Барбара Бозуел
Последната от рода Брейди (11)

Единадесета глава

Колийн съжаляваше за момента, когато се съгласи да излезе с Род Гарет. Той изглеждаше твърде зает, почти мрачен и не му се говореше. Постави една касетка в касетофона на колата и дотолкова увеличи музиката, че беше невъзможно да се разговаря. Музиката изпълваше онова, което в противен случай би било гробна тишина.

Барът беше препълнен с шумна тълпа, почти всички, изглежда, познаваха Род. Повечето бяха момчета от отбора с момичетата или жените си и имаше огромен брой почитатели на „Билс“. Първия път, когато се любиха с Джек, беше, след като се бяха карали в бара за Гарет…

Доста хора отидоха при Род и Колийн на масата им да се посмеят и да се почерпят с пилешки крилца, които Род продължаваше да поръчва. Те не вечеряха друго, а само безкрайна редица от специалитета на Буфало.

И бира. Много бира.

Колийн спря да брои халбите, които донасяха на масата им, и колко пъти Род пресушаваше и отново пълнеше чашата си. Тя се опитваше да бъде добра събеседничка в разговорите си с приятелите му и да се смее на шегите им, които ставаха все по-глупави. Тя не обичаше бира и пиеше диетична кола, което изобщо не допадаше на Род. Той се опита да я накара да пие нещо по-сериозно, но когато тя твърдо отказа, той я пренебрегна и се обърна към приятелите си.

След три безкрайни часа Колийн разбра, че е време да си тръгва. Бирата имаше странен ефект върху Род — не само че беше пиян, но и напълно се промени. Под влиянието й той стана подъл, войнствен и непоносим — толкова различен от нежния добър мъж, който обикновено беше. Тя реши да се обади на Никол да дойде да я вземе, като се надяваше да са се върнали от театъра. Но когато стана, Род изръмжа:

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш?

— Да се обадя по телефона — отговори Колийн. Стомахът й се беше свил и тя разбра, че се страхува от Род Гарет. Колкото по-бързо изчезнеше, толкова по-добре.

Род се пресегна през масата и със сила я дръпна на мястото й.

— Сядай, Белинда! Няма да ходиш никъде. — Той се изсмя грубо, глътна на екс останалата бира и изкрещя на сервитьорката за още една.

— Хей, Род, тази не е Белинда — подхвърли един от мъжете на масата им.

— Колийн — промърмори тя. Сърцето й биеше силно и тя усети истински страх. Род Гарет беше огромен и мисълта за тази сила я ужаси. — Коя е Белинда?

— Тя е кучка — извика Род и изреди няколко псувни.

— Белинда ходеше с Род няколко години — прошепна Тина, годеницата на един от защитниците. — Изглеждаше сериозно, но тя го изостави преди няколко месеца. — Тина зашепна още по-тихо: — Белинда каза, че не може да понася пиенето му през цялото време. Сега тя е с някой друг и Род го понася тежко, макар че не си го признава. Ти изглеждаш като нея.

„За пиенето му“, помисли си Колийн и се съгласи с тази Белинда. Но беше неприятно да чуе за приликата си с другата жена. Това правеше поведението на Род Гарет дори по-заплашително. Колийн блъсна стола си и бързо стана.

— Трябва да си тръгвам.

— Добре, добре. — Род стана. — Ще те закарам.

Очите на Колийн се разшириха от страх.

— Той не може да кара в това състояние — обърна се тя към Тина, една от малкото, които не бяха пили.

Тина кимна:

— По-добре ти да го закараш вкъщи.

Колийн се намръщи.

— Тя ще го закара вкъщи тази вечер — каза Тина.

Колийн прехапа долната си устна.

— Не знам къде живее. — Тя погледна към Род, който тъкмо изсипа една халба бира върху главата си и извика от щастие.

Спомни си колко любезен бе той вечерта на Ниагарския водопад, колко мило се държеше по телефона. Не си бе и помисляла, че ще се превърне в този огромен крещящ странник.

