Айзък Азимов
Роботите на зората (54)

54.

Когато Бейли влезе в Административния център, първото нещо, което изпита, беше облекчение, че се е отървал от неестественото осветление на външния свят. Следващото беше злорадо задоволство.

Тук, на Аврора, именията — частните места за обитаване — си бяха строго аврориански. Докато седеше в гостната на Гладиа, или закусваше в трапезарията на Фастълф, или говореше в кабинета на Василия, или използваше тримерния предавател на Гремионис, той нито за миг не можеше да си представи, че се намира на Земята. И четирите места се различаваха помежду си, но всички те спадаха към един и същи вид, който се различаваше твърде много от подземните апартаменти на Земята.

От Административният център, обаче, лъхаше на бюрократизъм, който очевидно надхвърляше обикновения човешки стремеж към разнообразие. Не можеше да се каже, че Центърът има по-голямо сродство с жилищните площи на Аврора, отколкото беше приликата на която и да е административна сграда в родните Градове на Бейли с който и да е апартамент от жилищните Сектори. Но двете административни сгради на двете коренно различни по природа планети имаха странна прилика помежду си.

Това беше първото място на Аврора, където за миг Бейли можеше да си представи, че се намира на Земята. Тук имаше същите дълги, студени и пусти коридори, същото най-малко общо кратно на дизайн и украса, при което всеки един светлинен източник беше проектиран така, че да дразни възможно най-малко хора, но и да се харесва от също толкова малък брой.

Имаше и някои щрихи, които биха липсвали на Земята — разпръснатите тук-там саксии с цветя, например, буйно разцъфнали на светлината и снабдени с разни приспособления за регулирано и автоматично напояване (както предположи Бейли). Този природен щрих липсваше на Земята и наличието му не го очарова. Дали саксиите понякога не падаха? Дали не привличаха насекоми? Дали водата от тях не капеше?

Но пък някои неща липсваха тук. На Земята, винаги когато човек се намираше в някой Град, неизменно присъстваше онзи всеобхватен, топъл шум на хора и машини — дори и в най-студените административни или чиновнически структури. „Трудовото Бръмчене на Братството“, както гласеше разпространеният израз сред политиците и журналистите на Земята.

Противно на това, тук беше тихо. Бейли не беше обърнал специално внимание на тишината в именията, които беше посетил през този и предния ден, защото всичко му се бе сторило толкова неестествено, че точно това му се беше изплъзнало. Всъщност, той беше обърнал повече внимание на прошумоляването на насекомите навън или на шепота на вятъра в растенията, отколкото на отсъствието на неизменното „Бучене на Човечеството“ (друг разпространен израз).

Тук обаче, където се долавяха толкова прилики със Земята, отсъствието на „Бученето“ беше също тъй разстройващо, колкото и видимият оранжев оттенък на изкуственото осветление — далеч по-забележим тук, на фона на празните белезникави стени, в сравнение с активната украса, характерна за аврорианските имения.

Размишленията на Бейли не продължиха дълго. Тримата се намираха от вътрешната страна на главния вход и Данил протегна ръка, за да спре другите двама. Изминаха около тридесет секунди преди Бейли, шепнейки рефлекторно заради тишината, която цареше навсякъде около тях, да попита:

— Защо не тръгваме?

— Защото не бива, колега Илайджа — отвърна Данил. — Отпред има ударно поле.

— Има какво?

— Ударно поле, колега Илайджа. Всъщност, наименованието е евфемизъм. Полето действа на нервните окончания и предизвиква доста остра болка. Роботите могат да минат през него, но човешките същества — не. Всеки пробив, разбира се, независимо дали е направен от робот или от човешко същество, задейства алармената сигнализация.

— Откъде знаеш, че там има ударно поле? — учуди се Бейли.

— Вижда се, колега Илайджа, ако знаеш къде да гледаш. Въздухът леко потрепва, а стената зад онзи участък има блед зеленикав оттенък в сравнение със стената пред него.

— Изобщо не съм сигурен, че го виждам — с негодувание рече Бейли. — Как биха ме предпазили — било мен или някой невинен страничен човек — да не пресека полето и да пострадам ненужно?

— Членовете на Института — отвърна Данил — носят неутрализиращи устройства; а външните хора почти винаги са придружавани от един или повече роботи, които при всички случаи биха открили ударното поле.

