлд и отбелязвахме с неприязън многобройните хубави коне, чиито ездачи отиваха в същата посока — от боледуващата кралица към цъфтящата от здраве наследница.

Старият дворец беше окъпан в ярки светлини. Когато пристигнахме, имаше някакво празненство.

— Не мога да се храня заедно с нея — каза кратко Джейн. — Нека да помолим да ни приеме и после да си тръгнем.

— Разбира се, че можем да вечеряме — казах практично. — Сигурно умираш от глад: аз със сигурност съм гладна, а и Дани трябва да яде.

Тя беше пребледняла и трепереше от гняв.

— Няма да се храня с тази жена — изсъска тя. — Кой мислиш, че е там вътре? Половината благородници на Англия, ламтящи за място в двора, сега нейни най-скъпи приятели, същите онези, които й се присмиваха, презираха я и я заклеймяваха като копеле, когато нашата кралица беше в разцвета на силата си.

— Да — казах решително. — А сред тях е и мъжът, когото вие обичате, граф Фериа, испанският посланик, който навремето настояваше за смъртта й. Сега той носи любовни писма от самия съпруг на кралицата. Измяната не е нещо ново в Англия. Ако не желаете да се храните заедно с хора с лъжливи сърца, ще умрете от глад, Джейн.

Тя поклати глава:

— Ти нямаш усет кое е правилно и кое — грешно, Хана. Ти нямаш вяра.

— Не мисля, че вярата може да се преценява по това с какво се храниш — казах, мислейки си за бекона и мидите, които бях яла в противоречие със закона на моя народ. — Мисля, че вярата е в сърцето. Аз обичам кралицата и се възхищавам на принцесата, а колкото до останалите, тези измамни мъже и жени, те ще трябва сами да намерят път към своите истини. Ти иди и яж в кухнята, ако така ти харесва. Аз влизам вътре да вечерям.

Идваше ми да се изсмея на зашеметеното й изражение. Вдигнах Дани на хълбока си и, напрягайки се да поема тежестта му, влязох в трапезарията на Хатфийлд.

Елизабет вече разполагаше с атрибутите, полагащи се на кралица, сякаш беше актьор, който упражнява роля в пълен костюм. Седеше под златен балдахин, опънат над дървен стол, така гъсто покрит с дърворезба и толкова тежък, че почти можеше да мине за трон. От дясната си страна беше настанила испанския посланик, сякаш за да подчертае тази връзка; от лявата й страна беше настанен най-облагодетелстваният благородник в този двор, негова светлост милорд Робърт. До него беше най-приближеният човек на Великия инквизитор на Лондон, бичът на протестантството, доктор Джон Дий, от другата страна на испанския посланик беше братовчедът на принцесата, който веднъж я беше арестувал, но сега бе силно обичан от братовчедка си. Зад него беше един изпълнен със стаена амбиция мъж, убеден протестант: Уилям Сесил. Погледнах към масата на Елизабет и се усмихнах. Никой не би могъл да предположи какъв ход ще предприеме тази жена, хитра като котка, съдейки по хората, удостоени с места до нея. Тя беше настанила редом едни до други испанци и англичани, католически и протестантски съветници: кой можеше да разбере какво е наумила?

Джон Дий, който гледаше надолу из залата, улови усмивката ми и вдигна ръка за поздрав към мен. Лорд Робърт проследи посоката на погледа му, видя ме и ми направи знак да изляза напред. Промъкнах се през придворните и направих реверанс на принцесата, която ме стрелна с усмихнати очи, блеснали като черни кехлибари.

— О, това е момичето, което толкова се страхуваше да бъде жена, че първо стана шут, а после стана вдовица — каза тя язвително.

— Принцесо Елизабет — казах, като направих реверанс.

— С мен ли дойде да се срещнеш?

— Да, принцесо.

— Съобщение от кралицата ли ми носиш?

— Да, принцесо.

Вниманието на всички на масата леко се изостри.

— В добро здраве ли е нейно величество?

Испанският посланик, граф Фериа, се наведе напред.

— Вие със сигурност ще знаете това по-добре от мен — казах с язвителен тон, който не можах да потисна, виждайки го на масата до Елизабет. — След като тя пише съкровено само на един човек, след като обича само един мъж в целия свят, и той е вашият господар.

При тази моя грубост Елизабет и негова светлост си размениха прикрити усмивки. Графът извърна глава.