— А и, изглежда, няма да може да ме упъти — добави тя.

Тина въздъхна.

— Аз знам къде живее. Ще взема колата на Трейн, а ти ще ме следваш до къщата на Род. Трейн, скъпи, дай ми ключовете си, трябва ми колата ти. Ти стой тук и ме чакай.

Трейн подаде ключовете.

— Хайде, Род, Колийн ще те закара — заповяда му Тина с глас, който не допускаше спор.

За успокоение на Колийн, Род ги последва и се качи във ферарито си. Тя караше бавно, това вбесяваше Род и той крещеше.

Най-накрая Тина спря пред двуетажна къща в тих квартал.

— Това е — провикна се тя, като свали прозореца на колата.

Преди Колийн да свали своя прозорец и да помоли Тина да я закара вкъщи, тя изчезна.

Колийн погледна Род, който хъркаше силно. „И сега какво?“, почуди се тя. Каква ужасна вечер, та това бе най-лошият уикенд в живота й. Всичко беше мрачно и самотно без Джек. Като че ли животът й се бе обърнал с главата надолу благодарение на Куентин Рамзи и неговия подлудяващ клан. Обзеха я мрачни чувства и гняв.

Като въздъхна, Колийн влезе в алеята на къщата на Род, точно към вратата на гаража, но не видя автоматично устройство за отваряне. Явно Род, както и Джек, нямаше такова.

Мисълта за любимия предизвика сълзи в очите й и Колийн задуши риданието си. Род можеше да остане в колата да спи, реши тя, докато се бореше със сълзите. Беше уморена от плач. Очите й горяха, а гърлото й я болеше от ридание. Беше плакала твърде много, след като Джек я бе изритал от живота си. Треперейки, Колийн се отправи към къщата, за да се обади на Никол.

Вторият ключ, който опита, стана и Колийн влезе. Беше съвсем тъмно и тя опипваше в тъмнината, докато очите й свикнат. После бързо светна първата лампа, която видя.

Беше странно да стои сама в къщата на Род, където не беше идвала преди. Почувства се като крадец, докато обикаляше стаите и търсеше телефон. Най-накрая го намери в голяма червено-бяла спалня на втория етаж.

Имаше огромно легло в средата на стаята и огледало на тавана.

Тя се разгледа в огледалото. Дори не искаше да си представи за какво беше то. Грабна телефона и бързо набра номера на апартамента си, като много искаше вече да са се прибрали.

Тя го остави да звъни 10, 11, 12 пъти и разбра, че или не са се върнали, или не вдигат телефона. Обади се на телефонни услуги и взе телефоните на две таксиметрови компании. И от двете й казаха, че такситата ще могат да дойдат не по-рано от 20 минути.

След като затвори, Колийн разбра, че дори не знае адреса. Не беше обърнала внимание на табелите по пътя, беше се концентрирала върху шофирането.

Колийн реши, че й е останала само една възможност: да се обади на Джек. Някой трябваше да я закара вкъщи, а той би трябвало да знае къде живее Род. Наистина нямаше друг избор, убеждаваше се сама, това не беше извинение, за да го види. Все пак тя имаше достатъчно гордост, за да не се хвърля в прегръдките на мъж, който не я иска. С треперещи пръсти набра номера на Джек.

Той вдигна след третото позвъняване.

— Да.

Никога преди не се беше радвала толкова на гласа му. Цялата любов, която изпитваше към него, се разгоря с нова сила в нея.

— Джек, обажда се Колийн — каза тя, останала без дъх.

— Не е необходимо да се представяш — каза той, — още не съм забравил как звучи гласът ти.

Дали очакваше студен и равнодушен отговор? Ако беше така, Колийн знаеше, че няма да успее.

— Джек, загазих и искам да те помоля за една голяма услуга. Аз… имам нужда някой да ме закара вкъщи.

