Метаданни
Данни
- Серия
- Брейди и Рамзи (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Brady, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Годев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 65 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
- Сканиране
- an8 (2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2014)
Издание:
Барбара Бозуел. Последната от рода Брейди
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954-459-064-1
История
- — Добавяне
- — Корекция от ganinka
Първа глава
— Джек, Казоровски иска да те види в офиса си веднага.
Джексън Блеклидж не вдигна поглед от екрана на терминала, а пръстите му не пропуснаха нито една буква, докато се движеха чевръсто по клавиатурата.
— По-късно, момче! — измърмори той на нетърпеливия млад мъж, когото прецени като колежански стажант-лекар, работещ на половин ден. — Сега изчезвай. Имам работа!
— Казоровски каза, че наистина е важно — рече загрижено Скип.
Всички в „Буфало Таймс Газет“ знаеха за нрава на Блеклидж, който беше непредвидим и избухлив като вулкан.
— Войната обявена ли е? — попита Джек, като спря, за да погледне младия човек. — Преместени ли са „Буфало Билс“ в друг град?
— Не, но…
— Е, добре тогава, това не е наистина важно, нали?
Блеклидж отново се съсредоточи в клавиатурата, несъмнено предчувствайки уволнението на нещастния новак.
— Извинявай, Джек, но Казоровски ми заповяда да те заведа в офиса му! — Гласът на младия човек стана по-мек. — Току-що те разконцентрирах, нали?
Джек се изправи бавно от стола в пълния си ръст — близо 2 метра твърда мускулна маса. Опря длани на бюрото, наблюдавайки как остроумната усмивка на стажанта леко трепна. Джек прекрасно съзнаваше заплашителния си вид. По време на дните си като професионален атлет той често използваше внушителната си фигура да въздейства на съперниците си. Погледна ниския беззащитен хлапак и въздъхна — сега не беше на пистата. Сега беше в редакцията и младият Смит просто си вършеше работата като всички други.
— Води ме, момче, ще отделя на Казоровски десет минути.
Скип се усмихна широко с явно облекчение.
— Само ти можеш да не спазиш заповедта на редактора, Джек. Имам предвид, че той е шеф на всички, с изключение на теб. Ти имаш собствено мнение, за което ти се възхищавам.
— Ами! Само не казвай на Казоровски, че искаш да бъдеш като мен. Той смята, че съм проклятие небесно и язвата му няма да понесе мисълта за още един такъв.
Прекосиха стаята, изпълнена с обичайния за тези сутрешни часове шум. Някои репортери седяха пред терминалите и работеха върху статии, други говореха по телефоните или претупваха набързо купчините писма. Малка група бяха събрани пред кафе-машините в тесния коридор. Зад тях бе стаята на редактора.
Вътре пушеше Том Казоровски — възпълничък и оплешивяващ, той изглеждаше доста по-стар за петдесетте си години. Полупразен пакет цигари лежеше на бюрото му.
— Пушиш твърде много, Каз — каза Джек, влизайки в офиса. — Знаеш какво каза докторът ти. Пак ли искаш да се върнеш в болницата!
— Ако си толкова загрижен за моето здраве, можеш да ми направиш голяма услуга, като ми спестиш сцената, която знам, че ще изиграеш — отвърна Казоровски.
— О! — трепна Джек.
И отиде до малкия прозорец. Не се виждаше много — сградата, в която се приютяваше „Буфало Таймс Газет“, беше в една от най-старите и най-разрушени части на града. Самата сграда, приютила „Таймс Газет“ от откриването му отпреди близо 75 години, беше стара и запусната като района.
Септември беше красив месец в Западен Ню Йорк, листата току-що бяха започнали да сменят цвета си, а цветята все още цъфтяха. Но алеята под прозореца на Казоровски беше мрачна и отблъскваща.
Джек се обърна към редактора с един от своите известни Блек-Джекови погледи — твърд и непоколебим.
