Айзък Азимов
Роботите на зората (36)

36.

Бейли спря до вратата на аеромобила и твърдо отсече:

— Жискар, не искам прозорците да се затъмняват. Не искам да седя отзад. Искам да седна на предната седалка и да гледам навън. Тъй като ще бъда между теб и Данил, ще съм в достатъчна безопасност, освен ако не унищожат самата кола. А в такъв случай, ще унищожат и всички нас, и няма да има никакво значение, дали съм седял отпред, или отзад.

Жискар отвърна на силата, с която Бейли изрече това, като изпадна в още по-голяма учтивост.

— Сър, ако се почувствате зле…

— В такъв случай ще спрете колата и ще се прекача отзад, а вие ще затъмните прозорците. Може дори да не спирате. Ще се прекатеря от предната седалка в движение. Работата е там, Жискар, че за мен е важно да се запозная с Аврора колкото е възможно по-добре. Пък и във всеки случай, важно е да свикна с откритото пространство. Отправям това като заповед, Жискар.

— Колегата Илайджа — намеси се Данил — е съвсем прав, Жискар. Ще бъде в достатъчна безопасност.

Жискар, може би неохотно (Бейли не можеше да разчете изражението върху неговото не съвсем хуманоидно лице), отстъпи и седна при управлението. Бейли го последва и погледна през прозорците не толкова уверено, колкото беше прозвучал неговият глас. Все пак, близостта на роботите от двете му страни го успокояваше.

Колата се повдигна на въздушната възглавница от реактивните си двигатели и малко се позаклати, като че ли търсеше опора. Бейли усети, че го свива под лъжичката и се помъчи да не изпада в горчиво съжаление за своето смело представяне преди малко. Нямаше полза да си повтаря, че Данил и Жискар не проявяват никакви признаци на страх. Те бяха роботи, за които това чувство беше непознато.

В този момент колата рязко потегли напред и Бейли се притисна силно към седалката. За около минута той вече се движеше с такава скорост, с каквато едва ли беше пътувал с Експресната магистрала в Града. Отпред се простираше широк, обрасъл с трева път.

Скоростта му се струваше по-голяма заради факта, че вместо приветливите светлини и здания на Града, от двете му страни се ширеше море от зеленина и неправилни форми.

Бейли се постара да овладее своето дишане и да заговори непринудено, все едно, че няма нищо.

— Не забелязвам да минаваме покрай селскостопански земи, Данил — подхвърли той. — Струва ми се, че това е необработваема земя.

— Намираме се на територията на града, колега Илайджа — отвърна Данил. — Това са паркове и градини, които са частна собственост.

— Град? — Бейли не можеше да приеме тази дума. Той знаеше много добре, какво представлява един град.

— Еос е най-големият и най-важен град на Аврора. Той е първият, който са основали. Тук е седалището на законодателната власт на планетата. Председателят на Парламента живее тук в своето имение, покрай което скоро ще минем.

Не стига, че беше град, ами на всичкото отгоре и най-големият. Бейли се огледа от двете страни.

— Бях останал с впечатлението, че именията на Фастълф и Гладиа се намират в покрайнините на Еос. Мислех си, че вече сме минали очертанията на града.

— Съвсем не, колега Илайджа. Преминаваме през центъра. До края на града има още седем километра, а нашата крайна цел се намира на още четиридесет километра по-нататък.

— Центърът на града? Не виждам никакви здания.

— Те не са построени така, че да се виждат от пътя, но ако се вгледате между дърветата, може да забележите едно от тях. Това е имението на Фуад Лаборд, известен писател.

— Всички ли имения познаваш на външен вид?

— Те са въведени в паметта ми — тържествено поясни Данил.

— Няма движение по пътя. Защо?

— На дълги разстояния се пътува с въздушни автомобили или с коли на магнитна възглавница. Тримерните контакти…

— На Солария го наричат видеовръзка — прекъсна го Бейли.

— Тук също — в неофициални разговори, но ТВК е по-официалното наименование. По този начин се общува най-често. В крайна сметка, аврорианците обичат да ходят пеша и е съвсем естествено да извървят няколко километра, когато си ходят на гости, или отиват на делова среща, за която времето не е от първостепенно значение.

— А ние сме тръгнали за място, което се намира твърде далече, за да вървим пеша, но и твърде близо, за да вземем въздушен автомобил. Тримерна връзка не искаме, така че използваме наземна кола.

— По-точно аеромобил, колега Илайджа, но предполагам, че това спада към наземните коли.

— За колко време ще стигнем до имението на Василия?

— Скоро, колега Илайджа. Тя живее в Института по роботика, както вероятно вече знаете.

Последва кратко мълчание, което Бейли наруши пръв:

— Струва ми се, че към хоризонта се заоблачава.

Жискар преодоля един завой с висока скорост, при което аеромобилът се наклони под ъгъл от някакви си тридесет градуса. Бейли простена и се вкопчи в Данил, който преметна лявата си ръка през рамената на Бейли и го стисна като в менгеме между двете си ръце. Бейли бавно изпусна дъх, след като аеромобилът се изправи.

