Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Queen’s Fool, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Филипа Грегъри. Шутът на кралицата

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009 г.

ИК „Еднорог“, 2009 г.

ISBN: 978-954-365-061-3

История

  1. — Добавяне

Зимата на 1554

После ми се искаше да я бях предупредила. Херцогът на Норфолк взе чираците от Лондон и личната гвардия на кралицата, и ги отведе в Кент, за да се срещнат с войската на Уайът в зрелищна битка, която трябваше да обърне в бяг мъжете от Кент само след ден. Но в мига, щом кралската армия се изправила срещу войниците на Уайът и видяла честните им лица и решителността им, нашите войски, заклели се да защитават кралицата, хвърлили шапките си във въздуха и извикали: „Всички сме англичани!“

Не беше даден дори един изстрел. Те се прегърнаха като братя и се обърнаха против командира си, обединени срещу кралицата. Херцогът, обзет от отчаяно желание да спаси живота си, побягна бързо обратно към Лондон, след като не беше постигнал нищо, освен да добави един обучен отряд към зле организираната армия на Уайът, която продължи настъплението си, още по-бързо, още по-решително отпреди, чак до портите на Лондон.

Моряците на бойните кораби по Медуей, винаги сериозен показател за настроенията сред народа, дезертираха вкупом на страната на Уайът, изоставяйки каузата на кралицата, обединени от омразата си към Испания и решени да имат протестантска английска кралица. Те взеха от корабите оръжия, провизии, и уменията си на бойци. Спомних си как пристигането на моряците от Ярмът беше променило цялото ни положение във Фрамлингам. Тогава, когато моряците се бяха присъединили към нас за битка по суша, бяхме разбрали, че това е битка на хората, и че сплотеният народ не може да бъде победен. Сега хората отново бяха обединени, но този път срещу нас. Помислих, че когато кралицата чу новините от Медуей, ще осъзнае, че е загубила.

Тя заседаваше със силно намалелия си съвет в стая, изпълнена с парливия мирис на страха.

— Половината от тях избягаха в домовете си в провинцията — каза тя на Джейн Дормър, докато гледаше празните места около масата. — И вероятно сега пишат писма на Елизабет, в опит да уравновесят везните, в опит да се присъединят към печелившата страна.

Непрекъснато я засипваха със съвети. Онези, които бяха останали в двора, бяха на различни мнения: едни казваха, че трябва да отмени женитбата и да обещае да си избере протестантски принц за съпруг, други я умоляваха да повика испанците, за да помогнат за жестокото потушаване на бунта, за назидание на всички.

— И по този начин да докажа на всички, че не мога да управлявам сама! — възкликна кралицата.

Армията на Томас Уайът, набъбнала от попълнения от всяко село по пътя за Лондон, стигна до южния бряг на Темза, понесена от вълна на въодушевление, и откри, че лондонският мост е вдигнат, за да им попречи да влязат в града, а оръдията на Тауър — насочени към южния бряг, готови да ги обстрелват.

— Не бива да откриват огън — постанови кралицата.

— Ваше величество, за Бога…

Тя поклати глава:

— Искате от мен да открия огън по Съдърк, където ме посрещнаха така мило като кралица? Няма да обстрелвам жителите на Лондон.

— Сега бунтовниците са се разположили на лагер достатъчно близо, за да бъдат в обхвата на оръдията. Можем да открием огън и да ги унищожим с една канонада.

— Ще трябва да останат там, докато успеем да съберем армия, която да ги отблъсне.

— Ваше величество, вие нямате армия. Няма войници, които са готови да се бият за вас.

Тя беше бледа, но не трепна дори за миг.

Все още нямам армия — натърти тя. — Но ще събера такава от достойните граждани на Лондон.

Противно на съветите на лордовете, и докато вражеската войска ставаше все по-силна с всеки изминал ден, в който лагеруваше, необезпокоявана, на южния бряг на града, кралицата си сложи пищната владетелска мантия и отиде в Гилдхол да се срещне с кмета и с народа. Джейн Дормър, останалите й дами и аз бяхме в свитата й, облечени възможно най-богато и с уверен вид, макар да знаехме, че сме се отправили към провал.

— Не знам защо идваш ти — каза ми остро един от старейшините на съвета. — В свитата й вече има достатъчно глупаци.

— Но аз съм юродива, невинен шут — казах наперено. — А тук има твърде малко невинни. Предполагам, че вие едва ли сте такъв.

— Глупак съм, защото изобщо съм тук — каза той кисело.

От всички съветници на кралицата и безспорно от всичките й придворни дами, само Джейн и аз хранехме надежди да се измъкнем от Лондон живи: но Джейн и аз я бяхме видели при Фрамлингам и знаехме, че тя е кралица, готова да се изправи срещу всяка опасност. Виждахме острия поглед на тъмните й очи и гордостта в осанката й. Бяхме я виждали как полага короната върху малката си тъмнокоса глава и се усмихва на отражението си в огледалото. Бяхме видели кралица, която не беше изпълнена със страх от един непобедим враг, а играеше за живота си, сякаш това беше игра на зарове. Тя беше в най-добрата си форма, когато тя и нейният Бог се изправяха срещу нещастието: когато врагът беше пред самите порти на Лондон, не ни трябваше друга кралица.

Но въпреки всичко това се страхувах. Бях виждала мъже и жени да загиват от жестока смърт, бях усещала мириса на дима, когато горяха еретици. Познавах тази смърт така, както надали я познаваха повечето от придворните й дами.

— Идваш ли с мен, Хана? — попита мило тя, докато се качваше по стъпалата към Гилдхол.

— О, да, ваше величество — изрекох с изстинали устни.

Бяха поставили трон за нея в Гилдхол и половин Лондон дойде чисто и просто от любопитство, тълпейки се да чуе какво ще каже кралицата, за да запази живота си. Когато тя се изправи — дребна фигурка под тежката златна корона, загърната в тежката владетелска мантия — за миг си помислих, че няма да успее да ги убеди да запазят вярата си в нея. Изглеждаше твърде крехка, приличаше твърде много на жена, която наистина трябва да бъде напътствана от съпруга си. Приличаше на жена, на която не можеш да разчиташ.

Тя отвори уста да заговори и от нея не излезе звук. „Мили Боже, нека проговори.“ Помислих си, че е загубила глас чисто и просто от страх, и че Уайът можеше със същия успех да влезе в двореца сега и да заяви, че на престола трябва да седне лейди Елизабет, защото кралицата не можеше да се защити. Но после гласът й отекна, така високо, сякаш изкрещяваше всяка дума, но така ясен и сладък, сякаш пееше като хористка в параклиса на Коледа.

Тя им каза всичко: беше съвсем просто. Разказа им историята на наследството си: че е кралска дъщеря и че претендира за бащината си власт, и за тяхната вярност. Напомни им, че е девица без собствено дете и че обича народа на страната така, както само майка може да обича детето си, че ги обича като тяхна господарка и че понеже ги обича така силно, не може да се съмнява, че и те я обичат в замяна.

Беше убедителна. Нашата Мери, която бяхме виждали болна, обсадена, печално самотна под истински домашен арест, и само веднъж — като пълководец, стоеше пред тях, пламнала от силата на убежденията си, докато и те се запалиха от нейния огън и станаха част от него. Тя им се закле, че се омъжва за тяхно добро, единствено за да ги дари с наследник, и че ако те не смятали, че това е най-добрият избор, тогава тя щяла да живее и да умре като девица заради тях; че е тяхната кралица — за нея нямало никакво значение дали има мъж или не. Това, което било важно, бил тронът, който бил неин, и наследството, което нейният син трябвало да получи. Нищо друго не било по-важно. Нищо друго не можело да бъде по-важно. Тя щяла да се ръководи от тях в брака си, както и във всичко останало. Щяла да ги управлява като пълноправна кралица, омъжена или не. Тя принадлежеше на тях и те на нея — нищо не можеше да промени това.

Оглеждайки се из залата, видях как хората започват да се усмихват, а после да кимат. Тези хора искаха да обичат една кралица, искаха да вярват, че светът може да бъде управляван със здрава ръка, че една жена може да удържи желанията си, че в една страна може да бъде създадена сигурност, че промяната може да бъде възпряна. Тя им се закле, че ако й останат верни, тя ще им бъде вярна, а после им се усмихна, сякаш всичко това беше игра. Познавах тази усмивка, познавах и този тон: беше същият като при Фрамлингам, когато бе запитала защо не бива да повежда армия срещу многократно по-многочислен противник? Защо да не се бие за трона си? А сега отново срещу нея имаше многократно превъзхождащ я по численост противник: подкрепяна от народа армия, разположила се на лагер в Съдърк, обичана от народа принцеса, тръгнала на поход срещу нея, докато най-голямата сила в Европа се мобилизираше срещу нея, а нейните съюзници не се виждаха никъде. Мери тръсна глава под тежката корона и лъчите от диамантите се стрелнаха из стаята в стрели от светлина. Тя се усмихна на огромната тълпа лондончани, сякаш всеки един от тях я обожаваше — и в този миг наистина беше така.

— А сега, добри поданици, съберете кураж, изправете се като истински мъже срещу тези бунтовници и не се страхувайте от тях, защото, уверявам ви, аз съвсем не се страхувам от тях!

Беше внушителна. Те хвърляха шапки във въздуха, приветстваха я с ликуващи възгласи, сякаш беше самата Дева Мария. После се втурнаха навън и отнесоха вестта на всички онези, които не бяха успели да влязат в Гилдхол, така че из целия град се понесоха от уста на уста думите на кралицата, която се беше заклела, че ще бъде тяхна майка, тяхна господарка, и че ги обича толкова много, че е готова да се омъжи, или пък не, както им е угодно, стига те да я обичат в замяна.

Лондон полудя по Мери. Мъжете доброволно се записваха да тръгнат срещу бунтовниците, жените разкъсваха най-хубавите си чаршафи за превръзки и печаха хляб, който войниците доброволци да вземат в торбите си. Стотици, хиляди мъже ставаха доброволци, и битката беше спечелена: не когато армията на Уайът беше притисната натясно и разгромена само няколко дни по-късно, а в този единствен следобед, от Мери, застанала сама, с високо вдигната глава, когато пламтяща от смелост, им казваше, че като кралица-дева изисква тяхната любов към нея, така, както тя им даваше своята.

