В Хамптън Корт приготвяха стаята за раждането на кралицата. В личния кабинет зад спалнята й бяха окачени най-скъпи гоблени, специално избрани заради изобразените на тях свещени и насърчителни сцени. Прозорците бяха залостени, та в стаята да не прониква дори полъх. Завързаха на колоните на леглото огромни, плашещи ивици плат, в които тя да се вкопчва, когато родилните болки започнеха да раздират трийсет и деветгодишното й тяло. Леглото беше застлано с великолепна покривка и също такава калъфка за възглавница, които кралицата и нейните дами бродираха още от деня на сватбата й. До каменното огнище имаше големи купчини от пънове, така че стаята да може да бъде затоплена до крайност. Покриха подовете с килими, та всеки звук да бъде заглушаван, и внесоха великолепната кралска люлка с двеста и четирийсет дрешки и постелки за момчето, което щеше да се роди някъде през следващите шест седмици.

В горната част на великолепната люлка беше издълбан куплет, приветстващ принца:

О, Боже Всемогъщи, детето, що на Мери пращаш ти,

на Англия за радост ти здраво опази, и защити.

В стаите пред личните покои на кралицата се стичаше постоянен поток от акушерки, бавачки, болногледачки, аптекари и лекари, навсякъде тичаха прислужнички, понесли купчини с току-що изпрани чаршафи, за да ги приберат в родилната стая.

Елизабет, сега свободна да се разхожда из двореца, стоеше на прага на родилната стая заедно с мен.

— Всички тези седмици там вътре — каза тя с истински ужас. — Все едно да те зазидат жив.

— Тя трябва да почива — казах. Тайно се страхувах за кралицата в онази тъмна стая. Мислех си, че ще се разболее, ако я държат толкова дълго без светлина и слънце. Нямаше да й е позволено да вижда краля, никаква компания, музика, пеене или танци. Щеше да бъде като затворничка в собствената си стая. А след по-малко от два месеца, когато се очакваше бебето, на него сигурно щеше да му е невероятно горещо, заключено в онази стая, потопено в тъмнина заради спуснатите завеси, и увито в пелени.

Елизабет се дръпна от вратата, потръпвайки някак показно, подчертавайки страха на една невинна девойка, тръгна начело през залата за аудиенции и влезе в галерията. Сега по стените от двете страни на коридора се редяха портрети на испански грандове и принцове в цял ръст с тържествено-сериозни лица, Елизабет мина покрай тях, без да обърне глава, сякаш, като не им обръщаше внимание, можеше да ги накара да изчезнат.

— Странно е, като си помисля, че тя ме освободи от тъмницата точно когато на самата нея й предстои да се затвори в родилната стая — каза тя, прикривайки възможно най-добре задоволството си. — Ако знаеше какво е да бъдеш хванат като в капан между четири стени, щеше да промени традицията. Никога няма да позволя отново да бъда държана под ключ.

— Тя ще изпълни дълга си заради бебето — казах твърдо.

Елизабет се усмихна, придържайки се към собственото си мнение със спокойна самоувереност.

— Научих, че си ходила да видиш лорд Робърт в Тауър.

Тя ме хвана за ръката и ме придърпа по-близо до себе си, за да можем да шепнем.

— Искаше хартия за писане от стария магазин на баща ми — отвърнах спокойно.

— Предал ти е съобщение за Кат — продължи Елизабет. — Тя сама ми каза.

— Предадох го лично на нея. За някакви панделки — казах обезкуражаващо. — Той е свикнал да ме използва като доставчик на яки, панделки и материали за писане. Именно така ме видя за първи път — в магазина на баща ми.

Тя замълча и ме погледна.

— Значи не знаеш нищо за каквото и да било, Хана?

— Точно така — казах.

— Тогава няма да видиш това — каза тя бързо и ме пусна, за да се обърне и да се усмихне през рамо на един благородник в тъмен костюм, който бе излязъл от една странична стая зад нас и ни следваше, вървейки бавно зад нас.

За свое удивление познах краля. Притиснах се назад към стената и се поклоних, но той дори не ме забеляза: беше приковал очи в Елизабет. Ускори крачка, забелязал мигновеното колебание в стъпките на Елизабет, когато тя спря и му се усмихна: но тя не се обърна и не направи реверанс, както бе редно. Тръгна спокойно надолу по протежение на галерията, поклащайки леко бедра. Всяка нейна крачка бе подканване към всеки мъж да тръгне след нея. Когато стигна края на галерията, спря при облицованата врата, с ръка върху дръжката, и се обърна да хвърли поглед през рамо — открито предизвикателство да я последва, — после се шмугна през вратата и след миг изчезна, оставяйки го да се взира след нея.

Времето се затопляше, а кралицата изгуби донякъде бодростта и руменината си. През първата седмица на май, след като беше отлагала възможно най-дълго, тя се сбогува с придворните, мина през вратите на личния си кабинет и влезе в затъмнената стая, където трябваше да остане до раждането на сина си и в продължение на още шест седмици след това, преди да се причести в църква. Единствените хора, които щяха да я виждат, бяха придворните й дами: щеше да се наложи членовете на съвета на кралицата да приемат заповеди от краля, действащ като неин заместник. Дамите щяха да предават съобщения в покоите й, макар вече да се шушукаше, че кралицата е помолила краля да я посещава тайно насаме. Тя не можеше да понесе мисълта да не го вижда в продължение на три месеца, независимо колко неуместно беше той да идва при нея в такъв момент.

Спомняйки си за погледа, с който Елизабет беше стрелнала краля, и как той беше проследил с поглед на гладно куче нейните поклащащи се бедра надолу по дългата галерия, аз си помислих, че кралицата беше постъпила благоразумно, като го беше помолила да я посещава, независимо от традицията за ражданията при кралските особи. Елизабет беше момиче, с което никоя жена не би трябвало да оставя съпруга си, особено когато съпругата беше изолирана и заключена за цели три месеца.

Бебето малко закъсняваше, седмиците минаваха, а от него нямаше и следа. Акушерките предричаха, че бебето ще бъде по-силно, защото не бързаше, и че раждането ще е по-леко, когато започне — което трябваше да стане вече всеки момент. Но щом отмина май, те започнаха да споменават, че бебето закъснява изключително много. Бавачките навиха бебешките повои и започнаха да говорят, че трябва да донесат пресни билки, които да посипят по пода. Лекарите се усмихваха и тактично предполагаха, че една толкова духовна и неземна жена като кралицата може да е сбъркала датата на зачеването: можеше да се наложи да чакаме до края на месеца.

Докато дългите горещи скучни седмици се влачеха мъчително, се стигна и до един смущаващ момент — някакъв слух разбуни Лондон с вестта, че кралицата е родила син. Градът полудя, зазвънтяха камбани, хората запяха по улиците, и празнуващите стигнаха с глъчка чак до Хамптън Корт, за да научат, че нищо не се беше случило, че още чакахме, че нямаше какво друго да се прави, освен да се чака.

Всеки ден седях с кралица Мери в обвитата в гоблени и завеси стая. Понякога й четях от Библията на испански, понякога й съобщавах дребни вести за двора, или й разказвах последните измислици на Уил. Носех в стаята й цветя — цветя като онези, които растяха по живите плетове, например маргаритки, а после малките напъпили рози, всичко, което можеше да й даде усещането, че още съществува външен свят, към който тя скоро щеше отново да се присъедини. Тя ги приемаше с усмивка на удоволствие.

— Какво, нима розите са напъпили вече?

— Да, ваше величество.

— Мъчно ми е, че ще пропусна да ги видя тази година.

Както се бях опасявала, тъмнината и тишината на стаята потискаха духа й. Тъй като завесите бяха спуснати, а свещите — запалени, беше твърде тъмно, за да шие дълго, без да получи ужасно главоболие, четенето беше истинско изпитание. Лекарите бяха постановили, че тя не бива да слуша музика, а придворните дами скоро изчерпаха темите си за разговор. Въздухът стана застоял и тежък, изпълнен с дим на дърва от силния огън, и с въздишките на нейните затворени като в тъмница компаньонки. След сутрин, прекарана с нея, откривах, че излизам от вратите тичешком, отчаяно копнееща да бъда отново навън, в свежия въздух и светлината.

Кралицата беше започнала затворничеството си в родилната стая със спокойното очакване скоро да роди. Като всяка жена, очакваща да роди за първи път, беше леко изплашена, още повече, че наистина беше твърде стара за първо дете. Но я крепеше убеждението, че Бог й бе дарил това дете, че бебето се бе раздвижило в утробата й, когато папският легат се беше върнал в Англия, че това зачатие бе знак на божествено благоволение. Мери, като вярна Божия рабиня, бе изпълнена с увереност. Но докато дните бавно и мъчително се превръщаха в седмици, спокойствието й бе подкопано от забавянето. Добрите пожелания, които се стичаха от цялата страна, звучаха като поредица от настоявания за син. Писмата от нейния свекър, императора, с въпроси за бавенето, звучаха като укор. Лекарите казваха, че според всички признаци бебето щяло да се появи скоро, но то все така не идваше.

Джейн Дормър ходеше наоколо с лице, мрачно като буреносен облак. Всеки, дръзнал да попита за здравето на кралицата, биваше удостоен с втренчен гневен поглед заради безочието си.

— Приличам ли на някоя селска вещица? — чух я как пита веднъж една жена. — Приличам ли на астролог, който прави заклинания и предсказва рождени дати? Нали не? Нейно величество кралицата ще роди, когато сметне за уместно, а не преди това, и ще имаме принц, когато Бог даде, а не преди това.

Това беше устойчива защита, и можеше да удържи придворните, но не можеше да предпази кралицата от собственото й мъчително нарастващо безпокойство. Бях я виждала нещастна и изплашена преди и разпознах измъченото изражение на лицето й, когато вътрешното сияние угасна.

За разлика от нея, Елизабет, сега свободна да ходи, където пожелае, да язди, където иска, да се вози с лодка, да се разхожда, да играе различни игри, ставаше все по-уверена, докато лятото се изнизваше. Беше се отървала от подпухването, което съпътстваше болестта й, беше изпълнена с енергия и жажда за живот. Испанците я обожаваха — дори само цветът на лицето и косите им се струваше пленителен. Когато яздеше едрия си сив ловен кон, облечена в зеления си костюм за езда, с разпилени по раменете й медночервени коси, те я наричаха Чародейката, и Медноглавата красавица. Елизабет се усмихваше и възразяваше, че така се суетят около нея, с което ги насърчаваше още повече.

Крал Филип никога не ги възпираше, макар че един по-внимателен зет би следил да не би на Елизабет да й се замае главата от ласкателствата на неговите придворни. Но той никога не казваше нищо, за да обуздае нейната растяща суетност. Вече изобщо не говореше за това, че тя трябва да се омъжи и да напусне Англия, нито пък за гостуването й при неговата леля в Унгария. Всъщност той даваше ясно да се разбере, че Елизабет е почетен, постоянен член на кралския двор, и наследница на трона.

Мислех, че това е просто политически ход от негова страна, но после един ден, когато гледах от прозореца на двореца към една закътана поляна в южния край на двореца, видях двама души да се разхождат, доближили глави, надолу по алеята с тисовете, ту наполовина скрити, ту показващи се зад тъмните дървета. Усмихнах се, докато ги гледах, като си помислих, че е някоя от дамите на кралицата заедно с испански придворен, а кралицата щеше да се смее, когато й разкажех за това потайно ухажване.