Той веднага отговори на напрежението в гласа й.

— Къде си, Колийн?

Тя въздъхна дълбоко.

— В къщата на Род Гарет. А не знам адреса.

Последва дълга тежка пауза. И после Джек каза студено и язвително:

— Нека Род те закара вкъщи. Не осигурявам таксита на неговите мадами.

— Джек, моля те, не се занасяй! — Гласът й бе отчаян. — Страх ме е. Той спи в колата си и…

— Белинда! — Името като че проехтя в къщата.

Вратата се блъсна и се чу шум от падане на предмет.

Колийн изстина.

— Това е той. Той влезе…

— Къде си, кучко? — Род Гарет викаше толкова силно, че Джек го чу по телефона.

— Колийн, какво става? — попита той.

— Той е пиян — прошепна паникьосано Колийн. — Страх ме е от него, Джек, моля те, ела.

Джек изруга.

— Тръгвам веднага. Пази се. Заключи се някъде!

Колийн едва успя да затвори телефона и да отиде в банята, когато Род се появи на вратата на спалнята.

— Ела тук! — заповяда той с дебел глас.

Тя блъсна вратата на банята и я заключи. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне.

Род започна да удря с юмруци.

— Отвори, Белинда! Адски ще съжаляваш, ако не отвориш.

— Аз не съм Белинда. Аз съм Колийн — проплака тя отчаяно. — Спомняш ли си, че излязохме тази вечер?

— Излез, кучко! Веднага! — Ударите се засилиха и вратата се разклати.

Той се хвърляше върху вратата. Дали ще може една дървена врата да издържи на огромната сила на Род Гарет?

— Ще разбия вратата! — заплаши я той. Последва оглушителен шум от удара по вратата, но тя все още държеше.

Нямаше да е задълго! Колийн беше сигурна… Тя скочи във ваната. Никога не е бивала толкова изплашена, трепереше и едва дишаше. Всеки път, като си поемаше дъх, сякаш ножове се забиваха в гърдите й.

След минута вратата полетя, а Род Гарет — след нея. Силата на удара го изпрати в стената и даде на Колийн няколко секунди, за да избяга от банята.

Беше почти излязла оттам, когато той я докопа за дрехата и я дръпна. Колийн падна на пода, а Род Гарет се просна върху нея.

— Значи го обичаш грубо, а, скъпа! — Той се разсмя и започна да я целува по врата.

Ударът от падането я бе замаял и за миг-два тя остана да лежи неподвижно. Цялата стая като че ли се въртеше, но прилив на сила й помогна да го изрита. Извъртя глава да избегне устата му.

Род се смееше, сякаш му харесваше борбата й, избягваше ударите и я притискаше с мускулестите си крака и ръце. Миризма на пот и бира изпълни стаята и на Колийн започна да й се повдига. Бе оглупяла от страх и когато усети устата му върху своята, захапа езика му с всичка сила.

Род изкрещя, вдигна се от нея и седна.

— Ти ме ухапа! — кресна той, очите му изглеждаха като малки резки в лицето му, изпълнено с ярост. Той допря с ръка устата си и замръзна, като видя кръв. — Аз кървя! — И като вдигна ръка, й зашлеви един шамар.

Болката я зашемети, но тя използва, че е свободна и скочи на крака. Род тръгна след нея, но бе твърде пиян, за да бъде толкова бърз, докато тя се движеше като газела.

Колийн изтича до външната врата, а Род я следваше, крещейки ругатни. За нещастие свежият въздух, изглежда, го бе съживил, защото той се нахвърли върху нея с нарастваща сила и ловкост.

Колийн изкрещя. Нямаше никакви надежди да избяга от него. Тя отвори вратата на ферарито, което все още беше паркирано на алеята, и заключи и двете му врати точно когато месестите ръце на Род хванаха дръжката.