 

 

За пореден път кралицата разбра, че да задържи трона бе по-трудно, отколкото да го спечели. Тя прекара дните след въстанието, борейки се със съвестта си, изправена пред мъчителния въпрос как трябва да се постъпи с бунтовниците, които бяха тръгнали на поход срещу нея и бяха така драматично сразени. Явно Бог щеше да защити Мери на престола й, но с Бог шега не биваше. Мери трябваше да се предпази и сама.

Всички съветници, до които се допитваше, настоятелно твърдяха, че в кралството никога няма да има покой, докато мрежата от смутители не бъдат арестувани, съдени за държавна измяна и екзекутирани. Вече не можеше да има милост, проявена от мекосърдечна кралица. Дори онези, които в миналото бяха възхвалявали кралицата, задето беше задържала лейди Джейн и братята Дъдли затворени в Тауър, сега я подтикваха да сложи край на това и да ги изпрати на дръвника. Нямаше значение, че Джейн не беше предвождала този бунт, точно както нямаше значение и това, че не бе водила бунта, който я беше поставил на трона. Главата, която искаха да короноват, беше нейната, и следователно нейната глава беше тази, която трябваше да бъде отделена от тялото.

— Тя щеше да стори с вас същото, ваше величество — нашепваха й те.

— Тя е момиче на шестнайсет години — отвръщаше кралицата, притиснала пръсти към слепоочията, които я боляха.

— Баща й се присъедини към бунтовниците заради нейната кауза. Другите бяха на страната на принцеса Елизабет. Тези две млади жени са най-тъмните сенки в живота ви. И двете са родени да бъдат ваши врагове. Тяхното съществуване означава, че животът ви е в постоянна опасност. И двете трябва да бъдат унищожени.

Кралицата отнесе коравосърдечните им съвети и до молитвения си стол.

— Джейн няма никаква друга вина, освен потеклото си — прошепна кралицата, вгледана в статуята на разпнатия Христос.

Зачака, сякаш се надяваше да стане чудо и да получи отговор.

— И Ти знаеш, както зная аз, че Елизабет наистина е виновна — каза тя, с много нисък глас. — Но как мога да изпратя братовчедка си и сестра си на ешафода?

Джейн Дормър ме стрелна с поглед и двете преместихме столчетата си така, че останалите придворни дами да не могат да виждат и чуват. Кралицата, коленичила за молитва, не биваше да бъде подслушвана. Тя се допитваше до единствения съветник, комуто се доверяваше истински. Представяше пред босите, пробити с гвоздеи нозе на своя Бог избора, който трябваше да направи.

Съветът потърси доказателства за заговора на Елизабет с бунтовниците, и откри достатъчно, за да я обеси дузина пъти. Тя се беше срещала както с Томас Уайът, така и със сър Уилям Пикъринг, още в самото зараждане на бунта. Самата аз знаех, че тя беше приела съобщение от мен с ловкостта на опитен заговорник. Не се и съмнявах, кралицата също не се съмняваше, че ако бунтът беше успял — както и щеше да стане, ако не беше безразсъдството на Едуард Кортни — сега кралица Елизабет щеше да бъде тази, която щеше да седи начело на съвета и да се пита дали да подпише смъртната присъда на своята полусестра и на братовчедка си. Не се съмнявах, че кралица Елизабет също щеше да прекара цели часове на колене. Но Елизабет щеше да подпише.

Един страж потропа на вратата и надникна в тихата стая.

— Какво има? — попита Джейн Дормър много тихо.

— Съобщение за шута, на страничната порта — каза младият мъж.

Кимнах и се измъкнах тихо от стаята, прекосих голямата зала за аудиенции, където сред малката тълпа настана леко оживление, когато отворих вратата на личните покои на кралицата, и излязох. Всички бяха молители, от различни краища на страната: от Уелс, Девън и Кент — местата, които бяха въстанали срещу кралицата. Сега те щяха да молят за милост: милост от една кралица, която бяха поискали да унищожат. Видях изпълнените им с надежда лица, когато вратата се отвори да ме пропусне, и не ми се стори чудно, че тя прекарваше цели часове на колене, опитвайки се да открие волята Божия. Веднъж кралицата се беше показала милостива към онези, които й бяха отнели трона: щеше ли сега отново да прояви милост? А следващия път, и по-следващия?

Не беше нужно да проявявам към тези предатели любезността на придворен. Изгледах ги смръщено и с лакти си пробих път през тълпата. Изпитвах абсолютна непреклонна омраза към тях, заради това, че бяха пожелали да унищожат кралицата неведнъж, а два пъти, а сега идваха в двора, като мачкаха шапките си в ръце, със сведени глави, за да помолят за позволение да се приберат у дома и отново да заговорничат срещу нея.

Промуших се покрай тях и надолу по витото каменно стълбище до портата. Открих, че се надявам там да е Даниел, и затова бях разочарована, когато видях един паж, момче, което не познавах, в дрехи от домашнотъкан плат, а не в ливрея, и не носеше отличителен знак.

— Какво искаш от мен? — попитах, застанала мигновено нащрек.

— Нося ви тези книги, за да ги отнесете на лорд Робърт — каза той просто, и тикна в ръцете ми две книги: един молитвеник и едно издание на Стария и Новия завет.

— От кого?

Той поклати глава:

— Той ги иска — каза. — Казаха ми, че ще бъдеш склонна да му ги занесеш.

Без да дочака отговора ми, той изчезна в тъмнината, тичайки полуприведен покрай заслона на стената, оставяйки ме с двете книги в ръце.

Преди да се върна в двореца, разтръсках и двете книги, и проверих подвързиите за скрити съобщения. Нямаше нищо. Можех да му ги занеса, ако желаех. Единственото, което не знаех, беше дали искам да отида, или не.

 

 

Реших да отида в Тауър на сутринта, посред бял ден, сякаш нямах нищо за криене. На вратата показах книгите на пазача и този път той прелисти с палец страниците и погледна гръбчетата на книгите, сякаш за да се увери, че няма нищо скрито. Вгледа се в печатния текст.

— Какво е това?

— Гръцки — казах. — А другата е на латински.

Той ме огледа от горе до долу.

— Покажи ми жакета си и отвътре. Обърни си джобовете.

Направих каквото ми нареди.

— Какво си ти всъщност — момче или момиче, или нещо по средата?

— Аз съм шутът на кралицата — казах. — И ще е по-добре за вас, ако ме пуснете да мина.

— Бог да благослови нейно величество! — възкликна той с внезапно въодушевление. — И всички чудати създания, с които избира да се забавлява!

Той ме поведе към една нова постройка, като вървеше през моравата. Последвах го, като внимавах да не поглеждам към мястото, където обикновено издигаха ешафода.

Влязохме през красива двойна врата и се качихме по витите каменни стълби. Стражът на най-горното стъпало се дръпна встрани и отключи вратата, за да ме пусне вътре.

Лорд Робърт стоеше до прозореца, вдишвайки студения въздух, който идваше откъм реката. Обърна глава, когато вратата се отвори, и задоволството му, когато ме видя, бе очевидно.

— Госпожице-момче! — възкликна той. — Най-сетне!

Тази стая беше по-голяма и по-хубава от онази, в която беше затворен преди. От нея имаше изглед към тъмния двор отвън, бялата кула на Тауър проблясваше на фона на небето. Най-забележителното нещо в стаята беше голямото огнище, около което бяха издълбани фамилни гербове, инициали и имена на различни хора, ужасяващи свидетелства, че те са били държани там толкова дълго, че бяха имали време да издълбаят имената си в камъка с джобни ножчета. Там беше и неговият фамилен герб — брат му и баща му го бяха издълбали в камъка, докато очакваха присъдата си, и бяха надраскали тук имената си, докато отвън пред прозореца им са строили ешафода.

Прекараните в тъмницата месеци започваха да оставят отпечатъка си върху него. Кожата му беше бледа, по-бяла дори от предизвиканата от зимата бледност: от бунта насам не му позволяваха да се разхожда в градината. Очите му бяха хлътнали по-дълбоко в орбитите си, отколкото когато беше любимият син на най-влиятелния мъж в Англия. Но бельото му беше чисто, страните му бяха избръснати, а косата му беше лъскава и гладка като коприна, и сърцето ми все така се преобръщаше при вида му, дори докато се отдръпвах и се опитвах да го видя такъв, какъвто беше в действителност: предател, осъден на смърт, очакващ деня на екзекуцията си.

Той разчете изражението ми с един бърз поглед.

— Недоволна ли си от мен, госпожице-момче? — запита настоятелно. — Оскърбил ли съм те с нещо?

Поклатих глава:

— Не, милорд.

Той се приближи и макар че долових мириса на чистата кожа на ботушите му и топлия аромат на кадифения му жакет, аз се отдръпнах от него.

Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна лицето ми.

— Нещастна си — отбеляза. — Какво има? Не е заради годеника ти, нали?

— Не — казах.

— Какво тогава? Мъчно ти е за Испания?

— Не.

— Нещастна си в двора? — предположи той. — Момичешки караници?

Поклатих глава.

— Не искаш да си тук? Не си искала да идваш? — После, забелязал вълнението, трепнало за миг по лицето ми, той възкликна: — Охо! Вероломно същество! Насочила си верността си другаде, госпожице-момче, както често става с шпионите. Привлекли са те на другата страна и сега шпионираш мен.

— Не — казах категорично. — Никога. Някога не бих ви шпионирала.

Щях да се отдръпна, но той сложи ръце от двете страни на лицето ми и ме задържа. Не можех да се отдръпна от него, а той можеше да разчита погледа ми като тайнопис, чийто ключ му е добре познат.

— Отчаяла си се от моята кауза, отчаяла си се от мен и си започнала да служиш на нея, вместо на мен — обвини ме той. — Ти обичаш кралицата.

— Никой не може да не обича кралицата — казах отбранително. — Тя е прекрасна жена. Тя е най-смелата жена, която съм познавала, и се бори със силата на вярата си срещу целия свят, всеки ден. Тя е на път да се превърне в светица.

При тези думи лорд Робърт се усмихна:

— Какво момиче си ти! — каза той все така усмихнат. — Вечно си влюбена в някого. И значи сега предпочиташ кралицата пред мен, твоят истински господар.