Но после момичето обърна глава и видях как под тъмната й шапчица бързо се мярна нещо — добре познатият ми проблясък на медночервена коса. Момичето беше Елизабет, а мъжът, който вървеше редом с нея, достатъчно близо, за да я докосне, но без да я докосва, беше принц Филип: съпругът на Мери. Елизабет държеше в ръце разтворена книга, главата й беше сведена над нея, тя беше истинско олицетворение на прилежна ученичка, но вървеше, поклащайки бедра, с плъзгащата се походка на жена, чийто спътник съобразява бързината на крачките си с нейната.

Изведнъж си припомних първия път, когато бях видяла Елизабет, и как тя предизвикваше Том Сиймор, съпруга на мащехата й, да я гони из градината в Челси. Оттогава може и да бяха минали седем години, но това бе същото възбудено момиче с гореща кръв, което хвърляше с тъмните си очи коси погледи към съпруга на друга жена и го подканваше да дойде малко по-близо.

Кралят погледна назад към двореца, явно питайки се колко ли хора може да го наблюдават от прозорците, и аз очаквах да прецени каква е опасността да го видят и да прояви предпазливостта, типична в тези случаи за испанците. Но вместо това той дръзко сви рамене и пристъпи малко по-близо до Елизабет, която невинно ахна, трепна, сякаш изненадана, и постави дългия си показалец под думата в книгата, за да не изгуби мястото, докъдето беше стигнала. Видях я как вдигна поглед към него, с нахлуваща в бузите й руменина и широко отворени невинни очи, но с лукава усмивка на устните. Той плъзна ръка около талията й, за да може да върви заедно с нея, като гледаше през рамо към пасажа в книгата й, сякаш и двамата се интересуваха от думите, сякаш ги беше грижа за друго, освен да се докосват взаимно, сякаш не бяха напълно погълнати от звука на собственото си учестено дишане.

Онази вечер се настаних пред вратата на Елизабет и зачаках тя и дамите й да отидат на вечеря.

— А, шуте — каза тя мило, когато излезе от покоите си. — С мен ли ще вечеряш?

— Ако желаете, принцесо — казах вежливо, като се присъединих към свитата й. — Днес видях нещо интересно в градината.

— В коя градина? — попита тя.

— Лятната градина — казах. — Видях двама влюбени да вървят един до друг и да четат книга.

— Не бяха влюбени — каза тя безгрижно. — Не си надарена със Зрението, ако си видяла влюбени, шуте мой. Това бяхме ние с краля, разхождахме се и четяхме заедно.

— Изглеждахте като влюбени — казах безцеремонно. — Оттам, където стоях. Приличахте на ухажваща се двойка.

Тя нададе лек, подобен на ромон, възхитителен смях.

— Е, добре — каза небрежно. — Кой може да прецени как изглежда в очите на другите?

— Принцесо, едва ли искате да ви изпратят обратно в Удсток — казах настойчиво. Приближавахме големите двойни врати на трапезарията в Хамптън Корт и бързах да я предупредя, преди да влезем и всички очи да се насочат към нея.

— Как ще ме изпратят обратно в Удсток? — попита тя. — Лично кралицата ме освободи от ареста и обвинението, преди да се заключи в покоите си, а аз съм наясно, че не съм участвала в никакъв заговор. Кралят е мой приятел и мой зет, почтен и достоен човек. Аз, както и всички останали в Англия, чакам да възликувам при раждането на бебето на сестра си. В какво бих могла да се провиня?

Наведох се към нея:

— Принцесо, ако кралицата беше видяла вас и съпруга си днес, както ви видях аз, щеше на мига да ви прокуди в Удсток.

Елизабет се изсмя доволно:

— О, не, той не би й позволил.

— Той? Не той дава заповедите тук.

— Той е крал — изтъкна тя. — Той й каза, че е редно да се отнасят към мен с уважение, и сега получавам точно такова отношение. Той й каза, че трябва да мога да ходя, където пожелая, и сега е така. Ще й каже, че трябва да остана в двора, и аз ще остана. Ще й каже, че не бива да бъда заставяна да върша нещо по принуда, тормозена или обвинявана в каквото и да било. Ще бъда свободна да се срещам с когото искам, да говоря, с когото искам, накратко, да правя всичко, каквото поискам.

Ахнах, удивена, че може да стигне толкова далеч в самоувереността си.

— Винаги ще бъдете под подозрение.

— Не и аз — каза тя. — Вече не. Може още утре да открият дузина пики в кошницата с прането ми, и пак няма да повдигнат обвинения срещу мен. Той ще ме защити.

Млъкнах зашеметена.

— А той е хубав мъж — тя почти измърка от удоволствие. — Най-могъщият мъж в християнския свят.

— Принцесо, играете изключително опасна игра — предупредих я. — Никога преди не съм ви чувала да говорите така безразсъдно. Къде отиде предпазливостта ви?

— Ако той ме обича, тогава нищо не може да ме засегне — каза тя, с много нисък глас. — А аз мога да го накарам да ме обикне.

— Невъзможно е той да има друго намерение, освен да ви опозори, и да сломи сърцето й — казах ожесточено.

— О, той няма абсолютно никакви намерения — тя сияеше от удоволствие. — Той е над всякакви намерения. Аз не го оставям на спокойствие. Той не възнамерява нищо, не мисли нищо. Предполагам, че почти не може да се храни или да спи. Нима не познаваш насладата от това да завъртиш главата на един мъж, Хана? Трябва да ти кажа, че това е по-хубаво от всичко друго на света. А когато мъжът е най-влиятелният човек в християнския свят, крал на Англия и принц на Испания, и съпруг на студената ти като лед, високомерна, тиранична, грозна стара сестра, тогава това е най-голямата радост, която изобщо може да се изпита!

Няколко дни по-късно бях излязла на езда. Вече бях твърде едра за дребното конче, което семейство Дъдли ми бяха подарили, и сега яздех един от собствените прекрасни коне на кралицата, от кралските конюшни. Отчаяно копнеех да бъда навън. Хамптън Корт, въпреки цялата си красота, въпреки здравословното си разположение, беше като затвор това лято, и когато излизах сутрин да яздя, винаги имах чувството, че съм временно пусната на свобода. Тревожността на кралицата и очакването на бебето измъчваха всички, докато най-сетне заприличахме на кучки на верига, готови да прегризем собствените си лапи, за да се освободим.

Обикновено яздех на запад по протежение на реката, докато ярката утринна слънчева светлина топлеше гърба ми, покрай градините и малките ферми и нататък, където околността ставаше по-дива, а фермерските къщи се срещаха по-рядко. Можех да накарам ловната си кобила да прескача ниските живи плетове, тя прецапваше потопите в стремителен, бърз галоп. Яздех повече от час и винаги тръгвах да се прибирам с неохота.

През тази топла сутрин се радвах, че успях да изляза рано: по-късно щеше да бъде твърде горещо за езда. Усещах горещото слънце върху лицето си, и смъкнах шапката си по-ниско, за да защитя лицето си от изгарящата му светлина. Свърнах назад към двореца и видях друг конник на пътя пред себе си. Ако се беше запътил към конюшните или беше останал на главния път, едва ли щях да го забележа: но той свърна от пътя, който водеше към двореца, и пое по малка пътека, която се спускаше успоредно на стените на градината. Предпазливото му приближаване ме накара да застана нащрек, и аз се извърнах към него, за да го огледам по-внимателно. Веднага разпознах приведените му рамене на учен. Провикнах се, без да се замисля:

— Мистър Дий!

Той спря коня си, обърна се и ми се усмихна, напълно невъзмутим.

— Толкова се радвам да те видя, Хана Верде — каза той. — Надявах се, че може да се срещнем. Добре ли си?

Кимнах:

— Много добре, благодаря. Мислех, че сте в Италия. Моят годеник ми писа, че е слушал лекцията ви във Венеция.

Той поклати глава:

— От известно време съм си у дома. Работя върху карта на крайбрежието, и трябваше да отида в Лондон заради някои моряшки карти и чертежи. Получи ли книга за мен? Бях я оставил на съхранение при баща ти в Кале, и той каза, че ще я препрати.

— Не съм била в магазина няколко дни, сър — казах.

— Ще се радвам, когато пристигне — каза той небрежно.

— Кралицата ли ви повика, сър?

Той поклати глава:

— Не, тук съм на лично посещение при принцеса Елизабет. Тя ме помоли да й донеса някои ръкописи. Изучава италиански, а аз донесох някои много интересни стари текстове от Венеция.

Въпреки това не долових опасността.

— Да ви заведа ли при нея? — предложих. — Това не е пътят към двореца. Можем да стигнем до конюшнята по главния път.

Още преди той да отговори, портичката в стената се отвори тихо и в рамката й застана Кат Ашли.

— А, шутът — каза тя мило. — И магьосникът.

— Наричате и двама ни с погрешни имена — каза той със сдържано достойнство и слезе от седлото. Един паж се шмугна край Кат Ашли, за да задържи коня на Джон Дий. Разбрах, че го очакваха, че бяха планирали той да влезе в двореца тайно; осъзнах също и че — понякога наистина бях глупачка — за мен щеше да е по-добре, ако не го бях видяла, или поне след като го видях, да бях извърнала глава и минала покрай него, преструвайки се, че не съм го забелязала.

— Вземи и нейния кон — каза Кат на момчето.

— Аз ще заведа кобилата в конюшнята — казах. — Трябва да се захващам с работата си.

— Това ти е работата — каза тя рязко. — След като вече си тук, ще трябва да дойдеш с нас.

— Не съм длъжна да правя нищо, освен това, което ми нарежда кралицата — казах рязко.

Джон Дий внимателно положи длан върху ръката ми.

— Хана, бих могъл да използвам дарбата ти за работата, която имам да върша тук. И твоят господар би искал да ми помогнеш.

Поколебах се, и докато мълчах, Кат ме хвана за ръката и почти ме завлече в оградената със стени градина.

— Хайде, влизай — каза тя. — Можеш да избягаш, щом влезеш вътре, но излагаш на опасност мистър Дий и мен, докато спориш тук на открито. Хайде, идвай, а по-късно ще си тръгнеш, ако толкова държиш.

Както винаги мисълта, че съм наблюдавана, ме изплаши. Подхвърлих на конярчето юздите на коня си и последвах Кат, която отиде до малка, закрита от бръшлян врата, която не бях забелязвала никога преди това, макар да бях прекарала толкова време в двореца. Тръгнахме нагоре по вита стълба и излязохме през друг скрит вход, защитен от гоблен, срещу покоите на принцесата.

Кат почука на вратата по специален начин и тя се отвори веднага. Джон Дий и аз влязохме бързо вътре. Никой не ни беше видял.

Елизабет седеше на столче в прозоречната ниша, с лютня на коленете: на няколко крачки от нея новият й италиански учител по лютня подреждаше ноти върху поставка. Изглеждаха невинни като актьори, които играят ролята на невинни. Всъщност изглеждаха толкова подчертано невинни, че късите косъмчета на подстриганата коса на тила ми настръхнаха, като на изплашено куче.

Елизабет вдигна поглед и ме видя:

— О, Хана.

— Кат ме принуди да вляза — казах. — Мисля, че трябва да си вървя.

— Почакай за миг — отвърна тя.

Кат Ашли подпря големия си задник на дървената врата и се облегна на нея.

— Ще виждате ли по-добре, ако Хана ви помага? — обърна се Елизабет към Джон Дий.

— Не мога да виждам без нея — каза той искрено. — Не притежавам нужната дарба. Само щях да ви подготвя астрологичните таблици: това е всичко, което мога да направя без ясновидец. Не знаех, че Хана ще бъде тук днес.

— Ако тя погледне по ваша молба, какво можем да видим?

