Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (25)

Есента на 1558

През септември се преместихме в Хамптън Корт с надеждата, че свежият въздух ще прочисти дишането на кралицата, което беше хрипливо и мъчително. Лекарите й предложиха да пие смес от масла и други лековити напитки, но изглежда нищо не помагаше. Тя изпитваше неохота да се вижда с тях, и често отказваше да си вземе лекарството. Помислих си, че си спомня как малкият й брат беше почти отровен от лекарите, които опитваха първо едно, после друго, а сетне — трето; но после осъзнах, че вече не я беше грижа за лекарствата, вече не я беше грижа за нищо, дори за здравето й.

Пътувах към Хамптън Корт, за първи път настанила Дани на допълнително седло зад мен. Той беше достатъчно голям и достатъчно силен, за да язди с преметнати отстрани крака и да се държи здраво за кръста ми по време на краткото пътуване. Още беше ням, но раната беше зарасла и той беше спокоен и усмихнат както винаги. По силата, с която стискаше кръста ми, се досещах, че се вълнува от пътуването и от това, че яздеше истински за първи път. Конят беше кротък и спокоен и ние бавно се движехме редом с носилката на кралицата надолу по влажните, мръсни пътеки между нивите, където хората се опитваха да приберат мократа реколта от ръж.

Дани се оглеждаше наоколо, без да пропусне и миг от това — първата му истинска езда. Махаше на хората на полето, махаше на селяните, които стояха на праговете си, за да ни гледат, докато минавахме край тях. Помислих си колко много говореше за състоянието на страната това, че нито една жена не отвръщаше на помахването на едно малко момче, само защото то пътуваше в свитата на кралицата. Селата, също градовете, се бяха обърнали срещу Мери и нямаше да й простят.

Тя пътуваше със спуснати завеси на носилката, в полюляваща се тъмнина, а когато стигнахме до Хамптън Корт, отиде право в покоите си и нареди да затворят капаците на прозорците, така че отново беше потопена в здрач.

Дани и аз влязохме в двора с конюшните и един коняр ми помогна да сляза от седлото. Обърнах се и протегнах ръка към Дани. За миг си помислих, че ще се вкопчи и ще настоява да остане върху коня.

— Искаш ли да погалиш коня? — изкуших го.

Лицето му светна веднага и той протегна към мен малките си ръчички и тромаво се смъкна долу. Приближих го до шията на коня и го оставих да погали топлата благоуханна кожа. Конят, красиво доресто животно с едър кокал, обърна глава да го погледне. Дани, съвсем мъничък, и конят, много едър, се втренчиха един в друг, напълно омаяни един от друг, а после Дани издаде дълбока въздишка на наслада и каза:

— Хубаво.

Беше толкова естествено и непринудено, та за миг не осъзнах, че беше казал нещо: а когато все пак осъзнах, едва се осмелих да си поема дъх, за да не му попреча да проговори отново.

— Той наистина беше добър кон, нали? — казах престорено небрежно. — Ще го яздим ли отново утре?

Дани премести поглед от коня към мен.

— Да-а — каза той решително.

Притиснах го към себе си и целунах копринената му косица.

— Тогава ще го направим — казах нежно. — А сега ще го оставим да си легне.

Краката ми бяха омекнали и се подгъваха, докато се отдалечавахме от конюшните: Дани вървеше до мен, като посягаше с малката си ръчичка да хване моята. Почувствах, че се усмихвам, макар че по бузите ми се стичаха сълзи. Дани щеше да проговори, Дани щеше да порасне като нормално дете. Бях го спасила от смърт в Кале, и го бях върнала към живот в Англия. Бях оправдала доверието на майка му, и може би някой ден щях да мога да кажа на баща му, че съм опазила сина му от любов към него, и от любов към детето. Струваше ми се прекрасно, че първата му дума беше „хубаво“. Може би това беше прозрение. Може би животът щеше да е хубав за моя син Дани.

 

 

За известно време тук, далече от града, кралицата изглеждаше по-добре. Разхождаше се край реката с мен сутрин или вечер: не можеше да понася ярката светлина в средата на деня. Но Хамптън Корт беше пълен с призраци. Именно по тези пътеки и в тези градини тя се беше разхождала с Филип, когато бяха младоженци, кардинал Поул току-що бе пристигнал от Рим, а пред тях се простираше целият християнски свят. Именно тук му беше прошепнала, че очаква дете, и беше започнала първото си усамотение в родилната стая, сигурна в щастието си, уверена, че ще роди син. И именно тук беше излязла от усамотението си, бездетна и болна, и беше видяла как Елизабет се превръща в красавица и се радва на триумфа си, с още една стъпка по-близо до трона.

