Барбара Бозуел
Последната от рода Брейди (8)

Осма глава

— Ето примерната колона, за която ме помоли — каза студено Колийн, подавайки на Джек напечатан лист през следващата сутрин. Беше дошла рано на работа, като смяташе да е на бюрото си преди Джек. Явно той имаше същата идея — вече бе там, когато тя влезе в стаята.

Джек погледна статията.

— Заглавието е „Секс, лъжи и мъже“? — Той се намръщи, а лицето му се зачерви. — Това е семеен вестник, ако си спомняш.

— Прочети я. Не е порнографска, просто малко добри стари истини, организирани и категоризирани. Не си въобразявам, че ще разрешиш да се публикува като колона от твое име. Ти никога няма да използваш нещо, което напиша. Няма никому да отстъпиш правата, които имаш. — Тя отвори най-горното чекмедже на бюрото си и започна да пълни торбата, която бе донесла със себе си.

— „Мъжете очакват секс в замяна на едно излизане и колкото по-скъпо е излизането, толкова повече ще настояват да завършат вечерта в леглото“ — зачете Джек. Той погледна нагоре да види Колийн. — Охо!

— Време е да осъзная факта, че няма да бъда журналистка в „Таймс Газет“ и си наложих да се ориентирам към страниците за храна и забавление — каза Колийн, докато отваряше и второто чекмедже.

— „Мъжете искат секс без повече ангажименти“ — продължи да чете Джек. Тъмните му вежди се повдигнаха. — „Мъжете лъжат, за да постигнат това, което искат, особено ако това е секс.“

— Имам няколко нови идеи за „читателската размяна на рецепти“, а има и преснимане на второстепенни филми, което е запланувано да се открие в Деня на благодарността и коледните празници, а то наистина не е толкова далеч, само няколко месеца… — Думите се изливаха от устата й. Тя дори не спря да си поеме дъх.

— „Мъжете използуват секса като оръжие“ — продължи Джек, — „невъзможно е да видите мъж наоколо, ако една жена е отказала секс.“ — Той се изправи, като все още държеше листа.

— И, разбира се, винаги има некролози — продължи Колийн. — Те трябва да са готови — човек никога не знае кога и за кого ще потрябват. Ще имам достатъчно работа. Радвам се, че няма да се налага да идвам с идея за колона всяка седмица или нещо подобно. — Тя взе торбата и хвърли през рамо чантата си. — Довиждане, Джек!

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? — попита Джек.

— Да говоря с мистър Казоровски. Ще го помоля да ме премести горе при рецептите и забавленията. С малко късмет мога да получа бюро от този век. — И тя погледна олющеното си бюро и дървения стол.

— Значи бягаш, без да ни дадеш шанс на нас, мъжете в Буфало, да опровергаем това заявление? Или да публикуваш нещо наше? — Джек постави листа на бюрото. — Не, Колийн, не мисля така.

Още веднъж той застана пред нея, затваряйки й пътя, точно както бе направил и предния ден.

— Върни нещата в бюрото си и набери тази колона на терминала си, госпожице Брейди! Ще го пуснем във вторник, а аз ще напиша моето опровержение — от гледната точка на мъжете — за четвъртък. Тогава ще чакам читателите да се присъединят към битката. Трябва да отделим най-малко една седмица, за да цитираме писмата, които ще ни залеят.

Колийн го зяпаше объркано. Беше толкова сигурна, че той ще отхвърли колоната, та дори и не помисли как да реагира, ако я приеме. И идеята й да се премести беше толкова смислена снощи, но тук, сега…

— Аз не… — започна тя, но той пристъпи, като я принуди да заотстъпва, освен ако не искаше той да се надвеси над нея.

Колийн хвърли всичко върху бюрото си и внимателно го заобиколи. Да отбягва близостта му все още имаше смисъл, реши тя и нервно преглътна.

— Мислех, че няма да харесаш тази колона.

— Написана е добре. Имаш талант, остроумен стил, дори и когато пишеш за такива блестящи неща, като секс, лъжи и мъже. На читателите ще им хареса да отговорят. Ти наистина ме вдъхнови. Смятам да напиша колоната за четвъртък веднага.

Той седна на стола й, после стана, като се мръщеше и въртеше глава.

— Как ти се струва това за отворена тема: „Жените използват секса, за да получат онова, което искат, без значение дали то е нова рокля или нова машина за миене на чинии, или екскурзия в края на седмицата, или годежна халка“.