Той сви рамене:

— Всичко. Нищо. Как да разбера? Но може би ще успеем да предскажем деня, в който ще се роди бебето на кралицата. Може би ще успеем да узнаем дали е момче или момиче, и до колко ще бъде здраво, и какво може да му готви бъдещето.

Елизабет се приближи към мен с блеснали очи.

— Направи това за нас, Хана — прошепна тя, почти умолително. — Всички искаме да узнаем. И ти също не по-малко от всички други.

Не казах нищо. Това, което знаех за нарастващото отчаяние на кралицата в онази затъмнена стая, не беше нещо, което бих споделила с нейната кокетлива полусестра.

— Не смея да го направя — казах категорично. — Страхувам се, мистър Дий. Това са забранени науки.

— Сега всичко е забранено — каза той простичко. — Светът се дели на две групи хора — онези, които задават въпроси и се нуждаят от отговори, и онези, които смятат, че отговорите са ни дадени. Нейна светлост е личност, която задава въпроси, а кралицата — от онези, които смятат, че всичко е вече знайно. Аз принадлежа към света на онези, които питат; питат за всичко. Ти също. Също и лорд Робърт. Жизненоважно е да задаваш въпроси: равносилно е на смърт, когато човек трябва да приеме отговор, който идва с лъх на гробна пръст, и не може дори да попита „защо?“ Ти обичаш да питаш, нали, Хана?

— Бях възпитана в този дух — казах аз, сякаш се оправдавах за някакъв грях. — Но научих цената. Виждала съм цената, която хората на науката трябва понякога да плащат.

— Няма да платиш никаква цена за това, че задаваш въпроси в моите покои — увери ме Елизабет. — Аз съм под закрилата на краля. Можем да правим каквото пожелаем. Сега съм в безопасност.

— Но аз никога не съм в безопасност! — възкликнах.

— Хайде, дете — насърчи ме Джон Дий. — Ти си сред приятели. Нима нямаш куража да упражняваш дадената ти от Бог дарба, пред очите на твоя Създател и в компанията на приятелите си, дете?

— Не — казах искрено. Мислех си за наръчите дърва, струпани на градския площад в Арагон, за кладите в Смитфийлд, за решимостта на Инквизицията да вижда само онова, от което се боеше, и да забелязва само онова, което подозираше.

— И въпреки това живееш тук, в самото сърце на двора — отбеляза той.

— Аз съм тук, за да служа на кралицата, защото я обичам, и защото не мога да я оставя сега, не и докато очаква раждането на бебето си. И служа на принцеса Елизабет, защото… защото тя не прилича на никоя друга жена, която съм срещала.

Елизабет се засмя.

— Изучаваш ме, сякаш съм книга — каза тя. — Забелязвала съм, че го правиш. Знам, че е така. Наблюдаваш ме, сякаш искаш да се научиш как да бъдеш жена.

Кимнах, без да признавам верността на никое от твърденията й:

— Може би.

Тя се усмихна:

— Обичаш сестра ми, нали?

Погледнах я в лицето без страх.

— Да. Кой може да не я обича?

— Тогава не мислиш ли, че ще облекчиш положението й, като й кажеш кога ще дойде това мудно бебе? То закъснява с месец, Хана. Хората й се присмиват. Ако е сбъркала датите, не би ли искала да й кажеш, че бебето в утробата й расте и е добре, и че ще се роди още тази седмица, или следващата?

Поколебах се:

— Как мога да й кажа, че знам такова нещо?

— Дарбата ти! Дарбата ти! — възкликна тя раздразнено. — Можеш да й кажеш, че току-що си имала видение за това. Не е нужно да казваш, че видението е било измислено в покоите ми.

Замислих се за миг.

— А когато отидеш да видиш отново лорд Робърт, можеш да го посъветваш — каза тихо Елизабет. — Можеш да му кажеш, че трябва да се помири с нея, защото тя ще постави сина си на трона на Англия, и Англия ще бъде католическа и обвързана с Испания сила завинаги. Можеш да му кажеш да се откаже да чака и да се надява на каквото и да е друго. Можеш да му кажеш, че каузата е загубена и той трябва да приеме католицизма, да помоли за милост и да получи свободата си. Тази новина ще означава, че той може да помоли за свободата си. Ти можеш да го освободиш.

Не казах нищо, но тя разбра причината за избилата по бузите ми руменина.

— Не знам как издържа — каза тя, с нисък глас, сякаш изричаше заклинание. — Бедният Робърт, да чака безкрайно в Тауър, без да знае какво ще донесе бъдещето. Не мислиш ли, че ако узнае, че Мери ще бъде на трона през следващите двайсет години, а след нея — синът й, той ще помоли за свободата си и ще я получи? Земите му усещат неговата липса, хората му имат нужда от него, той е човек, който има нужда да усеща земята под ботушите си и вятъра в лицето си. Не е човек, който може да бъде затворен като покрит с качулка сокол през половината си живот.

— Ако знае със сигурност, че кралицата ще има син, ще може ли да излезе на свобода?

— Ако се роди принц, тя ще освободи повечето от онези, които са затворени в Тауър, защото ще знае, че положението й на трона е сигурно. Всички ще се откажем.

Вече не се колебаех.

— Ще го направя — казах.

Елизабет кимна спокойно.

— Трябва ви вътрешна стая, нали? — попита тя Джон Дий.

— Осветена със свещи — каза той. — И огледало, и маса, покрита с ленена покривка. Би трябвало да има и още неща, но ще направим каквото можем.

Елизабет влезе в личния си кабинет зад залата за аудиенции и я чухме как затваря завесите и издърпва една маса пред огнището. Джон Дий подреди астрономическите си чертежи върху писалището й: когато Елизабет се върна, той беше свързал с черта рождената дата на кралицата и датата на раждането на краля.

— Женитбата им е била във Везни — каза той. — Това е брак, изпълнен с дълбока любов.

Погледнах бързо лицето на Елизабет, но тя не гледаше насмешливо, мислейки си за триумфа, който бе постигнала над сестра си, флиртувайки с Филип: сега беше прекалено сериозна за такова дребнаво злорадство.

— А ще даде ли плод? — попита тя.

Той прокара една черта през тесните неразбираеми колонки с цифри. Прокара друга надолу, и се наведе напред да прочете числото там, където линиите се пресичаха.

— Не мисля — каза. — Но не мога да съм сигурен. Ще има две бременности.

Елизабет издаде лек, задъхан звук, подобен на котешко фучене.

— Две? И ще роди живи деца?

Джон Дий отново погледна числото, а после — друга поредица числа в най-долния край на свитъка.

— Много е неясно.

Елизабет седеше съвсем неподвижно, външно нищо не показваше колко отчаяно иска да разбере.

— Кой тогава ще наследи трона? — попита тя напрегнато.

Джон Дий тегли нова черта, този път хоризонтално, напряко през колоните.

— Би трябвало да сте вие — каза той.

— Да, знам, че би трябвало да съм аз — каза Елизабет, обуздавайки нетърпението си. — Аз съм наследницата сега, ако не бъда отхвърлена. Но ще бъда ли аз?

Той се облегна назад, отдръпвайки се от страниците.

— Съжалявам, принцесо. Твърде неясно е. Любовта, която тя изпитва към него, и копнежът й за дете замъгляват всичко. Никога не съм виждал жена, която да изпитва по-силна любов към мъж. Никога не съм виждал жена да копнее по-силно за дете. Желанието й се съдържа във всеки символ на таблицата, почти сякаш може да призове раждането на дете само със силата на волята си.

Елизабет, с лице, подобно на красива маска, кимна:

— Разбирам. Ще можете ли да видите повече, ако Хана гадае за вас?

Джон Дий се обърна към мен:

— Съгласна ли си да опиташ, Хана? И да видиш какво можем да научим. Помни, това е Божие дело, ще търсим съвета на ангелите.

— Ще опитам — казах. Не бях твърде нетърпелива да вляза в затъмнената стая и да се вгледам в обвитото в сенки огледало. Но мисълта да отнеса на лорд Робърт новината, която можеше да го освободи, да отнеса на кралицата вестта, която може би щеше да й достави най-голяма радост след възкачването й на трона, беше голямо изкушение за мен.

Влязох в стаята. Пламъчетата на свещите се поклащаха от двете страни на златно огледало. Върху масата имаше бяла ленена покривка. Докато гледах, Джон Дий нарисува петолъчна звезда върху лена, с перо, от което пръскаше тъмно мастило, а после — символи на власт във всеки ъгъл.

— Дръжте вратата затворена — каза той на Елизабет. — Не знам колко време ще ни отнеме.

— Не може ли да бъда вътре? — попита тя. — Няма да говоря.

Той поклати глава:

— Принцесо, не е нужно да говорите, вие притежавате присъствието на кралица. А тук трябва да присъстваме само Хана, аз, и ангелите, ако благоволят да ни споходят.

— Но ще ми кажете всичко — настоя тя. — Не само нещата, които смятате, че е редно да узная. Ще ми кажете всичко, което видите, нали?

Той кимна и затвори вратата пред любопитното й лице, а после се обърна отново към мен. Придърпа едно столче пред огледалото и внимателно ме сложи да седна, като гледаше над главата ми към изражението ми в огледалото.

— Значи имаш желание и готовност да го направиш? — попита, за да се увери.

— Да — казах сериозно.

— Дарбата, която притежаваш, е голяма — каза той тихо. — Бих дал цялото си познание, за да мога да я получа.

— Просто искам да можеше да има решение — казах. — Иска ми се Елизабет да можеше да получи трона, и все пак кралицата да го задържи. Иска ми се кралицата да може да роди сина си, без Елизабет да бъде лишена от наследство. От все сърце ми се иска лорд Робърт да може да бъде свободен и въпреки това да не заговорничи срещу кралицата. Иска ми се да можех да живея тук и въпреки това да бъда с баща си.

Той се усмихна:

— Ти и аз сме най-безполезни за заговорниците — каза той тихо. — Защото аз не се интересувам коя кралица е на трона, стига тя да позволи на хората да следват вярата си. Искам библиотеките да бъдат възстановени, а знанието — позволено, а тази страна да изследва моретата и да се разпростира все по-нататък, към нови земи на запад.

— Но как тази работа би спомогнала за това? — попитах.

— Ще узнаем какво ни съветват ангелите — каза той тихо. — За нас не може да има по-добро напътствие.

Джон Дий се отдръпна от огледалото и го чух тихо да се моли на латински да извършим Божието дело и ангелите да ни споходят. Казах „Амин“, изричайки го искрено, и после зачаках.

Стори ми се, че отне много дълго време. Виждах свещите, отразени в огледалото, после мракът около тях стана по-тъмен, а те сякаш станаха по-ярки. Тогава видях, че в сърцевината на всяка свещ имаше ореол от тъмнина, а вътре в този ореол от тъмнина беше черният фитил на свещта, имаше и лека мъгла около него. Бях толкова омаяна от тази анатомия на пламъка, че не можех да си спомня какво би трябвало да правя. Просто се взирах и взирах в движещите се светлини, докато изведнъж разбрах, че съм заспала, а после ръката на Джон Дий леко докосна рамото ми и чух в ухото си гласа му, който каза: „Изпий това, дете“.

Беше чаша топъл ейл. Аз се облегнах назад в стола си и отпих от него. Усещах тежест зад очите и умора, сякаш бях болна.

— Съжалявам — казах. — Трябва да съм заспала.

— Нищо ли не помниш? — попита той любопитно.

Поклатих глава:

— Просто наблюдавах пламъка, а после заспах.