— Кажи ми лошите новини, Каз! Не, нека отгатна — издателят пак е цензурирал колоната ми.
Казоровски палеше нова цигара от фаса на старата.
— Нищо подобно, слава богу! — изкашля се той. — Джек, искам да поговорим за работата ти в синдикатите.
— Какво? — Тонът му беше войнствен, а тъмните му очи — предизвикателни.
— Разбира се, страхотен успех е за журналист от Буфало да публикува материали от национален мащаб в 212 вестника — каза Каз бързо. — И други вестници си имат местни журналисти, които публикуват в национален мащаб, но ти си първият и единствен за Буфало. И ние сме горди с това. Всички се надяваме твоята нова слава да помогне за по-нататъшното ни развитие, Джек. Дяволски е трудно да бъдеш единственият следобеден вестник и да виждаш как търсенето спада, тъй като хората все повече гледат телевизионни новини.
Джек го погледна уморено. Знаеше, че Казоровски никога не акцентираше върху цената, без да има нещо предвид.
Редакторът въздъхна дълбоко:
— Джек, ти се бе концентрирал върху писането на три колони за седмица чрез синдикатите, но „Таймс Газет“ имат нужда от пет!
— Съжалявам, Каз. Единствената причина, поради която започнах да се занимавам със синдикатите, беше, защото пишех по пет колони за последните пет години. Искам да ги намаля на три и да ги пригодя към националната публика, а не към местната.
— Но колоната ти тук е истинско поражение заради местната гледна точка. Мога да разбера амбициите ти да пишеш в национален мащаб, но нашият читател иска някой да коментира новините, клюките и хумора на Буфало.
— Така че ти искаш три колони седмично, подходящи за национална публикация, и две за местните проблеми. Да-а, Каз, не искаш много. Но и не плащаш много — добави сухо Джек.
— „Таймс Газет“ не е случаен вестник, Джек. Ние разбираме влиянието, което оказва върху теб новият договор със синдикатите. Затова ние… аз реших да ти наема асистент.
Джек се втренчи в него.
— Какво?
— Нали знаеш, някой, който да ти помага. Например да вземе вторничната и четвъртъчната колона, разбира се, под твое ръководство — добави той бързо. — Никога не бихме наели журналист, който да се състезава с теб. Твоето име се запазва под колоната.
— Така наистина е по-евтино — каза смръщено Джек.
— Да, има такова нещо. — Каз се опита да се усмихне. Той се гордееше със своята пестеливост. — Джек, да се върнем към асистента ти. Всичко, което трябва да правиш, е…
— Да науча някой току-що завършил журналистика хлапак как се пишат колони. Да се подготвя за безкрайни преписвания и агитационни разговори. По дяволите, Том, ще изгубя повече време, докато се грижа за него, отколкото, докато пиша собствените си колони.
— За нея — прекъсна го Казоровски, въртейки в ръце молив.
— Моля?
— За нея. Асистентката ти. Тя е жена, Джек.
Джек се засмя.
— Хайде, Каз, стига си се шегувал! Жените пишат за храна, сватби и бебета или за знаменитости, ако са по-малко привързани към семейния живот. Аз пиша за спорт и политика. Пиша и сериозни, и сатирични неща.
— Много жени четат твоите статии, Джек.
— Разбира се. Но това не значи, че могат да ги пишат. Ако искаш жена-журналист, нека пише за женските страници — за нещата в детските градини или за последните конференции за молците, или за десетте най-ефикасни начина за флиртуване, или нещо подобно…
— Ти поначало си женомразец, Джек. Нищо чудно, че нито една жена от вестника не поиска да ти стане асистент.
— Нито една?
— Също така и никой мъж не пожела работата — добави Каз. — По-възрастните са вече със статут, а по-младите не искат да свирят втора цигулка или да бъдат изкупителна жертва на известния… — Той се изкашля: — Ако кажа тиранин, ще бъде най-точно.