Той дръпна дръжката, сякаш се опитваше да измъкне вратата. Колата се заклати, но вратата остана неподвижна. Колийн мислено поблагодари на производителите, чиито пътни тестове едва ли предвиждаха такова предизвикателство.

— Тя е моя! — зави Род и започна да удря по покрива. — Моята кола! Ще ми платиш! Ще трябва да караш през мен.

Добра идея, но за нещастие тя нямаше ключове. Нова паника я обзе. Къде бяха ключовете? Спомни си, че ги беше използвала да отключи входната врата. Дали ги бе оставила на вратата? Почувства ледени тръпки и сетне изгаряща топлина. Ако Род ги откриеше, можеше да влезе в колата.

За пръв път тази вечер тя беше благодарна, че Род беше толкова упоен. Можеше да беснее, но не можеше да мисли. Пропитият с алкохол мозък не можеше да прецени защо тя не тръгваше, не му идваше наум да потърси ключовете. Той продължи да удря по колата, да я обикаля и да дърпа дръжките, докато Колийн трепереше вътре.

Времето като че ли беше спряло, тя нямаше представа колко се бе проточило всичко, когато чу остър звук от спирачки и фарове на кола, която спря на алеята зад ферарито.

Погледна в огледалото и видя Джек да слиза от черния си файърбърд. Колийн затвори очи и горещи сълзи на облекчение потекоха по бузите й.

— Род, какво става? — Джек се приближи бавно.

— Джек! Трябва да ми помогнеш! — оплака се Род. — Тя ще открадне ферарито ми. — И той започна отново да удря и ругае. Този път удряше и бронята.

Джек погледна в колата и видя Колийн да плаче на шофьорското място. Той присви устни.

— Род, успокой се! — каза тихо. — Тя няма да вземе колата, няма да й позволя. Сега влез в къщата да направим план — добави той заговорнически.

— План? — повтори Род. — За какво?

Колийн видя как двамата влизат в къщата. В момента, в който влязоха, тя изскочи навън и се заключи в колата на Джек. И тогава ужасна мисъл й дойде наум. Ами ако Джек бе в опасност? Кой знае какво щеше да скимне на откачилия Род Гарет. Тя се опита да подреди разбърканите мисли и да измисли план за спасение.

Но Джек излезе невредим след няколко минути и се забърза към колата. Колийн отключи и го пусна вътре.

— О, Джек! — Близостта му предизвика нов изблик на сълзи. — Беше ужасно! Никога преди това не ме е било толкова страх.

Джек я погледна. Светлината в колата освети червенината на бузата й, косата й падаше безразборно на раменете й, а блузата й бе разкъсана. Той хвана раменете й.

— Колийн, той…

— Той се опита да ме нападне — изрече Колийн, докато бършеше сълзите си, които се стичаха по бузите й. — Той ме удари. Сякаш беше луд, Джек. Дори не знаеше коя съм. Мислеше, че съм бившето му гадже Белинда.

Джек я докосна по ударената буза, вече виждаше следите от мораво да се появяват по абаносовата й кожа.

— Мъж като Гарет би могъл да ти счупи главата. — Той млъкна. Нямаше да може да изброи нещата, които един пиян силен Род Гарет би могъл да й направи.

Гореща ярост го обзе.

— Това копеле! Трябваше да му счупя зъбите. — Той отвори вратата. — Ще го направя сега.

— Не, не! — Колийн го хвана. — Недей, моля те! Джек, нека просто да се махнем оттук. Искам да си отида вкъщи. — Тя плачеше толкова силно, че едва виждаше, но го хвана за ръката, за да го задържи.

Джек затвори вратата на колата и подкара по алеята. Колийн пребледня, когато видя Род Гарет да отваря входната врата и да излиза отвън.

— Ами ако ни последва?

— Няма — успокои я Джек. — Взех ключовете от колата му. — Той побутна джоба на сакото си. — Бяха на входната врата. Не исках да излезе с колата на пътя и да убие някого.

Те заминаха, оставяйки Род Гарет да крещи след тях.