— Ти говори — каза той тихо. — Заговори на език, който не можах да разбера, но мисля, че беше езикът на ангелите. Хвала на Бога, мисля, че ти им заговори на техния език. Преписах чутото възможно най-добре, ще се опитам да го преведа… и ако то е ключът към общението с Бог!

Той замлъкна насред изречението.

— Казах ли нещо, което можахте да разберете сега? — попитах, все още замаяна.

— Задавах ти въпроси на английски, а ти отговаряше на испански — каза той. Видя тревогата, изписана на лицето ми. — Всичко е наред — каза. — Каквито и тайни да имаш, те са в безопасност. Не каза нищо, което да не може да бъде чуто от всекиго. Но ми каза за кралицата и за принцесата.

— Какво казах? — настоях.

Той се поколеба:

— Дете, ако ангелът, който те направлява, искаше да знаеш какви думи си изрекла, щеше да те остави да ги изречеш в будно състояние.

Кимнах.

— Той не го стори. Навярно е по-добре, че не знаеш.

— Но какво да кажа на лорд Робърт, когато го видя? — настоях. — И какво мога да кажа на кралицата за бебето й?

— Можеш да кажеш на лорд Робърт, че ще бъде свободен, преди да са изтекли две години — каза Джон Дий твърдо. — Ще има момент, в който ще мисли, че всичко е изгубено, отново, а то ще бъде в същия миг, когато всичко ще започва наново за него. Тогава не трябва да се отчайва. А на кралицата трябва да кажеш да се надява. Ако някоя жена на света трябва да бъде дарена с дете, защото ще бъде добра майка, защото обича бащата, и защото копнее за дете, това е тази кралица. Но дали ще носи син в утробата си така, както го носи в сърцето си, не мога да ти кажа. Не мога да ти кажа дали ще има дете от това раждане, или не.

Изправих се на крака.

— Тогава ще вървя — казах. — Трябва да върна коня. Но, мистър Дий…

— Да?

— Ами принцеса Елизабет? Ще наследи ли трона по силата на наследственото си право?

Той ми се усмихна:

— Помниш ли какво видяхме, когато гадаехме за първи път?

Кимнах.

— Ти каза, че ще има дете, но не истинско дете. Мисля, че това е първото бебе на кралицата, което трябваше да се е родило, но още го няма. Каза, че ще има крал, но не истински владетел — мисля, че това е Филип Испански, когото наричаме крал, но който не е и никога няма да бъде крал на Англия. После каза, че ще има кралица-дева, напълно забравена, и кралица, но не и дева.

— Да не би това да е кралица Джейн, която беше кралица-дева, а сега всички са я забравили, а сега кралица Мери, която наричаше себе си дева, а сега е омъжена кралица? — попитах.

Той кимна:

— Може би. Мисля, че часът на принцесата ще дойде. Имаше и още, но повече не мога да ти разкрия. Сега си върви.

Кимнах и излязох от стаята. Докато затварях вратата след себе си, видях мрачното му умислено лице в огледалото, когато се наведе напред да духне свещите, и се запитах какво ли друго ме беше чул да казвам, когато бях изпаднала в подобния на транс сън.

— Какво видя? — запита нетърпеливо Елизабет в мига, щом затворих вратата.

— Нищо! — възкликнах. Почти ме напуши смях при изражението на лицето й. — Ще трябва да питате мистър Дий. Не видях нищо. Беше нещо като заспиване.

— Но говорила ли си, а той видя ли нещо?

— Не мога да кажа, принцесо — казах, като тръгнах към вратата и спрях за миг, само за да й се поклоня леко. — Трябва да отведа кобилата си обратно в конюшнята, иначе ще забележат, че я няма и ще започнат да ме търсят.

Елизабет ми кимна, в знак, че съм свободна, и точно когато се канех да отворя вратата, на нея се почука отвън, в същия ритъм, с който Кат Ашли си беше послужила по-рано. След миг Кат се озова до вратата и я отвори. Един мъж се шмугна в стаята и тя бързо затвори вратата зад него. Свих се и се отдръпнах, когато познах сър Уилям Пикъринг, стария приятел на Елизабет, съратник в заговора от времето на бунта на Уайът. Дори не бях разбрала, че на сър Уилям е простено и отново е допуснат в двора — после осъзнах, че вероятно изобщо не е получил опрощение, нито пък го допускат в двора. Това беше тайно посещение.

— Милейди, трябва да вървя — казах решително.

Кат Ашли ме спря:

— Ще те помолят да занесеш няколко книги на мистър Дий. Той ще ти предаде някои книжа, които да занесеш на сър Уилям в една къща, която аз ще ти посоча — каза тя. — Погледни го сега, за да те познае, когато те види. Сър Уилям, това е юродивата на кралицата, тя ще ви донесе книжата, които са ви нужни.

Ако нареждането не беше дошло от Кат Ашли, може би нямаше да си спомня предупреждението на лорд Робърт: но милорд беше съвсем ясен с мен, и думите му потвърждаваха собствения ми ужас от това, което замисляха тук.

— Съжалявам — казах простичко на Кат Ашли, като избягвах дори да поглеждам към сър Уилям и ми се искаше той никога да не ме беше виждал. — Но негова светлост лорд Робърт ми каза да не предавам съобщения по ничия молба. Такава беше заповедта му. Трябваше да ви кажа за панделките и да не изпълнявам поръчки след това. Трябва да ме извините, принцесо, сър, мистрес Ашли, не мога да ви помогна.

Отидох бързо до вратата и излязох, преди да успеят да възразят. Когато се озовах на сигурно място, извън стаята и тръгнах надолу по коридора, си поех дъх и едва тогава осъзнах, че сърцето ми блъскаше силно, сякаш бях избягала от някаква опасност. Когато видях, че вратата остана затворена, и чух тихото пускане на добре смазаното резе и глухото тупване на задника на Кат Ашли върху дъските, осъзнах, че наистина съществуваше опасност.

Беше юни. Бебето на кралица Мери закъсняваше вече с повече от месец: сега вече всички имаха основание да се тревожат, а вятърът навяваше нападалите от живите плетове цветчета от глог по пътищата като сняг. Поляните бяха пищно обрасли с цветя, чийто аромат бе опияняващ в топлия въздух. А ние все още се бавехме и чакахме в Хамптън Корт, макар че в друго време досега кралският двор щеше да е потеглил към някой друг дворец. Чакахме, макар че розите разцъфнаха в градините, а всички птици в Англия отглеждаха малки в гнездата си — всички, с изключение на кралицата.

Кралят ходеше наоколо с лице като буреносен облак, изложен на остроумия в английския двор, и на опасност извън стените на двореца. Беше поставил стражи, които стояха ден и нощ на пътищата към двореца, и войници — при всеки кей на реката. Говореше се, че ако кралицата умре при раждане, на портата на двореца ще се стекат хиляди хора, готови да разкъсат испанците. Единственото нещо, което можеше да го опази тогава, щеше да бъде благоволението на новата кралица, Елизабет. Нищо чудно, че принцесата шестваше из двореца в тъмната си рокля, като черна котка, галената обитателка на някоя млекарница, преяла със сметана.

Испанските благородници от свитата на краля ставаха все по-раздразнителни, сякаш забавянето на бебето поставяше под съмнение собствената им мъжественост. Бояха се от злонамереността на англичаните. Те бяха малка група под обсада, без надежда за подкрепление. Само появата на бебето би гарантирала безопасността им, а бебето се бавеше тревожно.

Дамите в свитата на кралицата станаха унили: имаха чувството, че ги правят на глупачки, насядали с малки ръкоделия в ръце, да изработват кърпи, пеленки и дрешки за бебе, което не идваше. По-младите момичета, които се надяваха на весела пролет в двора с балове и пикници, поетични драми и лов, съжаляваха, че трябва да седят с кралицата в задушната затъмнена стая, докато тя се молеше безмълвно по цели часове. Излизаха от стаята, където тя живееше в усамотение, нацупени като разглезени деца, за да кажат, че днес отново не се е случило нищо, през целия ден; а кралицата не даваше вид да е по-близо до времето за раждане сега, отколкото когато беше влязла в стаята за усамотение преди два месеца.

Единствено Елизабет изглеждаше незасегната от напрегнатата атмосфера в двореца, докато се разхождаше наперено из градините с дълги крачки, с развяващи се зад гърба й медночервени коси, с книга в ръце. Никой не се разхождаше с нея, никой не се сприятеляваше открито с нея, никой не рискуваше да бъде определен като близък с тази изключително съмнителна принцеса, но всички си даваха сметка по-ясно от всякога, че при сегашното състояние на нещата тя беше наследницата на трона. Раждането на син би означавало, че Елизабет отново е нежелана, заплаха за спокойствието на всички. Но докато нямаше син, тя беше следващата кралица. Освен това, независимо дали тя беше следващият монарх, или беше нежелана принцеса, кралят не можеше да откъсне очи от нея.

Всяка вечер крал Филип й кимваше, преди да затвори очи за благодарствената молитва преди хранене, сутрин й се усмихваше и й пожелаваше приятен ден. Понякога, когато имаше танци, тя отиваше да танцува с младите придворни дами, а той се облягаше назад в стола си и я наблюдаваше прикрито: лицето му не разкриваше нищо от мислите му. В тези дни тя никога не отвръщаше направо на погледа му: стрелваше го хладно с тъмните си очи изпод сведени клепачи и внимателно изпълняваше стъпките на танца, с изправена шия, а тънката й талия се движеше ту на една, ту на друга страна, в такт с музиката. Когато правеше реверанс към празния трон на сестра си в края на танца, лицето й оставаше сведено, но в усмивката й се четеше пълен триумф. Елизабет знаеше, че Филип не може да откъсне очи от нея, колкото и овладяно да беше изражението му. Знаеше, че Мери, уморена, отчаяна от дългото очакване на детето, едва ли беше съперница, която си струва да победи: но младата, ликуваща гордост на Елизабет не можеше да устои на предизвикателството да унижи по-голямата си сестра, изпълвайки зет си със смущаващо желание.

Отивах на вечеря в голямата зала през една хладна вечер в първите дни на юни, когато усетих докосване по ръката. Беше един малък паж, на служба при сър Уилям Пикъринг. Хвърлих бърз поглед нагоре по стълбите, за да разбера кой друг може да го е видял, а после наведох глава да чуя шепота му.

— Лорд Робърт казва да ви предам, че Джон Дий е арестуван, задето е изготвил хороскопа на кралицата — каза той: дъхът му погъделичка ухото ми. — Каза да изгорите всички негови книги или писма.

В следващия миг той изчезна, а с него изчезна и целият ми душевен покой. Обърнах се и влязох на вечеря, с лице, превърнало се в маска, със сърце, което блъскаше като чук в гърдите ми, докато с опакото на ръката трескаво търках бузата си, и не мислех за нищо друго, освен за книгата, която Джон Дий беше изпратил на баща ми и която той беше препратил, като стрела, сочеща нашия праг.

Тази нощ лежах в леглото, без да заспя, сърцето ми блъскаше в гърдите от ужас. Не ми хрумваше какво трябва да направя, за да се предпазя, да предпазя състоянието на баща ми, което още се съхраняваше в онзи прашен магазин в далечния край на Флийт Стрийт. Ами ако Джон Дий им кажеше, че съм правила предсказания по негово искане? Ако някой шпионин беше съобщил за онзи следобед в покоите на принцеса Елизабет, когато той беше начертал астрологичните диаграми с хороскопа на самата кралица? Ами ако знаеха за красивия сър Уилям, облегнат на вратата, получаващ уверенията им, че аз ще изпълнявам поръчки по негова молба и по искане на Елизабет?