— Не — казах. — Нали съм тук, изпълнявайки волята ви. Правя това, което ми е казано. Макар че онзи, който дойде да ми я съобщи, бе непознат и не знаех дали съм в безопасност.

Той сви рамене, когато чу думите ми.

— И ми кажи, не ме ли предаде?

— Кога? — запитах, потресена.

— Когато те помолих да занесеш съобщение на лейди Елизабет и на моя възпитател?

Той можеше да види ужаса, изписан на лицето ми дори само при мисълта за подобно предателство.

— За Бога, не, милорд. Изпълних и двете поръчения и не казах на никого.

— Защо тогава всичко се обърка?

Той свали ръце от лицето ми и се извърна. Отиде до прозореца, а после обратно до масата, на която работеше. Там се обърна и отиде до огнището. Помислих си, че сигурно редовно изминава този път — четири крачки до масата, четири крачки до огнището, четири крачки обратно до прозореца: такова кратко разстояние за човек, който беше свикнал да излиза на езда с коня си преди да закуси, а след това да ловува цял ден, и да танцува с дамите от двора цяла нощ.

— Милорд, отговорът на този въпрос е лесен. Едуард Кортни е този, който е съобщил на епископ Гардинър и заговорът е бил разкрит — казах много тихо. — Епископът донесе новината на кралицата.

Той рязко се извъртя:

— За миг са изпуснали от погледа си това безгръбначно псе!

— Епископът знаеше, че нещо се готви. Всички знаеха, че се крои нещо.

Той кимна:

— Том Уайът винаги е бил недискретен.

— Ще си плати за това. Сега го разпитват.

— За да открият кой друг е замесен в заговора?

— За да го накарат да назове принцеса Елизабет.

Лорд Робърт блъсна с юмруци двете страни на прозоречната рамка, сякаш искаше да я разтегне и да излети на свобода.

— Имат ли доказателства срещу нея?

— Достатъчно — казах горчиво. — В този момент кралицата е на колене, и се моли за напътствия. Ако реши, че Божията воля е да пожертва Елизабет, разполага с повече от достатъчни доказателства.

— А Джейн?

— Кралицата се бори да я спаси. Тя помоли Джейн да изучава истинската вяра. Надява се, че Джейн ще се отрече от протестантската вяра и тогава ще може да бъде помилвана.

Той се изсмя кратко.

— Истинската вяра, така ли, госпожице-момче?

Изчервих се до алено:

— Милорд, това е просто начинът, по който говорят всички в двора сега.

— А заедно с тях и ти, моя малка conversa, моя nueva cristiana[1]?

— Да, милорд — казах спокойно, като го погледнах в очите.

— Да принуждаваш шестнайсетгодишно момиче да прави подобен избор — каза той. — Бедната Джейн. Вярата, или смъртта. Нима кралицата иска да превърне братовчедка си в мъченица?

— Иска да създава новопокръстени — казах аз. — Иска да спаси Джейн от смърт и от вечни мъки в ада.

— А аз? — попита той тихо. — Ще бъда ли спасен или ще загина на кладата, как мислиш?

Поклатих глава:

— Не зная, милорд. Но ако кралица Мери последва съветите, които й дават, тогава всеки, чиято вярност е съмнителна, ще бъде обесен. Войниците, участвали в бунта, вече висят по бесилките на всеки ъгъл.

— Тогава по-добре да прочета бързо тези книги — каза той сухо. — Може би за мен ще изгрее светлина. Какво мислиш, госпожице-момче? Изгря ли светлина за теб? За теб и истинската вяра, както я наричаш?

По вратата се разнесе блъскане и стражът я отвори:

— Шутът ще си тръгва ли?

— След минута — каза припряно лорд Робърт. — Още не съм му платил. Дайте ми един миг.

Стражът изгледа подозрително и двама ни, затвори вратата и я заключи отново. За секунда цареше мъчителна тишина.

— Милорд — избухнах, — не ме измъчвайте. Не съм се променила. Аз ви принадлежа.

Лорд Робърт си пое дъх. После успя да се усмихне.

— Госпожице-момче, аз съм мъртъв — каза той простичко. — Би трябвало да ме оплачеш, а сетне да ме забравиш. Слава на Бога, че не загуби нищо от познанството си с мен. Настаних те като фаворит в двора на печелившата страна. Направих ти услуга, мое малко момиче. Радвам се, че го сторих.

— Милорд — прошепнах настойчиво. — Не можете да умрете. Вашият възпитател и аз погледнахме в огледалото и видяхме съдбата ви. Нямаше съмнение, пътят ви не може да свърши тук. Той каза, че ще умрете спокойно в леглото си, и че ви очаква голяма любов, любовта на една кралица.

За миг той се намръщи, когато чу думите, после въздъхна леко като човек, изкушен от лъжлива надежда.

— Преди няколко дни щях да те умолявам да ми кажеш още. Но сега е твърде късно. Стражът ще дойде. Трябва да си вървиш. Чуй следното. Освобождавам те от верността ти към мен и към моята кауза. Работата ти при мен е приключена. Можеш да припечелиш добре в двора, а после да се омъжиш за своя годеник. Можеш наистина да бъдеш шут на кралицата и да ме забравиш.

Пристъпих малко по-близо.

— Милорд, никога няма да мога да ви забравя.

Лорд Робърт се усмихна:

— Благодаря ти за това, и ще се радвам, ако се помолиш за мен в часа на смъртта ми. За разлика от повечето си сънародници всъщност нямам претенции какви ще са тези молитви. И знам, че ще бъдат изречени от сърце, а твоето сърце е любящо.

— Да отнеса ли някакво съобщение от вас? — попитах нетърпеливо. — На мистър Дий? Или на лейди Елизабет?

Той поклати глава:

— Никакви съобщения. Всичко свърши. Мисля, че много скоро ще видя всичките си приятели на небето. Или пък не, зависи кой от нас е прав за естеството на Бог.

— Не може да умрете — изплаках, изпълнена с болка.

— Не мисля, че ще ми оставят голям избор — каза той.

Едва можех да понеса горчивината в гласа му.

— Лорд Робърт — прошепнах. — Нищо ли не мога да направя за вас? Съвсем нищо?

— Можеш — каза той. — Виж дали можеш да убедиш кралицата да помилва Джейн и Елизабет. Джейн — защото е невинна за всичко, а Елизабет — защото е жена, която трябва да живее. Жена като нея не е родена да умре млада. Ако знам, че мога да ти поверя това поръчение и че може да успееш, ще мога да умра спокойно.

— А за вас? — попитах.

Лорд Робърт отново сложи ръка под брадичката ми, наведе тъмнокосата си глава и ме целуна нежно по устните.

— За мен — нищо — каза той тихо. — С мен е свършено. А тази целувка, госпожице-момче, скъпи мой малък васал, тази целувка беше последната, която някога ще ти дам. Това беше сбогуване.

Той се извърна от мен, обърна се към прозореца и извика на стража да отключи вратата. Не ми оставаше нищо друго, освен да го оставя в онази студена стая, загледан в тъмнината, в очакване на вестта, че ешафодът му е построен, че палачът чака, и че животът му е приключил.

 

 

Върнах се в двора замаяна и мълчалива и четири пъти на ден, когато ходехме на литургия, падах на колене и искрено се молех онзи Бог, който беше спасил Мери, да спаси и милорд Робърт.

Обзелата ме измъчена потиснатост устройваше кралицата. Не живеехме като победоносен двор в победоносен град. Дворът висеше на косъма на собствената си нерешителност, поболял се от тревога. Всеки ден, след литургия и закуска, кралица Мери се разхождаше край реката, заровила студените си ръце дълбоко в маншона си, вървеше забързано заради студения вятър, който развяваше полите й напред. Вървях зад нея, плътно загърната в черното си наметало, със сгушено в яката лице. Радвах се на плътните тесни панталони от облеклото ми на шут и на топлия си жакет. Не бих се обличала като жена в тези зимни дни дори заради всички испански принцове в империята.

Знаех, че е разтревожена, и затова си мълчах. Вървях на две крачки след нея, защото знаех, че й допада утехата да чува стъпките на спътник по замръзналия чакъл зад себе си. Беше прекарала сама толкова много години, беше предприемала толкова много самотни разходки, че й се нравеше мисълта някой да споделя бденията й.

Вятърът, който духаше откъм реката, беше твърде студен, за да се разхожда дълго, дори с дебело наметало и кожена яка на врата. Тя се обърна рязко и аз едва не се блъснах в нея, докато вървях с усилие напред, свела глава.

— Простете, ваше величество — казах, като се наведох в лек поклон и се дръпнах от пътя й.

— Можеш да вървиш до мен — каза тя.

Тръгнах редом с нея. Не казвах нищо, а чаках тя да заговори. Тя мълча, докато стигнахме до малката градинска врата, която стражът отвори широко пред нея. Вътре чакаше камериерка, за да поеме наметалото й и да й подаде чифт сухи обувки. Аз преметнах наметалото през ръката си и затропах по тръстиките на пода, за да стопля краката си.

— Ела с мен — каза кралицата през рамо и тръгна пред мен нагоре по витата каменна стълба към покоите си. Знаех защо беше избрала градинските стълби. Ако бяхме минали през главната сграда, трябваше да минем през голямата зала, стълбите и приемната, пълни с просители, половината от тях — дошли да молят за синове или бащи, които също като Том Уайът щяха да получат смъртна присъда. Кралица Мери трябваше да минава през тълпи от разплакани жени всеки път, когато отиваше на литургия, всеки път, когато отиваше да се храни. Те протягаха към нея ръце, със сключени длани, викаха името й. Неспирно я умоляваха за милост, тя постоянно трябваше да отказва. Нищо чудно, че предпочиташе да се разхожда сама в градината и да се промъква по тайните стълби.

Стълбите извеждаха в малко преддверие, от което се влизаше в личните покои на кралицата. Джейн Дормър шиеше на пейката в прозоречната ниша, половин дузина жени работеха редом с нея: една от придворните дами на кралицата четеше от Псалтира. Видях как кралицата обхожда с поглед стаята като учителка, която наблюдава клас от покорни ученици, кимва леко в знак на задоволство. Когато най-сетне пристигнеше Филип Испански, щеше да намери един сдържан и набожен двор.

— Ела, Хана — каза тя, като седна до огнището и ми направи знак да седна на едно столче наблизо.

