Айзък Азимов
Роботите на зората (46)

46.

Във всеки случай, сградата не беше голяма. Имаше малки писоари, един до друг, около половин дузина; малки мивки, една до друга, също около половин дузина. Нямаше душове, нито освежители за дрехи, нито устройства за бръснене.

Имаше половин дузина кабинки с малки вратички, разделени помежду си с паравани. Дали в някоя от тях не чакаше някой…

Вратите не стигаха до земята. Бейли се наведе и тръгна безшумно, като проверяваше под всяка от тях дали няма да види нечии крака. После се приближи до всяка поотделно, като ги отваряше с трясък, готов бързо да ги затвори при най-малкия признак на неуместност и да се втурне с всички сили към входната вратата.

Всички кабинки бяха празни. Той се огледа, за да види дали няма и други места за криене. Нямаше.

Отиде до входната врата, но не успя да открие как се заключва. После се сети, че това, естествено, беше невъзможно. Очевидно Личната беше предназначена за едновременно ползване от няколко души и достъпът до нея трябваше да е свободен по всяко време.

Нямаше смисъл да си тръгне и да търси друга Лична, защото тя едва ли щеше да бъде по-различна от тази — пък и повече не можеше да отлага.

За момент не можа да реши, кой от всичките писоари да използва. Можеше да се доближи до който и да е. Както и всеки друг новодошъл.

Избра си насила един, но чувството, че се намира на открито, го накара да се стисне срамежливо. Изпитваше силна нужда да се облекчи, но вместо това нетърпеливо зачака да се освободи от своето опасение, че някой може да влезе.

Вече не се боеше от влизането на врагове, а просто от влизането на когото и да било.

И тогава се сети — роботите щяха най-малкото да забавят всекиго, който би се запътил към Личната.

Така, най-накрая му олекна…

Вече беше свършил напълно и с чувството за огромно облекчение тъкмо се канеше да се обърне към мивката, когато дочу един умерено писклив, напрегнат глас.

— Вие ли сте Илайджа Бейли?

Бейли замръзна. След всичките си предчувствия и предпазни мерки, не беше успял да забележи, че междувременно някой е влязъл. Простият акт на изпразването на мехура му — нещо, което не би следвало да му отвлече ни най-малко вниманието — накрая го беше погълнал изцяло. (Може би остаряваше?)

Във всеки случай, стори му се, че не долавя никаква заплаха в гласа, който дочу. Не му изглеждаше злонамерен. Пък и беше възможно Бейли просто да се чувства сигурен — и вътрешно той действително имаше пълната увереност, — че ако не Жискар, то поне Данил не би допуснал да влезе човек, който представлява заплаха.

Бейли се притесняваше единствено от самото чуждо присъствие. През целия му живот никога не го бяха доближавали — камо ли заговаряли — в Личната. На Земята това представляваше едно от най-ревностно спазваните табута, а на Солария (както и на Аврора, до този момент) Бейли беше използвал само едноместни Лични.

Гласът заговори отново. Нетърпеливо.

— Хайде! Трябва да сте Илайджа Бейли.

Бейли бавно се обърна. Беше средно висок мъж, облечен изискано в добре ушити дрехи в различни нюанси на синьото. Имаше светла коса и кожа и малки мустаци, с един нюанс по-тъмни от косата на главата. Бейли се хвана, че е втренчил очарован поглед в малката ивица косми над горната устна. За първи път виждаше космолит с мустаци.

— Аз съм Илайджа Бейли — каза той (и се почувства засрамен, че говори в Личната). Гласът му прозвуча като дрезгав и неубедителен шепот дори в неговите собствени уши.

Космолитът определено го намери за неубедителен. Той прибави, като присви очи и се вгледа в Бейли:

— Роботите отвън ми казаха, че Илайджа Бейли е тук, но вие изобщо не изглеждате така, както в хипервълновото предаване. Изобщо.

„Тъпата драматизация!“ — помисли си Бейли вбесено. Всеки, когото срещнеше, до края на света, щеше да е предварително отровен от онази невъзможна постановка. Никой нямаше да гледа на него като на едно обикновено човешко същество, което си има свои слабости. А когато ги откриеха, щяха с разочарование да го смятат за глупак.

