Айзък Азимов
Роботите на зората (65)

65.

Бейли усети върху краката си повея на студен въздух и пръски студена вода. Беше ужасяващо ненормално усещане и въпреки това той не можеше да си позволи да затвори вратата, защото после нямаше как да успее да я отвори пак. (Как ли роботите отваряха тези врати? Без съмнение, това не представляваше тайна за представителите на културата, но в прочетеното от него за живота на Аврора никъде не се срещаше подробно обяснение на простия факт, как човек да си отвори вратата на един обикновен аеромобил. Всичко, което беше важно, се приемаше за разбиращо се от само себе си. Предполагаше се, че човек знае, макар че целта на тези книги беше именно да информират.)

Докато си мислеше, Бейли се заопипва с надеждата да намери джобовете, но дори и тях не успя да открие лесно. Нямаше ги на обичайното място, а и бяха плътно затворени. Наложи се да си поиграе, докато разбере как точно се разтварят. Бейли издърпа една носна кърпичка, сви я на топка и я пъхна между вратата и купето така, че вратата да остане притворена. После си измъкна крака.

Сега трябваше да помисли — ако можеше. Нямаше смисъл да държи вратата отворена, освен ако не възнамеряваше да излезе. В такъв случай, имаше ли някакъв смисъл да излиза?

Ако останеше да чака, Жискар щеше в крайна сметка да дойде и да го отведе на някое безопасно (по всяка вероятност) място. Стискаше ли му да чака? Не знаеше колко време щеше да мине, докато Жискар се погрижи за безопасността на Данил, а след това се върне обратно.

Но и не знаеше колко време щеше да мине, докато преследвачите-роботи разберат, че няма да открият Данил и Жискар по никой от пътищата, водещи обратно към Института. (Навярно беше невъзможно Данил и Жискар да са тръгнали към Института в търсене на убежище. Бейли не им беше наредил изрично да не го правят — но ако това е бил единственият възможен маршрут? Не! Невъзможно!)

Бейли поклати глава в мълчаливо несъгласие с този вариант, на което тя му отвърна с болка. Той се хвана с две ръце за нея и изскърца със зъби.

Колко ли време щяха да продължат търсенето преследващите ги роботи, преди да разберат, че Бейли ги е подвел — или че самият той се е подвел? Дали нямаше да се върнат и да го вземат под стража, много любезно и много внимателно, за да не го наранят? Щеше ли да успее да ги придума да го оставят, като им каже, че ще умре, ако го изложат на бурята?

Щяха ли да му повярват? Щяха ли да се обадят в Института, за да докладват? Сигурно щяха да направят поне това. И нямаше ли тогава да дойдат и хора? Те нямаше да са свръхзагрижени за неговото благополучие.

Ако Бейли се измъкнеше от колата и си намереше някое скришно местенце сред дърветата наоколо, за преследващите го роботи щеше да е много по-трудно да го открият — и така щеше да спечели време.

Щеше да е по-трудно и за Жискар, но той имаше далеч по-строги и по-силно отправени инструкции за охраната на Бейли, отколкото бяха инструкциите на преследвачите да го открият. Първостепенната задача на Жискар беше да намери Бейли, а тяхната — да намерят Данил.

Освен това, Жискар беше програмиран от самия Фастълф, а Амадиро не можеше да се мери с него, колкото и да беше надарен.

Тогава при равни условия, Жискар сигурно щеше да се върне преди другите роботи.

Но дали условията бяха равни? С бледа нотка на цинизъм, Бейли си помисли: „Изтощен съм и не мога да мисля. Просто в отчаянието си се хващам за първото нещо, което би ме успокоило.“

Не му оставаше нищо друго, освен да се възползва от своите шансове — такива, каквито смяташе, че те са.

Бейли се облегна на вратата и се озова навън. Кърпичката падна на мократа, гъста трева и той се наведе по инерция да я вземе. Стисна я в двете си ръце и с олюляване се затътри по-надалеч от колата.

Дъждът се изсипа върху него и измокри лицето и ръцете му. Не след дълго неговите подгизнали дрехи полепнаха по тялото му и той затрепери от студ.

Небето се разцепи ослепително на две — прекалено внезапно, за да успее Бейли да затвори очи. Остро трещене го вцепени в ужас и той притисна ръце към ушите си.