Смъкнах се върху столчето, присвих колене под брадичката си и вдигнах поглед към нея.

— Искам да ми направиш една услуга — каза тя рязко.

— Разбира се, ваше величество — казах. Канех се да се изправя, защото мислех, че иска да ме изпрати да изпълня някаква поръчка, но тя сложи ръка на рамото ми.

— Не те изпращам да предадеш съобщение — каза тя. — Изпращам те да погледнеш нещо заради мен.

— Да погледна нещо?

— Да погледнеш с дарбата си, с вътрешното си око.

Поколебах се:

— Ваше величество, ще опитам, но знаете, че дарбата ми не се подчинява на моите заповеди.

— Не, но ти прозря бъдещето на два пъти с мен: веднъж говори за това, че ще стана кралица, а веднъж проговори, за да ме предупредиш, че сърцето ми ще бъде сломено. Сега искам отново да можеш да ме предупредиш.

— Да ви предупредя за какво?

И двете говорехме много тихо. Никой в стаята не би могъл да ни чуе над пукането на пъновете в огнището.

— За Елизабет — промълви тя.

За миг не казах нищо, приковала поглед върху пещерите от червена жарава под големите пънове от ябълково дърво.

— Ваше величество, има по-мъдри глави от моята, които да ви посъветват — казах с усилие. В яркия огън почти виждах пламъка на косите на принцесата, блясъка на уверената й усмивка.

— На никого нямам по-голямо доверие. Никой не разполага с дарба като твоята.

Поколебах се.

— Тя ще дойде ли в двора?

Мери поклати глава:

— Няма да дойде. Казва, че е болна. Казва, че е почти смъртно болна, че страда от отоци по тялото и крайниците. Твърде болна била да стане от леглото. Твърде болна, за да се мести. Тя отдавна страда от тази болест, истинска е, вярвам. Но винаги настъпва в определени моменти.

— Определени моменти?

— Когато е много уплашена — каза Мери тихо, — и когато е заловена да постъпва нередно. За първи път се разболя така, когато екзекутираха Томас Сиймор. Мисля, че сега се страхува да не бъде обвинена в друг заговор. Изпращам лекарите си да я видят, и искам и ти да отидеш.

— Разбира се.

Не знаех какво друго мога да кажа.

— Седи с нея, чети й, прави й компания, както правиш компания на мен. Ако се чувства достатъчно добре да дойде в двора, можеш да пътуваш с нея и да я ободряваш по време на пътуването. Ако умира, можеш да я утешаваш, да повикаш свещеник и да се опиташ да насочиш мислите й към спасението. За нея не е прекалено късно Бог да й дари опрощение. Моли се с нея.

— Нещо друго?

Гласът ми едва се долавяше. Кралицата трябваше да се наведе напред, за да ме чуе.

— Следи я — каза тя безцеремонно. — Наблюдавай всичко, което прави, всеки, с когото се вижда, всички в нейното домакинство, които до един са еретици и лъжци, всички до един. Помни всяко име, което чуеш да се споменава, всеки приятел, който им е скъп. Пиши ми всеки ден и ми съобщавай какво си научила. Трябва да знам дали тя заговорничи срещу мен. Трябва да имам доказателства.

Здраво сключих ръце около коленете си и почувствах треперенето на краката си и потрепването в пръстите на ръцете си.

— Не мога да бъда шпионин — промълвих. — Не мога да предам на смърт една млада жена.

— Сега нямаш друг господар — напомни ми тихо тя. — Нортъмбърланд е мъртъв, а Робърт Дъдли — в Тауър. Какво друго можеш да правиш, освен това, което аз ти наредя?

— Аз съм шут, а не шпионин — казах. — Аз съм ваш шут, а не ваш шпионин.

— Ти си мой шут и ще ме даряваш със съветите си — нареди тя. — А аз ти нареждам да отидеш при Елизабет, да й служиш, както служиш на мен, и да ми докладваш всичко каквото виждаш и чуваш, и което е по-важно — да чакаш дарбата ти да проговори. Мисля, че ще прозреш през лъжите й и ще можеш да ми кажеш какво се крие в сърцето й.

— Но ако тя е болна и умираща…

За миг суровите бръчки около устата и очите й омекнаха.

— Ако умре, ще съм изгубила единствената си сестра — каза тя мрачно. — Ще съм изпратила при нея инквизитори, вместо да отида там сама и да я взема в прегръдките си. Не съм забравила, че тя беше бебе, когато започнах да се грижа за нея. Не съм забравила, че тя се научи да ходи, като се държеше за пръстите ми.

Тя замълча за миг, усмихвайки се при мисълта за пълничките ръчички, вкопчени в нея за опора, а после поклати глава, сякаш искаше да отпъди любовта, която беше изпитвала към онова малко, червенокосо, едва прохождащо дете.

— Тази болест идва твърде навреме — каза тя простичко. — Том Уайът е заловен, армията му — разбита, а Елизабет се оттегля в леглото, твърде болна да пише, твърде болна да ми отговори, твърде болна, за да дойде в Лондон. Тя е толкова болна, колкото беше, когато Джейн бе поставена на престола и аз исках тя да е до мен. Тя винаги се разболява, когато усети опасност. Тя заговорничи срещу мен и е претърпяла провал, но не и коренна промяна. Трябва да знам дали тя и аз можем да живеем заедно като кралица и наследница, като сестри, или ме е сполетяло най-лошото и тя е мой враг, и няма да се спре пред нищо, за да постигне смъртта ми. — Тя обърна тъмния си, открит поглед отново към мен. — Можеш да ми кажеш това — каза тя. — Не е безчестно да ме предупредиш, ако тя ме мрази и желае смъртта ми. Можеш да я доведеш в Лондон, или да ми пишеш, че наистина е болна. Ти ще бъдеш моите очи и уши до леглото й, и Бог ще те направлява.

Предадох се пред убедителността на думите й.

— Кога заминавам?

— Утре призори — каза кралицата. — Можеш да посетиш баща си тази вечер, ако желаеш, не е нужно да идваш на вечеря.

Изправих се на крака и леко й се поклоних. Тя протегна ръка към мен.

— Хана — каза тихо.

— Да, ваше величество?

— Иска ми се да можеше да погледнеш в сърцето й и да видиш, че тя е способна да ме обича, и способна да се обърне към истинската вяра.

— И аз се надявам да видя това — казах пламенно.

Тя прехапа устни, сдържайки сълзите си.

— Но ако е невярна, трябва да ми кажеш, макар че това ще разбие сърцето ми.

— Ще го сторя.

— Ако може да бъде спасена, тогава можем да управляваме заедно. Тя може да бъде моя сестра, до мен, първа сред поданиците ми, момичето, което ще ме наследи.

— Дай Боже.

— Амин — каза тя тихо. — Липсва ми. Искам да е на сигурно място, при мен. Амин.

 

 

Изпратих съобщение на баща си, че ще дойда да го посетя, и че ще донеса вечеря. Когато потропах на вратата, видях, че още работи до късно: в осветената стая за печатане в дъното на тъмния магазин грееше ярка светлина. Светлината нахлу в магазина, когато той отвори вратата на стаята с печатарската преса и излезе, вдигнал високо свещта.

— Хана! Mi querida!

След миг той беше отместил резето и аз влязох бързешком, като оставих кошницата си с храна на земята, за да го прегърна, а после коленичих пред него, за да ме благослови.

— Донесох ти вечеря от двореца — казах.

Той се подсмихна.

— Истинско угощение! Ще ям като кралица.

— Тя се храни много бедно — казах. — Изобщо не си угажда. Трябва да ядеш като съветник, ако искаш да надебелееш.

Той бутна вратата да се затвори зад мен, обърна глава и извика към печатарската стая:

— Даниел! Тя дойде!

— Даниел е тук? — попитах нервно.

— Дойде да ми помогне да подготвим за отпечатване текста за една медицинска книга, и когато казах, че ще дойдеш, той остана — каза щастливо баща ми.

— Няма достатъчно храна и за него — казах грубо. Не бях забравила, че се разделихме скарани.

Баща ми се усмихна на сприхавостта ми, но не каза нищо, когато вратата на печатарската стая се отвори и Даниел излезе, с изцапана с мастило престилка върху черния панталон, и с мръсни ръце.

— Добър вечер — казах, без да се усмихвам.

— Добър вечер — отвърна той.

— Хайде! — възкликна баща ми, който предвкусваше с наслада вечерята. Придърпа три високи столчета до тезгяха, докато Даниел излезе в двора да си измие ръцете. Разопаковах кошницата. Имаше питка с пълнеж от еленско месо, самун мек пшеничен хляб от най-фино брашно, току-що изваден от пещта и още топъл, два резена говеждо, изрязани от шиша и увити в муселин, и половин дузина крехки агнешки котлети на скара. Бях сложила в кошницата си две бутилки хубаво червено вино от личната изба на кралицата. Не бях донесла зеленчуци, но от кухнята, в която се приготвяха сладкишите, бях отмъкнала купа горещо мляко с вино и подправки. Сложихме млечния десерт със сметана настрани, за да го изядем по-късно, и подредихме останалото пиршество на масата. Баща ми отвори виното, а аз донесох три високи чаши от бюфета под тезгяха и два ножа с костени дръжки.

— Е, какви са новините? — попита баща ми, когато започнахме да се храним.

— Възлагат ми да отида при принцеса Елизабет. Говори се, че е болна. Кралицата иска от мен да й правя компания.

Даниел вдигна поглед, но не каза нищо.

— Къде е тя? — попита баща ми.

— В дома си в Ашридж.

— Сама ли отиваш? — попита той загрижено.

— Не. Кралицата изпраща лекарите си и няколко от съветниците си. Мисля, че може би ще сме десетина души.

Той кимна:

— Радвам се. Не мисля, че пътищата са безопасни. Много от бунтовниците успяха да избягат и сега отиват обратно към домовете си. Тези хора са гневни и въоръжени.

— Ще ме пазят добре — казах. Загризах кокала от един котлет и когато вдигнах поглед, видях, че Даниел ме наблюдава. Оставих кокала настрани, напълно загубила апетит.

— Кога ще се върнеш? — попита Даниел тихо.

— Когато принцеса Елизабет е в състояние да пътува — казах.

— Има ли някакви новини за лорд Робърт? — попита баща ми.