— Тиранин? Аз? — Джек беше обиден. — Наистина отстоявам позициите си, но…
— Някои те описват по-различно, използвайки думи, като „властен“ и „конфликтен“.
— Това, което съм аз, е „самоуверен“!
— Джек, ти още преди години премина от самоувереност към арогантност.
— Аз поемам рискове — каза Джек сурово. — Създавам си правилата и не се подмазвам на никого, включително и на така наречените шефове.
— А хората, които са загрижени за сигурността на кариерата си, се дистанцират от теб. Ето защо трябваше да ти намеря асистент извън вестника. Всъщност, наложи се да го търся и извън града. Ти си нещо като местна легенда във вестникарския бизнес, Джек.
Казоровски явно се подготвяше за избухването, което според него със сигурност щеше да последва. В действителност Джек щеше да избухне, когато си спомни, че току-що беше описан като скандален тип. Нещото, което Джек мразеше повече от идеята за това някаква си новачка да пише дяволските му колони, беше да изглежда предсказуем.
Вместо това той се усмихна, макар и не с най-окуражаващата си усмивка.
— Кажи ми за тази асистентка, заради която си обиколил страната, а, Том? — продума той мило. — Вече мога да отгатна някои неща: тя е достатъчно наивна, за да приеме заплата, която е невероятно ниска дори и за този боклук.
— Вярно е. — Казоровски потри ръце. — Знаеш с колко малко пари разполагаме. В интерес на истината, да работят с теб не беше единствената причина, поради която всички се отказваха от работата. Заплатата, която предлагахме, беше твърде ниска. Тъкмо се бояхме, че ще се наложи да я повишим, когато получих резюмето на това хлапе. Прочетох няколко нейни статии и я разпитах. Тя е добра, Джек! Бях готов да й говоря надълго и нашироко за ниските заплати в нашия бизнес, но тя се съгласи да започне работа веднага. На нашата цена!
— Мислиш ли, че е едно богато момиче, работещо за забавление, докато живее от парите, които баща й е оставил? — Тъмните очи на Джек се свиха от внезапен интерес.
— Съжалявам, че те разочаровам, Блеклидж, но ако това момиче е богато, аз лично щях да пиша тези две колони без пари. Не изглежда богата, нито пък говори или се държи като такава. Сигурен съм, че е момиче от средната класа с добри родители, които доста се лишават, за да й помогнат да започне кариерата си.
— Най-малко можеше да ми наемеш богат дебютант — каза Джек като че ли сериозно.
— Да не смяташ да се жениш за тази? — захили се Каз.
— Аз веднъж се ожених, както се казва, по любов и това беше пълен провал. Следващия път — ако има такъв, определено ще държа на мангизите. Големи мангизи и богата годеница. — За секунда сянка премина по лицето на Джек и изражението на цинично безразличие се смени с това на разочарование.
— Ето ти една нейна статия. — Гласът на Казоровски стресна Джек от неприятния унес. Той бързо погледна листа, който главният редактор му подаваше. — Темата е „Как прекарах лятната ваканция“.
— И ти си я наел заради това?
— Прочети го, добро е! Гротескно и обещаващо. Тя е работила за Дисни…
— Наел си мускетар да пише колоните ми!
— Работила е за Дисни Уърлд през лятната си ваканция — те наемат хора да се обличат като анимационни герои, да обикалят парка и да се смесват с посетителите — обясняваше Каз търпеливо. — Била една от племенниците на Доналд Дък.
Джек притвори очи:
— Страхотно! От мен се очаква да разреша на един бивш паток да се подписва под колоните ми. Постави я наравно с мен, Каз. Поне весела ли е? Или е изпълнена с кураж и неустоим чар?
Каз се покашля:
— Джек, за бога…
— Знаеш колко ненавиждам смелите и веселите. Няма начин, Казоровски, ще си пиша колоните сам.