— Можеш да седнеш при придворните ми дами и да се срещнеш с мен насаме след вечеря — нареди принцесата. — Сама със сина си ли дойде?

Поклатих глава:

— Джейн Дормър дойде с мен, и ни придружиха двама благородници от домакинството на кралицата.

Графът се намеси отново:

— Мистрес Дормър е тук?

— Вечеря сама — казах дръзко, с безизразно лице. — Не искаше да се храни в тази компания.

Елизабет прехапа устна, за да прикрие нова усмивка, и ми махна да дойда на масата.

— Виждам, че ти не си толкова придирчива — подметна тя.

Срещнах погледа на блестящите й черни очи, без да трепна.

— Вечерята си е вечеря, принцесо. Ние и двете сме гладували в миналото.

Тя се засмя на тези думи и кимна да ми направят място.

— Станала е остроумен шут — обърна се към лорд Робърт. — Радвам се за това. Никога не съм вярвала много във видения и предсказания.

— Веднъж тя ми разкри красиво видение — каза той, с много нисък глас: очите му бяха приковани върху мен, но се усмихваше на нея.

— О?

— Каза ми, че ще бъда обожаван от кралица.

И двамата се засмяха с тихия смях на заговорничещи влюбени — и той отправи усмивка към долния край на залата, където седях аз. Срещнах погледа му с изражение, твърдо като кремък.

 

 

— Какво ти става? — запита ме Елизабет след вечеря. Стояхме в алкова в галерията на Хатфийлд. Придворните й бяха далече, звуците на лютня, които се носеха край нас, заглушаваха думите ни.

— Не харесвам граф Фериа — казах безцеремонно.

— Даде това да се разбере достатъчно ясно. Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да влизаш на вечеря с мен и да обиждаш гостите ми? Вече свали шутовските дрехи, ще трябва да се държиш като дама.

Усмихнах се.

— Тъй като нося съобщение, което искате да чуете, мисля, че ще го изслушате, преди да наредите да ме изхвърлят през портите, независимо дали съм шут или дама.

Тя се засмя на дързостта ми.

— Освен това се съмнявам, че и вие го харесвате — казах дръзко. — Отначало той беше ваш враг, сега е ваш приятел. Предполагам, че сега около вас има много такива като него.

— Такива са повечето от тези придворни. Ти също.

Поклатих глава:

— Винаги съм се възхищавала и на двете ви.

— Обичаш нея повече, отколкото обичаш мен — настоя тя ревниво.

Изсмях се високо на детинското й поведение, и лорд Робърт, застанал наблизо, се обърна да ме погледне с усмивка.

— Но, принцесо, тя ме обича, а вие никога не сте правили нищо друго, освен да ме оскърбявате и да ме обвинявате, че съм нейна шпионка.

Елизабет също се засмя.

— Да. Но не забравям, че ти дойде да ми служиш в Тауър. Не забравям и че ме дари с истинско видение. Когато усети мириса на дима от кладите, разбрах, че трябва да стана кралица и да донеса мир на тази страна.

— Е, амин за това — казах.

— И какво е съобщението ти? — попита тя по-сериозно.

— Може ли да говорим в личния ви кабинет? И може ли да доведа при вас Джейн Дормър?

— Заедно с лорд Робърт — постави условие тя. — И Джон Дий.

Сведох глава и я последвах, когато тръгна надолу по галерията към покоите си. Придворните се кланяха, докато минаваше край тях, сякаш вече беше кралица. Усмихнах се, припомнила си един ден, когато беше куцала с обувката си в ръка и никой не й беше предложил ръка. Сега бяха готови да разстелят плащовете си в калта, за да опазят краката й сухи.

Влязохме в стаята й и Елизабет отнесе малък дървен стол до огнището. Направи ми знак, че мога да си придърпам стол, и аз го отнесох до другия край на огнището, сложих Дани на коляното си и се облегнах назад на дървената ламперия. Съзнавах, че трябва да мълча и да слушам. Кралицата искаше да й съобщя дали Елизабет ще се съгласи да запази истинската вяра. Трябваше да се вслушвам през думите и да открия значението зад тях. Трябваше да прозра през маската на усмихнатото й лице и да вникна в сърцето й.

Вратата се отвори и в стаята влезе Джейн. Тя направи на Елизабет съвсем лек реверанс и застана пред нея. Елизабет й направи знак да седне.

— Ще остана права, ако ви е угодно — каза Джейн сковано.

— Имате да обсъждате дела с мен.