— Гадно е и не е вярно! — каза късо Колийн.

— Но грабва вниманието и те кара да се замислиш дали си съгласна или не, и най-важното — ще ти се да го прочетеш, за да видиш какви са мненията на другите. Точно като това, което си написала, Колийн!

— Но аз не се влияех от тези критерии, докато пишех — каза Колийн и се почувства длъжна да признае: — Снощи Никол и аз бяхме…

— Заети с това да ме оплюете, сигурен съм.

— Не само теб — призна Колийн. — Камал Вели също беше включен, както и всеки друг мъж, от когото сме чували да се оплакват.

— О, корпусът на съвременните жени-момичета. Радвам се, че съм бил на сигурно място, вкъщи, по време на открития огън. Знам защо съм бил в темата, но защо и Камал? Той изглежда толкова добър и вежлив.

— Добър и вежлив? Ха! Той има 17-годишна годеница в Азербайджан.

— Разбирам. Е, ето още една тема в колоната ми: „Жените страстно вярват, че да правиш секс и да си влюбен е едно и също“.

— Защо мъжете правят всичко възможно да подхранват тази илюзия?

— Аз не го правя. Но ти все пак ме искаш, Колийн! Ако не беше избягала в объркана паника снощи, днес нямаше да беснеем от безсилие и да спорим за секса, вместо да го правим.

— Това ми напомня друга тема, която забравих да включа в колоната: „Мъжете мислят, че всичко може да се разреши със секса“.

Джек се ухили.

— Но, скъпа, това е така.

— Временно — може би — намуси се Колийн. — Само временно. И каква полза? Не можем да работим заедно, Джек. Смятам да говоря с Казоровски и…

— Сядай и се захващай с тази статия! — нареди Джек. — Между другото ще помоля за ново бюро за теб. И ще ти осигуря нов стол още днес. Това нещо, което имаш сега, е можело да бъде използвано от Испанската инквизиция, когато приспособлението за мъчения се е разваляло.

Той се обърна и прекоси стаята, като остави смаяната и объркана Колийн да гледа учудено след него.

* * *

— Защо нещата не вървят така, както си мислим? — попита тя Никол по-късно същия ден, когато вечеряха печено пиле. — Снощи бях сигурна, че никога няма да работя с Джек и се приготвих да се преместя горе при рецептите и забавленията. А днес той превъзнася написаното от мен и обикаля сградата да ми намери нов стол и бюро. Просто не разбирам…

— Понякога нещата стават така, както предполагаме, че ще станат — каза тъжно Никол. — Както днес в болницата… С Камал се отбягвахме, с изключение на случаите, когато трябваше да се грижим за децата. Чух, че вече излиза с някоя от рентгеновото отделение. Може би не му пука много, че е сгоден. О, Колийн, ще ми се да го мразя, но не мога. Не мога и да спра да мисля за него, както и за това какво можеше да стане, ако… — Тя остави пилешкото бутче и започна да плаче.

Колийн я успокояваше, когато на вратата се позвъни. Никол стисна ръката й.

— Мислиш ли, че може да е той? — пошепна тя, а в очите й се четеше такава надежда, че Колийн силно пожела да е Камал. Тя се втурна да отвори вратата, надявайки се Камал Вели да чака там.

Джек Блеклидж се беше опрял на звънеца.

— Наистина трябваше да погледнеш, преди да отвориш, Колийн, дори и в прекрасното Буфало има престъпници. — Той се усмихна с топла и приветлива усмивка, която я накара да изтръпне.

— Какво правиш тук? — попита тя с нервен глас.

— Изяде ли си десерта? — отвърна й той. И после отговори: — Тогава ще опиташ известния печен алакс на сестрите Джексън. Джексън е моминското име на майка ми, заради което, ако все още не си разбрала, аз нося Джексън като първо име. Мама и лелите ми се връщат във Флорида сутринта и искат да те почерпят със специалния си десерт, преди да заминат. Чакат те в дома ми.

Колийн беше объркана от чувствата, които се надигаха у нея. Гняв, възбуда, вълнение и смут едновременно се бяха зародили в душата й. Накрая се насили да каже:

— Джек, няма да дойда у вас.

