Филипа Грегъри
Шутът на кралицата (18)

Есента на 1556

През първия месец в малкия ни магазин безусловно ликувах заради бягството си от домакинството на семейство Карпентър. На няколко пъти срещах майката на Даниел или сестрите му на пазара или на рибарския кей, тогава майка му извръщаше поглед, сякаш не ме виждаше, а сестрите му сочеха, побутваха се и зяпаха, сякаш бях минаваща през града прокажена, а свободата беше болест, която можеше да прихванат, ако се доближат твърде много. Всяка нощ в леглото се разполагах нашироко като морска звезда, с ръце и крака, сочещи към всички ъгли, наслаждавайки се на пространството, и благодарях на Бога, че отново можех да се нарека сама, неомъжена жена и да разполагам с цялото легло само за себе си. Всяка сутрин се събуждах, изпълнена с истински възторг, че не е нужно да се нагаждам към нечий друг модел. Можех да си обуя здравите ботуши под прикриващия ги подгъв на ролята, можех да печатам, можех да отида в пекарницата да взема закуската ни, можех да отида с баща ми да вечеряме в кръчмата, можех да правя каквото ми харесва, а не онова, което трябваше да прави една млада омъжена жена, опитваща се да угоди на вечно недоволна свекърва.

Видях Даниел едва към средата на втория месец, а и тогава буквално се сблъсках с него, докато излизах от църква. Сега трябваше да седя отзад в дъното: като напуснала семейството си съпруга бях в положение, което не можеше да се облекчи с нищо, освен с пълно разкаяние и завръщане при съпруга ми, ако той проявеше достатъчно добрина да ме приеме. Сам свещеникът ми беше казал, че съм не по-добра от прелюбодейка, дори по-лоша, тъй като бях встъпила в грях сама, а не дори подтикната от друг. Той ми изпрати списък от покаяния, за чието изпълняване щеше да ми е нужно цялото време чак до Коледа следващата година. Бях по-решена отвсякога да изглеждам набожна и затова прекарвах много вечери на колене в църквата и винаги присъствах на католическата литургия, с увита в черен шал глава, седнала отзад. Така че именно от тъмнината на най-бедната скамейка пристъпих в светлината на църковната врата и, полузамаяна, се блъснах в Даниел Карпентър.

— Хана! — възкликна той и протегна ръка да ме закрепи.

— О, Даниел.

В продължение на един миг останахме да стоим, много близо, погледите ни се срещнаха. В този миг почувствах внезапна тръпка на несъмнено желание и разбрах, че го искам, и че той също ме искаше, а после пристъпих настрани, сведох поглед и промърморих:

— Извини ме.

— Не, спри — каза той настойчиво. — Добре ли си? Добре ли е баща ти?

При тези думи вдигнах поглед, без да мога да потисна напушилия ме смях. Разбира се, той знаеше отговорите и на двата въпроса. С шпионки като майка си и сестрите си той вероятно знаеше до последната буква, какви страници бях сложила върху пресата, и какво имахме за вечеря в бюфета.

— Да — отвърнах. — Добре сме и двамата. Благодаря.

— Много ми липсваше — каза той, като бързо се опита да ме задържи. — Чаках да говоря с теб.

— Съжалявам — казах студено. — Но нямам нищо за казване, Даниел, извини ме, моля те.

Исках да се махна от него, преди да ме въвлече в разговор, преди отново да ме накара да се почувствам разгневена, или оскърбена, или да изпитам ревност. Не исках да изпитвам нищо към него — нито желание, нито негодувание. Исках да се държа студено с него, затова се обърнах и си тръгнах.

С две крачки той се озова до мен и постави длан върху ръката ми.

— Хана, не можем да живеем разделени така. Погрешно е.

— Даниел, не биваше изобщо да се женим. Това беше погрешно, а не раздялата ни. Сега ме пусни.

Ръката му се отпусна отстрани до тялото, но той продължаваше да ме гледа.

— Ще дойда в магазина ви този следобед в два — каза той твърдо. — И ще говоря с теб насаме. Ако излезеш, ще чакам да се върнеш. Няма да оставя нещата така, Хана. Имам право да говоря с теб.