Елизабет я подкани да започне.

— Кралицата помоли Хана и мен да дойдем при вас и да поставим пред вас един въпрос. Кралицата изисква да отговорите напълно вярно и искрено. Тя би искала да се закълнете в душата си, че отговорът, който давате, е истината и цялата истина.

— И какъв е този въпрос?

Дани се изви в скута ми и аз го преместих малко по-близо, като опрях главицата му на бузата си, така че да мога да гледам над него към бледото лице на принцесата.

— Кралицата ми поръча да ви кажа, че ще ви посочи за своя наследница, за своя единствена истинска наследница, и ще бъдете кралица и ще заемете престола на Англия без дори една дума на несъгласие, ако й обещаете, че ще се придържате към истинската вяра — каза Джейн тихо.

Джон Дий рязко си пое дъх, но принцесата беше напълно неподвижна.

— А ако не го сторя?

— Тогава кралицата ще посочи друга наследница.

— Мери Стюарт?

— Не знам и не желая да правя предположения — отвърна Джейн.

Принцесата кимна.

— Върху Библия ли трябва да се закълна? — попита тя.

— В душата си — каза Джейн. — В безсмъртната си душа, пред Бога.

Моментът беше тържествен. Елизабет погледна към лорд Робърт и той пристъпи леко към нея, сякаш искаше да я защити.

— А тя кълне ли се, че в замяна ще ме посочи за наследница?

Джейн Дормър кимна:

— Ако влезете в лоното на истинската вяра.

Елизабет си пое дълбоко дъх.

— Ще се закълна — каза тя.

Тя се изправи. Робърт Дъдли тръгна напред, сякаш искаше да я спре, но тя дори не го погледна. Не се изправих, както бе редно да сторя. Стоях напълно неподвижна, с очи, приковани върху бледото й лице, сякаш исках да я разчета като чиста страница с текст, току-що свалена от пресата, по която мастилото още не беше изсъхнало.

Елизабет вдигна ръка.

— Заклевам се в безсмъртната си душа, че ще задържа тази страна в лоното на истинската вяра — каза тя. Ръката й потрепери леко. Тя я свали, сключи ръце пред себе си и се обърна към Джейн Дормър.

— Тя поиска ли нещо друго?

— Нищо повече — каза Джейн, с много слаб глас.

— Значи можете да й кажете, че съм го направила?

Погледът на Джейн се плъзна към мен, и принцесата веднага го забеляза.

— А, значи затова си тук — тя се нахвърли върху мен. — Моята малка прорицателка шпионка. Трябва да отвориш прозорец в душата ми, да прозреш в сърцето ми и да съобщиш на кралицата онова, което мислиш, че знаеш, онова, което си представяш, че си видяла.

Не казах нищо.

— Ще й кажеш, че съм вдигнала ръка и съм изрекла клетвата, която е поискала от мен — нареди ми тя. — Ще й кажеш, че аз съм истинската наследница.

Изправих се на крака: главицата на Дани се полюшваше сънливо на рамото ми.

— Ако позволите, ще останем тук тази вечер и ще се върнем при кралицата утре — казах, избягвайки отговора.

— Има още нещо — каза Джейн Дормър. — Нейно величество иска от вас да платите дълговете й и да се погрижите за доверените й слуги.

Елизабет кимна:

— Разбира се. Уверете сестра ми, че ще зачета желанията й, както би сторил всеки истински наследник.

Мисля, че единствено аз можех да доловя лекия изблик на радост под мрачния глас на Елизабет. Не я осъждах за това. Подобно на Мери и тя беше чакала цял живот момента, когато можеше да чуе новината, че е кралица, и сега мислеше, че ще я получи със сигурност, утре, или на по-следващия ден.

— Ще тръгнем призори — казах, мислейки си за крехкото здраве на кралицата. Знаех, че ще се държи, за да чуе, че Англия е на сигурно място, в лоното на истинската вяра, че каквото и друго да беше загубено, тя е върнала на Англия Божието благоволение.

— В такъв случай сега ще ви пожелая лека нощ и късмет — каза мило Елизабет.

Тя ни остави да стигнем до вратата и Джейн Дормър да излезе преди мен, а после каза толкова тихо, че единствено аз, която се ослушвах дали няма да ме повика, я чух:

— Хана.

Обърнах се.

— Знам, че си както нейна, така и моя вярна приятелка — каза тя тихо. — Направи това последно нещо в служба на господарката си и приеми думите ми като истина, и й позволи да отиде при Бог донякъде успокоена. Дай й мир, и дай мир на страната ни.