— Защото си мислиш, че това е капан, с който искам да те примамя обратно вкъщи и да подновя подлото си прелъстяване? — Тъмните му очи светеха. — Повярвай ми, няма да сме сами. Мама, леля Джуди и леля Дороти и техният противен буламач са здраво загнездени там.

— Печеният алакс не е гаден — протестира Колийн. — Опитвала съм го няколко пъти, добър е.

— Радвам се, че ти е харесал, можеш да изядеш и моето парче. Може би дори ще предложиш рецептата в „Таймс Газет“. Направи удоволствието на мама и лелите ми!

Трябваше веднага да му каже да си върви, трябваше да спази обещанието си да стои настрана от него. Това, което не биваше да прави, бе да стои там с усмивката си, която толкова се опитваше да потисне. Колийн знаеше това и въпреки всичко остана там, където беше. И не му каза да си върви.

— Трябва да остана с Никол — започна да го увърта тя. — Много е потисната и не искам да я оставям сама.

Джек сви рамене.

— Вземи и нея. Колкото повече сме, толкова по-малко ще трябва да ям от тази кулинарна гадория.

— Никол може би няма да иска да дойде…

— В такъв случай просто ще трябва да я убедим, нали, Колийн! — И той влезе вътре с непреклонна усмивка.

След по-малко от десет минути Никол, Колийн и Джек излязоха заедно от апартамента.

— Щеше ми се да ни дадеш време да се преоблечем — обезпокои се Колийн, като гледаше дънките си и ризата на „Хаустън Ойлърс“.

— Е, отборът не е наред, но дрехите са добри — каза сухо Джек. — Не е необходимо да си преоблечена, за да направиш впечатление на семейството ми, Колийн. Те вече са очаровани от теб. Мама дори се чуди дали сватбата ще е в Хаустън или в Буфало, а иска и да се срещне с роднините ти.

— Колийн няма роднини, не и ако имаш предвид родители — обади се Никол, която Колийн сръга в гърба. — Тя има доста сестри и зетьове и очарователни племенници. Но няма майка и баща.

— Ти си сираче? — Джек бе учуден.

Колийн сви рамене:

— Да, майка ми умря от пневмония, когато бях на единадесет години. Баща ми е изоставил семейството ни, когато съм била бебе, и оттогава не сме чували нищо за него.

— Кой се е грижил за вас след смъртта на майка ви? — попита Джек, шокиран от откритието. Мисълта за малкото сираче Колийн го развълнува.

Той прекрасно познаваше болката от това да изгубиш родител, а Колийн е била толкова по-малка от него, когато е страдала от преждевременната загуба.

Той присви вежди. Явно не беше случайност, че Колийн бе страдала от връзки, при които партньорът й бързо е искал да я отведе до леглото, така както не беше случайност, че неговите връзки бяха изцяло основани на повърхностен секс, който лесно можеше да се заобиколи. И двамата бяха изградили защитни стени около себе си и мотивите им за това бяха странно близки.

И въпреки всичко те бяха тук, заедно. Макар че се бяха борили с взаимното си привличане, макар че се бяха опитвали да стоят настрана един от друг, по някакъв начин те продължаваха да бъдат заедно. Джек погледна набързо Колийн. Като че ли само той можеше да достигне до страстната млада жена, заключена в себе си, като че ли само тя можеше да достигне до самотника в него. Джек поклати глава. Не беше свикнал с такива мисли, те го изнервяха.

— Най-голямата й сестра, Шавон, е била само на осемнадесет години по онова време — продължаваше да бъбри Никол, запозната с историята на Колийн толкова, колкото и Колийн с тази на Шакарян. — Това е една история за истинската Пепеляшка. Всички сестри, с изключение на Колийн, разбира се, се омъжиха за Ра…

— Джек вече знае за моите четири сестри, омъжени за четиримата братя — прекъсна я бързо Колийн. Беше забравела да я предупреди да не казва на Джек за Рамзи. — Отегчих го с тази история още първия ден, когато се срещнахме.

— Първите двадесет минути — поправи я Джек и после посегна с ръка към коляното й: — Но не ме отегчи, Колийн! Не мисля, че някога ще можеш да ме отегчиш.

— Вместо това те влудявам — каза меко Колийн, като махна ръката му от коляното си. Не беше възможно да е доловила нежност в гласа му, не беше в негов стил.

Тя промени темата.

Трите вдовици им се зарадваха и им подадоха по една чиния с алакс.