— Той ме освободи от службата при него — казах сковано. Бях приковала очи върху тезгяха: не исках нито един от двамата да види болката ми. — Подготвя се за смъртта си.

— И тя трябва да дойде — каза простичко баща ми. — Кралицата подписа ли заповедта за екзекуцията на брат му и на лейди Джейн?

— Не още — казах. — Но и това ще стане всеки момент.

Той кимна и каза:

— Тежки времена. А кой би си помислил, че кралицата може да вдигне града на оръжие и да победи бунтовниците?

Поклатих глава.

— Тя може да владее тази страна — каза баща ми. — Докато може да владее сърцата на хората, както сега, тя може да бъде кралица. Може да бъде дори велика кралица.

— Имаш ли вести от Джон Дий? — попитах.

— Той пътува — каза баща ми. — Купува ръкописи в огромни количества. Изпраща ми ги тук, за да ги съхранявам на сигурно място. Прав е да стои далече от Лондон, името му беше споменато. Повечето бунтовници навремето са били негови приятели.

— Те бяха придворни до един — възразих аз. — Познаваха всички. Самата кралица Мери се сприятели с Едуард Кортни. По едно време дори се говореше, че тя ще се омъжи за него.

— Чух, че той посочил останалите? — попита Даниел.

Кимнах.

— Нито добър поданик, нито добър приятел — заяви Даниел.

— Бил е изправен пред изкушения, каквито ние не можем да си представим — казах остро. После си помислих за Едуард Кортни — такъв, какъвто го познавах: с отпусната, безхарактерна уста и постоянно зачервени бузи. Момче, преструващо се на мъж, при това не особено приятно момче. Самохвалко, надяващ се да се издигне бързо, увъртайки се около кралица Мери или лейди Елизабет, или около всеки друг, който би му помогнал да се издигне.

— Прости ми — казах на годеника си. — Имаш право. Той не е нито добър поданик, нито добър приятел, а и като човек изобщо не е кой знае какво.

Усмивката стопли лицето му, и стопли мен. Взех парче хляб и ме обзе чувство на лекота.

— Как е майка ти? — попитах любезно.

— Боледуваше в това студено влажно време, но сега е добре.

— А сестрите ти?

— Добре са. Когато се върнеш от Ашридж, бих искал да дойдеш в дома ми, за да се запознаеш с тях.

Кимнах. Не можех да си представя как се запознавам със сестрите на Даниел.

— Скоро ще дойде време, когато всички ще живеем заедно — каза той. — Би било по-добре, ако се запознаете отсега, за да можете да свикнете една с друга.

Не казах нищо. Не се бяхме разделили като двойка годеници, но явно Даниел имаше намерение да пренебрегне тази кавга, както беше пренебрегвал и други. В такъв случай годежът ни още не беше разтрогнат. Усмихнах му се. Не можех да си представя как живея в дома му, докато майка му нарежда да се спазва установения в домакинството ред, а сестрите му пърхат около него, любимото дете: синът.

— Мислиш ли, че ще изпаднат във възторг, като видят панталоните ми? — запитах предизвикателно.

Видях го как пламна.

— Не, не ми се вярва — каза кратко. Облегна се на тезгяха, отпи глътка вино и погледна към баща ми: — Мисля, че ще довърша онази страница сега. — Слезе от високия стол и посегна за печатарската си престилка.

— Да ти донеса ли млечния десерт по-късно? — попитах.

Той ме погледна, очите му бяха мрачни и сурови:

— Не. Не обичам неща, които са едновременно сладки и кисели.

 

 

Уил Сомърс беше в двора на конюшнята, докато оседлаваха конете за пътуването ни, и си разменяше шеги с конярите.

— С нас ли идваш, Уил? — попитах с надежда.

Той поклати глава:

— Не и аз! Твърде студено е за мен. Бих си казал, че това не е работа и за теб, Хана Грийн.

Направих гримаса:

— Кралицата поиска това от мен. Помоли ме да се вгледам в сърцето на Елизабет.

— В сърцето й? — повтори насмешливо той. — Първо го намери!

— Какво друго можех да направя? — запитах настойчиво.

— Нищо, освен да се подчиниш.

— А какво трябва да правя сега?

— Същото.

Приближих се малко:

— Уил, смяташ ли, че тя наистина е заговорничила да свали кралицата от власт и сама да се възкачи на трона?

Той се усмихна с леката си, уморена усмивка:

— Глупачка, няма съмнение в това. А ти си глупачка, задето изобщо можеш да се съмняваш в това.

— Тогава, ако кажа, че се преструва на болна, ако съобщя, че лъже, аз я водя на смърт.

Той кимна.

— Уил, не мога да причиня това на жена като принцесата. Ще бъде все едно да застрелям чучулига.

— Тогава пропусни целта си — каза той.

— Значи да излъжа кралицата и да кажа, че принцесата е невинна?

— Ти си надарена със Зрението, нали? — настоя той.

— Иска ми се да не бях.

— Време е да развиеш дара на слепотата. Ако нямаш мнение, не могат да искат от теб да отговаряш за него. Ти си невинен шут, бъди невинна, но не и глупава.

Кимнах, леко ободрена. Един от мъжете изведе коня ми от конюшнята и Уил сви длан, за да ми помогне да се кача на седлото.

— Качвай се — каза. — Високо и все по-високо. Беше шут, а сега си и съветник. Наистина трябва да е самотна тази кралица, която се обръща за съвет към един шут.

 

 

Трябваха ни три дни да пропътуваме трийсетте мили до Ашридж, мъчително, с наведени глави през буря от суграшица, постоянно премръзнали от студ. Съветниците, водени от самия братовчед на лейди Елизабет, лорд Уилям Хауърд, се страхуваха от бунтовници по пътищата и трябваше да се движим с маршовата стъпка на нашите стражи, докато вятърът свистеше по изровения коловоз, който бе единственият наличен път, а бледожълтото зимно слънце надничаше през тъмните облаци.

Стигнахме до къщата по пладне и с радост видяхме виещия се дим от високия комин. С тропот заобиколихме до конюшнята и открихме, че няма коняри, готови да поемат конете, изобщо никой, способен да ни обслужи. Лейди Елизабет държеше съвсем малка прислуга — един главен коняр и половин дузина конярчета — и те не бяха в състояние да посрещнат многобройни гости. Оставихме войниците да се настанят възможно най-удобно, и заобиколихме до предната врата на къщата.

Самият братовчед на кралицата заблъска по вратата и опита да я отвори. Беше заключена и залостена отвътре. Той отстъпи назад и се огледа, търсейки началника на стражата. Именно в този момент осъзнах, че неговите заповеди бяха много различни от моите. Аз бях тук, за да се вгледам в сърцето на принцесата, да й върна обичта на сестра й. Той беше тук, за да я отведе в Лондон, жива или мъртва.

— Почукайте отново — каза той мрачно. — А после я разбийте.

Изведнъж вратата поддаде. Отвориха двама не твърде въодушевени слуги, които погледнаха тревожно важните гости, лекарите в техните подплатени с кожа мантии и войниците зад тях.

Влязохме с резки крачки в голямата зала — без покана, като врагове. Вътре цареше тишина, на пода имаше посипани допълнително треви, за да заглушават шума от стъпките на слугите, силен мирис на мента прочистваше въздуха. Една страховита, вдъхваща респект жена, мистрес Кат Ашли, най-вярната служителка и закрилница на Елизабет, стоеше на входа на главната зала, сключила ръце под едрата си гръд, с коси, прибрани назад под внушителна шапка. Тя огледа кралските пратеници, сякаш бяхме шайка пирати.

Съветниците предадоха препоръчителните си писма, а лекарите — своите. Тя ги взе, без да ги поглежда, и каза рязко:

— Ще кажа на милейди, че сте тук, но тя е твърде болна, за да се среща с когото и да било. Ще се погрижа да ви сервират прилична вечеря, но не разполагаме с достатъчно стаи да подслоним толкова много хора.

— Ще отседнем в Хилам Хол, мистрес Ашли — каза любезно сър Томас Корнуолис.

Тя повдигна вежда, сякаш не смяташе избора му за твърде сполучлив, и се обърна към вратата в дъното на залата. Настигнах я и тръгнах зад нея. Тя веднага се нахвърли върху ми.

— А ти къде си мислиш, че отиваш?

Вдигнах поглед към нея, с невинно изражение.

— С вас, мистрес Ашли. При лейди Елизабет.

— Тя не иска да вижда никого — заяви жената. — Твърде болна е.

— Тогава позволете ми да се моля до краката на леглото й — казах тихо.

— Ако е наистина толкова болна, ще й бъдат нужни молитвите на шута — каза някой в залата. — Това дете може да вижда ангели.

Кат Ашли, хваната натясно поради собствената си думи, кимна отсечено и ми позволи да я последвам през вратата и през приемната до личните покои на Елизабет.

Над вратата имаше тежка завеса от дамаска, за да заглушава шума от приемната. На прозореца имаше завеси от същия плат, спуснати плътно, за да не пропускат вътре светлината и въздуха. Само свещи осветяваха стаята с потрепващия си пламък и озаряваха принцесата, с червени коси, струящи като кръв по възглавницата, с побеляло лице.

Веднага разбрах, че наистина е болна. Коремът й бе толкова подут, сякаш беше бременна, ръцете й, отпуснати върху бродираната завивка, също бяха подпухнали, пръстите — дебели и плътни, сякаш беше противна старица, а не двайсетгодишно момиче. Прекрасното й лице беше подпухнало, дори вратът й беше надебелял.

— Какво й е? — запитах.

— Воднянка — отговори мистрес Ашли. — По-тежък пристъп от когато и да било преди. Тя има нужда от почивка и покой.

— Милейди — промълвих.

Тя повдигна глава и надникна към мен изпод подутите си клепачи.

— Кой е?

— Шутът на кралицата — казах. — Хана.

Погледът й отново стана прикрит.

— Съобщение ли? — попита тя, с едва доловим глас.

— Не — казах бързо. — Дойдох при вас по поръка на кралица Мери. Тя ме изпрати да ви правя компания.

— Благодаря й — прошепна тя. — Можеш да й кажеш, че наистина съм болна и имам нужда да бъда сама.

— Тя изпрати лекари да ви помогнат — казах. — Чакат да ви видят.

— Твърде болна съм, за да пътувам — каза Елизабет, за първи път със силен глас.