Поклоних й се и излязох.

 

 

Мислех, че ще си тръгнем от Хатфийлд без друго сбогуване, но когато отидох да взема коня си в заскрежената студена утрин, докато слънцето гореше в червено като разжарен въглен на белия хоризонт, там стоеше лорд Робърт, красив и усмихнат, загърнат в тъмночервен кадифен плащ, а до него беше Джон Дий.

— Синът ти достатъчно топло ли е облечен за пътуването? — попита ме той. — Много е студено и вятърът е пронизващ.

Посочих зад гърба си. Дани вървеше с усилие под тежестта на много дебело вълнено палто, понесъл един шал, който бях настояла да вземе. Надзърна към мен изпод тежка вълнена шапка.

— Горкото момче е почти удавено в дрехи — казах. — По-скоро ще се изпоти, отколкото да измръзне.

Робърт кимна.

— Мъжете ще бъдат освободени от Кале след около седмица — каза той. — Ще ги вземат с кораб, който ще ги докара в Грейвзенд.

Почувствах как сърцето ми заби малко по-бързо.

— Изчервяваш се като момиче — каза лорд Робърт малко насмешливо.

— Мислите ли, че ще е получил писмото ми, което изпратих, когато най-напред се прибрах у дома? — попитах.

Лорд Робърт сви рамене.

— Възможно е. Но съвсем скоро ще можеш да му кажеш всичко и сама.

Приближих се малко по-плътно до него.

— Виждате ли, ако не го е получил, няма да знае, че съм се измъкнала от Кале. Може да помисли, че съм мъртва. Може да не дойде в Англия, може да отиде в Италия или някъде другаде.

— Само заради нищожната вероятност да си мъртва? — попита критично лорд Робърт. — Без никой да му го спомене? Без доказателство? А синът му?

— Какви доказателства в суматохата след битката? — попитах объркано.

— Все някой щеше да те потърси — каза той. — Ако беше загинала, щяха да намерят тялото ти.

Размърдах се неловко. Даниел дойде при мен и протегна ръце.

— Дан’ил горе! — нареди той.

— Чакай малко — казах разсеяно. Обърнах се отново към лорд Робърт. — Виждате ли, ако някой му е казал, че съм заминала с вас…

— Тогава ще знае, че си жива, и къде да те намери — каза той логично. После спря и се плесна по челото. — Госпожице-момче, правила си ме на глупак през цялото време. Отчуждила си се от него, нали? И се страхуваш да не си помисли, че си избягала с мен? И няма да дойде за теб, защото те е отхвърлил? А пък сега ти не искаш мен, а искаш него, но имаш само неговия син… — Той млъкна насред изречението, осенен от внезапно съмнение. — Той наистина е син на съпруга ти, нали?

— Да — казах упорито.

— Твой ли е? — попита той: някакво чувство го предупреждаваше, че някъде наблизо се крие лъжа.

— Да — казах без колебание.

Лорд Робърт се изсмя високо.

— Бога ми, момиче, наистина си глупачка. Не си го обичала, докато не си го загубила.

— Да — признах през стиснати зъби.

— Е, повече жена, отколкото глупачка — каза той честно. — Бих казал, че жените обичат мъжете най-много, когато са ги изгубили или не могат да ги имат. Е, толкова по-жалко, малък мой шуте. Най-добре да се качиш на някой кораб и да отплаваш при своя Даниел колкото можеш по-скоро. Иначе той ще излезе от тъмницата и ще бъде свободен като отлитаща птица, и ти никога няма да го намериш.

— Мога ли да се кача на кораб до Кале? — попитах безизразно.

Той се замисли за миг.

— Не много лесно: но можеш да заминеш с кораба, който ще отведе моите войници у дома. Ще ти напиша бележка.

Той щракна с пръсти да повика един коняр и го изпрати да изтича и да доведе писар с перо и хартия. Когато момчето дойде, той му продиктува три реда, които щяха да позволят на мен и сина ми да се качим свободно на кораба.

Направих му нисък реверанс в знак на искрена признателност.

— Благодаря ви, милорд — казах. — Наистина съм ви дълбоко благодарна.

Той се усмихна с пленителната си усмивка.

— Удоволствието е мое, мой скъпи малки шуте. Но корабът ще отплава след по-малко от седмица. Ще можеш ли да оставиш кралицата?