Бейли намръщено се обърна към мивката и запръска с водата, после тръсна неопределено ръце във въздуха, докато се чудеше къде ли може да са скрили автомата за сушене с горещ въздух. Космолитът натисна някакво копче и сякаш от нищото в ръката му се появи малък тампон абсорбент.

— Благодаря — каза Бейли и го пое. — Не бях аз в хипервълновото шоу. Беше актьор.

— Знам, но можеха да изберат някой, който да прилича повече на вас, нали? — За космолита това сякаш беше източник на обида. — Искам да поговоря с вас.

— Как ви пуснаха моите роботи?

Очевидно това представляваше друг източник на обида.

— За малко да не ме пуснат — отвърна космолитът. — Опитаха се да ме спрат, а аз имах само един робот с мен. Наложи се да се престоря, че трябва да влезна по спешни причини, а те ме обискираха. Направо ме опипаха с ръце, за да се убедят, че не нося нещо опасно. Щях да подам жалба срещу вас — ако не бяхте землянин. Не може да давате на роботите такива нареждания, които притесняват човешките същества.

— Съжалявам — сковано се извини Бейли, — но не аз съм им дал такива нареждания. Какво мога да направя за вас?

— Искам да поговоря с вас.

— Вие говорите с мен. Кой сте вие?

Другият изглежда се разколеба, после отвърна:

— Гремионис.

— Сантирикс Гремионис?

— Точно така.

— Защо искате да говорите с мен?

Известно време Гремионис гледаше Бейли с явно притеснение. После зафъфли:

— Ами, докато съм тук… ако нямате нищо против… бих могъл… — и той се отправи към редичката с писоарите.

Ужасен и със сетни сили преди да му се повдигне, Бейли осъзна какво се канеше да прави Гремионис. Той припряно се обърна и изтърси:

— Ще ви чакам отвън.

— Не, не, не си отивайте — отчаяно нададе писък Гремионис. — Няма да ми отнеме и секунда време. Моля ви!

Само защото самият Бейли искаше също толкова отчаяно да говори с Гремионис, той остана и реши да не прави нищо, с което да обиди човека и да го накара да стане несловоохотлив; иначе не би отстъпил пред неговата молба.

Бейли остана обърнат с гръб и рефлекторно присви ужасено очи. Отпусна се едва когато Гремионис застана пред него, бършейки на свой ред ръце с пухкавия тампон.

— Защо искате да говорите с мен? — попита отново Бейли.

— Гладиа — жената от Солария… — Гремионис замълча нерешително.

— Познавам Гладиа — студено отбеляза Бейли.

— Гладиа ме видя — тримерно, нали разбирате — и ми каза, че сте питали за мен. И ме попита, дали по някакъв начин не съм се отнасял зле с робота, който тя притежаваше — един робот, който прилича на човек, като един от вашите навън…

— Е, не е ли така, мистър Гремионис?

— Не! Дори не знаех, че тя притежава такъв робот, докато… Вие ли й казахте това?

— Зададох й само няколко въпроса, мистър Гремионис.

Гремионис беше стиснал дясната си ръка в юмрук и нервно я блъскаше в лявата. Той напрегнато заговори:

— Не искам да ме обвиняват несправедливо в нещо — особено, ако подобно несправедливо обвинение би засегнало моите отношения с Гладиа.

— Как ме намерихте? — попита Бейли.

— Тя ме попита за робота и каза, че вие сте питали за мен — отвърна Гремионис. — Чух, че д-р Фастълф ви е извикал на Аврора, за да разрешите тази… загадка с робота. Споменаха по хипервълновите новини. И… — Думите се изтръгваха мъчително от устата му, сякаш ги произнасяше с неимоверно усилие.

— Продължавайте — подкани го Бейли.

— Трябваше да приказвам с вас и да ви обясня, че нямам нищо общо с робота. Нищо! Гладиа нямаше представа къде сте, но аз реших, че д-р Фастълф сигурно ще знае.