Колийн затвори очи и се опита да се успокои. Сега тя бе в безопасност. Тялото й трепереше и тя усети студ около себе си.

— Не мога да спра да треперя. Като че ли не мога да се стопля. — Не можеше да спре и да плаче.

— Това е нервна реакция. Получила си шок. — Той включи парното и топлина изпълни колата. Стискаше кормилото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му белееха. — Колийн, сигурна ли си, че си добре? — попита той с тих глас. — Бих могъл да те заведа до болницата.

— Не! Няма нужда — въздъхна тя.

— Блузата ти е скъсана.

Колийн погледна надолу, като забелязваше това едва сега.

— Но той не… той не… — Тя не можеше да изрече думата.

— Той не те е изнасилил, но ти е нанесъл физически травми. Имаш подутина, която го доказва. Мисля, че можеш да го дадеш под съд, Колийн. Можем да отидем в полицията веднага.

— Не! Не! — извика тя. — Просто искам да си отида вкъщи и да забравя, че тази вечер е съществувала.

— Искам този мизерник да бъде наказан за това, което ти е причинил, и за това, което се е опитал да ти причини. — Гласът му се повиши. — Не, искам нещо повече от наказание. По дяволите, искам го мъртъв.

— Недей, Джек, моля те! Няма да понеса повече насилие и гняв.

— Като си помисля как те е плашил, удрял, късал дрехите ти… — Джек изруга. Сякаш остро стъкло се бе врязало в гърлото му. — Не мога да понеса мисълта да ти се причинява болка, Колийн. Това ме влудява.

— Той е толкова различен от човека, за когото го мислех, Джек — прошепна тя. — Беше странно, сякаш алкохолът разкри съвсем друга личност. Той не беше на себе си от момента, в който дойде да ме вземе. Може би вече беше пил…

— Знам, че алкохолът има патологичен ефект върху някои хора, но не знаех, че действа на Гарет по този начин — каза Джек. — Защо, по дяволите, излезе с него, Колийн?

— Защото ти не ме искаш — изтърси Колийн. — Никол и Камал щяха да излизат, а аз бях толкова самотна. Затова излязох с него. Толкова съжалявам. — Тя избърса сълзите си.

Джек спря в алеята на къщата си.

— Вкъщи сме — каза той и Колийн се огледа.

Вкъщи. Неговата къща. Тяхната.

— Пратих Никол и Камал да вземат нещата ми — каза тя тихо. — Ти не си бил тук, когато са дошли.

— Бях в кръчмата и поемах болкоуспокояващо средство за пулсиращото главоболие, което имах, след като ме напусна в петък. Когато се върнах, видях, че нещата ти ги няма, а и Никол ми беше оставила бележка. — Джек слезе от колата и взе Колийн на ръце.

Тя не се възпротиви. Ужасът й бе преминал и цялото й тяло тръпнеше от вълнение. Джек я занесе направо в спалнята и я остави на леглото.

— Отново ли сме заедно? — попита тя, а сърцето й биеше лудо.

Той не каза нищо, само я погледна, после излезе от стаята и веднага се върна с плик. Вътре имаше парчета накъсана хартия.

— Чекът? — отгатна Колийн. — А какво ще кажеш за заплахите на Куентин? — попита тя.

— По дяволите заплахите на Куентин! Той не може да ме уволни или да ми попречи да работя. Просто трябва да напиша една колона за плановете му и всеки адвокат в страната ще бъде срещу него. Не съм и помислял да му играя по гайдата, Колийн.

Джек й подаде плика.

— Единствената причина, поради която донесох чека вкъщи, бе, че бях ядосан. Не ми каза истината за себе си и аз бях като луд…

— Беше огорчен — поправи го Колийн. Очите й отново се пълнеха със сълзи, макар че на устата й се появяваше нежна усмивка. Тя застана на колене и се пресегна към края на леглото, където седеше той.