Гледах как малкият ми прозорец избледнява от светлината на зората, и към пет сутринта бях на стълбите на портата към реката, оглеждайки водата за минаваща ладия, която можеше да ме отведе в града.

Имах късмет. Един стар лодкар, който започваше работата си за деня, наближи брега, когато му махнах, и ме качи на борда. Съненият войник, който охраняваше кея, дори не видя, че не съм истинско момче в ливрея.

— По жени ли? — попита той с намигване, предполагайки заради странния час, че съм младеж, който е бил с някоя от кухненските прислужници в двореца.

— О, да, най-развратни — казах бодро и скочих в лодката.

Платих на лодкаря и забързано скочих на брега при стъпалата на Флийт. Приближих се внимателно към улицата, опитвайки се да видя дали вратата на магазина ни е била насилвана. Беше твърде рано, за да ме забележи досадният ни съсед, само няколко млекарки викаха кравите си да излязат от задните дворове, за да ги заведат на паша в ливадите: нямаше кой да ми обърне внимание.

Въпреки това стоях колебливо на отсрещната врата в продължение на няколко дълги мига, наблюдавах улицата и се уверявах, че никой не ме гледа, преди да пресека мръсния калдъръм, да вляза в магазина и бързо да затворя вратата зад гърба си.

В магазина беше тъмно и прашно заради затворените капаци на прозорците. Не забелязах да е разхвърляно, все още никой не беше идвал тук, бях дошла навреме. Съседът ни беше внесъл пакета, надписан с бащиния ми почерк „За мистър Джон Дий“, и го беше оставил на тезгяха — толкова уличаващ, че все едно бе главня, приготвена за нашето изгаряне.

Развързах връвта и разчупих печата на баща си. Вътре имаше две книги: едната беше сборник от таблици, които показваха, доколкото можех да разбера, разположенията на планетите и звездите, другата беше наръчник по астрология на латински. Тези две книги в нашия магазин, адресирани до мистър Джон Дий — човек, арестуван, задето се беше опитал да предскаже датата на смъртта на кралицата — биха били достатъчна причина и двамата с баща ми да бъдем обесени за държавна измяна.

Занесох ги до огнището и смачках хартията, в която бяха увити, готова да ги изгоря, с разтреперани от бързане ръце. Удрях огнивото дълги минути, преди да пламне, страхът ми се усилваше с всеки миг. После кремъкът даде искра и запали праханта, и аз успях да запаля свещ и да поднеса пламъка към хартията в решетката на огнището. Задържах го под ъгълчето на хартията от обвивката и загледах как пламъкът я близна, докато тя пламна в яркожълто.

Взех книгите, като смятах да откъсвам по цяла шепа страници наведнъж и да изгоря всяка една. Първата книга, онази, написана на латински, се разтвори с леко шумолене в ръката ми. Хванах в ръка голяма шепа от изработените от мека хартия листове. Те поддадоха безсилно в пръстите ми, сякаш не бяха най-опасното нещо на света. Опитах се да ги откъсна от крехкото гръбче на книгата, но след това се поколебах.

Не можех да го направя. Нямаше да го направя. Отпуснах се назад и седнах на пети с книгата в ръка, докато светлината на огъня потрепваше и замираше, и осъзнах, че дори когато бях в смъртна опасност, не можех да се заставя да изгоря книга.

Това противоречеше на самата ми същност. Бях виждала баща ми да пренася някои от тези книги през целия християнски свят, увити и завързани до сърцето му, знаейки, че тайните, които съдържаха, са били току-що заклеймени като еретични. Бях го виждала да купува и продава книги и, нещо повече от това, да ги дава и взема назаем, само заради радостта да види как съдържащото се в тях познание продължава нататък, разпростира се нататък. Бях виждала насладата му, когато откриеше някой липсващ том, бях го виждала как приветства завръщането на някой изгубен фолиант отново на лавиците си, сякаш той беше синът, когото никога не бе имал. Книгите бяха мои братя и сестри: не можех да се обърна срещу тях сега. Не можех да стана една от онези, които виждат нещо, което не могат да разберат, и го унищожават.

Когато радостта на Даниел от учението му във Венеция и Падуа караше собственото ми сърце да се вълнува, то беше, защото аз също вярвах, че някой ден всичко може да бъде узнато, и че нищо не трябва да бъде скрито. А всяка от тези две книги може би съдържаше тайната на целия свят, може би съдържаше ключа към разбирането на всичко. Джон Дий беше велик учен: щом като си даваше толкова труд да се добере до тези томове и да ги изпрати тайно, те сигурно наистина бяха ценни. Не можех да се заставя да ги унищожа. Ако изгорях тази книга, тогава не бях по-добра от инквизиторите, които бяха убили майка ми. Ако я изгорях, ставах като онези, които мислят, че идеите са опасни и следва да се унищожават.

Не бях една от тях. Дори да излагах на опасност живота си, не можех да стана една от тях. Бях млада жена, живееща в самото сърце на един свят, който започваше да задава въпроси, живееща във време, когато хората започваха да мислят, че въпросите са най-важното нещо. А кой можеше да каже къде могат да ни отведат тези въпроси? Таблиците, които баща ми беше изпратил за Джон Дий, можеше да съдържат лекарство, което лекува чумата, можеше да съдържат тайната на това как да се определи местонахождението на кораб в морето, можеше да ни кажат как да летим, можеше да ни разкрият как да живеем вечно. Не знаех какво държа в ръцете си. Можех да го унищожа, толкова, колкото и да убия новородено дете: скъпоценно само по себе си, и пълно с непознаваеми обещания.

С натежало сърце взех двете книги и ги пъхнах зад по-безобидните заглавия върху един рафт в библиотеката на баща ми. Казах си, че ако къщата бъде претърсена, ще мога да твърдя, че не съм знаела нищо. Бях унищожила най-опасната част от пакета: опаковката с името на Джон Дий, изписано върху нея с почерка на баща ми. Баща ми беше далече, в Кале и нямаше нищо, което да ни свърже пряко с мистър Дий.

Поклатих глава, уморена от опита да се самозалъгвам. В действителност съществуваха дузина връзки между мен и мистър Дий, стига някой да поискаше да ги проследи. Имаше дузина връзки между баща ми и учения. Аз бях известна като шута на лорд Робърт, като шута на кралицата, като шута на принцесата, бях свързана с всеки, чието име беше символ на опасност. Можех да се надявам единствено, че пъстрото облекло на шут ще ме скрие, морето между Англия и Кале ще защити баща ми, а ангелите на мистър Дий ще го напътстват и ще го закрилят, дори когато се озове на дибата, дори ако неговите тъмничари му връчеха снопа с подпалки и го накараха сам да ги отнесе до кладата.

Това беше оскъдна утеха за едно момиче, прекарало момичешките си години в постоянно бягство, криейки вярата си, укривайки пола си, укривайки себе си. Но сега не можех да направя нищо, освен отново да бягам, а ужасът ми при мисълта да бягам от Англия бе по-голям от ужаса да не ме заловят. Когато баща ми бе обещал, че това ще бъде моят дом, че тук ще съм в безопасност, му бях повярвала. Когато кралицата бе положила главата ми в скута си и бе навивала къдриците ми около пръстите си, аз й се бях доверила, както вярвах на майка си. Не исках да напускам Англия, не исках да изоставя кралицата. Изтупах праха от късото си палто, оправих шапката си и се измъкнах на улицата.

Върнах се в Хамптън Корт навреме за закуска. Изтичах през пустата градина откъм реката и влязох в двореца през вратата на конюшнята. Всеки, който ме видеше, щеше да си помисли, че съм излизала на езда рано сутринта, както правех често.

— Добър ден — каза един от пажовете и аз се обърнах към него с любезната усмивка на закоравяла лъжкиня.

— Добър ден — отвърнах.

— И как е кралицата тази сутрин?

— Наистина весела.

Подобно на завесите, препречващи лятното слънце в стаята, където прекарваше усамотението си преди раждането, кралицата ставаше все по-бледа и залиняваше с всеки ден от десетия месец на очакването. За разлика от нея Елизабет ставаше все по-уверена, самото й присъствие, косата й, кожата й, сякаш блестяха по-ярко. Когато влизаше забързано в родилната стая, вземайки ниско столче, за да бъбри безгрижно, да пее под съпровода на лютнята си или да шие невероятно фини бебешки дрешки, кралицата сякаш се свиваше и ставаше невидима. Това момиче беше лъчезарно, блестяща красавица, дори докато седеше приведено над ръкоделието си и скромно свеждаше главата си с червени като пламък коси. До нея, с ръка на корема, във вечно очакване да не би детето да се раздвижи, Мери постепенно се превръщаше в нещо не много повече от сянка. Докато дните се влачеха мъчително през безкрайно дългия месец юни, тя заприлича на сянка, очакваща раждането на сянка. Сякаш почти не присъстваше, бебето й сякаш почти не съществуваше. И двамата се изпаряваха.

Кралят беше един сломен човек. Всичко го караше да изпитва непреклонна вярност към съпругата си: любовта й към него, уязвимото й състояние, нуждата да успокоява английските благородници и да поддържа членовете на съвета благоразположени към испанската политика, докато страната се присмиваше на безплодния испански крал. Той съзнаваше това, беше блестящ политик и дипломат: но не можеше да се сдържи. Вървеше натам, накъдето го водеше Елизабет. Когато тя яздеше, той поръчваше да доведат коня му и яздеше в галоп след нея. Когато тя танцуваше, той я гледаше и поръчваше на музикантите да засвирят отново. Когато тя учеше, той й заемаше книги и поправяше произношението й като безпристрастен учител, докато през цялото време погледът му бе прикован върху устните й, върху деколтето на роклята й, върху ръцете й, леко сключени в скута.

— Принцесо, това е опасна игра — предупредих я.

— Хана, това е животът ми — каза тя простичко. — Когато кралят е до мен, не е нужно да се страхувам от нищо. А ако беше свободен да се ожени, тогава не бих могла да очаквам по-добър жених.

— Съпругът на сестра ви! Когато тя е бременна с неговото дете! — възкликнах, потресена.

Сведените й очи приличаха на тънки резки от черен кехлибар.

— Може би считам също като нея, че един съюз между Испания и Англия ще установи господство над целия християнски свят — каза тя със сладък гласец.

— Да, кралицата смяташе така, и въпреки това единственото, което се случи, е, че тя наложи на поданиците си законите против ереста — казах язвително. — А себе си докара до усамотение в затъмнена стая, докато сърцето й се къса, а отвън, под слънчевата светлина, сестра й флиртува със съпруга й.

— Кралицата се влюби в съпруг, който се ожени за нея по политически причини — заяви Елизабет. — Аз никога нямаше да бъда такава глупачка. Ако той се ожени за мен, ще бъде точно обратното. Аз ще съм онази, която сключва брак заради политиката, а той ще е онзи, който се жени по любов. И ще видим чие сърце първо ще бъде разбито.

— Той каза ли ви, че ви обича? — прошепнах, ужасена, мислейки си за кралицата, изгубена в самотата на уединената стая. — Каза ли ви, че ще се ожени за вас, ако тя умре?

— Той ме обожава — каза Елизабет с тихо задоволство. — Мога да го накарам да каже всичко.

Беше трудно да получа вести за Джон Дий, без да изглеждам прекалено любопитна. Той просто си беше отишъл, сякаш никога не беше съществувал, изчезнал в ужасните подземия на английската Инквизиция в „Сейнт Пол“, надзиравани от епископ Бонър, чиито решителни и сурови разпити подхранваха кладите в Смитфийлд с по половин дузина нещастни мъже и жени всяка седмица.