— Тя отпада бързо — казах бавно. — Именно затова толкова исках да тръгна веднага. Държи се, за да чуе отговора на Елизабет.

— Е, благодаря ти за това сведение, което ми отказа по-рано — каза той.

Прехапах устна, когато осъзнах, че да му кажа, означаваше да кажа на Елизабет, и на онези, които участваха в подготовката на плановете й, кога трябва да е готова да свика армията си, за да предяви претенциите си за трона.

— Нищо лошо не е станало — каза той. — Ние плащаме на половината от нейните лекари, за да ни уведомяват как е.

Джон Дий се приближи.

— Е, успя ли да прозреш в сърцето на принцесата? — попита той тихо. — Можа ли да разбереш дали е била искрена в клетвата си да запази истинската вяра? Вярваш ли, че тя ще бъде католическа кралица?

— Не знам — казах простичко. — На път за вкъщи ще се моля за напътствия.

Робърт щеше да каже нещо, но Джон Дий сложи длан върху ръката му.

— Хана ще каже на кралицата каквото трябва — каза той. — Тя знае, че това, което има значение, не е една или друга кралица, не е едно или друго име на Бога: това, което е най-важно, е да се въдвори мир в тази страна, така че всеки човек, застрашен от изтезания или преследване, да може да дойде тук и да е сигурен, че ще бъде справедливо изслушан.

Той замълча и аз си спомних как баща ми и аз бяхме дошли в тази Англия и с надежда за сигурно убежище.

— Това, което е важно, е човек да може да вярва в каквото желае, и да отдава почит на Бог, както пожелае, на Бог, когото назовава, както пожелае. Важното е да създадем тук една силна страна, която може да бъде световна сила завинаги, в която мъжете и жените да могат свободно да задават въпроси и свободно да учат. Тази страна е предопределена да стане място, където мъжете и жените ще знаят, че са свободни.

Той спря. Лорд Робърт беше свел глава към мен и ми се усмихваше.

— Знам какво ще направи тя — каза нежно лорд Робърт. — Защото тя още е моята госпожица-момче с нежно сърце. Тя ще каже каквото трябва, за да утеши кралицата в последните й часове, Бог да я благослови, бедната жена. Никоя кралица не се е възкачвала на трона с по-големи надежди и не е умирала сред такава тъга.

Наведох се и взех Даниел в прегръдките си. Конярите доведоха коня ми от конюшните, и Джейн Дормър излезе от къщата и се качи в носилката, без да каже и дума на някого от двамата мъже.

— Късмет в Кале — каза Робърт Дъдли с усмивка. — Малко жени успяват да намерят любовта на живота си. Надявам се ти да успееш, госпожице-момче.

После ми помаха с ръка, отстъпи назад и ме остави да си вървя.

 

 

Обратното пътуване към двореца Сейнт Джеймс беше студено и дълго, но малкото телце на Дани, който яздеше пред мен, беше топло, и понякога го чувах как възторжено запява някоя песничка.

Яздех мълчаливо, потънала в мисли. Краят на пътуването ми, когато щях да видя кралицата, се изправяше все по-ясно пред мен. Все още не знаех какво щях да й кажа. Все още не знаех какво бях видяла, нито какво да съобщя. Елизабет вдигна дясната си ръка и положи клетвата, която бе поискана от нея, ролята й беше изпълнена. Сега аз трябваше да преценя дали е била искрена или не.

Когато стигнахме в двореца, във входната зала цареше потискаща тишина, малцината стражи играеха карти, светлината на огъня потрепваше, факлите догаряха. Уил Сомърс беше в приемната на кралицата, заедно с още половин дузина други, главно платени дворцови служители и лекари. Нямаше приятели или любящи родственици, чакащи да видят кралицата, молещи се за нея в болестта й. Тя вече не беше любимката на Англия, и залата кънтеше от пустота.

Дани забеляза Уил и затича към него.

— Влез — каза Уил. — Тя питаше за теб.

— По-добре ли е? — попитах с надежда.

Той поклати глава:

— Не.

Предпазливо отворих вратата към личния й кабинет и влязох. Две от дамите й седяха до огнището, клюкарствайки с наслада, вместо да се грижат за нея. Скочиха виновно, когато влязохме.

— Тя не искаше никого до себе си — каза една от тях отбранително на Джейн Дормър. — И не спира да плаче.