Прехапах устна, за да скрия усмивката си. Беше болна, никой не можеше да имитира подуване на самите кокалчета на пръстите, за да се спаси от обвинение в държавна измяна. Но щеше да се възползва от болестта си и да я изиграе като силен коз.

— Тя изпрати съветниците си, за да ви придружат — предупредих я.

— Кои?

— Братовчед ви, лорд Уилям Хауърд, заедно с другите.

Видях как подпухналите й устни се извиват в горчива усмивка.

— Трябва да е наистина настроена срещу мен, щом изпраща собствените ми роднини да ме арестуват — отбеляза тя.

— Мога ли да ви правя компания по време на боледуването ви? — предложих.

Тя извърна глава.

— Твърде уморена съм — каза. — Можеш да се върнеш, когато съм по-добре.

Надигнах се от мястото до леглото, където бях коленичила, и пристъпих назад. Кат Ашли рязко посочи с глава към вратата, за да ме отпрати от стаята.

— И можеш да кажеш на онези, които са дошли да я отведат, че е на косъм от смъртта! — каза тя рязко. — Не можеш да я заплашваш с ешафода, тя отпада и напуска живота сама, без чужда намеса!

Звук, подобен на ридание, се откъсна от устните й, и личеше, че нервите й са изопнати като струни от тревога за принцесата.

— Никой не я заплашва — казах.

Тя изсумтя леко в знак на неверие.

— Дойдоха да я отведат, нали?

— Да — казах неохотно. — Но не по заповед, тя не е арестувана.

— Тогава няма да тръгне — каза Кат Ашли гневно.

— Ще им кажа, че е твърде болна да пътува — казах. — Но лекарите ще искат да я прегледат, каквото и да кажа.

Тя леко изпухтя в знак на раздразнение и се приближи до леглото да оправи завивката. Долових бърз, ясен поглед изпод подутите клепачи на Елизабет, докато се покланях отново и излизах от стаята.

 

 

После зачакахме. Мили Боже, само как чакахме. Тя беше невероятно умела в отлагането. Когато лекарите заявиха, че е достатъчно добре, за да пътува, тя не можеше да избере кои рокли да вземе, после дамите й не можаха да ги опаковат навреме, за да тръгнем преди здрачаване. После всичко трябваше да бъде разопаковано отново, тъй като щяхме да останем още един ден, а после Елизабет беше толкова изтощена, че не можеше да се среща с никого през целия следващ ден, и веселият танц на чакането на Елизабет започна отново.

През една от тези сутрини, когато слугите с усилие товареха големите сандъци в каруците, отидох при лейди Елизабет да видя дали мога да й помогна с нещо. Тя лежеше на едно легло за дневна почивка, в състояние на пълно изтощение.

— Всичко е опаковано — каза тя. — А аз съм толкова уморена, че не знам дали мога да потегля на път.

Отоците по тялото й бяха спаднали, но тя явно още не беше добре. Щеше да изглежда по-добре, ако не си беше напудрила бузите с оризова пудра и ако, кълна се, не бе потъмнила сенките под очите си. Приличаше на болна жена, която играе ролята на по-болна.

— Кралицата настоява да отидете в Лондон — предупредих я. — Носилката й пристигна за вас вчера, можете да пътувате легнала, ако желаете.

Тя прехапа устни:

— Знаеш ли дали ще ми предяви обвинение, когато стигнем там? — попита, с много нисък глас. — Не съм се провинила в кроене на заговор срещу нея, но има мнозина, които говорят против мен, клеветници и лъжци.

— Тя ви обича — уверих я. — Мисля, че е готова да ви върне благоволението си и да ви приеме обратно в сърцето си дори и сега, ако само склоните да приемете вярата й.

Елизабет ме погледна в очите, с онзи прям, честен поглед на Тюдорите, като баща си, като сестра си.

— Истината ли ми казваш? — попита тя. — Юродива ли си, или измамница, Хана Грийн?

— Не съм нито едно от двете — казах, срещайки погледа й. — Бях измолена като шут от Робърт Дъдли, противно на желанията ми. Никога не съм искала да бъда шут. Надарена съм със Зрение, което ме спохожда неканено, и понякога ми показва неща, които дори не мога да разбера. А през повечето време изобщо не идва.

— Видяла си ангел зад Робърт Дъдли — напомни ми тя.

Усмихнах се:

— Видях.

— Как изглеждаше?

Изкикотих се, не можах да се сдържа:

— Лейди Елизабет, бях толкова запленена от лорд Робърт, че почти не забелязах ангела.

Тя седна в леглото, напълно забравила, че се преструва на болна, и се засмя заедно с мен.

— Той е много… толкова е… наистина е мъж, по когото може да се загледаш.

— И едва след това осъзнах, че другият е ангел — казах за свое оправдание. — В онзи момент просто бях изумена от тях тримата — мистър Дий, лорд Робърт и третият.

— А виденията ти сбъдват ли се? — попита оживено тя. — Правила си предсказания по искане на мистър Дий, нали?

Поколебах се, обзета от чувството, че под краката ми се разтваря пропаст.

— Кой го твърди? — попитах предпазливо.

Тя ми се усмихна: проблеснаха ситните й бели зъби, приличаше на лисица със светла козина.

— Няма значение какво знам аз. Питам какво знаеш ти.

— Случвало се е неща, които съм виждала, да се сбъднат — казах, което беше достатъчно честно. — Но понякога не мога да позная тъкмо тези неща, които трябва да знам, най-важните неща на света. Тази дарба е безполезна. Ако бях получила предупреждение — само веднъж…

— Предупреждение за какво? — попита тя.

— За смъртта на майка ми — казах. Прииска ми се да си взема думите назад в мига, щом ги изрекох. Не исках да разказвам миналото си на тази прозорлива и умна принцеса.

Хвърлих поглед към лицето й, но тя ме гледаше с дълбоко съчувствие.

— Не знаех — каза тихо. — В Испания ли умря тя? Дошла си от Испания, нали?

— В Испания — казах. — От чума.

Почувствах как коремът ми рязко се присви от болка, че лъжа за майка си, но не смеех да мисля за огньовете на Инквизицията, докато тази млада жена ме наблюдаваше. Сякаш можеше да види потрепването на отразените в очите ми пламъци.

— Съжалявам — каза тя, с много нисък глас. — За една млада жена е трудно да израсне без майка.

Знаех, че за миг се е замислила за себе си, и за своята майка, която бе загинала на ешафода, заклеймена като вещица, прелюбодейка и блудница. Тя отпъди мисълта.

— Но какво ви накара да дойдете в Англия?

— Имаме роднини тук. А и баща ми беше уредил брак за мен. Искахме да започнем отново.

Тя изгледа усмихнато панталоните ми:

— Годеникът ти знае ли, че ще вземе момиче, което е наполовина момче?

Нацупих се леко:

— На него не му харесва, че живея в двора, не ме харесва в ливрея, и не ме харесва в панталон.

— А ти харесваш ли го?

— Достатъчно като родственик. Не достатъчно за съпруг.

— А имаш ли някакъв избор по въпроса?

— Не кой знае какъв — казах сухо.

Тя кимна.

— Винаги е едно и също, за всички жени — каза тя с нотка на негодувание в гласа. — Единствените хора, които могат да избират живота си, са онези, които носят панталони. Правилно постъпваш, че ги носиш.

— Скоро ще трябва да ги изоставя — казах. — Позволено ми беше да ги нося, когато не бях много повече от дете, но аз… — заставих се да замълча. Не исках да й се доверявам. Тази принцеса имаше дарбата — присъщата на Тюдорите дарба — да кара хората да й се доверяват.

— Когато бях на твоите години, си мислех, че никога няма да се науча как да бъда млада жена — каза тя, повтаряйки като ехо мисълта ми. — Исках само да се занимавам с наука. Беше ми ясно как да правя това. Имах прекрасен възпитател и той ме учеше на латински и гръцки, а също и на всички говорими езици. Толкова много исках да зарадвам баща си, мислех, че ще се гордее с мен, ако можех да бъда умна като Едуард. Пишех му на гръцки — можеш ли да си представиш? Най-големият и ужасяващ страх в живота ми беше, че ще ме омъжат и ще ме изпратят далече от Англия. Най-голямата надежда в живота ми беше да мога да стана прочута с начетеността дама и да ми позволят да остана в двора. Когато баща ми умря, си мислех, че винаги ще бъда в двора; като любима сестра на брат ми и леля на многобройните му деца, и че заедно ще видим делото на баща ми завършено.

Тя поклати глава и каза:

— Наистина, не бих искала да притежавам дара на Зрението, който имаш ти. Ако знаех, че ще стигна до това, да живея под сянката на неодобрението на сестра си, и че обичният ми брат ще е мъртъв, а заветът на баща ми — пренебрегнат…

Елизабет млъкна насред изречението, а после се обърна към мен, с пълни със сълзи тъмни очи. Тя протегна ръка с дланта нагоре, и видях, че ръката леко трепери.

— Можеш ли да видиш бъдещето ми? — попита тя. — Ще ме посрещне ли Мери като сестра и ще разбере ли, че не съм сторила нищо грешно? Ще й кажеш ли, че съм невинна в сърцето си?

— Ако може, ще го стори — поех ръката й, но не откъсвах очи от бледото й лице, което внезапно беше станало бяло като платно. Тя отново се отпусна назад на богато избродираните възглавници. — Наистина, принцесо, кралицата е готова да бъде ваша приятелка. Знам това. Ще бъде много щастлива да чуе, че сте невинна.

Тя отдръпна ръката си.

— Дори Ватиканът да ме провъзгласи за светица, пак няма да е щастлива — каза тя. — И ще ти кажа защо. Въпросът не е в отсъствието ми от двора, не е дори в съмненията ми по отношение на нейната религия. Въпросът е в гнева, който съществува между нас, двете сестри. Тя никога няма да ми прости за онова, което причиниха на майка й, и за онова, което сториха на самата нея. Никога няма да ми прости, че бях любимката на баща си и бебето на кралския двор. Никога няма да ми прости, че бях най-обичаната дъщеря. Помня я като млада жена, седнала в долната част на леглото ми, втренчена в мен, сякаш беше готова да притисне възглавницата върху лицето ми, макар че през цялото време ми напяваше приспивна песен. Тя има своите любови и омрази, и това я обърква и смущава. Последното нещо, което иска в двора, е една по-млада сестра, която да е наясно с това.