— Бях бесен — поправи я той. — Исках да те накажа. — Ръцете му се разтвориха да я прегърне, когато тя се приближи. — Знаеш колко лош мога да бъда, Колийн — каза той, а устните му докосваха косата й. — Скъпа, не съм си и помислял, че ще си отидеш или че ще помислиш, че искам да си отидеш. Никога не си се плашила от мен преди, винаги си стояла наравно с мен. Това е една от причините да си допадаме толкова. Ти си толкова добра с мен, Колийн! Добре ни е заедно…

— Знам — прошепна тя, като го прегръщаше и се притискаше към него, ридаейки все повече и повече, и тихо благодареше на небето за това тяхно одобряване. — Ти никога не си ме плашил, но си мислех, че имаш право да ме мразиш. Знаех, че съм сгрешила, Джек. Трябваше да ти кажа за парите и за Рамзи много отдавна. Исках, но…

— Не ти помогнах с всичките онези глупави приказки, че ще се женя за пари — въздъхна дълбоко Джек. — Съжалявам, Колийн. Истината е, че бях огорчен, но никога не съм смятал да скъсвам с теб. Мислех, че ще се поразсърдим и че ще те накарам малко да съжаляваш.

— Или много — прекъсна го Колийн с усмивка.

— Ти го направи малко преди да ми се ядосаш — каза й Джек усмихнато. — Но вместо да ме закараш в спалнята, както трябваше да направиш, изчезна с Никол. И аз трябваше да стоя като вързан. Чаках целия уикенд да ми се обадиш, но дяволският телефон не звънна нито веднъж.

— Това е смешно — каза нежно Колийн. — Аз чаках ти да ми се обадиш, но вместо това се обадиха сестрите ми, после Куентин и накрая Род Гарет. — Тя видя сянка да пада върху лицето му и бързо продължи, защото не искаше да говори повече за Гарет: — Отказах да говоря със сестрите си и Куентин, а Никол им обрисува поведението ми. Все още ме е яд, че те се намесиха между нас.

Той се наведе и нежно я целуна.

— Не ги обвинявам, че искат да те предпазят, скъпа. Аз споделям това чувство с тях. И разбирам, че Куентин Рамзи ти мисли доброто. Просто трябва да ги убедя, че всичко е за твое добро.

Тя въздъхна облекчено:

— Обичам те, Джек! Завинаги!

— Ще смееш ли да го повториш в църквата пред твоето и моето семейство, когато всичко се уреди? — попита я усмихнато Джек.

— О, да, Джек!

— Обичам те много, Колийн! Не мислех, че е възможно да обичаш по такъв начин. Ти промени целия ми живот. Ти си единствената жена на света за мен!

Те се целунаха с дълбока, любвеобилна целувка.

— Смятам да помоля Куентин Рамзи за сигурно споразумение, че което е твое, остава твое — каза Джек по-късно, когато лежаха заедно, доволни и прегърнати.

— Аз няма да го подпиша — предупреди го Колийн.

— Ще го подпишеш, Колийн. Ти не се омъжваш за търсача на съкровища, искам да убедя цялото ти семейство в това.

— Те ще се убедят, когато те видят и разберат колко много се обичаме. — Тя се подпря на лакът и го погледна. — Аз не съм безмозъчно малко същество, което ще се хване на хитрината на един търсач на съкровища, Джек. Ако семейството ми не го е знаело досега, ще го разбере.

— Няма смисъл от спорове, скъпа. Ти ще подпишеш договора и това е.

Тя поклати глава.

— Което е мое, е наше, което е твое — е наше. И по това няма спор.

— Скъпа, няма да се карам с теб.

— Добре, защото ще загубиш — усмихна се тя предизвикателно. — Глупачка? Надявам се да не се държа така.

Джек се засмя сърдечно и я дръпна върху себе си.

— Обещай, че никога няма да се държиш така.

— Обещавам — каза тя щастливо, като го прегърна и целуна от цялото си сърце.