— Е, дано и ти лежиш сама, разплакана и лишена от грижи някой ден — изсъска й Джейн, двете ги подминахме и влязохме в спалнята на кралицата.

Тя се беше свила на леглото като малко момиченце, косата й бе разпиляна в облак около лицето. Не обърна глава при звука от отварянето на вратата: беше дълбоко потънала в скръбта си.

— Ваше величество? — каза Джейн Дормър: гласът й потрепери.

Кралицата не помръдна, но чухме как тихите откъслечни ридания продължават, равномерни като биене на сърце, сякаш плачът, подобно на пулса, се беше превърнал в признак на живот.

— Аз съм — каза Джейн. — И шутът Хана. Върнахме се от посещението при принцеса Елизабет.

Кралицата въздъхна много дълбоко и уморено обърна глава към нас.

— Тя положи клетвата — каза Джейн. — Закле се, че ще задържи страната в лоното на истинската вяра.

Пристъпих до леглото и взех ръката на кралица Мери. Беше малка и лека като на дете, от нея не беше останало нищо. Тъгата я бе изхабила и превърнала на прах, който можеше да бъде отвян от вятъра. Спомних си как беше влязла в Лондон в опърпаните си червени дрехи, с грейнало от надежда лице, и за куража й, когато се обърна срещу великите лордове на кралството и ги победи в собствената им игра. Спомних си каква радост изпитваше заради съпруга си, и как копнееше за дете, което да обича, син за Англия. Спомних си за неотклонната й преданост към паметта на майка й и нейната любов към Бог.

Малката й ръка изпърха в моята като умираща птица.

— Видях как Елизабет се закле — подхванах аз. Готвех се да й кажа най-щадящата лъжа, която можех да съчиня. Но вместо това не устоях и й казах истината — внимателно, сякаш Зрението изричаше истината чрез мен. — Мери, тя няма да я запази. Но ще направи нещо по-добро от това да я запази. Надявам се, че можете да разберете това сега. Тя ще стане по-добра като кралица, отколкото е като жена. Ще научи народа на тази страна, че всеки мъж и жена трябва да се съобразява със собствената си съвест, трябва сам да намери път към Бога. И ще доведе тази страна до мир и благоденствие. Вие направихте най-доброто, което можехте да направите за народа на тази страна, и имате добра наследница. Елизабет никога няма да бъде жената, която бяхте вие, но ще бъде добра кралица на Англия, знам това.

Тя повдигна леко глава, клепачите й изпърхаха и се отвориха. Погледна ме с прямия си честен поглед още веднъж, а после затвори очи и остана да лежи неподвижно.

 

 

Не останах да видя как слугите се втурват към Хатфийлд. Опаковах торбата си, хванах Дани за ръка и се качих на една лодка надолу по реката до Грейвзенд. Носех писмото на негова светлост, което трябваше да покажа на капитана на кораба, и той ми обеща койка веднага щом потеглят. Изчакахме ден-два, а после Дани и аз се качихме на малкия кораб и отплавахме за Кале.

Дани беше възхитен от кораба, от движещата се палуба под краката си, от плискането и разбиването на вълните, скърцането на платната и крясъка на чайките.

— Море! — възклицаваше той отново и отново. Хвана лицето ми в двете си ръчички и се вгледа в мен с огромните си тъмни очи, копнеещ да ми покаже огромното си възхищение. — Море. Мамо! Море!

— Какво каза? — възкликнах, удивена. Никога преди не беше изричал името ми, очаквах, че ще ме нарече „Хана“. Не бях помисляла — предполагам, че трябваше да ми хрумне — но никога не бях помисляла, че ще ме нарече „мамо“.

— Море — повтори той послушно, и се заизвива, за да го пусна на земята.

 

 

Кале беше различен сега, с пробива в градските стени, изпоцапани с черен катран от обсадата, камъните — потъмнели от дима на пожара. Лицето на капитана беше мрачно, когато влязохме в пристанището и видяхме английските кораби, опожарени там, където бяха завързани на котва — до пристанищната стена, подобно на безброй еретици на кладата. Той пусна котва с военна прецизност и спусна подвижния мост с предизвикателна твърдост. Взех Дани на ръце, слязох по подвижния мост и влязох в града.

Струваше ми се, че сънувам, докато вървях към руините на стария си дом. Виждах улици и къщи, които познавах; но от някои от тях липсваха стените или покривите, а къщите със сламени покриви бяха платили ужасна дан: бяха почти разрушени.