По коридора от другата страна на полето се приближаваше робот. (Блещукането на полето се забелязваше по-ясно на фона на гладката му метална повърхност.) Той не обърна никакво внимание на Жискар, но за миг се поколеба, докато погледът му скачаше от Бейли към Данил и обратно. После, взел решение, се обърна към Бейли. („Може би — помисли си Бейли, — Данил има прекалено човешки вид, за да е човек.“)

— Името ви, сър? — попита роботът.

— Аз съм детектив Илайджа Бейли от Земята — отвърна Бейли. — Придружават ме два робота от имението на д-р Хан Фастълф — Данил Оливо и Жискар Ревентлов.

— Удостоверението за самоличност, сър?

Серийният номер на Жискар просветна със слабо фосфоресциране върху лявата страна на гърдите му.

— Гарантирам за останалите двама, приятелю — каза той.

Роботът загледа известно време номера, като че ли го сравняваше с някой файл в паметта си. После кимна и каза:

— Серийният номер се приема. Можете да минете.

Данил и Жискар тръгнаха без колебание, а Бейли се запромъква предпазливо напред. Протегна ръка, сякаш пробваше дали няма да го заболи.

Данил се обърна:

— Полето е спряно, колега Илайджа. Ще го включат отново след като минем.

„По-добре човек да провери, отколкото после да съжалява“ — помисли си Бейли и продължи да напредва с провлечена стъпка, докато се озова на достатъчно голямо разстояние от мястото, докъдето смяташе, че може да стига бариерата на полето.

Без да показват признаци на нетърпение или осъждане, роботите изчакаха Бейли да изравни крачка с тях.

Те пристъпиха върху една спираловидна рампа, която беше широка колкото за двама души. Роботът вървеше пръв; Бейли и Данил застанаха един до друг зад него (ръката на Данил се беше отпуснала леко, но почти собственически върху лакътя на Бейли); Жискар остана най-отзад.

Бейли усети, че обувките му сочат нагоре по малко притеснителен начин и изпита смътното чувство, че изкачването по тази прекалено стръмна рампа ще бъде уморително и ще му се наложи да се наведе напред, за да избегне нелепото си подхлъзване. Или токовете на обувките му, или повърхността на рампата — или и двете — трябваше да са набраздени. В действителност, нито едно от двете не беше грапаво.

— Мистър Бейли — каза чуждият робот, сякаш го предупреждаваше за нещо. Ръката му видимо стисна парапета, за който се държеше.

В този момент, напряко по протежението на рампата се появиха нарези, които обособиха отделни парчета. Парчетата се плъзнаха две по две едно към друго и оформиха стъпала. Веднага след това цялата рампа започна да се придвижва нагоре. Тя направи пълен завой, като мина през тавана, където част от него се беше отворила. Когато рампата спря, те се озоваха (вероятно) на втория етаж. Стъпалата изчезнаха и четиримата слязоха от рампата.

Бейли погледна назад с любопитство.

— Предполагам, че това нещо обслужва и онези, които искат да слязат, но ако в даден момент се случи да има повече желаещи за качване, отколкото за слизане? Тогава рампата сигурно ще остане да стърчи на половин километър в небето — или в земята, в обратния случай.

— Това е спиралата за нагоре — тихо му обясни Данил. — Отделно има и за надолу.

— Но и тази трябва да стигне до долу, нали?

— В горния си край — или в долния — в зависимост за коя от двете става дума, колега Илайджа, спиралата се свива, и по времето, когато не я използват, се развива, така да се каже. Тази спирала в момента слиза.

Бейли погледна назад. Гладката повърхност може и да се плъзгаше надолу, но той не виждаше никакви признаци на движение по нея — нито някакви неравномерности, нито каквото и да било друго.

— Ами ако някой поиска да я използва в момента, когато тя се е издигнала до своята най-висока точка?

— Тогава ще се наложи да почака, докато спиралата се развие, което отнема по-малко от минута. Има и обикновено стълбище, колега Илайджа. Болшинството аврорианци не се колебаят да го използват. Роботите използват почти винаги спиралата. Тъй като вие сте външен посетител, на вас ви е оказана честта да използвате спиралата.

Те вървяха отново по някакъв коридор към една врата, обкичена с повече орнаменти от останалите.

