Айзък Азимов
Роботите на зората (37)

37.

Бейли слезе от колата, която беше спряла върху тревисто място, и почувства определено задоволство от усещането за твърда почва под краката си.

Огледа се с изненада, тъй като зданията тук бяха доста нагъсто. От дясната му страна се виждаше една особено висока сграда, обикновена на външен вид, която приличаше повече на огромен правоъгълен блок от метал и стъкло.

— Това ли е Институтът по роботика? — попита той.

— Целият този комплекс — отвърна Данил — представлява Института, колега Илайджа. Виждате само една част, която е застроена много по-нагъсто, отколкото е характерно за Аврора, защото е със статута на самоподдържаща се политическа единица. Тук са домашните имения, лабораториите, библиотеките, гимнастическите салони, и така нататък. Голямото здание е административният център.

— Толкова е нетипично за Аврора, с всички тези сгради — поне като съдя по онова, което зърнах от Еос. Струва ми се, че това би предизвикало значително неодобрение.

— Мисля, че е било така, колега Илайджа, но директорът на Института е в приятелски отношения с Председателя, които е твърде влиятелна фигура. Доколкото разбирам, направена е била специална отстъпка за изследователските нужди. — Данил замислено се огледа. — Наистина, по-компактно е, отколкото предполагах.

— Значи си предполагал! Никога ли не си идвал тук досега, Данил?

— Не, колега Илайджа.

— Ами ти, Жискар?

— Не, сър — отвърна Жискар.

— Намерихте мястото без проблеми — възкликна Бейли — и изглежда го познавате!

— Разполагаме със съответната информация, колега Илайджа — поясни Данил, — тъй като се наложи да ви придружим.

Бейли замислено кимна, после попита:

— Защо д-р Фастълф не дойде с нас? — Но после за сетен път си каза, че нямаше смисъл да се опитва да издебне роботите неподготвени. Човек можеше да отправя бързо — или неочаквано — своите въпроси, а те просто ги попиваха в очакване и после отговаряха. Невъзможно беше да ги издебнеш от засада.

— Както каза д-р Фастълф — заобяснява Данил, — той не е член на Института и смята, че не е редно да го посещава, без да е бил поканен.

— А защо не е член?

— Никога не са споменавали причината за това пред мен, колега Илайджа.

Погледът на Бейли се премести върху Жискар, който тутакси каза:

— Нито пък на мен, сър.

Не знаеха? Или им беше наредено да не знаят? Бейли сви рамене. Нямаше значение. Човешките същества можеха да лъжат, а роботите да бъдат инструктирани.

Разбира се, човешките същества можеше да бъдат заплашени или ловко хванати, че лъжат — ако човек умееше да задава въпроси, или пък беше достатъчно брутален. Роботите, от друга страна, можеше да бъдат разкрити, че са инструктирани по съответен начин — ако човек умееше да задава въпроси, или пък беше достатъчно безскрупулен. Но двете умения бяха твърде различни, а Бейли изобщо не го биваше по отношение на роботите.

— Къде ще можем да намерим д-р Василия Фастълф? — попита той.

— Нейното имение се намира точно пред нас — отвърна Данил.

— Значи са ви инструктирали за неговото точно местонахождение?

— Данните са въведени в паметта ни, колега Илайджа.

— Добре тогава, водете ме.

Оранжевото слънце се издигаше високо в небето. Очевидно наближаваше пладне. По пътя за имението прекосиха сянката на завода и Бейли леко потръпна от рязкото падане на температурата.

Стисна зъби при мисълта за завладяването и заселването на чужди планети без Градове, където температурата нямаше да бъде регулирана, а щеше да е подвластна на непредсказуеми, идиотски промени. А и с притеснение забеляза, че облаците над хоризонта бяха наближили. На всичкото отгоре, всеки момент можеше да завали, с потоците стичаща се надолу вода.

Земята! Бейли копнееше за Градовете.

Жискар влезе първи в имението, а Данил протегна ръка, за да предпази Бейли от падане.

Разбира се! Жискар разузнаваше.

Честно казано, същото правеше и Данил. Неговият поглед кръстосваше терена наоколо с такава острота и съсредоточеност, каквато никое човешко същество не би могло да постигне. Бейли беше сигурен, че роботът не пропуска нищо. (Той се зачуди, защо не правеха роботите с четири очи, разположени на равни интервали по обиколката на главите им, или пък с оптична лента, която да ги препасва. При Данил това не можеше да се очаква разбира се, след като неговата външност трябваше да е хуманоидна, но защо не при Жискар? Или може би това водеше до усложнения в приемането на образа, с което позитронните връзки не можеха да се справят? За момент Бейли доби смътна представа за трудностите, които изпълваха живота на роботиците.)

Жискар се появи на вратата и кимна. Ръката на Данил упражни впечатляваща сила и Бейли тръгна напред. Врата зееше широко отворена.

В имението на Василия нямаше никакви ключалки. Бейли ненадейно си спомни, че не беше забелязал да има нито при Гладиа, нито при Фастълф. Рядката населеност и разделението спомагаха за реда и спокойствието. Без съмнение, обичаят аврорианците да не се натрапват един другиму, също играеше роля. А и като се замисли човек, вездесъщите роботи-телохранители представляваха много по-ефикасна защита от която и да било ключалка.

Силата, с която Данил държеше Бейли за горната част на ръката, го накара да спре. Отпред Жискар говореше приглушено с два робота, които приличаха доста на него самия.

Изведнъж ледени тръпки прободоха Бейли. Ами ако с някаква бърза маневра подменят Жискар с друг робот? Щеше ли да забележи подмяната? Щеше ли да различи двата робота? Нямаше ли да го оставят с робот, който да не е инструктиран специално да го охранява и който невинно щеше да го изложи на опасност, като при необходимост не реагира достатъчно бързо, за да го защити?

С овладян глас, Бейли се обърна спокойно към Данил:

— Тези роботи имат забележителна прилика, Данил. Можеш ли да ги различаваш?

— Разбира се, колега Илайджа. Имат различни модели на облеклата, а и кодовите им номера се различават.

— На мен ми изглеждат еднакви.

— Не сте свикнал да забелязвате такива разлики.

Бейли се вгледа отново в роботите.

— Какви кодови номера?

— Лесно ще ги видите, колега Илайджа, ако знаете къде да погледнете и ако очите ви имат по-голяма чувствителност в инфрачервената област, отколкото човешките.

— Е, тогава бих изпаднал в затруднение, ако се наложи да ги идентифицирам, нали?

— Съвсем не, колега Илайджа. Можете просто да попитате робота за името и неговия сериен номер. Той ще ви го каже.

— Дори и да са го инструктирали да дава фалшив номер?

— Защо да го инструктират така?

Бейли реши да не обяснява.

Във всеки случай, Жискар се връщаше при тях.

— Сър, ще ви приемат — каза той. — Насам, моля.

Двата робота от имението ги поведоха. Зад тях вървяха Бейли и Данил, който продължаваше да държи Бейли с превантивна цел.

Най-отзад остана Жискар.

Двата робота спряха пред една двойна врата, която се отвори автоматично в двете посоки. Стаята беше обляна от слаба, сивкава светлина — дневна светлина, която се промъкваше иззад дебелите завеси.

Бейли успя да различи не много ясно малка човешка фигура, полу-седнала във висок стол и с подпрян лакът на някаква маса, разположена по протежението на стената.

Бейли и Данил влязоха и Жискар ги последва. Вратата се затвори, при което стаята притъмня още повече.

Женски глас остро отекна:

— Елате по-наблизо! Останете на място!

И стаята се изпълни с истинска дневна светлина.