— Вече е наета и започва утре — прекъсна го Каз. — Около година е практикувала във вестниците в Хаустън и Д.С., така че не е съвсем зелена. Беше добре, че я наех, Джек. А и не мисля да работи само за теб. Хората от забавните рубрики и страниците за Домашната кухня молят за помощник, така че тримата ще си я поделяте. Наели сме трима за цената на по-малко от един.
— Дяволско изчадие си, Каз — поклати глава Джек, едновременно подразнен и весел. — Ти си евтин и хитър. Но те предупреждавам предварително, че ще направя всичко възможно да я накарам да се откаже да работи с мен.
Телефонът иззвъня и Каз вдигна слушалката, явно облекчен от края на разговора. Джек се отправи към вратата.
— Като пристигне утре, прати я вкъщи, там ще работя.
Неговият персонален компютър му позволяваше това, макар че той предпочиташе да работи в редакцията. Но не и утре, имаше проблеми за разрешаване, а какво по-добро място от спокойствието на собствения му дом.
Каз покри с длан слушалката:
— Джек, няма да пратя 23-годишно момиче у вас. Ще се срещнеш с нея тук, в редакцията…
— Двадесет и три! — Джек се удари с ръка по челото. — Това я прави десет години по-млада от мен. Десет години! Когато аз съм навлизал в пубертета, тя е започвала училище, когато аз съм се учил да шофирам, тя се е учила да чете. Каз, но това е абсурдно!
— Тя ще бъде тук точно в 7, Блеклидж!
— Добре, тук ще съм. — Джек щракна с пръсти. Този рунд изгуби, но нямаше да се признае за победен. — И как се казва нетърпеливото малко патенце? — Усмивката му беше жестока.
— Колийн Брейди — каза Каз и се върна на телефонния си разговор с притеснен вид.
* * *
Колийн Брейди пристигна в редакцията на „Буфало Таймс Газет“ в 6.30. Беше толкова нетърпелива да започне първия си работен ден, че не можа да не дойде по-рано. Приятелски настроени колеги й се представиха, докато чакаше Джексън Блеклидж. Притесняваше се, че персоналът може да е зле настроен към пришълец, печелещ мястото за асистент на важен национален журналист от синдиката. Това, че ще й бъде разрешено да пише статии под ръководството на самия мистър Блеклидж, за нея беше като щастлив сън. Нямаше да я изненада, ако някой проявеше към нея ревност или открита омраза.
За нейна изненада обаче, всички бяха добре настроени.
Почерпиха я с кафе. Докато отпиваше и се опитваше да потисне кашлицата си, някой си направи шега с тъмната дебела брюнетка. Колийн се присъедини към смеха, като реши наум отсега нататък да си носи кафе в термос.
— Той дойде — прошепнаха. Черният Джек беше забелязан да се качва на асансьора.
Колийн се надигна. Мистър Блеклидж се подписваше с псевдонима Блек Джек. Чуха се гласове и подхилквания. Тя не разбираше какво става, но й беше ясно, че всичко това е част от играта. Едно вътрешно общество винаги си има своите шеги, език и код. От опит знаеше, че най-лошото в момента е да пита нещо.
Внимателна и бдителна по природа, Колийн се направи, че й е чуждо внезапното вълнение във въздуха, докато отпиваше от кафето. За нещастие не беше с лице към асансьорите, така че дори и да се обърнеше цялата, нямаше да види кой влиза в редакцията.
Тя не се обърна. Прекалено явно беше. Винаги бе по-добре да не разваляш груповата антипатия на… на какво? Колийн не бе сигурна, но се виждаше, че има нещо такова. И продължи разговора си с един от зам. главните редактори, преструвайки се на незаинтересована.
— Хей, Блеки, тя е тук! — извика един от спортните журналисти с напевен глас. — Новата ти асистентка е готова и те чака.
Колийн почувства, че се изчервява. Интонацията на мъжа бе такава, че неутралната и безобидна дума асистент беше прозвучала направо похотливо.
— Добре, къде е тя? — прозвуча груб ядовит глас.