— Значи ми оказват почести — мърмореше Бейли. — Това е обнадеждаващо.

Появата на един аврорианец на прага на вратата представляваше по всяка вероятност още един обнадеждаващ знак. Беше висок — поне осем сантиметра по-висок от Данил, който пък беше около пет сантиметра по-висок от Бейли. Мъжът на вратата беше освен това широкоплещест, с набито телосложение, кръгло лице, с нос като луковица, къдрава тъмна коса, мургав и с усмивка на лицето.

Беше от онези усмивки, които си личаха от далече. Широка и привидно естествена, тя откриваше издадени напред зъби, които бяха бели и правилно оформени.

— А, това е мистър Бейли — каза той, — прочутият следовател от Земята, който е дошъл на нашата малка планета за да докаже, че аз съм един отвратителен негодник. Заповядайте, заповядайте. Добре сте дошъл. Съжалявам, ако моят кадърен секретар, роботик Малуун Чичиз, ви е оставил с впечатлението, че съм зает, но той е предпазливо момче и е далеч по-загрижен за моето свободно време, отколкото аз самият.

Той отстъпи на една страна, когато Бейли влезе и го потупа леко по рамото с ръка. Изглеждаше дружелюбен жест, с какъвто Бейли досега не се беше сблъсквал на Аврора.

Предпазливо (дали не си въобразяваше прекалено много?), той попита:

— Предполагам, че вие сте Главният роботик Келдън Амадиро?

— Точно така. Точно така. Човекът, който има намерение да унищожи д-р Хан Фастълф като политическа фигура на тази планета — но това, както се надявам да успея да ви убедя, не означава, че съм негодник. В края на краищата аз не се опитвам да докажа, че негодникът е Фастълф, дори само заради тъпашкия вандализъм, който е проявил спрямо плода на собственото си творение — бедния Джендър. Да приемем само, че ще покажа, че Фастълф… греши.

Амадиро направи бегло движение с ръка и роботът, който ги беше довел, пристъпи в една от нишите.

Когато вратата се затвори, Амадиро жизнерадостно покани с жест Бейли да седне в едно тапицирано кресло и със завидна пестеливост указа с другата си ръка нишите за Данил и Жискар.

Бейли забеляза, че за миг Амадиро впери жаден поглед в Данил и че в този миг неговата усмивка изчезна и лицето му придоби почти хищническо изражение. То бързо се стопи и усмивката зае отново своето място. Бейли остана да се чуди дали тази моментна промяна в Амадиро не беше просто игра на въображението.

— Тъй като изглежда малко гадното време няма да ни се размине — отбеляза Амадиро, — нека махнем безполезната дневна светлина, на която имаме съмнителното удоволствие да се наслаждаваме.

Неясно как (Бейли не успя да проследи какво точно направи Амадиро на командното табло на бюрото си) прозорците се затъмниха и стените засияха с мека дневна светлина.

Усмивката на Амадиро се разтегли още повече.

— Всъщност ние няма за какво толкова да говорим, вие и аз, мистър Бейли. Погрижих се да поприказвам с мистър Гремионис, докато идвахте насам. Онова, което той ми каза, ме накара да се обадя и на д-р Василия. Явно, мистър Бейли, вие сте ги обвинили малко или повече в съучастничество в унищожението на Джендър, а също сте обвинили и мен, ако разбирам правилно езика ви.

— Аз просто задавам въпроси, д-р Амадиро, както смятам да направя и сега.

— Без съмнение, но вие сте землянин, така че не си давате сметка колко чудовищни са вашите постъпки и аз наистина съжалявам, че въпреки това, вие ще трябва да си понесете последствията. Може би знаете, че Гремионис подаде жалба, в която твърди, че сте го оклеветили.

— Каза ми, че е подал, но той просто е изтълкувал грешно моята постъпка. Това не беше клевета.

Амадиро присви устни, сякаш обмисляше възражението на Бейли.

— Смея да твърдя, че сте прав от своя гледна точка, мистър Бейли, но вие не разбирате аврорианският смисъл на думата. Аз бях принуден да изпратя жалбата на Гремионис до Председателя и в резултат на това е много вероятно да ви наредят да напуснете планетата до утре сутринта. Съжалявам разбира се, но се боя, че вашето разследване наближава своя край.