— Толкова се радвам, че и двете дойдохте — каза майката на Джек. — Добре е да се запознаем със съквартирантката на Колийн.

— Синът ви е доста настоятелен — каза Никол, а замисленият й поглед беше спрян върху Джек и Колийн, които седяха на голямо облицовано кресло в другия край на стаята.

Колийн гледаше замаяно Джек, за да се убеди, че това не е истина: тя беше в скута му! В момента, когато влизаха в стаята, той я бе придърпал към себе си, като силно я стисна през кръста. Така увита от ръцете му, тя не можеше да яде алакс и се зачуди дали това не беше планът му — да не опита лепкавия сладък сладоледен сладкиш.

Но той продължаваше да я държи в скута си и след като съдовете бяха измити, държа я така по време на цялата двучасова визита. Ръцете му не спряха за миг, но пред усмихнатите погледи на трите жени ласките му бяха джентълменски.

Тогава Никол разказа тъжната история за годеницата на Камал и трите сестри моментално се вживяха в това, като й предложиха успокоение и съвет и по този начин забравиха за Джек и Колийн. Той го използва пълноценно и продължи да си позволява скандална интимност, да шепти тихо и възбуждащо в ухото й. Колийн грабна ръцете му и ги стисна.

— Какво се опитваш да направиш? — попита тя, шепнейки.

— Не е ли явно? — свъси се той. — Опитвам се да те омая. Мислех, че дори и някой с твоята липса на опит ще се хване.

— Джек, за бога, майка ти е…

— … е вживяна в разказите на Никол. Тя не ни обръща ни най-малко внимание, нито пък лелите ми. Мислят си, че сме сигурна двойка и са готови да се съсредоточат върху съдбата на някой друг. — Устните му се докоснаха до нейните: — Целуни ме, Колийн!

Тя отдръпна глава.

— Луд ли си? — Девойката се размърда в скута му и се опита да се освободи. Той изръмжа, но продължи здраво да я държи.

— Започвам да си мисля, че съм… Стой мирно, Колийн, иначе ще отговаряш за последствията. — Гласът му беше дълбок и нежен и изпращаше малки стрелички в сърцето й. Когато ръката му се спусна по гърба й, тя се изви като котка, която са повалили. — Това не трябва да бъде краят, Колийн. Не мисля, че го искам.

Тя застина.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ме привличаш. Сигурно вече си го разбрала. Аз… — Той спря и се изкашля. — Харесва ми да си до мен. Не искам да престанем да се виждаме, когато те си тръгнат.

Сърцето й като че ли беше спряло, сетне пак заби лудо.

— Това поредният ти ход ли е, за да ме вкараш в леглото си? — Тъмните й очи святкаха.

— Ако ме питаш дали все още те желая в леглото, то отговорът определено е да — усмихна се той. — Ще предпочетеш ли да те излъжа, че искам да сме като брат и сестра или просто да сме приятели?

Колийн бе ужасена от тази мисъл.

— Каза, че ти харесва да съм наоколо — продума бавно тя. Устата й беше пресъхнала, едва преглъщаше. — Това означава ли, че целта ти да ме виждаш не е… само сексуална?

Усмивката му бе коварна:

— Ти как мислиш, скъпа?

— Мисля… — Тя погледна Никол, която отново плачеше. Трите сестри я бяха наобиколили и й предлагаха утеха. — Мисля, че онова, което написах в онази колона, е вярно, че мъжете лъжат, за да получат това, което особено искат.

Вместо да се обиди, Джек се засмя.

— Ние наистина ще прекарваме добре с теб, Колийн. — Той я целуна по врата и я погледна предизвикателно с притворени очи. — Това е обещание, скъпа. — Той погали устните й с палеца си.

Тя беше писала за мъжките обещания, спомни си Колийн смътно. Нещо подобно на това, че всички лъжи са обещания, че всички обещания са лъжи. Не можеше с точност да си спомни, но то като че ли не беше от голямо значение, дори и затова, че Джек беше твърде мил с нея, дори и затова, че тя беше твърде податлива на лъжливия му чар.

Знаеше наизуст всички причини, поради които не трябваше да се ангажира с Джек Блеклидж, но в момента те не я интересуваха. Бе изживяла предпазливо и разумно целия си живот. Дори и единственото й неподчинение — да се установи в Хаустън с мъж, избран от семейството й не беше толкова импулсивно и рисковано, а направлявано и внимателно планирано. Сега тя си имаше работа и апартамент, собствен скромен бюджет и стандарт много под възможностите си. Това, което й липсваше, беше вълнение и любов.