Не казах нищо: преценката й беше твърде проницателна.

— По-млада сестра, която е по-красива от нея — напомни ми Елизабет. — По-млада сестра, която изглежда като истинска Тюдор, а не като нечистокръвна испанка.

Обърнах глава:

— Внимавайте, принцесо.

Елизабет се засмя: буен, кратък смях.

— Тя те изпрати тук да се вгледаш в сърцето ми. Нали? Тя силно вярва, че Бог изпълнява своята цел чрез живота й. Че й казва какво ще бъде. Но нейният Бог, струва ми се, твърде много се бави да й донесе радост. Това безкрайно дълго чакане за трона, и после, накрая — едно разбунтувано кралство. А сега и сватба, но с жених, който не бърза да идва, а вместо това си стои вкъщи с любовницата си. Какво виждаш за нея, шуте?

Поклатих глава:

— Нищо, ваша светлост. Не мога да виждам по заповед. А и във всеки случай, се страхувам да погледна.

— Мистър Дий вярва, че може би си велика прорицателка, която може да му помогне да разбули загадките на небесата.

Обърнах глава, изплашена, че върху лицето ми може да проличи внезапното ярко видение, което споходи ума ми: тъмното огледало и изливащите се от устата ми думи, в които се говореше за двете кралици, които щяха да управляват Англия. Дете, но не истинско дете, владетел, но не крал, кралица-дева, напълно забравена, кралица, но не дева. Не знаех кои може да са те.

— Не съм говорила с мистър Дий от много месеци — казах предпазливо. — Едва го познавам.

— Веднъж ти ми заговори без покана, спомена неговото име, а с него и други — каза тя, с много нисък глас.

Не трепнах дори за секунда.

— Не съм, ваша светлост. Ако си спомняте, токът на обувката ви се счупи и ви помогнах да стигнете до стаята си.

Тя притвори очи и се усмихна:

— Тогава изобщо не си глупачка, Хана.

— Не съм толкова глупава — казах кратко.

Между нас се възцари мълчание, после тя седна в леглото и протегна крака към земята.

— Помогни ми да стана — каза тя.

Хванах я за ръката и тя отпусна тежестта си върху мен. Залитна леко, когато се изправи на крака: това не беше преструвка. Беше болна, аз почувствах, че трепери, и разбрах, че се беше поболяла от страх. Тя пристъпи към прозореца и се загледа навън към студената градина: на всеки лист висеше сълза от лед.

— Не смея да отида в Лондон — каза ми тя с тих стон. — Помогни ми, Хана. Не се осмелявам да отида. Имаш ли вести от лорд Робърт? Наистина ли нямаш за мен никакво съобщение от Джон Дий? От някого от другите? Нима няма никой, който да е готов да ми помогне?

— Лейди Елизабет, кълна ви се, всичко свърши. Никой не може да ви спаси, няма войска, която може да тръгне срещу сестра ви. Не съм виждала мистър Дий от месеци, а когато видях лорд Робърт за последен път, той беше в Тауър, очаквайки екзекуцията си. Не очакваше да живее дълго. Освободи ме от службата ми при него — чух лекото треперене в гласа си, поех си дъх и се овладях. — Последните му думи към мен бяха да поискам милост за лейди Джейн. — Не добавих, че беше помолил да искам милост и за Елизабет. Надали беше нужно да й се напомня, че е толкова близо до дръвника, колкото и братовчедка й.

Тя затвори очи и се облегна на дървените капаци на прозорците.

— А ти помоли ли за нея? Ще бъде ли помилвана?

— Кралицата винаги е милостива — казах.

Елизабет ме погледна с пълни със сълзи очи.

— Наистина се надявам да е така — каза тя мрачно. — Защото какво би станало с мен?

 

 

На другия ден тя вече не можеше да се съпротивлява. Каруците със сандъците, мебелите и чаршафите й вече бяха заминали, поклащайки се на юг надолу по големия път, който водеше от север към Лондон. Личната носилка на кралицата, с възглавнички и пътнически одеяла от най-топла вълна стоеше пред вратата, с впрегнати в нея четири бели мулета, мулетарят беше готов. На прага Елизабет залитна и сякаш й прималя, но лекарите бяха до нея и наполовина я вдигнаха, наполовина я завлякоха в носилката и я качиха вътре. Тя нададе вик като от болка, но аз си помислих, че това, което я задушаваше, беше страх. Беше се поболяла от страх. Знаеше, че я чака процес за държавна измяна, а после — смърт.

Пътувахме бавно. При всяко спиране принцесата отлагаше и се бавеше, молейки за по-дълга почивка, като се оплакваше от тръскането, неспособна да стъпи на земята, за да слезе от носилката, а след това — неспособна да се качи отново. Лицето й, единствената част от нея, изложена незащитена на зимния вятър, порозовяваше от студа и подпухваше още повече. Времето изобщо не беше подходящо за пътуване, определено не бе подходящо за болен човек, но съветниците на кралицата не желаеха да се бавят. След като самият братовчед на Елизабет настояваше да продължават пътя си, решителността им подсказваше на Елизабет, че е обречена на смърт така ясно, сякаш държаха в ръка заповедта.

Никой не би се осмелил да оскърби една престолонаследница така, както дръзваха да се отнасят те с нея. Никой не би накарал следващия монарх на Англия да се качи в носилка в тъмна утрин и да се друса по изровен замръзнал път, още преди да се е развиделило. Всеки, който се отнасяше с Елизабет по този начин, явно знаеше със сигурност, че тя никога няма да стане кралица.

 

 

Вече от три дни бяхме на път, който сякаш щеше да продължи цяла вечност, тъй като всяка сутрин принцесата ставаше все по-късно, твърде измъчена от болки в ставите, за да се качи в носилката преди пладне. Всеки път, когато спирахме по пътя да се нахраним, тя седеше до късно на масата и изпитваше нежелание да се връща обратно в носилката. Когато стигнехме до къщата, където щяхме да прекараме нощта, съветниците вече ругаеха раздразнено конете си, и се затваряха в стаите си, като ритаха гневно тръстиките, с които беше посипан подът.

— Какво смятате да спечелите от това забавяне, принцесо? — попитах една сутрин, когато лорд Хауърд ме беше изпратил в стаята й за десети път да я попитам кога ще е готова да дойде. — Няма голяма вероятност кралицата да ви прости, ако я карате да чака.

Тя стоеше напълно неподвижна, докато една от дамите й бавно увиваше шал около врата й.

— Печеля още един ден — каза тя.

— Но с каква цел?

Тя ми се усмихна, макар че очите й бяха потъмнели от страх.

— Ах, Хана, никога не си копняла за живот така, както копнея аз, щом не знаеш, че още един ден е най-скъпоценното нещо. Точно сега бих направила всичко, за да спечеля още един ден, и утре ще е същото. Всеки ден, в който не стигаме до Лондон, е още един ден, в който съм жива. Всяка сутрин, в която се събуждам, всяка нощ, в която заспивам, е победа за мен.

На четвъртия ден, откакто бяхме започнали пътуването, на пътя ни пресрещна вестоносец, който носеше писмо за лорд Уилям Хауърд. Той го прочете и го пъхна в предницата на жакета си, с внезапно помрачняло лице. Елизабет го изчака да извърне поглед, а после закриви подутия си пръст към мен. Приближих коня си до носилката.

— Бих дала много да разбера какво пишеше в това писмо — каза тя. — Иди и подслушвай заради мен. Няма да ти обърнат внимание.

Отвори се възможност, когато спряхме да се нахраним. Лорд Хауърд и другите съветници надзираваха прибирането на конете си в конюшните. Видях го как изважда писмото от жакета си и спрях до него да оправя ботуша си за езда.

— Лейди Джейн е мъртва — съобщи той без заобикалки. — Екзекутирана преди два дни. Гилфорд Дъдли преди нея.

— А Робърт? — запитах настойчиво, надигайки внезапно глава: гласът ми проряза оживените коментари. — Робърт Дъдли?

На един шут винаги се прощаваха много неща. Той посрещна интереса ми с кимване.

— Нямам вести за него — каза. — Предполагам, че е екзекутиран заедно с брат си.

Почувствах как очертанията на света се замъгляват и размазват около мен и осъзнах, че всеки миг ще припадна. Тръснах се на студеното стъпало и отпуснах глава в ръцете си.

— Лорд Робърт — прошепнах в коленете си. — Милорд.

Невъзможно беше да е мъртъв, да ги няма вече онези тъмни очи, пълни с живот. Невъзможно беше да си представя, че палачът би могъл да отсече главата му, сякаш той беше обикновен предател, че тъмните му очи, нежната му усмивка и непринуденият му чар нямаше да го спасят от дръвника. Кой можеше да се застави да убие милия Робърт? Кой можеше да подпише такава заповед, кой палач можеше да понесе да го стори? И всичко това бе още по-невъзможно, защото бях видяла пророчеството в негова полза. Бях чула думите, когато излязоха от устата ми, бях усетила мириса от дима на свещта, бях видяла потрепващия пламък и огледалата, които превръщаха отражението в проблясък дълбоко в мрака при мистър Дий. Тогава бях узнала, че той ще бъде обичан от кралица, че ще умре в леглото си. Това ми беше показано, думите ми бяха казани. Ако милорд Робърт бе мъртъв, тогава не само голямата любов на живота ми беше мъртва, а и по най-суровия възможен начин ми бе дадено да разбера, че дарбата ми е химера и заблуда. Всичко беше свършило с един замах на брадвата.

Станах на крака и залитнах назад към каменната стена.

— Зле ли ти е, шуте? — долетя хладният глас на един от хората на лорд Хауърд. Негова светлост с безразличие хвърли поглед през рамо.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Може ли да кажа на лейди Елизабет за лейди Джейн? — попитах го. — Тя ще иска да знае.

— Можеш да й кажеш — каза той. — Вярвам, че сигурно ще иска да знае. Всички ще узнаят до няколко дни. Джейн и двамата Дъдли са умрели на дръвника пред тълпа от няколкостотин души. Екзекуцията била публична.

— Обвинението? — попитах, макар да знаех отговора.

— Държавна измяна — каза той с равен тон. — Кажи й това. Държавна измяна. И претенции за трона.