От покрития вход на църквата излизаха хора, а други чакаха да влязат. Не исках да привличам повече внимание от това, което вече си бях спечелила като избягалата съпруга от Кале.

— В два часа тогава — казах, направих му лек реверанс и тръгнах надолу по пътеката. Майка му и сестрите му, които влизаха в църквата зад гърба му, отдръпнаха полите си дори от самите плочи на пътеката, по които вървях, сякаш се страхуваха, че ще се измърсят от допира до мен. Казах бодро: „Добро утро, госпожо Карпентър.“ А когато се отдалечих достатъчно, за да не може да ме чуе, казах: „И Бог да ви порази всичките.“

 

 

Даниел дойде в два часа и аз го изведох от къщата, нагоре по каменните стъпала край покрива на стражевата кула до градските порти, откъдето се разкриваше гледка към границата на английските земи, и по на юг, към Франция. В сянката на градските стени, край портите, имаше нови къщи, строени да подслонят нарастващото английско население. Ако французите някога отново тръгнеха срещу нас, тези нови стопани щяха да бъдат принудени да изоставят огнищата си и да се укрият вътре, зад стените. Но преди французите да успеят да се приближат, трябваше да преодолеят каналите, които щяха да бъдат наводнени от морските шлюзове, осемте големи укрепления, земните насипи, и решителната им отбрана. Ако успееха да преминат всичко това, щеше да им се наложи да се изправят пред самия укрепен град Кале, а всички знаеха, че той е непревземаем. Самите англичани го бяха спечелили преди два века, едва след обсада, продължила единайсет месеца, а после гражданите на Кале се бяха предали, изтощени от гладуване. Стените на този град никога не бяха щурмувани. Никога нямаше да бъдат щурмувани: това бе цитадела, прочута със своята непревземаемост по суша, и по море.

Облегнах се на стената, загледах се на юг към Франция и зачаках.

— Споразумях се с нея и няма да я виждам повече — каза спокойно Даниел, с нисък глас. — Платих й известна сума, а когато започна собствена практика, ще й платя още. След това вече никога няма да видя нея или детето й.

Кимнах, но не казах нищо.

— Тя ме освободи от всякакви задължения към нея, а господарят на къщата, в която работи, и съпругата му казаха, че ще осиновят детето й и ще го отгледат като техен внук. Тя няма да ме види повече, а на него няма да му липсва нищо. Той ще израсне без баща. Дори няма да ме помни.

Той ме чакаше да реагирам. Все още не казвах нищо.

— Тя е млада и… — той се поколеба, търсейки дума, която да не ме обиди. — Хубава. Почти със сигурност ще се омъжи за друг мъж и тогава ще ме забрави така напълно, както съм я забравил аз — той направи пауза. — Следователно няма причина ти и аз да живеем разделени — каза той убеждаващо. — Нямам предварителен брачен договор, нямам задължения. Принадлежа само и единствено на теб.

Обърнах се към него.

— Не — казах. — Освобождавам те, Даниел. Не искам съпруг, не искам никой мъж. Няма да се върна при теб, независимо какво споразумение си сключил с нея. Тази част от живота ми приключи.

— Ти си моя законна съпруга — каза той. — Омъжена за мен по законите на страната и пред Бога.

— О! Бог! — възкликнах пренебрежително. — Не и нашият Бог, така че какво значение има това за нас?

— Сам баща ти изрече еврейските молитви.

— Даниел! — възкликнах. — Той не можа да си ги спомни всичките, дори двамата с майка ти, макар да си блъскаха ума заедно, не можаха да си спомнят всички думи на благословиите. Нямаше равин, нямаше синагога, нямахме дори двама свидетели. Всичко, което ни обвързваше, беше вярата, която ние успяхме да вложим в брака си — нямаше нищо друго. Аз пристъпих към брака с вярата, с доверие в теб, а ти пристъпи към него с лъжа на уста, като криеше жена и нейното дете в люлката. Който и Бог да сме призовали — било е безсмислено.

Лицето му беше пепеляво.

— Говориш като алхимик — каза той. — Ние изрекохме обвързващи клетви.