— Защо се намръщи? — прошепна Джек, като я придърпа в скута си, така че устата му да бъде още по-близо до нейната. Той я целуна и усети вълнение. Беше забравил какво голямо удоволствие можеше да донесе едно предчувствие.

— Просто си мислех… — започна тя, но той я прекъсна, като сложи пръст върху устните й.

— Не мисли, скъпа! Проблемът ти е, че твърде много мислиш. Време е да направиш това, което чувстваш. Отпусни се!

Тя внимателно премести ръката му от устата си.

— Започвам да се съгласявам. За това мислех — колко съм глупава и уравновесена! Как винаги съм вървяла по правия път, сякаш съм на шейсет години, при това на потискащи шейсет. — Тя се замисли.

— Прекрасно те разбирам, скъпа. За щастие си попаднала на правилно място. Ще ти доставя всички удоволствия и приключения, които са липсвали в живота ти.

Тя кимна.

— Това, което търся, е веселие и приключения, но и дълбока емоционалност и ангажираност.

Лицето му смешно се натъжи.

— В такъв случай съжалявам, скъпа. Мисля, че си сбъркала адреса. — Те се спогледаха и избухнаха в смях.

— Не мисли за това, Джек — каза Колийн. И тя прекара пръстите си по устните му. „Предал си се, Блек Джек. Ти си толкова готов да се влюбиш, колкото и аз. Не след дълго…“

— Това трябва да означава, че си съгласна да играеш по правилата ми, Колийн. — Тонът му беше полузакачлив, полупредизвикателен. — Ти искаш да се любим, колкото и аз. Не след дълго…

Те доволно се усмихнаха един на друг.

Чувството от очакването да прави любов с Колийн беше толкова приятно, че Джек реши да не избързва, колкото и парадоксално да беше това за него. Вече бе сигурен, че може да я има, когато поиска, но реши да й даде време, та тя да си мисли, че сама е пожелала да легне с него. Той се поздрави за разумното си решение и започна да се наслаждава на обвързващото им приятелство.

За Колийн това беше ухажване. При това не традиционно — със свещи и цветя, със сантиментални вечери за двама. Спортистът Джек имаше билети за всички мачове на „Буфало Билс“, обичаше да гледа футбол и бейзбол по телевизията и ходеше на кино само когато участваха антигерои и имаше много действие.

Колийн нямаше нищо против. Тя стана явна почитателка на „Билс“ и си отдъхваше, когато футболните вълнения продължаваха само две седмици. Докато Джек се въодушевяваше от отборите по телевизията, тя седеше до него, четеше или бродираше, а понякога дори следеше състезанията. И неговите екшъни и приключенски филми бяха толкова по-добри от ужасните филми, които тя трябваше да гледа за „Таймс Газет“, че започна да ги обожава.

Когато Джек не гледаше спорт, той тренираше. Често мъкнеше Колийн и Никол на тенис и волейбол с негови приятели. Подготвяше Колийн за футболния отбор на „Таймс Газет“ за следващата пролет, караха велосипеди… Колийн, която никога не бе се занимавала активно със спорт, се учуди колко й беше приятно. Занимаваха се и с други неща. Джек откриваше много причини да започне да спори с нея — нещо, в което Колийн винаги губеше и неизбежно завършваше с горещи целувки и нежности. Всеки път Колийн спираше, но й стана по-лесно да се остави напълно на горещите чувства, които допирът му пораждаше у нея.

Джек вече не я уговаряше да се любят и тази липса на принуда я караше да му вярва.

Септември отмина… Времето стана студено, тъй като вятърът от близкото езеро се усили. В „Таймс Газет“ всички почнаха да предричат първата снежна буря и да се обзалагат колко сняг ще падне. Колийн, която не беше виждала сняг, откак се бе преместила в Тексас преди седем години, се подготвяше за своята първа лоша зима в Буфало.

С Джек бяха заедно всеки ден, в редакцията и извън нея. Джек й разреши да пише по една колона през седмица, като я въвеждаше с няколко негови коментара и после й предоставяше мястото с пълни права за писане.