— И сте му се обадили?

— О, не, не… не мисля, че имам нерви да… Той е толкова виден учен. Гладиа му се обади вместо мен. Тя е… толкова мил човек. Той й казал, че сте отишли да се срещнете с дъщеря му, д-р Василия Алиена. Добре стана, защото аз я познавам.

— Да, знам, че я познавате — каза Бейли. Гремионис неловко го погледна.

— Откъде сте… И нея ли сте разпитвали за мен? — Неловкият му вид прерасна в страдалчески. — Накрая се обадих на д-р Василия и тя ми каза, че току-що сте си тръгнали и че вероятно ще ви намеря в някоя от обществените Лични — а тази е най-близко до нейното имение. Сигурен бях, че едва ли бихте отложили своето посещение, за да търсите друга. Искам да кажа, защо ли бихте го направили?

— Разсъждавали сте съвсем вярно, но как така сте стигнали дотук толкова бързо?

— Аз работя в Института по роботика и моето имение се намира на територията на Института. Със своя скутер дойдох за броени секунди.

— Сам ли дойдохте?

— Да! Само с един робот. Скутерът е двуместен, нали разбирате.

— А вашият робот чака отвън?

— Да.

— Кажете ми пак, защо искахте да ме видите?

— Трябва да се уверя, че не мислите, че имам нещо общо с онзи робот. Никога не бях чувал за него, докато цялата тази работа не избухна по новините. Така че, сега мога ли да поговоря с вас?

— Да, но не тук — твърдо заяви Бейли. — Хайде да се махаме.

„Колко странно — помисли си Бейли, — че се радвам толкова много, задето напускам убежището на стените и излизам на открито.“ В тази Лична имаше нещо много по-чуждо от всичко останало, с което се беше сблъсквал на Аврора или на Солария. Ужасът от факта, че го заговарят толкова непринудено и открито — този начин да се държат така, сякаш не съществуваше разлика между това помещение и предназначението му и всяко едно друго място с неговото предназначение — го смущаваше дори повече от хаотичния маниер на стопанисване в планетарен мащаб.

Във филмокнигите, които беше прегледал, не се споменаваше нищо по въпроса. Очевидно, както д-р Фастълф беше изтъкнал, те не бяха написани за земляни, а за аврорианците и евентуално за туристи от останалите четиридесет и девет Външни свята. В края на краищата, земляните почти никога не пътуваха до Външните светове, най-малко до Аврора. Тук не бяха добре дошли. Защо тогава да се обръщат към тях?

И защо филмокнигите ще засягат неща, които всички прекрасно знаят? Трябваше ли да се прави на въпрос, че Аврора има сферична форма, или че водата е мокра, или че даден човек може спокойно да се обърне към някой друг в Личната?

И все пак това не беше ли подигравка с името на сградата? От друга страна, Бейли неволно помисли за женските Лични на Земята, където, както Джеси често му беше разказвала, жените си приказвали непрестанно, без да чувстват никакво неудобство от това. Защо при жените да може, а при мъжете — не? Преди Бейли никога не се беше замислял сериозно над това, а просто го беше приемал като нещо обичайно — като непоклатима традиция, — но щом при жените може, защо да не може и при мъжете?

Нямаше значение. Мисълта само се докосна до неговото съзнание, без да даде никакво отражение върху онази негова част, където се криеше причината за непреодолимото и неизкоренимо отвращение на Бейли към всичко това.

— Хайде да се махаме — повтори той.

— Но отвън са вашите роботи — запротестира Гремионис.

— Да. И какво от това?

— Но аз искам да поговорим по личен въпрос, като м-мъже. — Той се запъна на последната дума.

— Предполагам, че искате да кажете като космолит със землянин.

— Щом предпочитате.

— Роботите са ми нужни. Те са мои колеги в разследването.

— Но това няма нищо общо с разследването. Точно това се опитвам да ви кажа.

— Сам ще преценя — твърдо каза Бейли и закрачи към вратата.

Гремионис се поколеба, но после го последва.