Метаданни
Данни
- Серия
- Диабло (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Legacy of Blood, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светослав Иванов Ковачев, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2010)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2013)
Издание:
Ричард А. Кнаак. Диабло: Завещание от кръв
ИК „Хермес“, Пловдив, 2006
Редактор: Венера Атанасова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN-10: 954-26-0445-9
ISBN-13: 978-954-26-0445-7
Американска, второ издание
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
Епилог
Над пустинята на Аранок се спусна скръбна нощ. Дневните създания се изпокриха бързо в сигурността на своите леговища, докато онези, които ловуваха сред мрака, излязоха в търсене на невнимателна плячка.
Изпод пясъка бавно се показа една чудовищна фигура, която би накарала ларвите, демоните скарабеи и гигантските лешояди да се разбягат в панически ужас. Челюстите й изщракаха няколко пъти, а огромните жълти очи, сияещи леко в тъмнината, огледаха старателно притихналата обстановка, взирайки се за нещо, от което притежателят им се страхуваше.
Ксазакс се надигна нестабилно, а под него остана локва от възсолена, черна течност. Дори неговите сили не успяваха да излекуват раната, получена от камата на некромантката, но демонът знаеше, че не може да се обърне с молба за помощ към своя господар Белиал. До този момент Белиал вече би трябвало да е научил за неговия провал, че и нещо по-лошо — за унищожаването на адската орда, призована да подпомогне генерал Малеволин.
Богомолката беше усетила магията още докато се оттегляше. Не беше сигурна кой бе изрекъл ужасното заклинание, но то беше донесло сигурна гибел за повечето от низшите демони. Твърде голямо беше тяхното количество и бяха призовани набързо, затова се бе наложило всеки от чудовищните воини да бъде обвързан със смъртната черупка, която бе получил. С течение на времето за не повече от месец те биха се адаптирали напълно към този свят, захвърляйки обвивките. Обаче магията ги бе откъснала от земните им котви прекалено рано. Само най-силните щяха да оцелеят при насилственото разделение. То бе равносилно на прекалено ранно раждане при хората.
Само най-силните щяха да оцелеят.
А тези малцина късметлии щяха да бъдат прокълнати да се скитат напосоки из Аранок и нямаше да могат да се завърнат в ада без чужда помощ. За разлика от Ксазакс повечето от демоните не притежаваха способността да мислят дори минута напред и Белиал бе разчитал на своя лейтенант да бъде техен водач.
В това се криеше единствената надежда за изкупление на богомолката. Неговият черен господар можеше и да му прости, ако Ксазакс успееше да събере оцелелите и да ги изпрати обратно в ада. За тази цел демонът щеше да има нужда от нов човешки съюзник, способен да прави магии, но такива винаги се намираха в изобилие. От много по-голяма важност бе необходимостта да си намери плячка, за да си осигури енергията, нужна му, за да зарасне раната. Богомолката би предпочела някой сочен, охранен търговец, вдигнал лагер за през нощта, въпреки че в този момент би се задоволила и с нещо по-малко изискано.
Демонът тръгна неспокойно през пустинята. Магията на проклетата некромантка все още му действаше, макар вече да не беше толкова силна. От време на време пред очите на Ксазакс се появяваха илюзии за ангели и други ужасни гледки, но въпреки че му костваше огромни усилия, той всеки път успяваше да потисне желанието си да побегне.
Когато възвърнеше силите си, когато се възстановеше от раната, богомолката щеше да намери Норек Визаран и некромантката. Щеше да ги прониже, но без да ги убива, след което бавно щеше да одере кожата първо на единия, после на другия. Накрая Ксазакс щеше да ги погълне, без да бърза, наслаждавайки се на всяко кърваво късче.
„Ксазакс…“
Демонът замръзна на място, обзет от ужас. „Проклета да е магията на некромантката!“ — помисли си той. Никога ли нямаше да изчезнат и последните й остатъци? Колко още илюзии, колко шепнещи гласове трябваше да изстрада, преди заклинанието да отшуми окончателно?
„Подуших те отдалече… и веднага те разпознах…“
Раненото, чудовище се огледа, но не видя никого. Значи и този път всичко беше само в съзнанието му. Това поне можеше да го изтърпи.
„Лукава… лъжлива… предателска буболечка…“
Ксазакс замръзна. Никое от привиденията, създадени от магията на жената, не му бе говорило с толкова убедителна интонация.
— Кой се осмелява? — изскърца той и се обърна към посоката, от която според него идваше гласът в главата му. — Кой…
И пред богомолката от ада се извиси най-ужасяващият от всичките кошмари, който тя можеше да си представи. Челюстите на демона се отвориха широко и от тях безуспешно се опита да излезе една почти жаловито произнесена дума:
— Диаб…
Писък от неземен произход раздра тишината на нощната пустиня. Той накара различните обитатели на Аранок да спрат каквото и да правеха, за да се заслушат ужасено. Дори дълго след като писъкът бе секнал като отрязан с нож, те не помръдваха от местата си в плен на страха, че онова, което бе спипало източника на печалния звук, можеше да дойде и за тях.
А сред демоните на Белиал, които бяха преживели поражението при Лут Голейн, този страх бе придобил още по-големи размери. Те усещаха какво се бе случило, долавяха силата зад него… и знаеха, че за тях и за обитателите на света на смъртните, кошмарът едва сега започваше.