— Изобщо не се чувствам по-добре тук — каза ми тя един ден, когато Джейн Дормър и аз влязохме да й пожелаем лека нощ. Отново си беше легнала рано, почти превита на две от болки в корема, изгаряше от треска. — Другата седмица ще отидем в двореца Сейнт Джеймс. Ще прекараме Коледа там. Кралят харесва Сейнт Джеймс.

Джейн Дормър и аз се спогледахме мълчаливо. Не смятахме, че крал Филип ще се прибере у дома при съпругата си за Коледа, след като не се беше прибрал у дома, когато тя изгуби надежда, че ще има дете, след като не се беше прибрал, когато тя му писа, че е толкова болна, че й се струва непоносимо да живее.

 

 

Както се опасявахме, придворните в двореца Сейнт Джеймс бяха твърде малобройни. Милорд Робърт получи по-големи и по-хубави покои, не защото звездата му изгряваше, а просто защото в двора имаше по-малко хора. В някои дни го виждах, когато се хранехме, но през повечето време той беше в Хатфийлд, където принцесата поддържаше обкръжение от жизнерадостни хора, а пред вратата й се стичаше постоянен поток посетители.

Освен това в онзи стар дворец невинаги играеха игри. Правеха планове как принцесата ще управлява страната, когато се възкачи на престола. И ако познавах Елизабет и милорд Робърт, те сигурно се питаха колко ли скоро ще стане това.

Лорд Робърт ме виждаше съвсем рядко; но не ме беше забравил. Един ден през септември дойде да ме потърси.

— Мисля, че ти направих голяма услуга — каза той с очарователната си усмивка. — Още ли си влюбена в съпруга си, госпожо Карпентър? Или ще го изоставим в Кале?

— Имате вести за него? — попитах. Отпуснах ръка надолу и почувствах как ръката на Дани се вмъкна в моята.

— Може и да имам — каза той предизвикателно. — Но ти не отговори на въпроса ми. Искаш ли той да се прибере у дома в Англия, или ще забравим напълно за него?

— Не мога да се шегувам по този въпрос, особено пък пред сина му — казах. — Искам да се прибере у дома, милорд. Моля ви, кажете ми, имате ли вести за него?

— Името му е в този списък — той ми подхвърли листа. — Войници, които ще бъдат освободени срещу откуп, цивилни граждани, които ще бъдат върнати в Англия. Всички, от цялата област във владение на Англия извън Кале, ще се приберат у дома. Ако кралицата успее да намери пари в хазната, можем да върнем всички тях, където им е мястото.

Почувствах как сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— В хазната няма пари — казах. — Страната е почти разорена.

Той сви рамене:

— Има пари да се поддържа флотилията в очакване кралят да се прибере у дома. Има пари за авантюрите в чужбина. Спомени пред нея това, докато се облича за вечеря, а аз ще говоря с нея след това.

 

 

Изчаках, докато кралицата се измъкна с усилие от леглото и седна пред огледалото, докато застаналата зад нея камериерка започна да разресва с четка косата й. Джейн Дормър, която обикновено така ожесточено защитаваше спокойствието на кралицата, сама се беше разболяла от треска и беше на легло. Бяхме само кралицата и аз, и някакво незначително момиче от рода Норфолк.

— Ваше величество — казах простичко. — Получих вести за съпруга си.

Тя обърна към мен безучастния си поглед.

— Бях забравила, че си омъжена. Жив ли е?

— Да — казах. — Той е сред английските пленници, които се надяват да бъдат освободени срещу откуп и да напуснат Кале.

Интересът й съвсем леко се усили.

— Кой урежда това?

— Лорд Робърт. Неговите войници също са задържани в плен.

Кралицата въздъхна и извърна глава.

— Много пари ли искат?

— Не знам — казах искрено.

— Ще говоря с лорд Робърт — каза тя, сякаш беше много изтощена. — Ще направя каквото мога за теб и съпруга ти, Хана.

Коленичих пред нея.

— Благодаря ви, ваше величество.

Когато вдигнах очи, видях, че наистина е изтощена.

— Иска ми се да можех да върна съпруга си у дома толкова лесно — каза тя. — Но не вярвам, че той някога отново ще се завърне при мен.