— Печелиш местна публика — отбеляза Джек една сутрин, когато купчина писма бе доставена на бюрото й. При тази мисъл той се изпълваше с гордост. Макар че обикновено не търпеше конкуренция, славата на Колийн сред читателите на „Таймс Газет“ му доставяше удоволствие.

— Мисля, че е време да почнеш да пишеш по една колона всяка седмица. Да речем, всеки вторник.

Лицето на Колийн светна:

— Това е страхотно, Джек! Вече знам какво искам да пиша.

Той се усмихна.

— Кажи ми какво?

Тя се наведе напред. Той също. Но бюрата им ги държаха на разстояние. В стаята беше толкова шумно, че тя почти трябваше да крещи. Нямаше друг избор, освен да отиде до него и да му го каже. Колийн стана и усети нежната болка, която винаги се появяваше, когато беше близо до него. Но тя толкова беше свикнала с тази сладка болка, че й беше трудно да е далеч от него. А когато беше наблизо, имаше нужда да го докосне. Очите им се срещнаха: нейните — меко кадифени, неговите — остър светещ абанос.

— Седни в скута ми! — каза Джек и се засмя хем измъчено, хем предизвикателно.

Тя искаше да го направи, но срамът я възпираше.

— Ако го направя, ще станем истински звезди на горещите клюки — напомни му тя.

— Мисля, че вече сме. По дяволите, ето защо ми трябва един личен офис, където можем…

— Като офиса на Казоровски? — Колийн се преструваше на уплашена. И двамата се разсмяха, защото опушеният разхвърлен офис на Казоровски съвсем не бе подходящ за среща.

— Мислех да напиша колона, изпълнена със смешни истории за кандидатите за президенти — каза Колийн, а Джек беше учуден колко бързо преминаха от горещото си привличане към разтоварващия смях. — Макар че изборите не са по-рано от догодина, кандидатите, изглежда, се изкачват нагоре по стълбицата — продължи Колийн. — Докато президентът Лийтън не почне да бяга отново, полето за другите е широко отворено.

— За всички журналисти е истински удар смъртта на семейството на Лийтън — каза Джек пресилено. — Не виждам техни заместители на хоризонта. Спомняш ли си, когато Лукас Лийтън миналата година избяга с любимката на Пентхаус. Какви пари направихме от това! Имиджите на девствеността, възхитителната Лайни Лин, която в спалнята на Линкълн се среща с духа на Абе, агентите от секретните служби, които слугуват на скъпата президентска снаха, която трябва да охраняват…

— Такива бяха дните — каза Колийн сухо.

— Но на мен ми харесва идеята ти, Колийн! Ще имаш ли нещо против, ако редакторът ти я открадне.

— Опитай и няма да ти позволя да ме биеш в спора довечера — каза тя, имитирайки заплаха.

Той се усмихна широко.

— Скъпа, щом споря с теб, печеля и когато губя.

Те свикнаха да вечерят заедно почти всяка вечер — в къщата на Джек, в апартамента на Колийн или в някое от многото ресторантчета в града. Никол често беше с тях. И тъй като никой от тримата не беше добър готвач, обикновено пазаруваха. От време на време Колийн опитваше някоя интересна, но лесна рецепта от читателските писма.

Една ранна ноемврийска вечер тримата вечеряха пилешки крилца и салата в „Спортния бар на Хари“, когато влязоха група мъжаги. Вълнение премина през посетителите на бара, което заглуши звука от огромния телевизор, по който предаваха „Футбол в понеделник вечер“. Няколко клиенти се приближиха до новодошлите.

— Това са някои от защитниците на „Билс“ — каза Джек. — А ето и с кого мога да те запозная, Никол — Род Гарет. Той е второ крило в защитата и не е направил много тази година, но аз го познавам отдавна и…

— Род Гарет? — повтори машинално Никол. — Това не е ли този, който ти се обажда от време на време, Колийн?

— Род Гарет ти се е обаждал? — Звучеше повече като обвинение, отколкото като въпрос: — Откога? И защо?

— Обажда се почти всяка седмица, откак се срещнахме онази вечер на Ниагарския водопад — каза Колийн. — Говорим си и…

— Канил ли те е да излизате? — попита той и се разсърди на себе си заради глупавия въпрос. Разбира се, че я е канил! Колийн беше красива, сладка, сексапилна и приятна за компания. Кой мъж няма да поиска да излезе с нея!

Не й даде време да отговори.