— Ти не си бил свободен да ги дадеш — процедих.

— Ти следваш разума до края му и стигаш до лудост — каза той отчаяно. — Каквито и да са правилните или погрешните неща в нашата женитба, аз те моля да изградим един брак сега. Моля те да ми простиш и да ме обичаш, като жена, не да ме анализираш като учен. Обичай ме със сърцето си, а не с разума си.

— Съжалявам — казах. — Няма да го сторя. Умът и сърцето ми са неделими. Няма да се разсека на части, така че сърцето ми да може да получи своето, а разумът ми да смята, че това е погрешно. Каквото и да ми струва това решение, аз го вземам цялостно, като цялостна и завършена жена. Ще платя цената, но няма да се върна при теб и в онази къща.

— Ако е заради майка ми и сестрите ми… — подхвана той.

Вдигнах ръка.

— Успокой се, Даниел — казах тихо. — Те са такива, каквито са, и аз не ги харесвам, но ако ти ми беше останал верен, щях да намеря някакъв начин да живея с тях. Без любовта ни всичко това е без значение.

— Какво ще правиш тогава? — попита той и аз долових отчаянието в гласа му.

— Ще остана тук с баща си, а когато дойде подходящият момент, ще се върнем в Англия.

— Искаш да кажеш, когато мнимата принцеса се възкачи на трона, а предателят, когото обичаш, излезе от Тауър — обвини ме той.

Извърнах глава от него.

— Каквото и да стане, няма да е твоя грижа какво правя — казах тихо. — Сега искам да си вървя.

Даниел сложи длан върху ръката ми. През тънкия ленен ръкав почувствах колко гореща е дланта му. Гореше от страдание.

— Хана, обичам те — каза той. — За мен ще бъде равносилно на смърт, ако отказваш да ме виждаш.

Обърнах се отново към него и го погледнах право в очите, като момче, не като жена, която среща погледа на съпруга си.

— Даниел, нямаш кого друг да виниш, освен себе си — казах рязко. — Не съм жена, с която можеш да си играеш. Ти ме измами и аз изтръгнах любовта си към теб от сърцето и от ума си и нищо, нищо, няма да я възстанови. Ти си непознат за мен, сега и завинаги. Свършено е. Върви си по пътя, а аз ще вървя по своя. Свършено е.

Той изхлипа дрезгаво, сякаш гърлото му бе възпалено, обърна се и се отдалечи бързо. Върнах се в магазина възможно най-тихо и бързо, качих се по стълбите до малката празна спалня, в която бях отпразнувала свободата си, хвърлих се по очи на малкото легло, покрих главата си с една възглавница, и мълчаливо заплаках за любовта, която бях изгубила.

 

 

Това не беше последния път, в който го видях, но повече не говорихме насаме. През повечето недели в църквата го зървах как усърдно отваряше требника си и казваше молитвите си, съблюдавайки внимателно всяка стъпка от литургията, без да откъсва очи от Светото причастие и свещеника, както всички правехме винаги. Седнали на скамейката си, майка му и сестрите му ми хвърляха кратки погледи крадешком, а веднъж ги видях заедно с доста обикновено изглеждаща светлокоса млада жена, която носеше бебе на хълбока си, и предположих, че това беше майката на детето на Даниел и че майката на Даниел беше приела като свое задължение да доведе внука си на църква.

Извърнах глава от любопитните им погледи, но изпитах странното замайване, което не бях изпитвала отдавна. Наведох се напред, стиснах гладкото изтъркано от годините дърво на скамейката и зачаках усещането да отмине, но то се усили. Зрението ме навестяваше.

Бих дала всичко да ме подмине. Последното, което исках, беше да предизвикам зрелище в църквата, особено когато онази жена беше там с детето си; но вълните на мрака сякаш се спуснаха от преградата между нефа и мястото за хористите, откъм свещеника зад нея, от свещите в каменните сводести прозорци, спуснаха се и ме погълнаха, така че не видях дори как кокалчетата на пръстите ми побеляха, когато се вкопчих в скамейката. После видях само полата на роклята си, докато падах на колене, а сетне не виждах нищо друго, освен тъмнина.