 

 

Кралицата беше твърде болна, за да се занимава сама с делата по прехвърлянето на сумата — треската винаги се влошаваше след вечеря и тя почти не можеше да диша от кашлица — но тя написа искане за пари до хазната и лорд Робърт ме увери, че работата ще бъде свършена. Срещнахме се в двора при конюшните: той тръгваше към Хатфийлд и не искаше да се бави.

— Тук, при теб, в двора ли ще дойде? — попита той небрежно.

Поколебах се. Не бях мислила за подробностите по срещата ни.

— Предполагам — казах. — Ще му оставя съобщение в старата му къща и в стария ни магазин на Флийт Стрийт.

Не казах нищо повече, но започваше да ме обзема една по-дълбока тревога. Ами ако докато бе отсъствал, любовта на Даниел към мен не се беше усилила, както моята към него? Ако беше решил, че съм мъртва и че трябва да си създаде нов живот другаде, в Италия или Франция, както бе казвал толкова често? И нещо по-лошо: ако беше сметнал, че съм избягала с лорд Робърт и съм избрала позорен живот без него? Ако ме беше отхвърлил?

— Мога ли да му изпратя съобщение, когато го освободят? — попитах.

Лорд Робърт поклати глава.

— Ще трябва да му имаш доверие, че ще дойде и ще те намери — каза той бодро. — Той от верните мъже ли е?

Помислих си за годините, в които неотклонно ме беше чакал и бе наблюдавал как започвам да го обичам, и как ме беше оставял да си отивам и да се връщам при него.

— Да — казах кратко.

Лорд Робърт скочи на седлото.

— Ако видиш Джон Дий, ще му кажеш ли, че принцеса Елизабет иска онази негова карта? — каза той.

— За какво й е някаква карта? — попитах, незабавно обзета от подозрения.

Лорд Робърт ми намигна. Наведе се от коня си и заговори с много нисък глас:

— Ако кралицата умре, без да посочи Елизабет за своя наследница, може да се наложи да водим битка.

Конят му се размърда и аз отстъпих бързо назад.

— О, не — казах. — Не отново.

— Не битка с хората на Англия — увери ме той. — Те искат протестантската принцеса. А с испанския крал. Мислиш ли, че той ще остави такава плячка да му се изплъзне, ако мисли, че може да дойде и да предяви претенциите си към нея?

— Отново се въоръжавате и кроите заговори за започване на война? — попитах, ужасявайки се от отговора.

— Защо иначе ще си искам обратно войниците? — запита той. — Благодаря ти, че ми помогна с това, Хана.

Задавих се от ужас.

— Милорд!

Той потупа коня по шията и хвана по-здраво юздата.

— Тази мрежа се плете постоянно — каза той простичко. — И ти винаги си в нея, Хана. Не можеш да живееш с една кралица и да не бъдеш заплетена в дузина интриги. Живееш в змийска яма и ще ти кажа искрено — не притежаваш дарба за това. Сега върви при нея. Научих, че е по-зле.

— Съвсем не — казах упорито. — Можете да съобщите на принцесата, че кралицата се е съвзела и днес е по-добре.

Лорд Робърт кимна: изобщо не ми повярва.

— Е, както и да е, Бог да я благослови — каза той дружелюбно. — Защото, независимо дали ще оживее или ще умре, тя изгуби Кале, изгуби бебетата си, изгуби съпруга си, изгуби и трона си — изгуби всичко.

 

 

Лорд Робърт отсъства в продължение на повече от седмица и затова не можех да получа вести за освобождаването на английските пленници. Отидох до старата ни печатница и забодох бележка на вратата. Времената бяха толкова лоши, а наемите в Лондон — толкова високи, че все още никой не беше наел печатницата, и много от книгите на баща ми още бяха натрупани на купчини, недокоснати, в мазето. Помислих си, че ако Даниел не се върнеше при мен, и ако кралицата не се възстановеше, това място можеше отново да стане мое убежище. Можех отново да се заема с продажба на книги и да се надявам на по-добри времена.

Отидох до старата къща на Даниел, която се намираше в Нюгейт, точно отвъд „Сейнт Пол“. Съседите там не бяха чували за семейство Карпентър: бяха новодошли в града. Бяха дошли с надеждата да намерят работа, след като били принудени да продадат фермата си в Съсекс. Погледнах студените им изпити лица и им пожелах всичко добро. Те обещаха, ако Даниел дойде, да му кажат, че съпругата му го е търсила и че го очаква в кралския двор.

— Какво красиво момче — каза жената, като сведе поглед към Дани, който ме държеше за ръката и стоеше до мен. — Как се казваш?