Не исках да слизам до улицата, където някога живеехме аз и съпругът ми, страхувах се от онова, което можех да намеря. Ако къщата ни още стоеше, а майка му и сестрите му бяха още там, не знаех как да се помиря с тях. Ако срещнех майка му и тя още ми се гневеше и поискаше да ми отнеме Дани, не знаех какво щях да кажа или направя. Но ако тя беше мъртва, а къщата на Даниел — разрушена, щеше да бъде още по-лошо.

Вместо това се качих заедно с капитана и въоръжения страж до крепостта под бялото знаме на примирието. Очакваха ни: командирът се показа доста любезен и заговори с капитана на бърз френски. Капитанът спря, разбирайки може би една дума от три, а после се наведе напред и каза много високо и бавно:

— Дойдох за английските мъже, каквото беше споразумението, според условията, и ги очаквам незабавно.

Когато не получи отговор, повтори думите си, малко по-рязко.

— Капитане, бихте ли желали да говоря от ваше име, аз мога да говоря френски? — предложих.

Той се обърна към мен с облекчение:

— Можете ли? Това вероятно ще помогне. Защо не ми отговаря този глупак?

Пристъпих малко напред и се обърнах към командира на френски:

— Капитан Гатинг поднася извиненията си, но не може да говори френски. Мога да ви превеждам. Аз съм мадам Карпентър. Дойдох за съпруга си, за когото е платен откуп, а капитанът идва за другите мъже. В пристанището ни чака кораб.

Той се поклони леко:

— Задължен съм ви, мадам. Мъжете са събрани и готови. Първи ще бъдат освободени цивилните граждани, а след това войниците ще слязат на пристанището. Оръжията няма да им бъдат върнати. Постигнато е споразумение за това.

Преведох на капитана и той ме погледна намръщено.

— Трябва да получим обратно оръжията — каза той.

Свих рамене. Можех да мисля единствено за Даниел, чакащ някъде зад стените на крепостта да бъде освободен.

— Не можем.

— Кажи му, че сме съгласни; но му кажи и че не съм доволен — каза кисело капитанът.

— Капитан Гатинг е съгласен — казах без замисляне на френски.

— Моля, влезте вътре.

Командирът ни преведе по подвижния мост и влязохме във вътрешния двор. Друга дебела стена между укрепленията с вход, затворен с подвижна вертикална решетка, водеше към централния вътрешен двор, където бяха събрани около двеста мъже: войниците — в една група, цивилните граждани — в друга. Обходих с поглед редиците, търсейки Даниел, но не го видях.

— Господин комендант, търся съпруга си, Даниел Карпентър, цивилен гражданин — казах. — Не го виждам, и се страхувам, че може да не го забележа в тълпата.

— Даниел Карпентър ли? — попита той. Обърна се и рязко даде някаква заповед на мъжа, който охраняваше цивилните граждани.

— Даниел Карпентър! — кресна мъжът.

В средата на една от редиците един мъж излезе напред.

— Кой пита за него? — каза Даниел, моят съпруг.

Затворих очи за миг, тъй като светът сякаш се раздвижи около мен.

— Аз съм Даниел Карпентър — повтори Даниел без най-леко потрепване в гласа, като пристъпи напред досами свободата, посрещайки новата опасност, която може би го заплашваше, каквато и да бе тя, без миг колебание.

Командирът му направи знак да излезе напред и да отстъпи встрани, за да мога да го видя. Даниел ме видя за първи път и аз видях как пребледня силно. Изглеждаше по-възрастен, малко уморен, беше по-слаб, но това беше просто зимна бледност и зимна слабост. Беше си същият. Беше обичният ми Даниел с тъмната чуплива коса и тъмните очи и създадената за целувки уста и онази особена усмивка, която беше само за мен: с нея той озаряваше само мен, тя беше едновременно страстна, упорита и развеселена.

— Даниел — прошепнах. — Моят Даниел!

— О, Хана — каза той тихо. — Ти.

Зад нас цивилните граждани се подписваха и потегляха към свободата. Не чувах даваните на висок глас заповеди, нито тропота на краката им. Всичко, което виждах, всичко, за което си давах сметка, беше Даниел.

— Избягах — казах. — Съжалявам. Страхувах се и не знаех какво да правя. Лорд Робърт ми даде писмо за безопасно пътуване до Англия и аз се върнах при кралица Мери. Писах ти веднага. Нямаше да замина без теб, ако бях имала време да помисля.