Без да бъде изречена и дума повече, всички се обърнаха към носилката, откъдето лейди Елизабет слизаше с усилие, протегнала ръка към мистрес Ашли, докато с другата ръка се държеше отстрани за вратата.

— Така умират всички предатели — каза братовчед й, като гледаше към пребледнялото момиче, негова собствена сродница, приятелка на всеки един от мъжете, които сега висяха на обща бесилка. — Така умират всички предатели.

— Амин — каза един глас от задните редици на тълпата.

 

 

Изчаках всички да се нахранят, преди да отида до нея. Тя топеше пръсти в легена с вода, който един слуга й поднесе, а след това ги подаваше на един паж да ги подсуши.

— Писмото? — попита ме тя, без да обръща глава.

— Ще бъде общоизвестна новина, преди да изтече денят — казах. — Лейди Елизабет, съжалявам, че трябва да ви го съобщя — вашата братовчедка лейди Джейн Грей е екзекутирана, а също и съпругът й… също и лорд Робърт Дъдли.

Ръцете, които тя протегна към пажа, не трепваха, но видях очите й да потъмняват.

— Значи го направи — отбеляза тя тихо. — Кралицата. Намери смелост да екзекутира собствената си роднина, собствената си братовчедка, млада жена, която познаваше от детството й. — Тя ме погледна, ръцете й бяха толкова спокойни, колкото и тези на пажа, който попиваше пръстите й с ленената кърпа с монограм. — Кралицата откри силата на брадвата. Вече никой няма да може да спи спокойно. Благодаря на Бога, че не съм виновна в никакво прегрешение.

Кимнах, но почти не чувах думите й. Мислех си как лорд Робърт е отишъл на смърт, с високо вдигната тъмнокоса глава. Тя отдръпна ръце от кърпата и се извърна от масата.

— Много съм уморена — каза на братовчед си. — Твърде уморена, за да продължа да пътувам днес. Трябва да си почина.

— Лейди Елизабет, трябва да продължим — каза той.

Тя поклати глава в жест на категоричен отказ.

— Не мога — каза простичко. — Сега ще си почина, а утре ще тръгнем рано.

— Стига да е рано — отстъпи той. — На зазоряване, ваша светлост.

Тя му се усмихна само с устни и отвърна:

— Разбира се.

 

 

Както и да протакаше пътуването, то трябваше да свърши, и десет дни след потеглянето, късно вечерта отседнахме в дома на един благородник в Хайгейт.

Бях настанена заедно с придворните дами на лейди Елизабет. Призори те бяха вече на крак, за да се подготвят за влизането й в Лондон. Докато гледах как четкат и гладят бялото й бельо, фустите и бялата като на девица рокля и ги носят в стаята й, аз си спомних деня, когато поздрави сестра си в Лондон, облечена в белите и зелени цветове на Тюдорите. Сега беше като снежна пряспа, цялата в бяло, невеста мъченица. Когато носилката дойде до вратата, тя беше готова, нямаше да отлага, когато се събираше тълпа да я види.

— Ще трябва да спуснете завеските — каза троснато лорд Хауърд.

— Оставете ги дръпнати назад — каза тя веднага. — Хората могат да ме виждат. Могат да видят в какво състояние съм, след като съм била принудена да напусна дома си за двуседмично пътуване в такова време.

— Десет дни — каза той грубо. — А можеше да пристигнем за пет.

Тя не благоволи да му отговори, а се облегна назад на възглавниците си и вдигна ръка да му покаже, че може да си върви. Чух го как изруга кратко под нос, а после се метна върху седлото на коня си. Застанах с коня си зад носилката, малката кавалкада излезе от двора, свърна към пътя за Лондон и влезе в града.

 

 

Лондон вонеше на смърт. На всеки уличен ъгъл имаше бесилки, от чиито напречни греди висеше ужасен товар. Ако човек вдигнеше поглед нагоре, можеше да види мъртвеца, с лице, ужасно като чудовищата по водоливниците, с оголени зъби, с изцъклени очи, гневно втренчени в него. Духнеше ли вятър, вонята от труповете се разнасяше по улиците и телата се полюшваха напред-назад, а връхните им дрехи се развяваха около тях, сякаш бяха още живи и ритаха, борейки се за живота си.

Елизабет беше вперила очи право напред и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, но чувстваше присъствието на полюшващите се тела на всеки ъгъл: половината от тях й бяха познати, а всички бяха загинали в бунт, за който вярваха, че е свикан от нея. Тя беше бледа като бялата си рокля, още когато се качи в носилката, но когато отминахме Кингс Стрийт лицето й вече беше с прозрачната бледност на суроватка.

Няколко души й подвикнаха: „Бог да пази ваша светлост!“, тя се опомни и вдигна немощната си ръка към тях с будещо съжаление лице. Приличаше на мъченица, която влачат на смърт, и под тази арка от бесилки, никой не можеше да се усъмни в страха й. Това беше бунтът на Елизабет и четирийсет и пет люлеещи се трупа свидетелстваха за факта, че той се бе провалил. Сега на Елизабет щеше да й се наложи да се изправи пред правосъдието, което беше наредило тяхната екзекуция. Никой не можеше да се съмнява, че тя също ще умре.

В Уайтхол ни отвориха широко големите порти, още щом зърнаха кавалкадата ни да се насочва бавно към двореца. Елизабет се изправи в носилката и погледна към големите стълби на двореца. Кралица Мери не беше застанала там да посрещне сестра си, нямаше и никой от придворните. Тя пристигаше, посрещната с мълчание, доказващо, че е в немилост. Само един дребен благородник от прислугата стоеше на стъпалата, и той се обърна към лорд Хауърд, а не към принцесата, сякаш пристигналите с нея бяха нейни тъмничари.

Лорд Хауърд се приближи до носилката и подаде ръка на Елизабет.

— Подготвили са ви апартамент — каза той. — Можете да изберете две прислужници, които да вземете със себе си.

— Моите дами трябва да дойдат с мен — възрази тя незабавно. — Не съм добре.

— Заповедите са само за две прислужници — каза той кратко. — Избирайте.

Ако по време на пътуването й беше говорил с хладен тон, сега гласът му беше направо рязък. Бяхме в Лондон, следяха го стотици очи и уши. Лорд Хауърд искаше да е напълно сигурен, че никой няма да го види да проявява любезност към своята братовчедка — предателка.

— Избирайте.

— Мистрес Ашли и… — Елизабет се огледа и погледът й падна върху мен. Отстъпих назад, по-изплашена от който и да е изменник при мисълта да бъда свързана с тази обречена принцеса. Но тя знаеше, че чрез мен има възможност да стигне до кралицата. — Мистрес Ашли и шутът Хана — каза тя.

Лорд Хауърд се разсмя.

— Компания от глупци — промърмори той под нос и махна на благородника да ни отведе в покоите на Елизабет.

 

 

Не изчаках да видя Елизабет настанена в покоите й, преди да потърся своя събрат, шута Уил Сомърс. Той дремеше на една от пейките в голямата зала. Някой беше метнал отгоре му едно наметало: всички обичаха Уил.

Седнах на пейката до него, питайки се дали да го събудя.

Без да отваря очи, той отбеляза:

— Наистина трябва да сме двама глупави шутове — не сме се виждали от седмици, а не си проговаряме — седна изправен като свещ и ме прегърна през раменете.

— Мислех, че спиш — казах аз.

— Това беше един от номерата ми на шут — каза той с достойнство. — Реших, че един заспал шут е по-забавен от буден шут, особено в този двор.

— Защо? — попитах предпазливо.

— Никой не се смее на шегите ми — каза той. — Затова се опитах да видя дали ще се смеят на мълчанието ми. И тъй като предпочитат мълчалив шут, сигурно страшно ще им хареса спящ шут. А ако съм заспал, няма да знам дали ми се смеят или не. Така че мога да се утешавам, че съм много забавен. Сънувам остроумието си и после се събуждам със смях. Остроумна мисъл, нали?

— Много — казах.

Той се обърна към мен:

— Принцесата дойде, нали?

Кимнах.

— Болна?

— Много. Мисля, че наистина е болна.

— Кралицата може да й предложи мигновен лек за всяка болка. Станала е хирург, специализира в ампутациите.

— Дай Боже да не се стигне до това — казах бързо. — Но, Уил, кажи ми — достойно ли умря Робърт Дъдли? Бърза ли беше смъртта му?

— Още е жив — каза той. — Противно на всички очаквания.

Почувствах как сърцето ми се преобръща.

— Мили Боже, казаха ми, че е обезглавен.

— Спокойно — каза Уил. — Хайде, сложи главата си между коленете.

Някъде от много далеч чух гласа му да пита:

— По-добре ли си, влюбено малко момиче?

Изправих се.

— Сега пък се изчервяваш — отбеляза Уил. — Мое малко момиче, скоро ще захвърлиш момчешките дрехи, след като пламваш толкова лесно.

— Сигурен ли си, че е жив? Мислех, че е мъртъв. Казаха ми, че е мъртъв.

— Бог е свидетел, че би трябвало да бъде мъртъв. Видя как извеждат и екзекутират под прозореца му всички — баща му, брат му и бедната му снаха, и въпреки това все още е там — каза Уил. — Може би косата му е побеляла от ужас, но главата му си е още на раменете.

— Значи е жив? — Все още ми беше трудно да го повярвам. — Сигурен ли си?

— Засега.

— Мога ли да го посетя, без да си навлека неприятности?

Той се засмя:

— Всички от рода Дъдли винаги носят неприятности — каза той.

— Имам предвид, без да събудя подозрения.

Уил поклати глава:

— В този двор се възцари мракът — каза той тъжно. — Никой не може да стори нищо, без да събуди подозрения. Затова спя. Не мога да бъда обвинен в кроежи, докато спя. Имам невинен сън. Внимавам да не сънувам.

— Просто искам да го видя — казах. Не можах да сдържа копнежа в гласа си. — Просто да отида да го видя и да знам, че е жив и ще остане жив.

— И той е като всеки човек — отбеляза правдиво Уил. — Смъртен. Мога да те уверя, че днес е жив. Но не мога да ти кажа за колко време. Ще трябва да се задоволиш с това.

Бележки

[1] Conversa (исп.) — покръстена, nueva cristiana (исп.) — нова християнка. — Бел.ред.