— Да — каза Данил, — тези облаци ще доведат до валежи по-късно през деня, както казаха в прогнозата.

Бейли се намръщи. Дъждът го беше сварвал веднъж — веднъж — по време на неговата експериментална работа в полята на Земята. Все едно, че беше застанал под студен душ заедно с дрехите. За момент беше изпитал неописуема паника, после беше разбрал, че няма кранове, откъдето да спре водата. Тя щеше да се излива отгоре до безкрайност! После всички се втурнаха да бягат, а той бягаше заедно с тях, устремен към сухия и управляем Град.

Но сега се намираше на Аврора и нямаше представа какво се прави, когато вали дъжд. Нито пък имаше Град, където да се скрие. Да бяга към най-близкото имение? Дали посрещаха бегълците от дъжда с добре дошли?

Последва още един малък завой и Жискар каза:

— Сър, намираме се на паркинга е Института по Роботика. Вече може да слезем и да посетим имението, което е във владение на д-р Василия на територията на Института.

Бейли кимна. Пътешествието беше отнело средно между петнадесет и двадесет минути (земно време, доколкото Бейли можеше да прецени) и той беше доволен, че е свършило.

— Искам да науча нещо за дъщерята на д-р Фастълф — каза Бейли доста задъхано, — преди да се срещна с нея. Ти не си я познавал, нали, Данил?

— По времето, когато бях създаден — отвърна Данил, — д-р Фастълф и неговата дъщеря бяха вече разделени от доста време. Никога не съм я виждал.

— Но колкото до теб, Жискар, вие двамата сте се познавали твърде добре. Не е ли така?

— Така е, сър — безстрастно потвърди Жискар.

— И сте се харесвали?

— Мисля, сър — поясни Жискар, — че на дъщерята на д-р Фастълф й беше приятно да сме заедно.

— А на теб?

Жискар като че ли подбираше думите си.

— Това предизвиква такова усещане в мен, което, мисля, човешките същества имат предвид, като казват, че им е приятно да бъдат в компанията на някое друго човешко същество.

— Но най-вече в компанията на Василия, струва ми се. Прав ли съм?

— Нейното задоволство от това, че сме заедно, сър — отвърна Жискар, — стимулираше онези позитронни потенциали, които предизвикват в мен действия, равносилни на действията, предизвикани от задоволството в човешките същества. Или поне така ми беше обяснено веднъж от д-р Фастълф.

— Защо Василия е напуснала баща си? — попита ненадейно Бейли.

Жискар не отговори.

Бейли натърти с резкия заповеднически тон на един землянин, който се обръща към робот:

— Попитах те нещо, момче!

Жискар обърна глава и впери поглед в Бейли, който за миг си помисли, че блясъкът в очите на робота сякаш заискри с пламъка на дълбоко възмущение от унизителната дума.

Жискар обаче заговори меко и в погледа му не се четеше нищо.

— Бих искал да ви отговоря, сър, но по онова време мис Василия ми нареди да мълча по всички въпроси, касаещи тази раздяла.

— Но аз ти заповядвам да ми отговориш, и мога да ти заповядам наистина много строго — ако пожелая.

— Съжалявам, сър — възрази Жискар. — Мис Василия — дори по онова време — беше голям специалист по роботика и заповедите, които ми даде, бяха достатъчно силни, за да останат в сила, независимо, какво бихте ми наредили вие, сър.

— Трябва да е била голям специалист по роботика — заяде се Бейли, — тъй като д-р Фастълф ми каза, че е имала удобен случай да те препрограмира.

— В това нямаше нищо опасно, сър. Самият д-р Фастълф би могъл да коригира всякакви грешки.

— Налагало ли се е?

— Не, сър.

— В какво се състоеше препрограмирането?

— Дребни неща, сър.

— Може би, но можеш да ме развеселиш. Какво е направила тя?

Жискар мълчеше и Бейли веднага се досети, какво означава това. Накрая роботът отвърна:

— Боя се, че не мога да отговарям и на никакви въпроси относно препрограмирането.

— Забранено ли ти е било?

— Не, сър, но препрограмирането изтрива автоматично всички данни за моето предишно състояние. Дори и да съм променен в нещо конкретно, на мен ще ми се струва, че то винаги е било така и няма да си спомням какво е било то преди да съм бил променен.

— Тогава откъде знаеш, че си препрограмиран по отношение именно на някои дребни неща?

— Тъй като д-р Фастълф никога не сметна за необходимо да коригира извършеното от мис Василия — поне той ми каза така веднъж, — мога само да предполагам, че промените са били дребни. Можете да питате мис Василия, сър.

— Така и ще направя — заяви Бейли.

— Боя се, обаче, че тя няма да ви отговори, сър.

Сърцето на Бейли изтръпна. Досега беше разпитвал само д-р Фастълф, Гладиа и двата робота. Всички те имаха основателни причини да му съдействат. Сега за първи път щеше да се срещне с неприятелски настроено лице.