Нима бурята започваше отново? Или се чуваше по-силно, защото беше излязъл навън?

Трябваше да се маха. Трябваше да се маха далеч от колата, за да не могат преследвачите да го открият лесно. Не биваше да се тутка и мотае в близост до нея, или в противен случай по-добре да си беше останал вътре — и на сухо.

Опита се да избърше лицето си с кърпичката, но тя беше също толкова мокра, колкото и той самият. Бейли я пусна. Нямаше полза от нея.

Той продължи да се движи, протегнал ръце напред. Аврора нямаше ли луна? Спомни си, че споменаваха нещо такова. В този момент светлината й щеше да го зарадва. Но какво значение имаше? Дори и да съществуваше и да беше изгряла, облаците щяха да я скриват.

Бейли напипа нещо. Не можеше да види какво, но разбра, че е грубата кора на дърво. Несъмнено дърво. Дори един жител на Града би се досетил.

После се сети, че светкавиците могат да удрят дърветата и да убиват хора. Не си спомняше да е чел някога описание на последствията от светкавичен гръм, или какви мерки са необходими, за да се избегне ударът му. Не беше чувал някой на Земята да е бил ударен от гръм.

Бейли се запромъква пипнешком около дървото, скован от смъртен страх и предчувствия. Докога ли трябваше да обикаля, за да направи половин обиколка на дървото и след това да продължи да се движи в досегашната си посока?

Напред!

Храсталакът се сгъсти и стана почти непроходим. Сякаш костеливи, сгърчени ръце се вкопчиха в Бейли. Той отчаяно се задърпа и чу шум от разкъсването на дрехи.

Напред!

Зъбите му тракаха и той целият трепереше.

Още една светкавица. Не беше лоша. За миг Бейли зърна всичко наоколо.

Дървета! Много дървета. Намираше се насред гора от дървета. Дали многото дървета не бяха по-опасни от самотните по отношение на светкавиците?

Бейли не знаеше. Нямаше ли да е по-добре ако не се докосва до тях? И това не знаеше. В Градовете смъртта вследствие на удар от гръм просто не беше позната, а в историческите романи (както и в отделните случаи от историята) никога не се стигаше до подробности.

Бейли погледна нагоре към смраченото небе и по лицето му се стече вода. Той избърса мокрите си очи с мокри ръце.

Затътри се нататък, като се опитваше да стъпва по-отвисоко. По някое време се пльосна насред плитко поточе вода — беше се хлъзнал върху камъчетата в него.

Колко странно! Не се почувства по-мокър, отколкото беше.

Бейли продължи да върви. Роботите нямаше да го намерят. Дали Жискар щеше да успее?

Не знаеше къде се намира. Или къде отива. Или колко далече беше от всичко.

Ако искаше да се върне при колата, нямаше да успее.

Ако се опиташе да се намери, нямаше да успее.

Бурята щеше да продължи вечно, а най-накрая той щеше да се разтвори и да се стече на малък ручей и никой никога нямаше да го намери.

А разтворените му молекули щяха да се влеят в океана.

Имаше ли океан на Аврора?

Разбира се, че имаше! Беше по-голям от земните, но пък на полюсите имаше повече лед.

Ех, щеше да отплава към леда и там да замръзне, блестейки на студеното оранжево слънце.

Ръцете му отново докоснаха дърво… мокри ръце… мокро дърво… грохот от гръмотевица… странно, че не видя първо да проблясва светкавица… дали не го беше ударил гръм?

Не чувстваше нищо — освен земята.

Земята беше под него, защото пръстите му се ровеха в студената кал. Извърна глава, за да може да диша. Беше доста удобно. Не се налагаше да върви повече. Можеше да почака. Жискар щеше да го намери.

Изпълни го внезапна сигурност. Жискар щеше да го намери, защото…

Не, беше забравил „защото“. За втори път забравяше нещо. Преди да заспи онзи път… Едно и също нещо ли беше забравил и двата пъти?… Едно и също нещо?…

Нямаше значение.

Всичко щеше да се оправи… да се оп…

Бейли лежеше, сам и в безсъзнание в дъжда под едно дърво, докато бурята наоколо вилнееше.