Той пристъпи напред и взе нежно ръката ми.

— Сънувах те отново и отново — каза тихо. — Мислех, че си ме напуснала заради лорд Робърт, щом ти се е удала възможност.

— Не! Никога. Изведнъж осъзнах, че искам да бъда с теб. Опитвах се да ти изпратя писмо. Опитвах се да се свържа с теб. Кълна се, Даниел. Не съм мислила за нищо и за никой друг, освен за теб, от мига, в който заминах.

— За да бъдеш моя съпруга ли се върна? — попита той простичко.

Кимнах. Осъзнах, че в този изключително важен момент напълно бях изгубила дар слово. Не можех да говоря, не можех да изтъкна доводи, за да се защитя, не можех да го убедя на нито един от многото езици, които знаех. Не можех дори да шепна. Просто кимнах енергично, а Дани, завързан на хълбока ми, обвил ръце около врата ми, се изкикоти и също кимна, като ми подражаваше.

Бях се надявала, че Даниел ще бъде обзет от радост и ще ме грабне в прегръдките си, но той беше мрачен.

— Ще те приема обратно — каза сериозно. — И няма да те разпитвам, и няма да говорим повече за времето, в което бяхме разделени. Никога няма да те укоря дори с една дума, кълна се в това: и ще отгледам това момче като свой син.

За миг не разбрах какво искаше да каже, а после ахнах.

— Даниел, той е твой син! Това е синът ти от твоята държанка. Това е нейният син. Бягахме от френската конница и тя падна, пронизана от копие; даде ми го, докато падаше. Съжалявам, Даниел. Тя умря веднага. А това е твоето момче, отгледах го като свой син. Сега той е моето момче. Той е и мой син.

— Той е мой? — попита Даниел удивено. Погледна детето за първи път и видя, както всеки трябваше да види, тъмните очи, които бяха негови, и дръзката малка усмивка.

— Той е и мой — казах ревниво. — Той знае, че е моето момче.

Даниел издаде тих звук — нещо средно между смях и ридание, и протегна ръце. Дани също протегна ръце и отиде доверчиво при него, обгърна шията му с пълничките си ръчички, погледна го в лицето и се облегна назад, за да може да го разгледа внимателно. После тупна с юмруче по гърдите си и каза, вместо представяне:

— Дан’ил.

Даниел кимна и сам посочи към гърдите си.

— Татко — каза той. Малките оформени като полумесеци вежди на Дани се повдигнаха с интерес.

— Твоят татко — каза Даниел.

Хвана ме за ръката и я притисна под своята, докато прегръщаше силно сина си с другата. Приближи се до офицера, отговарящ за освобождаването на цивилните, съобщи името си и те го отметнаха от списъка. После тръгнахме заедно към отворената подвижна решетка на крепостната порта.

— Къде отиваме? — попитах, макар че всъщност не ме беше грижа. Стига да бях с него и Дани, можехме да отидем където и да е по света, независимо дали бе плосък или кръгъл, независимо дали беше в центъра на небесата или се въртеше безумно около слънцето.

— Ще си създадем дом — каза той решително. — За теб, за мен и Даниел. Ще живеем като Народа, ти ще бъдеш моя съпруга и негова майка, и едно от чедата Израилеви.

— Съгласна съм — казах, изненадвайки го отново.

Той се закова на място:

— Съгласна си? — повтори невярващо.

Кимнах.

— А Даниел ще бъде възпитан като дете от Народа? — поиска да се увери той.

Кимнах.

— Той вече принадлежи към него — казах. — Погрижих се да го обрежат. Ти трябва да го наставляваш, а когато стане по-голям, ще се учи от еврейската Библия на баща ми.

Той си пое дъх:

— Хана, дори в мечтите си, не съм и сънувал това.

Притиснах се до гърдите му.

— Даниел, когато бях момиче, не знаех какво искам. Тогава бях глупачка във всеки смисъл на думата. А сега, когато съм зряла жена, знам, че те обичам и искам този твой син, и другите ни деца, които ще дойдат. Видях как една жена разбива сърцето си от любов: моята кралица Мери. Видях как друга разкъсва душата си, за да я избегне: моята принцеса Елизабет. Не искам да бъда Мери или Елизабет, искам да бъда себе си: Хана Карпентър.

— И ще живеем някъде, където ще можем да следваме убежденията си без да ни застрашава опасност — настоя той.

— Да — казах, — в тази Англия, която Елизабет ще създаде.