— Какви са новините за Джон Дий? — попитах тихо Уил Сомърс една сутрин, когато го открих легнал на една пейка, припичащ се като гущер на лятното слънце.

— Още не е мъртъв — каза той, като едва отвори едно око. — Тихо.

— Спиш ли? — попитах, с желанието да науча повече.

— Още не съм мъртъв — каза той. — В това отношение между мен и него има нещо общо. Но мен не ме разпъват на дибата, не трупат камъни върху гърдите ми, нито ме отвеждат за разпит в полунощ, или призори, вместо на закуска. Така че не ни свързват толкова много неща.

— Признал ли е? — попитах, с едва доловим глас.

— Невъзможно — каза прагматично Уил. — Ако беше признал, щеше да е мъртъв, и с това приликата му с мен щеше да приключи, тъй като аз не съм мъртъв, а просто заспал.

— Уил…

— Дълбоко заспал, дори сънувам, и изобщо не говоря.

Отидох да намеря Елизабет. Смятах да говоря с Кат Ашли, но знаех, че ме презира заради това, че не можех да реша твърдо на кого да съм вярна, и се съмнявах в дискретността й. Чух изсвирването на ловджийски рогове и разбрах, че Елизабет е излизала на езда. Забързах надолу към конюшните и стигнах там, когато хрътките се втурнаха вътре, с ездачите зад тях. Елизабет яздеше нов черен ловен кон, подарък от краля: шапката й беше накривена настрани, лицето й сияеше. Всички придворни слизаха от конете и викаха конярите си. Изтичах напред да задържа коня й и й прошепнах тихо, така че сред всеобщия шум никой друг не ме чу:

— Принцесо, имате ли вести за Джон Дий?

Тя ми обърна гръб и потупа коня по плешката:

— Браво, Сънбърст — каза високо, като говореше на коня. — Справи се добре. — На мен каза полугласно: — Задържан е за призоваване на духове и изготвяне на хороскопи.

— Какво? — попитах, ужасена.

Тя беше напълно спокойна:

— Казват, че се опитал да изготви хороскопа на кралицата, и че призовавал духове, за да предскаже бъдещето.

— Дали няма да го склонят да спомене и други, които са правили това заедно с него? — промълвих.

— Ако го обвинят в ерес, можеш да очакваш, че ще пропее като малък дрозд — каза тя, като се обърна към мен и се усмихна сияйно, сякаш на карта не бяха заложени нито нейният, нито моят живот. — Ще го изтезават, нали знаеш. Никой не може да издържи на тази болка. Неминуемо ще проговори.

— Ерес?

— Така разбрах.

Тя подхвърли юздите на коняря си и тръгна към двореца, облегната на рамото ми.

— Ще го изгорят ли?

— Несъмнено.

— Принцесо, какво ще правим?

Тя обгърна с длан рамото ми и го стисна силно, сякаш се опитваше да ме задържи в съзнание. Забелязах, че ръката й не потрепери дори за миг.

— Ще чакаме. И ще се надяваме да преживеем това. Същото, както винаги, Хана. Чакай и се надявай да оцелееш.

— Вие ще оцелеете — казах с внезапна горчивина.

Елизабет обърна будното си лице към мен: усмивката й бе весела, но очите й бяха като парченца въглен:

— О, да — каза тя. — Досега успявах.

В средата на юни кралицата, все още бременна, наруши правилата и напусна стаята, в която прекарваше усамотението си. Лекарите не можеха да твърдят, че състоянието й ще се влоши с нещо, ако е навън, и смятаха, че разходките на чист въздух може да събудят апетита й и тя да започне да се храни. Страхуваха се, че тя не се храни достатъчно, за да поддържа живота си и този на бебето. В сутрешната прохлада или сенчестата вечер тя се разхождаше бавно в личната си градина, придружавана само от придворните си дами и от членовете на свитата си. Пред очите ми тя се изменяше от възхитително увлечената жена, с която принц Филип Испански се бе венчал и споделил легло, която бе обичал, на която бе донесъл радост, отново в нервната, преждевременно остаряла жена, която бях срещнала най-напред. Новата й увереност в любовта и щастието се изцеждаше от нея, заедно с розовината на бузите й и синия цвят на очите й, и виждах как се оттегля отново в самотата и страха на детството си, почти като болен човек, плъзгащ се бавно към смъртта.

— Ваше величество.

Паднах на едно коляно, когато я срещнах в личната й градина един ден. Беше се загледала към реката, която течеше бързо покрай кея за лодки: гледаше и въпреки това не виждаше. Ято патета си играеше в течението, докато майката бдително стоеше наблизо, наглеждайки малките топчици пухкава перушина, докато газеха във водата и се поклащаха. Дори патиците по Темза имаха малки: но люлката на Англия, с онези изписани над горната част, изпълнени с надежда стихове, беше все още празна.

Тя обърна към мен мрачен, невиждащ поглед:

— О, Хана.

— Добре ли сте, ваше величество?

Тя се опита да ми се усмихне, но видях как устните й се извиха надолу.

— Не, Хана, дете мое. Не съм много добре.

— Боли ли ви нещо?

Тя поклати глава:

— Бих се зарадвала да изпитам болки, родилни болки. Не, Хана. Не чувствам нищо, нито в тялото, нито в сърцето си.

Приближих се малко по-плътно:

— Може би това са фантазиите, които идват преди раждане — казах успокоително. — Като в онези случаи, когато казват, че жените изпитват желание да ядат сурови плодове или въглища.

Тя поклати глава:

— Не, не мисля така — протегна ръце към мен, търпелива като болно дете. — Не можеш ли да видиш, Хана? С дарбата си? Можеш ли да видиш и да ми кажеш истината?

Почти неохотно взех ръцете й и при докосването й почувствах прилив на отчаяние, толкова мрачно и студено, сякаш бях паднала в реката, която течеше под кея. Тя видя потреса върху лицето ми и веднага го разчете правилно.

— Вече го няма, нали? — прошепна тя. — По някакъв начин съм го изгубила.

— Няма как да знам, ваше величество — заекнах. — Не съм лекар, едва ли имам нужното умение да преценя…

Тя поклати глава: ярката слънчева светлина проблясваше по пищната бродерия на шапчицата й, по златните халки на ушите й, по цялото това земно богатство, което обгръщаше скръбта й.

— Знаех го — каза тя. — Носех син в утробата си, а сега вече го няма. Чувствам празнота там, където преди усещах живот.

Все още държах ледените й ръце: открих, че ги разтривам, както хората разтриват ръцете на труп.

— О, ваше величество! — възкликнах. — Може да има друго дете. След като е било създадено едно, можете да създадете и второ. Вие имахте дете и го изгубихте, това се случва на стотици жени, а после те раждат друго дете. Вие също можете да го направите.

Изглежда, тя дори не ме чу: остави ръцете си да лежат в моите и се загледа към реката, сякаш й се искаше тя да я отнесе.

— Ваше величество — прошепнах, много тихо. — Кралица Мери? Най-скъпа Мери?

Когато обърна лице към мен, очите й бяха пълни със сълзи.

— Нищо не е наред — каза тя, и гласът й беше нисък и напълно сломен. — Всичко тръгна в погрешна посока, откакто майката на Елизабет отне баща ми от нас и разби сърцето на майка ми, и нищо не може да се поправи отново. Всичко върви в погрешна посока, откакто майката на Елизабет спечели баща ми за греха и го отклони от вярата му, така че той живя и умря в мъки. Всичко е погрешно, Хана, и аз не мога да го поправя, макар да се опитвах многократно. Това е твърде много за мен. В тази история има твърде много тъга, грях и загуба, за да я поправя. Това е отвъд силите и възможностите ми. А Елизабет ми отне съпруга, моя съпруг, който беше най-голямата радост в живота ми — единствената радост на живота ми — единствения мъж, който някога ме е обичал, единствения човек, когото съм обичала, откакто изгубих майка си. Тя ми го отне. А сега загубих и сина си.

Мрачното й настроение нахлу в тялото ми като повей на най-дълбоко отчаяние. Стиснах ръцете й, сякаш тя се давеше, понесена от нощното течение.

— Мери!

Тя внимателно издърпа ръцете си от мен, и се отдалечи, отново сама, както винаги, както вече сигурно вярваше, че ще бъде докрай. Затичах зад нея, и макар да чу стъпките ми, тя не забави ход, нито обърна глава.

— Можете да имате друго дете — повторих. — И можете да спечелите обратно съпруга си.

Тя не спря, не поклати глава. Знаех, че върви с вдигната брадичка и стичащи се по бузите й сълзи. Не можеше да помоли за помощ, не можеше да приеме помощ. Болката в сърцето й беше болката на загубата. Беше загубила обичта на баща си, беше загубила майка си. Сега беше загубила детето си и с всеки изминал ден, пред очите на целия двор, губеше съпруга си, отнет от красивата й по-млада сестра. Изостанах назад и я оставих да си отиде.

През дългия горещ месец юли кралицата не даде никакво обяснение защо бебето й не идваше. Елизабет разпитваше за здравето й всяка сутрин с най-искрена сестринска загриженост, и всеки ден отбелязваше със сладкия си ясен глас:

— За Бога, колко време му отнема на това бебе да се роди!

Всеки ден хората от Лондон излизаха да отслужват литургии за благополучното раждане на кралицата, а всички ние се изправяхме на крака по три пъти на ден в църквата, за да кажем „амин“. Вестите, които носеха от Лондон, бяха за град на ужасите. Убеждението на кралицата, че бебето й няма да се роди, докато Англия не бъде прочистена от ереста, беше довело до жесток обрат. Назначените от нея инквизитори, епископ Бонър и останалите, водеха жестока политика на тайни арести и жестоки изтезания. Носеха се слухове за несправедливи съдебни процеси срещу еретици, за слугини, които, подведени от невежеството си, се заклевали, че няма да се откажат от Библията, и после отвеждани на кладата и изгаряни заради вярата си. Имаше една ужасна история за жена, бременна с първото си дете, която била обвинена в ерес и изправена на съд. Когато отказала да преклони глава пред догмите на римокатолическия свещеник, те я завързали на клада и я запалили. В ужаса си тя получила родилни болки там и тогава, и родила детето върху подпалките. Когато бебето се изхлузило от треперещите й бедра на земята, плачейки достатъчно високо, за да го чуят над пукота на пламъците, палачът набол голото дете с вила и го хвърлил обратно в огъня, сякаш било плачещ вързоп подпалки.

Грижеха се тези истории да не стигат до кралицата, но бях сигурна, че ако знаеше, щеше да сложи край на жестокостите. Една жена, която очаква раждането на собственото си дете, не изпраща друга бременна жена на кладата. Възползвах се от възможността една сутрин, когато тя се разхождаше.

— Ваше величество, може ли да говоря с вас?

Тя се обърна и се усмихна:

— Да, Хана, разбира се.

— Това е държавнически въпрос и не съм достатъчно подготвена, за да отсъждам — казах предпазливо. — И съм млада и може би не разбирам.

— Да разбираш какво? — попита тя.

— От Лондон идват новини за големи жестокости — казах решително. — Съжалявам, ако е неуместно да говоря, но се вършат множество жестокости във ваше име, и вашите съветници не ви съобщават за това.

Дързостта започна да ми изневерява. В дъното на групата от дами видях как Уил Сомърс завъртя очи към мен.

— Защо, какво имаш предвид, Хана?

— Ваше величество, знаете, че много от убедените протестанти в страната ходят покорно на литургия, а техните свещеници са изоставили съпругите си и са се подчинили на новите закони. Само техните слуги и наивните хора по селата нямат достатъчно ум да изрекат лъжа, когато бъдат подложени на разпит. Нима искате обикновените хора в страната ви да бъдат изгаряни заради вярата си? Нима не искате да проявите милост към тях?