Чух шум от битка и как някой крещеше: „Не детето ми! Вземи го! Вземи го!“, и почувствах как казвам: „Не мога да го взема.“ А настойчивият глас изпищя отново: „Вземи го! Вземи го!“ и в този миг се разнесе ужасен грохот, сякаш падаше отсечена цяла гора, и връхлетяха бурно мъже, коне, връхлиташе опасност, и аз исках да побягна, но нямаше накъде да бягам, и заплаках от страх.

— Вече си добре — разнесе се някакъв глас, и това беше обичният глас на Даниел, аз бях в обятията му, и слънцето грееше топло върху лицето ми, и нямаше тъмнина, нямаше ужас, нямаше го ужасният трясък на рухващо дърво и тропота на копита по камъни.

— Припаднах — казах. — Казах ли нещо?

— Само „Не мога да го взема“ — каза той. — Това Зрението ли беше, Хана?

Кимнах. Трябваше да седна и да се отдръпна от него, но се облегнах на рамото му и почувствах съблазнителното усещане за безопасност, което той винаги ми вдъхваше.

— Предупреждение ли? — запита той.

— Нещо ужасно — казах. — Боже мой, ужасно видение. Но не знам какво. Така става — виждам достатъчно, за да почувствам ужас, но не достатъчно, за да разбера.

— Мислех, че ще изгубиш Зрението — каза той тихо.

— Изглежда, че не е така. Не беше видение, което бих пожелала.

— Тихо тогава — каза той успокоително. Обърна лице на една страна и каза: — Ще я отведа вкъщи. Можете да ни оставите. Тя няма нужда от нищо.

Изведнъж осъзнах, че зад него имаше малък кръг от хора, които се бяха събрали от любопитство да видят жената, която беше извикала и беше припаднала в църква.

— Тя е ясновидка — каза някой. — Беше юродива на кралицата.

— В такъв случай не е могла да предвиди добре… — каза някой с иронична усмивка и подхвърли някаква шега за това, че съм дошла от Англия да се омъжа, а после съм напуснала мъжа си, преди да са минали и три месеца.

Видях как Даниел пламна от гняв и с усилие се изправих до седнало положение. Ръката му веднага ме обгърна по-здраво.

— Не мърдай — каза той. — Ще ти помогна да се прибереш вкъщи, а после ще ти пусна кръв. Ти гориш, трескава си.

— Не съм — възразих му веднага. — И ми няма нищо.

Баща ми се появи до Даниел.

— Ще можеш ли да ходиш, ако и двамата ти помагаме? — попита той. — Или да докарам носилка?

— Мога да вървя — казах. — Не съм болна.

Двамата ми помогнаха да се изправя на крака и тръгнахме надолу по тясната пътека към уличката, която водеше към градските порти и нашия магазин. На ъгъла видях групичка чакащи жени — майката на Даниел, трите му сестри и жената с бебето на хълбока. Тя се взираше в мен, точно както се взирах и аз в нея, докато всяка от нас измерваше с поглед другата, оглеждаше, преценяваше, сравняваше. Тя беше млада, отхранена с мляко жена с широки бедра, с розова кожа, зряла като праскова, с розови усмихнати устни и светли коси, с широко лице, което не познаваше измама и хитрост, със сини, леко изпъкнали очи. Тя ми се усмихна — свенлива усмивка, наполовина извинителна, наполовина изпълнена с надежда. Бебето, което притискаше към себе си, беше истинско еврейско момченце, тъмнокосо, тъмнооко, със сериозно лице, с прекрасна маслинена кожа. Бих разбрала, че е дете на Даниел в мига, когато го видех, дори госпожа Карпентър да не беше издала тайната.

Когато я погледнах, видях зад нея сянка — сянка, която изчезна в мига, щом обърнах поглед към нея. Бях видяла нещо като конник, който яздеше зад нея и се навеждаше ниско към нея. Примигнах: нямаше нищо, освен тази млада жена, притиснала бебето към себе си, и жените от семейството на Даниел, загледани в мен, докато аз гледах тях.

— Хайде, татко — казах с много уморен глас. — Отведи ме вкъщи.