— Дан’ил — каза той, като се потупа с юмруче по гърдите.

Тя ми се усмихна:

— Дете с бърз ум — каза тя. — Баща му няма да го познае.

— Надявам се, че ще го познае — казах малко задъхано. Ако не беше получил писмото ми, Даниел дори нямаше да знае, че съм взела сина му и той е в безопасност при мен. Ако дойдеше при мен след освобождаването си, целият ни живот като семейство можеше да започне отново. — Наистина се надявам, че ще го познае — повторих.

 

 

Когато се върнах в двора, в покоите на кралицата цареше суматоха. Беше припаднала, докато се обличала за вечеря, и я бяха сложили да си легне. Лекарите бяха повикани и й пускаха кръв. Тихо подадох Дани на Уил Сомърс, който беше в личния кабинет на кралицата, и влязох през охраняваните от пазачи врати в спалнята на кралицата.

Джейн Дормър, бяла като платно и самата тя видимо болна, стоеше при горния край на леглото и държеше ръката на кралицата, докато лекарите отскубваха тлъсти черни пиявици от краката й и ги пускаха отново в стъкленицата им. По слабите крака на кралицата имаше синини там, където жестоките уста на пиявиците се бяха впивали в нея, камериерката издърпваше чаршафа надолу. Кралицата беше затворила очи от срам, че е така разголена и изложена на показ, беше извърнала глава от разтревожените лица на лекарите си. Докторите се поклониха и излязоха от стаята.

— Лягай си, Джейн — каза немощно кралицата. — Болна си не по-малко от мен.

— Не и докато не се погрижа ваше величество да хапне малко супа.

Кралицата поклати глава и махна с ръка към вратата. Джейн направи реверанс и излезе, като остави кралицата и мен сами.

— Ти ли си, Хана? — попита тя, без да отваря очи.

— Да, ваше величество.

— Би ли се съгласила да напишеш едно писмо, което ще ти продиктувам, на испански? И да го изпратиш на краля, без да го показваш на никого?

— Да, ваше величество.

Взех хартия и перо от масата, придърпах едно столче и седнах до леглото й. Тя ми диктуваше на английски, а аз превеждах думите на испански, докато пишех. Изреченията бяха дълги и гладки: разбрах, че тя отдавна чакаше да му изпрати това писмо. През всичките нощи, когато беше плакала за него, тя беше съчинявала това писмо, за да го изпрати от смъртното си ложе, знаейки, че той ще е далече, наслаждавайки се на приятен живот в Ниските земи, ухажван от жени, обсипван с ласкателства от мъже, в очакване да се ожени за сестра й. Написа му писмо като онова, което нейната майка написала на баща й от смъртното си легло: писмо, изпълнено с любов и вярност към един мъж, който не й беше поднесъл нищо друго, освен сърдечни страдания.

Любими съпруже,

Тъй като сметна за угодно да стоиш далече от мен в болестта и скръбта ми, аз ти пиша тези думи, които ми се иска да можех да ти кажа, докато гледам обичното ти лице.

Не би могъл да имаш, и никога не ще имаш по-любяща съпруга. Видът ти изпълваше сърцето ми с радост всеки ден, в който бяхме заедно: съжалявам единствено, че прекарахме толкова много време разделени.

Струва ми се много трудно това, че трябва да се изправя пред смъртта така, както се изправях и пред живота: сама и без човека, когото обичам. Моля се никога да не познаеш самотата, която ме съпътстваше през всеки ден от живота ми. Ти все още имаш любящ родител, който да те съветва, имаш любяща съпруга, която не искаше нищо толкова силно, колкото това, да бъде до теб. Никой никога не ще те обича по-силно.

Не ми казват, но зная, че съм близо до смъртта. Това може да е последната ми възможност да се сбогувам с теб и да ти изпратя обичта си. Дано се срещнем на небето, макар че не можахме да бъдем заедно на земята.

Затова се моли

твоята съпруга,

Кралица Мери

Докато напиша това под нейна диктовка, по бузите ми вече се стичаха сълзи, но тя беше спокойна.

— Ще оздравеете, ваше величество — уверих я аз. — Джейн ми каза, че често страдате от есенно неразположение. Когато започнат първите мразове, ще бъдете по-добре и всички ще посрещнем Коледа заедно.

— Не — каза тя простичко. В тона й нямаше и следа от самосъжаление. Сякаш се беше уморила от света. — Не. Не и този път. Не вярвам.