— Излизала ли си с него? — каза той вместо това. Болезнена тръпка ревност премина през него само при мисълта, че я е извеждал друг мъж.

Колийн поклати глава.

— Знаеш, че не съм — каза спокойно тя, — повече от времето си прекарвам с теб.

— Повечето, но не всичкото — каза Джек. Разбираше, че няма право да се държи така, но не можеше да се промени. — И щом не знам, че Гарет ти се е обаждал, мога да не знам и това, че си го виждала тайно.

— Не, не съм — каза Колийн. — Той ми се обажда от време на време, говорим си, кани ме да излезем, но аз отказвам… Макар че имам пълно право да отида, ако искам — добави тя. — И няма да бъде тайно. Не сме се споразумели да не се срещаме с други хора.

— О, ето го и това! — намръщи се Джек. — Ограниченията на връзките, които всяка жена налага на мъжа, с когото е излизала повече от два пъти.

— Струва ми се, че ти си този, който иска да постави ограничения — отбеляза Колийн. — Ти си този, който има нещо против да се срещам с някои хора.

Джек се изчерви. Обърна се да погледне Колийн, черните му очи горяха.

— Кой е Род Гарет? — намеси се Никол, опитвайки се да предотврати назряващия спор.

— Грамадният мечок, който като че ли е сукал стероиди вместо мляко.

— Всички изглеждат така — отбеляза Никол.

— Защо не посочиш обожателя си, Колийн? — попита Джек с гадната си интонация, която не беше използвал от доста време.

Трудно й беше да повярва, че някога е можела да търпи този негов тон. Сега той я удари, а болката беше режеща.

— Няма значение — каза бързо Никол. — Не искам да излизам с нито едно от тези момчета. Прекалено са едри. Ще бъде все едно да излизам с канара! А Камал казва, че ръстът и агресивността могат…

— Камал? — прекъсна я Колийн, благодарна й за смяната на темата. Тя изобщо не искаше да спори с Джек. За разлика от преди, когато се караха през цялото време, през последните седмици те бяха толкова добронамерено настроени, че споровете между тях бяха рядкост. Всъщност мисълта, че той се интересува от нея, я просълзи. Колийн скри сълзите си. — Ти говориш отново за Камал, Ник? — попита тя, като се извърна от Джек и се съсредоточи изцяло върху приятелката си.

— Започнахме да обядваме отново заедно от около три седмици — призна Никол. — Говорим си и се шегуваме. Винаги сме прекарвали чудесно. Просто сме приятели и това е.

— Ха! Вярваш ли? — намеси се Джек в разговора. — Мъж и жена не могат да бъдат приятели. Самозалъгват се, ако мислят така. Всеки го знае.

— Аз не… — започна Колийн.

— Всеки, с изключение на Колийн Брейди, го знае — прекъсна я Джек язвително.

Никол погледна часовника си.

— Ще имате ли нещо против да тръгваме? Братовчедка ми Дана ще ми се обади да ми каже плановете за годишнината от сватбата на баба и дядо, а аз не искам да я изпусна.

Тримата станаха и се качиха в колата на Джек. Беше ветровито и студено, прехвърчаше сняг. Докато се приберат, снежинките зачестиха, станаха големи и сухи и падаха бързо и тежко. Колийн и Никол обсъждаха непредвидения сняг, като се чувстваха неудобно, че Джек кипеше от тих гняв зад кормилото.

Колийн почти не обръщаше внимание на това, което говореше Никол. Тя не можеше да спре да мисли, нито да отмести погледа си от Джек, който беше така нацупен и ядосан, защото беше говорила по телефона с Род Гарет. А тя седеше тъжна и уплашена и се чудеше какво ще стане, когато пристигнат в апартамента й. Опитваше да измисли начин да успокои нещата, искаше й се да избухне в сълзи и да го помоли да не й се сърди.

Цялата ситуация изведнъж й се стори противна. Той беше този, който се държеше лошо, а тя — тази, която се опитваше да го успокои.

Беше виждала сестрите си в подобни ситуации със съпрузите им. Стори й се, че Брейди винаги завършваха с помирение. Много пъти тя тихо беше насърчавала сестрите си да подтикнат мъжете си към първата крачка, да ги накарат да се опитат да се сдобрят.

Е, дойде и нейният шанс да отстоява и отрича позицията на фамилията Брейди!