Очаквах да се усмихне с признателност, но лицето й, когато се обърна към мен, беше намръщено:

— Ако има семейства, които са станали изменници, но не са променили вярата си, тогава искам имената им — каза тя, със суров глас. — Имаш право: целта ми не е да горя слуги, аз искам всички те, господари и слуги, да се обърнат отново към църквата. Бих била лоша кралица на Англия, ако не настоявах законът да е еднакъв за богатите и за бедните. Хана, ако знаеш името на някой свещеник, който крие съпругата си, тогава по-добре да ми кажеш сега, иначе излагаш на риск собствената си безсмъртна душа.

Никога не я бях виждала толкова студена.

— Ваше величество!

Сякаш не ме беше чула. Сложи ръка на сърцето си и възкликна:

— Кълна се в Бога, Хана, ще спася тази страна от греха, дори ако това коства живота на безброй хора. Трябва да се обърнем отново към Бог и да извърнем лице от ереста, и ако за това са нужни дузина клади, ако са нужни сто клади, ще го направим. И ако ти, дори ако ти криеш някое име, то аз ще го изтръгна от теб, Хана. Няма да се правят изключения. Дори ти ще бъдеш разпитана. Ако не пожелаеш да кажеш, ще наредя да те разпитат…

Почувствах как цветът се отдръпна от лицето ми, а сърцето ми започна да бие бясно. След като оцелях толкова дълго, да се изложа на опасност, да отида на дибата!

— Ваше величество! — заекнах. — Невинна съм…

От дъното на двора се чу писък и всички се обърнахме да погледнем. Една придворна дама тичаше към кралицата, повдигнала поли над глезените си.

— Ваше величество! — изхленчи тя. — Спасете ме! Шутът! Полудял е!

Уил Сомърс стоеше приведен, дългите му крака бяха прегънати в коленете. До него в тревата имаше жаба, изумруденозелена, примигваща с кръглите си очички. Уил също примигваше, подражавайки на това, което правеше жабата.

— Надбягваме се — каза той с достойнство. — Мосю Жабок и аз сме се обзаложили, че аз ще стигна до края на овощната градина преди него. Но той не бърза. Опитва се да покаже по-добра стратегия от моята. Ще ми се някой да го погъделичка с пръчка.

Дворът се разтърси от смях, жената, която изпищя, се беше съвзела и също се смееше. Уил, приклекнал като жаба, вдигнал колене към ушите, примигващ с изблещени очи, беше неудържимо смешен. Дори кралицата се усмихваше. Някой донесе пръчка, застана зад жабата и леко я смушка.

Изплашеното създание веднага скочи напред. Уил също направи дълъг неочакван скок. Явно взе преднина още с първия скок. С гръмък смях придворните се затичаха и се подредиха в две редици, за да направят пътека, и някой отново смушка жабата. Този път тя се изплаши повече, направи три големи подскока и също започна да пълзи. Дамите размахаха поли, за да не я отклоняват от посоката, в която се движеше, докато Уил подскачаше зад нея, но жабата очевидно набираше скорост. Още едно докосване с пръчката, и жабокът отново хукна, преследван с всичка сила от Уил, докато хората крещяха предположения и залози, испанците клатеха глава на глупостта на англичаните, но после се разсмяха против волята си и заложиха кесия с монети на жабата.

— Някой да погъделичка Уил! — разнесе се вик. — Изостава!

Един от мъжете намери пръчка и мина зад Уил, който заподскача малко по-бързо, за да избяга.

— Аз ще го направя! — казах, грабнах пръчката от него и наподобих силен удар, но всъщност пръчката удари земята зад Уил и дори не докосна панталоните му.

Той се движеше възможно най-бързо, но жабата беше ужасно изплашена и явно знаеше, че гъстият трънен жив плет, из който се виеха бобени цветчета, в края на овощната градина, е сигурно убежище. Заподскача натам и Уил пристигна почти веднага след нея. Разнесоха се гръмки аплодисменти и звън на монети, които сменяха собствениците си. Кралицата се държеше за корема и се смееше високо, а Джейн Дормър плъзна ръка около кръста й, за да я подкрепи, и се усмихна, когато видя господарката си поне за малко весела.

Уил стана от земята, дългите му крака най-сетне се изпънаха, лицето му се разкриви в усмивка, докато се покланяше. Целият двор продължи нататък, като говореше и се смееше за надбягването на Уил Сомърс с жабата, но аз го задържах, като положих длан върху ръката му.

— Благодаря ти — казах.

Той ме погледна безизразно: сега нито един от двама ни не се държеше като шут.

— Дете, не можеш да промениш един крал, можеш само да го разсмееш. Понякога, ако си изключителен шут, можеш да го накараш да се надсмее над себе си, и тогава можеш да го превърнеш в по-добър човек и по-добър крал.

— Постъпих глупаво — признах. — Но, Уил, днес говорих с една жена, и нещата, които ми каза тя, щяха да те разплачат!

— Във Франция е далеч по-лошо — каза той бързо. — И в Италия е по-лошо. Дете, тъкмо ти би трябвало да знаеш, че в Испания е по-лошо.

Това ме спря.

— Дойдох в Англия с мисълта, че това е страна, в която ще царят по-милостиви нрави. Кралицата със сигурност не е жена, която би изгорила съпруга на свещеник.

Той отпусна ръка върху раменете ми.

— Дете, ти наистина си глупачка — каза тихо. — Кралицата няма майка, която да я посъветва, няма съпруг, който я обича, и няма дете, което да отвлича вниманието й. Тя иска да постъпва правилно, а всички около нея й казват, че най-добрият начин да подчини тази страна е да изгори няколко нищожни души, които и без друго вече са обречени да отидат в ада. Сърцето й може и да страда за тях, но тя е готова да ги принесе в жертва, за да спаси останалите, точно както би пожертвала тялото си заради собствената си безсмъртна душа. Твоята работа, както и моята, е да се погрижим никога да не й дойде на ума да пожертва нас.

Обърнах към него лице. Изражението ми беше толкова сериозно, че и той не би могъл да желае нещо повече.

— Уил, аз й се доверих. Бих й поверила живота си.

— Правилно постъпваш — каза той с иронично одобрение. — Ти си съвсем истинска глупачка. Само глупак се доверява на един крал.

Обикновено през юли дворът потегляше на път, обикаляше големите дворци на Англия, наслаждаваше се на ловуване, празненства и всички удоволствия на английското лято, но кралицата все още не казваше нищо за евентуалното ни отпътуване. Потеглянето ни се отлагаше ден след ден в очакване на раждането на принца, и сега, след дванайсет седмици закъснение, никой не вярваше искрено, че принцът ще се появи.

Никой не казваше нищо на кралицата — това беше най-лошото. Никой не я питаше как се чувства, дали е болна, дали кърви или се чувства зле. Тя беше загубила едно дете, което означаваше за нея повече от целия свят, а никой не я питаше как се справя, не й предлагаше утеха. Беше заобиколена от стена на вежливо мълчание, но след като отминеше, придворните се усмихваха, а някои дори се смееха, закрили устата си с ръце, и казваха, че тя е стара и глупава жена и че е сбъркала пресъхването на месечните си неразположения с бременност! Каква глупачка била! И как направила на глупак и краля! Колко ли я мразел той, задето го е направила на посмешище пред целия християнски свят!

Тя сигурно знаеше как говореха за нея, и горчивото присвиване на устата й показваше колко е наскърбена; но вървеше с високо вдигната глава през кралския двор, оживен това лято от злоба и клюки, и не казваше нищо. В края на юли, без кралицата да е разгласила каквото и да било, акушерките опаковаха своите дузини превръзки, прибраха бродираните копринени дрешки и постелки, отнесоха шапчиците, малките чорапки, бельото и повоите, и накрая изнесоха великолепната дървена люлка от родилната стая. Слугите свалиха гоблените от прозорците и стените, дебелите турски килими от пода, парчетата плат и скъпите чаршафи от леглото. Без нито една дума за обяснение от лекарите, от акушерките или от самата кралица, всички разбраха, че нямаше бебе, нямаше бременност, и въпросът беше приключен. В почти безмълвно шествие дворът се пренесе в двореца Оутландс и се настани там така безшумно, та бихте си помислили, че някой е умрял скрит, от срам.

Джон Дий, обвинен в ерес, призоваване на духове и опити за предсказване на бъдещето, изчезна в ужасния търбух на епископския дворец в Лондон. Говореше се, че бараките за въглища, складовете за дърва, избите и дори отводнителните канали под двореца служат като килии за стотиците заподозрени в ерес, очакващи да бъдат разпитани от епископ Бонър. В намиращата се в съседство катедрала „Сейнт Пол“, камбанарията беше претъпкана със затворници, които едва имаше къде да седнат, камо ли пък да легнат, оглушени от екота на камбаните в сводовете над главите им, изтощени от жестоки разпити, сломени от изтезания и очакващи, с ужасяваща сигурност, да бъдат изведени и изгорени.

Не можех да науча нищо за мистър Дий — нито от принцеса Елизабет, нито от клюките, които се носеха из двора. Дори Уил Сомърс, който обикновено знаеше всичко, не беше чул какво е станало с Джон Дий. Когато го попитах, ме изгледа смръщено и каза:

— Шуте, занимавай се само със собствените си глупави шутовски дела. Има някои имена, които е по-добре да не се споменават между приятели, дори ако и двамата са глупави шутове.

— Трябва да знам как е той — казах настойчиво. — Това е… доста важно за мен.

— Изчезнал е — каза Уил мрачно. — Излиза, че наистина е бил магьосник, щом може да изчезне така напълно.

— Мъртъв ли е?

Гласът ми беше толкова тих, че Уил нямаше как да е чул думата: от ужасеното ми лице се досети какво искам да кажа.

— Изгубен — каза той. — Изчезнал. Което вероятно е по-лошо.

Тъй като не знаех какво може да каже един изгубен човек, преди да изчезне, никога не спях повече от няколко часа всяка нощ, събуждайки се стреснато при всеки звук пред вратата, като мислех, че са дошли да ме отведат. Започнах да сънувам деня, в който бяха дошли да отведат майка ми, и измъчвана от детинския си ужас за нея и страховете за самата себе си, бях в окаяно състояние.

Не беше така с принцеса Елизабет. Тя все едно никога не беше чувала за Джон Дий. Живееше живота си в двора с присъщия на Тюдорите блясък, от който сега можеше да се възползва, разхождаше се в градината, хранеше се в голямата зала, присъстваше на литургията, седнала зад сестра си, и винаги, абсолютно винаги, срещаше погледа на краля с неизречено обещание.

Страстта им един към друг огряваше двора. Горещото чувство беше почти осезаемо. Всеки можеше да види как, щом тя влезе в стаята, той се напряга като хрътка, чула ловджийския рог. Когато той минеше зад стола й, тя неволно потръпваше, сякаш самият въздух между тях бе погалил тила й. Когато се срещнеха случайно в галерията, стояха на три крачки един от друг, сякаш никой от тях не се осмеляваше да се приближи, и се заобикаляха един друг, движейки се в една посока, а после в друга, сякаш танц под звуците на музика, която чуваха само те. Ако тя обърнеше глава настрани, той гледаше към тила й, към перлата, поклащаща се от ухото й, сякаш никога преди не беше виждал такова нещо. Когато той обърнеше глава, тя крадешком хвърляше поглед към профила му, а устните й се разтваряха в лека въздишка, докато го гледаше. Когато й помагаше да слезе от седлото на коня си, той я притискаше към себе си, след като кракът й бе докоснал земята, а когато я пуснеше, и двамата трепереха.