— Точно там, Блек Джек — чу се заплашителният отговор. — Малката привлекателна блондинка!
Колийн остави чашата кафе на ръба на едно бюро и бавно се обърна. Джек Блеклидж стоеше недалеч от нея. Той, разбира се, я беше забелязал веднага. Тя беше единствената непозната в стаята и наистина бе „привлекателна малка блондинка“. Джек я огледа: светлата й коса, мека и разпусната, леко падаше по раменете й. Тя имаше невероятно големи кафяви очи, сладка уста, която изглеждаше сочна и съблазнително подвижна, а цветът на лицето й бе като на крем от праскови.
— Вие ли сте Колийн Брейди? — попита той, за да спечели време. Беше изгубил самообладание, което рядко се случваше. Каз пропусна да каже, че новата му асистентка е красива. Той съвсем не беше доволен от топлината, която обля тялото му.
— Да, сър — отговори Колийн. Тя чу хихикането на наблюдателите и трепна. Беше напрегната като войник в присъствието на генерал. Заповяда си да се отпусне и успя да се усмихне, подавайки му ръка.
Джек я стисна здраво, ръката му беше толкова голяма, че нейната съвсем се изгуби в шепата му.
Колийн се опитваше да не изглежда учудена, но фигурата му изостри вниманието й. Беше си представяла мистър Блеклидж подобен на Казоровски, а той беше млад, висок, с гъста, тъмна въздълга коса, с черни очи и добре оформена чувствена уста, сега извита в тъжна усмивка.
Като че се беше извисил над нея. Беше огромен, мускулест и як, в пълен контраст с дребната й нежна фигура. Носеше избелели тъмни дънки, които подчертаваха здравия му кръст и плосък корем. Черната му фланелка и черното кожено яке го правеха да изглежда още по-внушителен.
Беше облечен по-скоро като гангстер, отколкото като журналист, реши нервно Колийн, а и той най-малко напомняше на наставник. Изглеждаше груб и секси — идеалният мъж, опасен и внушаващ несигурност, когото тя — идеалното девствено момиче — трябваше винаги да отбягва.
— Здравейте, мис Брейди — каза Джек с учтив тон, който изненада зяпачите, — аз съм Джек Блеклидж.
Беше подготвил лъжливия си учтив поздрав, понеже не му се нравеше, че ще има публика. Не беше склонен да достави удоволствие никому, дори това да съвпадаше със собствения му план. Но не беше планирал, че нежеланата асистентка ще бъде толкова хубава. Нито пък му беше неприятно да почувства мъничката й ръка в своята.
Колийн преглътна.
— Радвам се да ви видя. — Думите й бяха обичайният отговор. Тя знаеше, че щеше да каже същото и на самия дявол. Учтивостта беше насадена в нея първо от майка й и после от по-голямата й сестра — Шавон, която я беше отгледала след смъртта на майка им.
„Да бъдеш беден не е извинение за бедни обноски“ — бяха й казвали те и я бяха убедили в това. Семейство Брейди бяха ужасно бедни по едно време и макар че бедността ги напусна, когато четирите сестри се омъжиха за четиримата богати братя от фамилията Рамзи, учтивостта остана. „Да имаш пари не е извинение за бедни обноски!“ — твърдеше тогава сестра й.
— Искате да кажете, че срещата ви с мен е приятна — стресна я сухият глас на Блеклидж. — Толкова лесно ли изпитвате удоволствие, мис Брейди?
Колийн се изчерви и чу как някой изкоментира. Това я накара да се изчерви още повече. Тя тихо прокле издайническата си руменина, защото я разкри точно когато искаше да се покаже студена и незаинтересована.
Дръпна ръката си от неговата. Джек отказа да я пусне и тя не успя да се освободи от здравата му хватка. Целта му беше да я подразни и нервира и да я накара да се почувства като глупачка пред новите си колеги.
Очите им се срещнаха. Тя прочете заплаха в погледа му и беше готова да я посрещне.