Те не си разменяха и дума, която кралицата да не може да чуе, нямаше ласки, които някой би могъл да види. Обикновената близост на всекидневния живот беше достатъчна да възпламени и двамата: ръцете му върху талията й, нейните ръце на рамото му по време на танц, мигът, в който стояха близо един до друг, гледайки се в очите. Нямаше съмнение, че тази жена ще избегне всяко наказание, докато този крал управляваше страната. Той почти не можеше да я изпусне от поглед, не беше твърде вероятно да я изпрати в Тауър.

Кралицата бе принудена да гледа всичко това. Кралицата, отслабнала дотолкова, че беше направо мършава, с плосък корем, трябваше да гледа как по-малката й сестра призовава краля само с едно повдигане на оскубаната си вежда. Кралицата трябваше да гледа как мъжът, когото все още страстно обичаше, сега бе изцяло отдаден на друга жена, и тази жена, Елизабет, нежеланата сестра, която беше откраднала бащата на Мери, сега прелъстяваше съпруга й.

Кралица Мери никога не даваше и най-малък признак, че е разстроена. Не го правеше, когато се навеждаше от стола си и с усмивка отправеше към Филип някаква реплика, а след това осъзнаваше, че той бе толкова погълнат да гледа как Елизабет танцува, че дори не я беше чул. Нито когато Елизабет му донесе една книга, която четеше, и съчини мото на латински за посвещението, импровизирано пред целия двор. Нито когато Елизабет му изпя мелодия, която беше написала за него, нито когато Елизабет го предизвика да се надбягват, докато бяха на лов, и двамата изпревариха придворните и отсъстваха в продължение на половин час. Мери притежаваше цялото достойнство на майка си, Катерина Арагонска, която бе гледала собствения си съпруг, оглупял от любов по друга жена в продължение на цели шест дълги години, и през първите три от тях беше седяла на трона си и се беше усмихвала и на двамата. Точно както бе правила майка й, Мери се усмихваше на Филип с любов и разбиране и отправяше към Елизабет вежлива усмивка: и само аз и малкото хора, които наистина я обичаха, разбираха, че сърцето й се късаше.

През август получих писмо от баща си, в което ме питаше кога ще се присъединя към тях в Кале. Всъщност нямах търпение да отида. Вече не можех да спя в Англия, мястото, към което се бях стремила като свой дом, вече не беше убежище. Исках да бъда със собствения си народ, исках да бъда с баща си. Исках да бъда далече от епископ Бонър и димящите клади в Смитфийлд.

Отидох първо при Елизабет:

— Принцесо, баща ми ме моли да отида при него в Кале: имам ли позволението ви да замина?

Хубавото й лице веднага се смръщи. Елизабет обичаше да събира около себе си верни слуги, не й беше приятно някой да си отива:

— Хана, имам нужда от теб.

— Бог да ви благослови, принцесо, но мисля, че ви обслужват добре — казах с усмивка. — А и не ме посрещнахте много топло, когато дойдох при вас в Удсток.

— Тогава бях болна — каза тя раздразнено. — А ти беше шпионка на Мери.

— Никога не съм шпионирала никого — казах, удобно забравяйки работата си за лорд Робърт. — Кралицата ме изпрати при вас, както ви казах. Сега, когато виждам, че сте уважавана в двора и с вас се отнасят добре, мога да ви оставя, нямате нужда от мен.

— Аз ще решавам от какви слуги имам нужда и без какви мога да мина — каза тя веднага. — Не ти.

Направих лекия си поклон на паж.

— Моля ви, принцесо, пуснете ме да отида при баща си и годеника си.

Тя се развесели при мисълта за женитбата ми, както и знаех, че ще стане. Усмихна ми се: през раздразнителността й проблесна чарът на Тюдорите.

— Това ли си наумила? Готова си да захвърлиш облеклото на шут и да отидеш да намериш любимия си? Мислиш ли, че си готова да бъдеш жена, малки шуте? Изучава ли ме достатъчно?

— Не бих изучавала вас, ако искам да бъда добра съпруга — казах остро.

Тя се разсмя игриво.

— Слава Богу, не. Но какво научи от мен?

— Как да измъчваш един мъж до лудост, как да накараш един мъж да те последва, без дори да обърнеш глава, и как да слезеш от коня си, така че да се притиснеш към всеки инч от него.

Тя отметна глава назад и се разсмя — висок искрен смях.

— Добре си се учила — каза тя. — Надявам се само да получиш толкова радост от тези умения, колкото получавам аз.

— Но каква е ползата? — попитах.

Погледът, с който ме стрелна Елизабет, беше остър и пресметлив.

— Известно забавление — призна тя. — И истинска облага. Ти и аз спим по-спокойно в леглата си, защото кралят е влюбен в мен, Хана. А пътят ми към трона е малко по-ясен, откакто най-влиятелният мъж в света се закле, че ще ме подкрепи.

— Имате неговото обещание? — попитах, удивена от нея.

Тя кимна:

— О, да. Сестра ми не осъзнава доколко е предадена. В мен е влюбена половината й страна, а сега и съпругът й. Съветът ми към теб е, когато отидеш при съпруга си, никога да не му се доверяваш и никога да не го обичаш повече, отколкото те обича той.

Усмихнато поклатих глава:

— Имам намерение да бъда добра съпруга — казах. — Той е добър човек. Имам намерение да напусна двора, да отида при него и да му стана добра и вярна съпруга.

— О, ти не можеш да бъдеш това — каза тя безцеремонно. — Още не си зряла жена. Страхуваш се от собствената си сила. Страхуваш се от неговото желание. Страхуваш се от собственото си желание. Страхуваш се да бъдеш жена.

Не казах нищо, макар това да беше истината.

— Е, върви тогава, малки шуте. Но когато се отегчиш — а ти ще се отегчиш — можеш да се върнеш при мен. Приятно ми е да те имам на служба при себе си.

Поклоних се и се запътих към покоите на кралицата.

Още в мига, когато отворих вратата, разбрах, че нещо не е наред. Първата ми мисъл беше, че кралица Мери е болна, сполетяна от фатална болест, и още никой не се е погрижил за нея. Дамите й не бяха в стаята, тя беше почти сама. Стаята беше мрачна: заради затворените капаци на прозорците беше студено, тъй като лятната горещина не проникваше през дебелите стени. Тя се беше свила на пода, превита на две, притиснала чело към студената плоча на празното огнище. С нея беше само Джейн Дормър, седнала в сенките зад нея, и мълчеше сковано. Когато отидох при кралицата и коленичих пред нея, видях, че лицето й беше мокро от сълзи.

— Ваше величество!

— Хана, той ме напуска — каза тя.

Стрелнах Джейн с объркан поглед и тя ми се намръщи, сякаш аз бях виновна.

— Напуска ви?

— Отива в Ниските земи. Хана, той ме оставя… оставя ме.

Хванах ръцете й:

— Ваше величество…

Очите й бяха невиждащи, пълни със сълзи, приковани в празното огнище.

— Той ме оставя — каза тя.

Приближих се до Джейн Дормър, която забиваше иглата си в една ленена риза, седнала в прозоречната ниша.

— Откога е така?

— Откакто той й съобщи новината, тази сутрин — каза тя студено. — Отпрати дамите й, когато тя започна да крещи, че сърцето й ще бъде разбито, после, когато не успя да я накара да спре да плаче, той също си тръгна. Не се е връщал, и те също не са се връщали.

— Не е ли яла? Нищо ли не й донесохте?

Тя ме изгледа гневно:

— Той разби сърцето й, както предсказа ти — заяви безцеремонно. — Не помниш ли? Аз помня. Когато й донесох портрета и бях така изпълнена с надежда, а тя беше толкова запленена от него. Ти каза, че той ще разбие сърцето й, и той го стори. Той и неговото бебе, което тя си бе внушила, че носи в утробата си, а после се разбра, че го няма. Той с неговите испански благородници, които копнееха да отидат да се бият с французите, и вечно се оплакваха от Англия. Сега той й каза, че отива на война срещу французите, но не и кога ще се върне, а тя не може да разбере нищо, освен че той си отива, напуска я. И плаче, сякаш ще умре от скръб.

— Не трябва ли да я сложим да си легне?

— Защо? — запита тя. — Той няма да дойде в леглото й от страст, след като не желае да дойде от жалост, а присъствието му е единственото нещо, което ще й помогне.

— Мистрес Джейн, не можем просто да седим тук и да я гледаме как плаче така безспирно.

— Какво искаш да направим? — попита тя. — Нейното щастие е в ръцете на мъж, който не държи на нея достатъчно, за да остане, след като тя е изгубила бебето му и е изгубила любовта на народа си към него. Мъж, който не притежава и капчица обикновена жалост, за да й каже една утешителна дума. Не можем да излекуваме това страдание с чаша топъл ейл и тухла под краката й.

— Е, нека й дадем поне това — казах, хващайки се за предложението.

— Ти донеси — каза тя. — Няма да я оставя сама. Това е жена, която може да умре от самота.

Отидох при кралицата, която плачеше безмълвно, а челото й се удряше леко в плочата на огнището, докато тя се поклащаше напред-назад, и коленичих до нея.

— Ваше величество, слизам в готварницата, мога ли да ви донеса нещо за ядене или за пиене?

Тя се отпусна назад на пети, но не ме погледна. Челото й беше окървавено на местата, където го беше одраскала в камъка. Погледът й си остана прикован в празното огнище; но тя протегна студената си малка ръка и взе моята.

— Не ме оставяй — каза тя. — Не и ти. Той ме изоставя, нали разбираш, Хана. Току-що ми каза. Той ме напуска, и не знам как ще мога да събера сили да живея.

Скъпи татко,

Благодаря ти за благословията в писмото ти до мен. Радвам се, че си добре и че магазинът в Кале върви успешно. Щях с радост да се подчиня на нареждането ти и да дойда при теб веднага, но когато отидох да поискам от кралицата разрешение да напусна службата си при нея, я намерих толкова болна, че не мога да я оставя, поне за този месец. Кралят отплава за Ниските земи, а тя не може да бъде щастлива без него, напълно неутешима е. Дойдохме в Гринич и дворът е като в траур. Ще остана с нея, докато той се върне — което той обеща, давайки честната си дума, че ще бъде много скоро. Когато той се върне, ще дойда незабавно при теб. Надявам се, че това е приемливо за теб, татко, и че ще обясниш на Даниел и на майка му, че бих предпочела да съм с тях, но че смятам, че е мой дълг да остана с кралицата в този момент, когато страда толкова силно.

Изпращам ти любовта и покорството си и се надявам да те видя скоро.

Твоята Хана

Скъпи Даниел,

Прости ми, все още не мога да дойда. Кралицата е изпаднала в толкова голямо отчаяние, че не смея да я оставя. Кралят замина и тя се е вкопчила в приятелите, които са й останали. Толкова е съкрушена, че се страхувам за разсъдъка й. Прости ми, любов моя, ще дойда веднага щом мога. Той се зарече, че отсъствието му ще бъде кратко, само за да защити интересите си в Ниските земи, и затова го очакваме обратно, преди да е изтекъл месецът. През септември или най-късно през октомври ще мога да дойда при теб. Искам да бъда твоя съпруга, наистина искам.

Хана

Към следващата част или към съдържанието

Филипа Грегъри Шутът на кралицата (13)

Метаданни

Данни

Шутът на кралицата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролетта — лятото на 1555

Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (13)